Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (6)

Пета глава

Връщането към рисуването беше единственото, за което Анна беше в състояние да мисли през следващите няколко дена. Запознанството с Никос беше изпълнило сърцето й с вдъхновение и пръстите вече я сърбяха да започне.

Само за няколко седмици на острова тя беше започнала да възвръща надеждата си, както донякъде и контрола над своя живот. Да, бракът й със сигурност се намираше в криза и само времето щеше да покаже как ще завърши всичко това, но Анна вече не изпитваше чак толкова голям страх от галопирането му към мрачната неизвестност. Беше се научила да живее за настоящето, а не за неясното бъдеще.

Ухажването на Антонис я беше върнало към горещите лета на юношеството й. Малко младежки флирт се отразяваше изключително добре на самочувствието й, но тя си даваше сметка, че нещата трябва да си останат на този етап. Не можеше и дума да става да приеме онази покана за разходка с лодка по пълнолуние — опасяваше се, че такава разходка би могла да я отведе там, където не беше готова да пристъпи.

* * *

Когато Анна се захвана отново с рисуването, приятелството й с Никос също разцъфтя и той започна редовно да слиза в селото, за да пие кафе с тримата си нови приятели. При първата му поява цялото село се изреди да минава през площада, за да го огледа. Клюките твърдяха, че за първи път го виждали толкова отблизо. Появата му като че ли предизвика още по-голямо вълнение и от завръщането на Анна на острова. Никос приемаше това неприкрито внимание по типичния си небрежен начин и се правеше, че нищо не забелязва.

— Кой може да те вини, човече, че искаш да живееш съвсем сам сред хълмовете! — възкликна през смях Манос и тупна приятелски Никос по гърба, докато четиримата наблюдаваха с широки усмивки потока от местни жители, които уж съвсем случайно се бяха озовали точно по това време на площада и оглеждаха от глава до пети легендарния отшелник. — Това са тесногръди селяни, ако питаш мен — продължи Манос. — Защо, според теб, нямам търпение да се махна оттук, а? По тези места всеки знае всичко за всеки и на всичко отгоре злорадства!

— Ако искаш да живееш в рая, ще се наложи да се примириш с няколко змии — отговори Никос с лека усмивка. — Но мен това изобщо не ме притеснява, Манос. В моя живот се ръководя от моите правила, без да се съобразявам с общественото мнение. Подбирам внимателно с кого да прекарвам времето си. Да не мислиш, че в големите градове е по-добре?

— Чикаго също беше пълен със змии, но в никакъв случай не беше рай! — намеси се с въздишка Антонис и се подпря на един от няколкото стола, които беше струпал около себе си.

— А в Лондон как е, Анна? — обърна се към нея Никос. — Какъв е животът там?

Животът в Лондон ли? Въпросът определено я стресна. Като се изключеха децата й, животът в Лондон беше нещо, за което тя най-сетне беше престанала да мисли. Наистина беше престанала.

* * *

— Защо някой ден не се отбиеш в Елия със скицника си, Анна? — запита веднъж Никос, когато всички се бяха събрали на селския площад за ритуалното сутрешно кафе. — Спокойствието там ще ти хареса.

Анна беше започнала да работи на ботаническа тема. Затова първата й седмица след завръщането на вдъхновението й беше прекарана предимно в градината заедно с баща й и леля Урания, което нямаше как да не извика в съзнанието й спомени от детството — как седи на същото това място с цветни моливи в ръка и рисувателно блокче на коляното и рисува под благия поглед на майка си. Преди тя беше прекалено заета с братовчед си Манос и другите си приятели, за да се задържа вкъщи, така че баща й беше много щастлив да вижда дъщеря си непрекъснато около себе си, ако ще и само за известно време.

— Майка ти много обичаше да те гледа как рисуваш, Анна — каза й той първия ден, в който тя постави скицника и моливите си върху масата под асмите. — Нали помниш как тя пазеше всичките ти рисунки от мъничка?

— Да, помня, татко — кимна Анна с усмивка при тези прекрасни спомени.

* * *

— Имам чувството, че маслиновите горички и полята около моята къща ще ти се сторят доста интересни — продължи Никос. — Може би по това време на годината флората и фауната са малко беднички, но не забравяй, че в задния ми двор има една малка зоологическа градина!

Предложението дойде като гръм от ясно небе — всички знаеха колко много държи на уединението си Никос. Беше изненадващо, трогателно и ласкателно за Анна — въпреки това, вместо да приеме веднага, тя се поколеба. Една от причините беше, разбира се, неизбежното неодобрение на баща й. Но осъзна и още нещо. Разстоянието от тяхната къща до селцето Елия беше невъзможно за изминаване пеша заедно с цялото й оборудване за рисуване, особено в летните жеги, затова нямаше начин Манос или Антонис да не предложеха да я закарат дотам с кола. А на нея й беше дошло до гуша да бъде придружавана навсякъде, пък и ако възнамеряваше да работи сериозно, присъствието на Манос, Антонис или на когото и да било друг около нея беше изключено. Налагаше се да измисли друго решение, друг начин да се възползва от поканата на художника.

Накрая, след дълго обмисляне и без да получи нечие одобрение, Анна измисли — взе под наем малък скутер. Всички, в това число пекарят и съпругата му, та дори старият Костис овчарят бяха против тази идея, повтаряйки, че тя ще се убие с този скутер по неравния терен на острова. Както винаги единственият човек, който застана на нейна страна, беше леля й Урания.

— След като толкова много години караш велосипед и кола из Лондон, не виждам как ще се убиеш по няколко пусти хълма — заяви тя един ден, когато племенницата й се отби да я види.

Двете седяха в задния двор на Урания под едно лимоново дърво, натежало от плодове, и пийваха от неповторимата й леденостудена лимонада, направена от миналогодишната реколта.

— Много ми се иска да кажеш това и на останалите — отбеляза Анна, отпусна се в стола си и пое с пълни гърди наситения с лимонов аромат въздух. — Най-вече на баща ми. Отлично знаеш, че само ти си в състояние да му повлияеш.

Беше рядко удоволствие да прекара известно време насаме с обичната си леля, при това в нейния дом. Пазеше безброй прекрасни детски спомени, свързани с тази къща. Откакто Анна и баща й бяха пристигнали, леля Урания оставаше по-голямата част от времето си горе, в тяхната къща — готвеше, чистеше и се суетеше около любимия си братовчед. А нейният собствен заден двор, който представляваше едва ли не продължение на кухнята с масата и столовете под лимоновото дърво, отвеждаше до малка овощна градина, която Анна и братята й някога обичаха да наричат своята тайна градина. Старата люлка, която някога леля Урания беше завързала за тях с дебели, груби въжета и която впоследствие беше използвана от децата на Анна и на братята й, все още висеше там. През дома на тази жена бяха минали две поколения племенници, които бездетната Урания беше отгледала като свои.

— Липсва ми този звук, Анула му — отбеляза леля й, като проследи погледа й по посока на овощната градина и старата люлка. — Копнея отново да чуя гласчетата и смеха им. Какво става с децата ти? Не искат ли вече да идват на острова?

— Разбира се, че искат, лельо! Как да не искат! — Анна побърза да оправдае отсъствието на сина си и дъщеря си. — Но вече пораснаха и държат да прекарват по-голямата част от времето със своите приятели. Ето, Алекс това лято реши да замине за Франция, а Клоуи избра Америка. Може би догодина, но… исках да кажа, че дори и да бяха тук, вече няма да чуваш детски гласчета.

От скоро гласът на Алекс беше придобил дълбоки, басови нотки, с които беше станал почти неразличим от гласа на баща му, а Клоуи беше вече една млада жена. Де да можеше Анна да върне времето назад, поне с няколко години… Да си седят под същото това лимоново дърво с леля й и майка й, докато децата играят около тях и откъм овощната градина долитат щастливи писъци и буен детски смях… Истината бе, че тя се беше надявала децата й да се отбият при нея на острова поне за няколко дена, но те не само бяха избрали да не го правят, ами и всеки от тях беше заминал на своето пътешествие, обаждайки се само с някой и друг кратък имейл.

Кой беше онзи, който някога беше казал, че да бъдеш майка, означава да се научиш да бъдеш забравяна? Като че ли беше нейната собствена майка и тези думи бяха изречени приблизително по времето, когато самата Анна беше започнала да ходи на екскурзии, без да изпрати поне една картичка до дома. Но Анна се съмняваше думите да бяха измислени от майка й — един от принципите й беше да не стоварва вина върху децата си заради пътешествията, които предприемат сами. Сигурно го беше прочела някъде. А сега, въпреки че изобщо не се сещаше за живота си в Лондон, децата й винаги присъстваха в мислите й и макар да й се искаше да се свързват по-честичко с нея, по примера на майка си тя изобщо не смяташе да ги обвинява за това. Съвсем скоро всички отново щяха да бъдат заедно и децата щяха да я заливат със своите разкази за преживяното през лятото.

— Да, знам, Анна, годините минават, децата порастват… — отбеляза леля й и въздъхна. — Ето, ти самата си най-яркият пример. Още не мога да повярвам, че си вече зряла жена. За мен винаги ще си останеш моята малка Анула, а твоите деца — моите сладки бебенца!

— Сигурно затова и татко продължава да ме третира като дете — отбеляза с усмивка Анна, припомнила си неодобрението на баща си отпреди няколко седмици. От онази крайно смущаваща сцена на масата под асмата тя се беше научила да бъде крайно дискретна относно това какво прави и с кого го прави, за да не предизвика ново избухване от страна на стария си баща.

Анна беше взела твърдото решение да не обсъжда семейната криза с баща си — от една страна, не искаше да го натоварва с проблемите си, от друга, не желаеше да предизвиква у него промяна на мнението му към Макс. Алексис обичаше и уважаваше зет си и на Анна сърце не й даваше да разбива илюзиите му. Или поне засега. Освен това не знаеше нито какво да му каже, нито как да обясни собствените си чувства. С Макс не бяха говорили за развод, дори за временна раздяла. Оставаше й да се надява, че времето, което си бяха дали, ще им помогне да си изяснят намеренията.

Искаше й се да може да сподели поне с леля си, но точно като Алексис Урания също смяташе Макс за образцов съпруг и изпитваше дълбоко уважение към него.

— Аз самата никога не съм имала съпруг, Анна му — повтаряше тя, — но ако съдя по нещата, които съм чувала за съпрузите, Макс несъмнено слага всичките в малкия си джоб!

Представата на Анна за брака следваше модела, създаден от родителите й — съюз, основаващ се на взаимна любов, доверие и лоялност, възможност като никоя друга да разчиташ на човека до себе си. Тя знаеше, че баща й се беше запознал с майка й в Италия по време на войната, докато неговото подразделение от британската армия е било разквартирувано там. Двамата се влюбили страстно един в друг, но родителите на майка й се възпротивили яростно на брака им. След като войната свършила, влюбените нямали друга възможност да се оженят, освен да избягат заедно. Анна беше митологизирала любовната история на родителите си — за нея тя беше точно толкова невъзможно романтична и вълшебна, колкото холивудски филм.

— Много съм щастлива, че с Алексис решихте да се върнете на острова, Анна му — обади се Урания, протегна ръка и докосна ръката на племенницата си. — Без него нашият остров не е същият. Понякога имам чувството, че дори дърветата страдат по него.

Анна беше наясно, че леля й обича и двамата й родители, особено Алексис, който за нея се беше превърнал в брата, когото никога не бе имала.

— А майка ти липсва на всички ни, скъпа моя — продължи Урания. — Розария беше много добра жена. На Алексис сигурно му е много самотно в Лондон без нея. Затова се радвам, че реши най-сетне да се върне у дома!

„Да, дом“ — мислеше си Анна. Често се беше питала кое точно би могло да се нарече дом. Дали баща й наистина смяташе този остров за свой дом, въпреки че беше живял далече от него три пъти по-дълго, отколкото беше живял на него?

— Смяташ ли, че татко възприема този остров повече като свой дом, отколкото къщата си в Лондон? — обърна се тя към леля си.

— Така мисля — отговори замислено Урания. — Според мен истинският дом е мястото, където човек е роден и където е прекарал детството си.

„Значи това представлява домът — мястото, където са твоите корени от раждането ти“ — каза си Анна. Да, може би за някои беше точно така, но за други очевидно беше възможно да изтръгнеш корените им и да ги пресадиш някъде другаде.

Майка й като че ли беше сторила точно така. Тя беше започнала живота си в Италия, но е нямала нищо против да пресади корените си там, където я отведе съпругът й. За разлика от Алексис, Розария очевидно никога не беше копняла да се завърне в родното си място.

Що се отнасяше до Анна, макар че беше родена в Лондон и обичаше този град, на някакъв етап от живота си беше решила, че и този остров е неин дом — когато не беше тук, островът винаги й липсваше и караше сърцето й да копнее за завръщане. В такъв случай не можеше ли да има две места, които човек да нарече свой дом? Защо пък не?! Може би, когато по житейския си път се сдобием с повече домове, не ни се налага да правим избор между тях. Последната идея допадна много на Анна. Усещаше, че тя я зарежда с чувство за свобода и утеха.

— Възможно ли е да си изберем кое място да наречем свой дом? — изрече част от мислите си на глас тя. — Защото майка ми очевидно го е направила.

— Вероятно, Анула му — отговори леля й, пак протегна ръка през масата и хвана ръката й, — домът невинаги трябва да бъде място. Например за майка ти домът беше там, където беше баща ти, защото нейният собствен дом се беше оказал неприятно място за нея. Така че понякога думата „дом“ може да има различно значение.

— Лельо, аз не знам почти нищо за дома на майка ми — рече Анна с надеждата, че Урания би могла да запълни някои празноти в историята. — Тя не искаше да говори за него и затова аз престанах да я разпитвам. Имам чувството, че разривът със семейството й е бил прекалено болезнен за нея.

— И аз така мисля, скъпа моя — отговори леля й. — Може би след време баща ти ще ти каже повече по този въпрос. Но с мен майка ти никога не е споделяла нищо, а аз предпочитах да не си пъхам носа там, където не ми е работа. Алексис ми е споменавал някои неща, но смятам, че той е единственият, който е наясно какво точно се е случило!

— А за теб, тия! Кое е домът за теб? — запита Анна, макар отлично да знаеше, че леля й Урания беше прекарала целия си живот на острова.

— Моят дом винаги е бил тук, Анна му — отговори очаквано леля й. — Никога не съм го напускала за дълго време. Избрах да остана тук. Не че съм имала някакъв избор, разбира се.

Анна си даде сметка, че за разлика от леля й, майка й е избрала да тръгне с баща й, който й се притекъл на помощ по време, когато бъдещето на родната й страна се очертавало мрачно и безнадеждно. В края на Втората световна война Италия била съсипана и опустошена, което най-вероятно улеснило майка й при вземането на решение да обърне гръб на родината си и да последва мъжа, когото обичала.

— А при теб как са нещата, Анна му! Лондон ли е твоят дом? Там ли се намира сърцето ти? — запита на свой ред леля й. Като че ли се досещаше какво точно притеснява племенницата й.

— Нямам представа, лельо — отговори Анна и отново усети познатата буца в гърлото си. Ако казаното от Урания беше вярно, значи, тя беше в състояние да нарече свой дом само своето семейство. Но сега заради цялата тази лудост, в която я беше захвърлил съпругът й, тя се чувстваше уязвима и несигурна, заплашена да изгуби единственото стабилно нещо за нея на този свят — семейството си, дома си. — Напоследък Лондон ми се струва ужасно далече — продължи уклончиво. И макар да не искаше да товари леля си със своите проблеми, тя изгаряше от нетърпение да се освободи поне от част от своя емоционален товар, затова добави: — Точно в този момент усещам като свой дом само този остров, само това място тук. Ти, татко, Манос, къщата, новите ми приятели — всичко това си е истински дом. А и ме доближава отново до майка ми. Тук усещам присъствието й много по-силно, отколкото в Лондон. Точно сега изобщо не усещам Лондон като свой дом.

— Знам, че аз не мога да заместя майка ти, Анна му — изрече Урания. — Но ти си ми като дъщеря. Затова искам да ти кажа следното — каквото и да изпитваш точно в този момент, каквато и мъка да те терзае, знай, че и това ще отмине! Всичко отминава! Винаги!