Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (38)

Четвърта глава

Пътуването до Елия беше приятно както винаги, но за първи път, откакто Анна беше започнала да ходи редовно там, сърцето й туптеше силно не само от вълнение, че скоро ще види Никос, но и от мисълта за това какво трябва да му каже.

Рано тази сутрин настойчивият звън на домашния телефон я извади от дълбок сън — за първи път, откакто беше пристигнала в Гърция, беше сънувала Лондон и Макс. Децата често я посещаваха в съня й, но до този момент над Лондон и Макс очевидно беше надвиснала забрана. Анна реши да се направи на глуха за телефона с надеждата, че баща й или леля й ще вдигнат, но когато стана ясно, че те или вече са излезли, или предпочитат също да се правят на глухи като нея, тя скочи от леглото и се втурна да го вдигне.

— Здрасти, мамо! Ясу! — достигна до нея от другия край на линията скъпият глас на по-малкото й дете. — Какво става с вас там в онзи край на света? Защо от време на време не си включваш мобилния?

— Алекс! — изпищя тя и изведнъж усети как я залива топла вълна на майчина радост. — Къде си, скъпи?

— Ами в Атина съм. С татко. Идваме да те видим.

— Каквооо? В Атина? Кога пристигате?

— След два дена. Опитваме се да се свържем с теб, откакто излетяхме от Лондон. Какво им става на тези ваши телефони там?

— Само двамата ли идвате? — запита тя, без да обръща внимание на въпроса му. — Къде е Клоуи?

— Още е на къмпинг. Може да дойде по-късно. Ще й кажа, когато пристигнем при теб. Та всъщност ето го тук татко, той също иска да ти каже здрасти.

— Здравей, Анна! — изрече Макс с леко треперещ глас. — Как си?

— Добре съм, Макс — отговори тя. И по-нататък не знаеше как да продължи.

— Качваме се на корабчето от Пирея в четвъртък — изрече внезапно той, с което сложи край на неловкото мълчание. — Би трябвало да пристигнем в късния следобед. — След кратко колебание добави: — За теб това няма да бъде проблем, нали?

Да е със семейството си, за нея винаги беше най-голямата радост на света. И това важеше както за двете й деца, така и за Макс. Но откакто беше пристигнала на острова, последното, за което си мечтаеше, беше да види съпруга си — и съвсем основателно. Въпреки това след телефонното му обаждане и след снощните й размисли за доста по-щастливото им минало, днес тя се чувстваше някак си различно. Усещаше, че е дошло време за решения. Очевидно същото важеше и за Макс. Нямаше и следа от хладния му, остър тон, гласът му отново звучеше меко и нежно в ушите й и тя се почувства успокоена. В моменти на стрес гласът на Макс се увиваше около нея като топло одеяло.

Когато затвори телефона, не се втурна като обезумяла из градината. Влезе в кухнята, спокойно си направи кафе, изнесе си чашата навън и седна на сянка да помисли. Възможността да види скоро и двамата, я радваше много. Потънала доскоро в чувства като гняв, предателство и отхвърляне, без да се брои вихрушката на пламналата й наскоро страст, тя се беше опитала да не мисли особено много за семейството си — така беше по-лесно. Но всичко, което беше чула и видяла от Урания и Алексис, със сигурност я беше променило.

Беше време да се отбие при Никос. Знаеше, че му дължи някакво обяснение.

* * *

Завари го в ателието да рисува вдъхновено. Той не я чу да влиза, така че няколко минути Анна стоя безмълвно и го наблюдава. През тялото й премина вълна на желание, което я свари неподготвена. Да, може би любовта, похотта, Ерос или каквото и да беше там не можеха просто ей така да изчезнат само за няколко дена. Алексис и Урания бяха успели да съхранят своята през целия си живот. Тя, естествено, знаеше, че онова, което изпитва към Никос, изобщо не можеше да се сравни с тяхната велика страст, не можеше да се сравни дори с чувствата й към Макс през всичките години семеен живот. Въпреки това Анна се беше поддала на тази неудържима сила, както навярно и Макс преди броени месеци. За кратко време тя беше изгубила здравия си разум. Съвсем доброволно беше оставила тялото си в обятията на бога на любовта. Но обаждането по телефона тази сутрин и разкритията от последните няколко дена имаха силно отрезвяващ ефект.

Продължи да гледа Никос, докато той не усети присъствието й. Когато накрая се обърна, лицето му светна от радост.

— Анна! — извика и се втурна към нея. — Кога дойде?

— Преди няколко минути — отговори тя, докато той плъзгаше ръце през кръста й и я придърпваше към себе си. Целувката му беше нежна и истинска, но Анна се дръпна. — Липсваше ми — изрече колебливо той, но после, доловил неохотата й, добави: — Какво има, Анна! Добре ли си? — хвана я за ръка и я изведе в градината.

Направи кафе и двамата седнаха под същото лимоново дърво, което им беше правило сянка в деня, когато се запознаха. И точно като в онзи първи ден говориха, пушиха цигари и похапваха маслини с хляб и зрели домати, смокини и грозде от надвисналите над тях асми — докато слънцето не се гмурна на запад. Тя му разказа всичко, което беше научила през последните три дена, че и повече, а когато заплака, Никос я притисна в обятията си и започна да я успокоява. Двамата не спряха да говорят, докато слънцето не се скри зад хълмовете и не се появи луната. Анна му призна как неговата любов й е помогнала да излекува наранената си гордост, как гръцката му страст, така неочаквано пропълзяла в сърцето й, я беше разтърсила и как никога няма да го забрави. След това му каза, че след два дена на острова пристигат съпругът й и синът й.

Той не я пусна от обятията си. Попи сълзите й с нежна целувка, отрони няколко и той, както само гръцките мъже го правят, и й отговори, че разбира.

— Никога не съм допускал, че ще те имам само за себе си, Анна — добави, свел очи над поредната цигара, която свиваше. — Е, може и да е имало някой и друг шантав момент, когато съм си фантазирал, че ти ще останеш тук, но дълбоко в себе си винаги съм знаел, че притегателната сила на семейството ти е твърде силна за теб. И изобщо не те виня.

— За първи път през живота си не мислех нито за последиците, нито за това какво ще си помисли Макс — рече Анна. — Не мислех за нищо друго, освен за начина, по който се чувствам аз!

Влюбването в Никос се беше отразило много добре на Анна. Тя не изпитваше нито вина, нито съжаление за онова, което си беше позволила — единствено любов и благодарност. Беше наясно, че е нарушила всички правила. Макс също ги беше нарушил. Но пък кой изобщо пише тези правила? Кой е казал, че след като обичаш един човек, не можеш да обичаш и друг? Ето че баща й беше обичал и друга жена, леля й се беше привързала към друг мъж. И Анна беше повече от сигурна, че те не са единствените на света, преживели подобни неща. Ако изобщо беше научила нещо през последните няколко дена, то бе, че нищо на този свят не е абсолютно и че в крайна сметка нищо друго няма значение, освен любовта. Да, тя се беше влюбила в Никос, но това не й беше попречило все още да изпитва любов и към Макс. Баща й беше напълно прав — любовта, ага̀пе наистина е единственото вечно нещо на този свят, силата й е безкрайна, граници за нея не съществуват. Уважавай я и тя ще ти отвърне с уважение, подхождай към нея почтено и дискретно и никой няма да пострада. Анна никога досега не си беше давала сметка, че в сърцето си има толкова много любов, която да раздава. Но този остров, Никос, Антонис, луната, морето, баща й, леля й — сякаш всичко изведнъж се беше съюзило, за да я накара да отвори сърцето си, да го опознае по-добре и да му помогне да започне да прощава.

— Радвам се, че не мислеше много — каза Никос, като й подаде първата свита цигара.

— Аз също — отговори тя и я пое.

— Понякога е за предпочитане да изключим мозъка си и да се оставим на повелите на тялото си — продължи той. — По-добре е да имаш нещо, независимо колко мимолетно е то, отколкото от предразсъдъци да го пропуснеш.

— Имаш предвид „Не търсете луната, след като имате звездите“ ли? — усмихна се тя и вдигна очи към нощното небе.

— Бети Дейвис! — възкликна Никос и по лицето му се разля топла усмивка. — „Сега, пътнико!“ Значи знаеш този филм, така ли?

— Любимият на майка ми — отговори Анна и се наклони кокетно към него в типичен холивудски стил, за да може той да й даде огънче. — Гледала съм го заедно с нея не помня вече колко пъти още от съвсем мъничка.

— О, Анна! — въздъхна той, но все така усмихнат. Хвана ръката й и прошепна: — Толкова съм щастлив, че те срещнах! Ако беше станало преди години…

Анна обаче знаеше, че подобни фрази са напълно безсмислени, защото, ако се бяха срещнали преди години, щяха да бъдат две съвсем различни личности. Преди всичко тя никога нямаше да си позволи да попадне в подобна ситуация, а и тогава Никос не би я харесал и наполовина толкова, колкото я харесваше сега. В онези години тя имаше твърде голям самоконтрол, беше прекалено сдържана, за да допусне дори в мислите си възможността да има тайна извънбрачна връзка.

— Да, знам… — продължи той, като че ли беше прочел мислите й. — Глупаво е да го казвам, защото тогава сме били съвсем различни.

— За теб не знам, но що се отнася до мен самата, сега повече се харесвам — усмихна се тя.

— Аз не съм особено убеден, че съм се променил кой знае колко — рече той, облегна се назад в стола си и изпъна крака. — Винаги съм бил вманиачен в работата си, винаги съм бил безкомпромисен. И може би още съм. Никога не съм позволявал на друг човек да застане между мен и ателието ми. Сигурно затова съм сам и до днес и вероятно ще си остана до края на живота си. Но пък така ми харесва. А твоят живот е хубав, Анна, доста по-балансиран е от моя. Вярно е, че сигурно ти се налага да правиш известни компромиси, но пък имаш любов в живота си, имаш деца! А това е безценен дар, Анна! Аз винаги съм бягал от подобно сериозно обвързване, но пък изборът си е лично мой. За нищо не съжалявам!

После настъпи мълчание. Но се чувстваха добре, между тях нямаше лоши чувства. Само хубави.

Когато луната се вдигна високо над тях — толкова ярка в пълния си блясък, че осветяваше всичко и спокойно можеше да мине за нощно слънце — те решиха да скочат в колата на Никос и да отпрашат за „Черната костенурка“. Нощта на плажното парти ги чакаше и двамата изпитваха неистово желание да пият узо, да слушат песента на бузукито и да видят приятелите си Антонис и Манос.

През тази нощ те танцуваха на плажа до зори, плуваха в морето под пълната августовска луна и като същински деца си обещаха, че никога, ама никога няма да се забравят и вечно ще помнят това нощно парти.

* * *

Анна не знаеше как ще се почувства, когато види Алекс и Макс да слизат от корабчето. Нито пък беше готова за този момент. Сърцето й под дългата лятна рокля биеше силно, коленете й трепереха. Корабчето от Пирея се бавеше, а когато се беше опитала да се свърже по мобилния си телефон с Алекс, установи, че няма сигнал. През целия ден беше в нервно очакване. Дълго си избира тоалет за деня, после прическа, като преди това буквално се беше престарала в почистването на къщата. Беше напълнила вазите с цветя от градината и беше помогнала на леля си при приготвянето на яденето за посрещането на гостите. Тия Урания беше решила да направи спагети — пастицио — които открай време бяха любимото блюдо тук на децата.

Анна беше много по-изнервена, отколкото беше готова да си признае, но едновременно с това се вълнуваше, че скоро ще види сина и съпруга си.

— Сигурно много са ти липсвали, Анна му — обади се леля й, докато бъркаше вкусния месен сос, а Анна се занимаваше с бешамела. — Очакваш ли с нетърпение Макс? — добави и погледна племенницата си да види реакцията й, вероятно под влияние на разговора, който бяха водили преди време. — За първи път ли сте разделени за толкова дълго време?

— О, не, лельо! Не помниш ли, че някога идвах без него тук всяко лято, само с мама и децата!

— Да, разбира се — въздъхна Урания. — Струва ми се толкова отдавна!

— По принцип ние с Макс често сме разделени. Той пътува много по работа, свикнали сме.

— Аз пък нямам търпение да видя малкия Алекс! Сигурно много е пораснал! Щеше ми се и Клоуи да беше дошла с тях!

— И на мен — прошепна Анна и сърцето й се сви. — Но тя е на къмпинг във Франция и скоро щяла да се прибере у дома. След това знае ли се… може пък да ни изненада!

— А Лондон липсва ли ти, мила? — продължи Урания. — Нетърпелива ли си да се прибереш у дома?

Дом! Пак тази дума. А тя все още не беше решила къде точно е това. На острова се чувстваше напълно у дома си. И да, семейството й липсваше, но чак пък Лондон… Надали.

— Ти си щастлива, нали, Анна му? — чу гласа на леля си. Докато Анна стоеше и мислеше как да отговори, Урания зададе нов въпрос: — Макс е добър човек, нали? — Веднага след това остави лъжицата, погледна племенницата си право в очите и отсече: — Алексис твърди, че не би могъл и да мечтае за по-добър зет, но всички знаем, че няма никакво значение какво смята той!

— О, да! — прекъсна я Анна. — Макс е добър човек, лельо. И ние сме си имали неприятности, както всяко семейство, но като човек е добър и аз съм щастлива. Понякога обаче на всички ни се налага да си отговорим на въпроси за живота си, не мислиш ли? Или може би не трябва да го правим.

— Кой казва, че не трябва? — възкликна остро Урания. — Та ние сме гърци, нали така? Ние трябва да задаваме въпроси, трябва да размишляваме! В крайна сметка „Непроученият живот не си струва да се живее“! — цитира тя любимия си философ Сократ.

* * *

Анна видя първо Алекс — застанал до перилата, готов всеки момент да слезе от корабчето. Изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото беше в началото на лятото. Не можеше да повярва, че синът й е пораснал толкова за по-малко от три месеца! Беше загорял, изглеждаше в отлична форма, а косата му, която през изминалата година беше подстригана ниско като на затворник (за огромен ужас на Анна), беше израснала чак до ушите му и беше изсветляла от слънцето. Момчето й изглеждаше великолепно! Толкова много беше пораснал за една година, че вече изглеждаше като класически шестнайсетгодишен сърцеразбивач. Раницата му беше преметната през едното рамо, в лявата си ръка държеше яркожълта найлонова торбичка. Скоро зад него се появи и Макс с малко сакче в ръце — редовните полети със самолет го бяха научили да пътува с минимално количество багаж. Изглеждаше доста по-слаб и изпит, отколкото, когато се видяха за последен път, но точно като туристите около него и той се беше сдобил с тен. Типично, каза си тя, Лондон очевидно я беше чакал да замине, за да позволи на слънцето да го огрява.

Анна стоеше на едно място и наблюдаваше как двамата си проправят път през тълпата към нея. Сърцето й препускаше бясно. От корабчето слезе голяма група шумни италианци, които буквално погълнаха Алекс и Макс. Анна започна да разбутва разнородната тълпа и за няколко секунди ги изгуби от погледа си. Когато ги видя отново, хукна към тях.

— Мамо! Мамо! Тук! — чу гласа на Алекс отнякъде.

— Анна! — извика Макс, внезапно застанал зад нея. Пусна сакчето си на земята, прегърна я и я притисна към себе си така силно, както отдавна не го беше правил.

— Но какво правиш, мамо? Тичаш в обратната посока! — разсмя се Алекс и се втурна към нея, за да я прегърне. И сякаш замръзна в обятията й — от малък не я беше прегръщал така. А после, сякаш от нищото, откъм гърба й я обгърнаха още един чифт ръце. И носът й усети „Мис Диор“, любимият й парфюм.

* * *

Анна седеше на задната седалка на колата, обградена от двете си деца — не можеше да им се нарадва. Все още цъфтеше от щастие от неочакваната поява на Клоуи.

— Ех, ама и вие! — измърмори по едно време. — Добре ме преметнахте, а?

— Знаем колко много обичаш изненадите, мамо! — пошегува се Алекс.

— Нищо подобно! — престори се на възмутена Анна. — Но точно тази беше от най-хубавите! Благодаря ти, че и ти дойде, Клоуи! Толкова много ми липсвахте!

— И ти ни липсваше, мамо — отговори дъщеря й, хвана ръката й и я огледа внимателно. Вече осемнайсетгодишна, Клоуи беше доловила безпогрешно напрежението между родителите си и лятото й не беше минало без тревоги. — Никога досега не се бяхме разделяли за толкова дълго, нали? Хубаво е да сме отново заедно!

Когато колата наближи къщата, Анна забеляза, че баща й и леля й са излезли пред портата и ги чакат.

— Калосорисате! — провикнаха се и двамата в хор. — Добре дошли!

— Макс, толкова се радвам да те видя! — извика Алексис, когато всички слязоха от колата. — И теб Алекс, милото ми момче! И теб, Клоуи, красивото ми момиче! Значи и ти си дошла, а? Каква прекрасна изненада! — развика се Алексис възторжено и се втурна да прегърне внуците си. — Хей, ама ти си станал още по-голям! — обърна се към по-малкия си внук и негов съименник. — Май ще трябва вече да се повдигам на пръсти, за да те целуна, а, млади човече?

— Аз пък отлично си спомням как се качвах на стол, за да целуна теб, бапу! — отвърна Алекс, разцелува сърдечно дядо си и по двете бузи, а после се обърна към пралеля си.

Няколко секунди тя просто стоеше и го гледаше като онемяла. Накрая се овладя, тръгна към него, хвана лицето му с две ръце и го целуна по челото.

— Най-сетне пак да те видя, малкия ми! — рече. — Станал си красив млад мъж, Алекс му, и приличаш толкова много на твоя бапу, когато беше на твоята възраст! А ти, красавице моя — добави, като се обърна към Клоуи, — ти си превъплъщение на твоята нона!

И както винаги голямата маса под асмата беше натежала от плата с разядки, чинийки с мезета, гарафа от собствената леденостудена лимонада на Урания и бутилка вино като традиционно питие за добре дошли. Анна беше помолила изрично баща си и леля си голямото пиршество с останалата част от семейството да бъде по-късно, вечерта, за да може да навакса с новините от семейството си. Вечерните празненства щяха да продължат цяла нощ, разбира се. Така се полагаше.

* * *

Докато Алексис и Урания развеждаха внуците из къщата, за да им я покажат, Макс плъзна ръка през кръста на Анна и я поведе към най-отдалечената част на градината. Старата дървена пейка под смокинята си стоеше тук, откакто Анна се помнеше. Помнеше, че за двамата с Макс тя беше убежище — тук се спасяваха с вестниците и кафетата си, когато детският глъч из къщата ставаше прекалено силен за техните нерви. Някои от дъските на пейката вече липсваха, но останалото все още държеше добре. Седнаха така, както бяха правили десетки пъти, и Макс хвана ръцете на Анна. Погледна я и заговори. В началото гласът му беше неуверен, но постепенно придоби все повече смелост и мощ.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш, Анна? — Преди тя да успее да отговори, той продължи: — Държах се като глупак, като идиот, като пълен кретен! Беше момент на лудост!

— Е, едва ли може да се нарече точно момент, Макс — чу се да възразява тя.

— Да, знам, разбира се. Но се усещаше като момент. Не означаваше нищо.

Анна установи, че й доставя удоволствие да слуша как Макс моли за прошка, и затова реши да го остави да продължи, докато не прецени, че й е достатъчно. Той говореше за това как му се била отразила болестта, за загубата на енергия и младост, за това как си мислел, че ще умре, и как като пълен глупак си бил позволил да бъде съблазнен чрез ласкателства и страх. Накрая се закле да цени и уважава Анна и всичко, което едва не бил загубил.

— Ти и децата сте най-важното нещо за мен, Анна! Вече съм сигурен в това! Всъщност винаги съм го знаел. Но за момент сякаш някой ме беше лишил от здрав разум — продължаваше той, целувайки двете й ръце. Моля те, Анна, опитай се да ми простиш, това е единственото, за което те моля! Вече предупредих в университета, че не желая да ме пращат в дълги командировки. — Плъзна поглед по лицето на съпругата си в търсене на някаква реакция. — Мисля, че двамата бяхме разделени твърде дълго, и то само по моя вина! Позволих си да поставя работата си над нас! Анна, оттук нататък трябва да говорим по-често! Всъщност никога не трябва да спираме да говорим!

„Да, Макс, трябва да говорим — каза си тя и се замисли за нещата, които й се искаше да му каже. Искаше да му каже за желанието си за промяна, да му разкаже всичко, което беше преживяла и научила през това лято, и как всичко това я беше променило. — Да, Макс — повтори си пак наум, — просто нямаш представа за колко много неща трябва да поговорим!“

— Чака ни дълъг и неравен път напред, Макс — отговори накрая на глас, чувствайки се напълно изтощена. После двамата се изправиха едновременно, за да отидат при другите. Знаеше, че сега беше неин ред да каже нещо, защото той беше казал каквото си беше наумил, но за момента като че ли беше приключила с говоренето и слушането. Нейният ред щеше да почака.

* * *

Не след дълго един по един всички се събраха на масата под старата асма. Алексис наля по питие.

— Добре дошли на всички! — рече, изправи се и протегна ръка, за да се чукне с всеки поотделно. — Беше крайно време да се върнем на острова, в старата къща! Истината е, че тук сме липсвали много на всички, но ви уверявам, скъпо мое семейство, че това събиране е първото от много такива в бъдеще!

— За наше здраве! — добави Урания и вдигна чаша с лице, светнало от неземна радост.

Последния път, когато бяха насядали около тази маса, с тях беше и Розария, и както винаги оттогава Анна усети, че я обзема тъга. Как беше възможно майка й да я няма вече на тази земя? Как беше възможно да е умряла, да си е отишла, а те да продължават да си седят тук без нея? Всъщност не, половината от хората тук бяха най-яркото доказателство, че Розария някога е съществувала! Алекс, Клоуи и Анна продължаваха да носят нейните гени. Те бяха част от нея и я обичаха.

Анна беше благодарна и за двете си деца. Семейството й беше всичко за нея на този свят, най-голямото й богатство.

Тя плъзна поглед първо към дъщеря си и сина си, след това към баща си и леля си и сърцето й се изпълни с умиление. Накрая погледна и към Макс и по очите му разбра, че в момента той се опитва да отгатне какво се върти в главата й. Очите на Макс открай време го бяха издавали. Беше живяла прекалено дълго с него, за да не е наясно с тази негова черта. Дори и да искаше, той не можеше да скрие чувствата си. Сега очите му й подсказваха, че той също бе нейното семейство; че тя може и да е останала без скъпата си майчица, но има тях, има него, стига все още да го иска. Очите му казваха, че действително е избрал да бъде с нея и че съжалява.

Докато оглеждаше масата и хората, насядали около нея — най-важните хора в нейния живот, Анна се изпълни с усещане за история, усещане за принадлежност. И в съзнанието й зазвуча една дума — дом. Не точно като дума — по-скоро като чувство.

Когато преди известно време леля й Урания я беше попитала къде според нея е домът й, Анна нямаше отговор. Днес обаче всичко беше кристално ясно. Анна осъзна, че е напълно възможно да се чувстваш у дома си на много места, да населяваш много светове — чрез главата, сърцето и тялото си. Да принадлежиш на всеки от тях едновременно и да бъдеш щастлив. Но може би онова, което хората наричаха дом, не беше място, а чувство.

Тя пак погледна към Макс. Той беше неин съпруг, баща на децата й, мъжът, с когото беше прекарала по-голямата част от живота си досега, и мъжът, който най-неочаквано й беше заявил, че иска да живее с друга жена. За нейна изненада днес за първи път след изневярата му тя не изпитваше горчивина към него — защото си даваше сметка, че чрез нея Макс всъщност й беше дал крила, беше я освободил. Тя беше свободна да обича и друг, свободна да бъде себе си — при това такава, каквато никога до този момент не си беше представяла, че може да бъде. И сега седеше пред него цялостна, с всичките си същности, уж еднакви, но и напълно различни.

Замисли се за пътешествието, на което беше тръгнала, за четирите вида любов, които беше благословена да изпита. Никога досега не й се беше случвало за толкова кратък период от време да изпита силата на любовта във всичките й аспекти. Чувстваше силата на Ерос към Никос, разкоша на филия̀ към новите си приятели, дълбочината на сторгѐ към леля си и баща си. И сърцето й беше препълнено с ага̀пе в цялото й величие към цялото й семейство и всички онези, които бяха дошли преди нея и бяха преживели такива лишения и страдания.

Защо пък да няма и пети вид любов — любовта към свободата. Анна вече не беше младото момиче, на което Макс беше завъртял толкова лесно главата преди много години.

Това лято тя беше открила нов вид свобода, нов вид почтеност. Тя вече беше жена, която държеше на себе си и уважаваше и собствените си чувства. Дали Макс беше готов да я приеме такава?

Лондон, Гърция, цялата земя… Анна гледаше сина си и дъщеря си и сърцето й преливаше от гордост. Където и да се намираше на този свят, устремен към новото хилядолетие, тя щеше да продължи да бъде добра майка на децата си и щеше да продължи да обича, но този път по нейните правила.