Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (37)

Трета глава

Гърция, Егейско море, 1999 година

Този път разказът се водеше предимно от леля й. И Анна за пореден път слушаше и се питаше как е възможно толкова години да няма ни най-малка представа какви са най-близките й хора и през какво са преминали.

Както и самата тя си даде сметка, твърде често проектираме върху другите онова, което искаме да видим у тях. За нея например, откакто се помнеше, баща й винаги е бил обожаващият я татко, който се беше оженил за жената на мечтите си и се грижеше за всички. Майка й пък беше момиче с голям късмет, грабнато от галантния войник, в което се бе влюбило, за да заживее щастливо с него до края на дните си и да раздава любов на децата си. А на леля си Урания Анна беше гледала като на грижовна, но нещастна стара мома, която никога не е била обичана и никога не е познала истинска страст. Колко се бе лъгала! За всички тях!

— Ти познаваше ли го, тате? — попита тя и погледна през сълзи баща си. — Запозна ли се лично с Михалис?

— Не, Анна му, не можах. Но знаех всичко за него. Урания ми разказа.

— Всъщност вие кога се видяхте за първи път след заминаването ти оттук? — продължи да разпитва тя, докато триеше сълзите си.

— Ако изобщо съжалявам за нещо в този живот — каза той, — то е, че не се върнах на острова по-рано. Но просто не можех. Не знам дали ме разбирате. Нямах сили.

Когато научил, че Урания ще се омъжва за Михалис, Алексис си дал сметка, че няма да има сили да ги види заедно. Предполагал, че тя ще се чувства по същия начин, ако той доведе тук Розария.

— Нямах представа как ще се чувства Урания, а не можех да рискувам да причиня подобна болка нито на нея, нито на себе си. Исках тя да бъде щастлива, но не можех да понеса да я виждам с друг мъж. Да, знам, че нямах такова право, и отлично си давах сметка, че съм лицемер. Непрекъснато си повтарях: „След като съм с Розария и съм щастлив, защо пък Урания да не бъде омъжена?“. Уви, напразно! Продължавах да беснея. А после, когато научих, че Михалис е загинал, не исках да парадирам с щастието си. Не исках да я нараня.

— Обаче виждаш ли, Анна — прекъсна го Урания, — онова, което Алексис така и не разбра, бе, че моите чувства са по-различни от неговите. Единственото, което някога съм искала за него, е да бъде добре, да бъде щастлив. В крайна сметка той беше принуден да напусне острова, а аз не го последвах. И прекара толкова много години в самотно скиталчество по света. Обичах го, разбира се! Винаги съм го обичала като в първия ден, но просто бях приела нашата съдба.

Алексис се върнал на острова за погребението на майка си. Тогава вече имал трима сина, а Анна била на път.

— Така и не успях да се сбогувам с нея — изрече с разтреперан глас той. — Тя си замина от този свят, без да ме види нито веднъж през всичките тези години!

От очите му бяха потекли сълзи. За втори път през живота си Анна виждаше баща си да плаче — първият беше, когато почина майка й. И гледката на разплакания й баща отново я просълзи.

— О, Лекси! — прошепна Урания, обгърна лицето му с ръце и избърса нежно сълзите му.

И в този момент Алексис се обърна към нея с поглед, какъвто Анна не беше виждала никога до този момент у баща си. Дали беше провокиран от изричането на детското му име, което отекваше като забравена мелодия в ушите му, или от докосването на Урания? Анна не можеше да определи. Но беше сигурна в едно — че никога досега не беше виждала баща си по-доволен и умиротворен.

— Тя знаеше, че я обичаш, и никога не ти се е сърдила! — каза братовчедка му. — Знаеше, че трябва да напуснеш дома си и че си преживял много трудности. И те разбираше!

Бабата на Анна беше починала само няколко месеца преди тя да се роди. Когато Алексис получил съобщението, че майка му е тежко болна, решил да се върне на острова сам — по препоръка и настояване на бременната си съпруга, която останала в Англия с трите момчета. Пътешествието било дълго, пътуването с лодка от пристанището на Пирея дотук — много опасно. Да стигнеш до тези острови през зимата често е твърде рисковано. Но когато накрая пристигнал, майка му вече била предала богу дух. Били необходими усилията на всички близки, за да му помогнат да се съвземе, най-вече на Урания. Ето че накрая, след толкова много години, Алексис вече можел да се помири с демоните си и установил, че страхът му да се върне у дома е бил неоснователен.

Урания, наистина забележителна жена, нямала никакви резерви относно неговия живот и щастието му — просто се радвала да го види отново. Все пак връзката им се крепяла на нещо повече от страстта им един към друг — кръвната им връзка не можела да бъде унищожена от нищо. Така двамата имали възможността да продължат оттам, където били спрели, да запълнят липсващите парчета от картината на техния живот от раздялата им до този момент. Когато Алексис си тръгвал, Урания го поканила скоро пак да дойде и този път да доведе и семейството си.

— Когато те видях за първи път, Анула му, ти нямаше още две годинки — отбеляза Урания и хвана ръката на племенницата си. — Обикнах те в мига, в който те видях! Беше същата като баща си — същите пламенни очи, същата усмивка… Имах чувството, че ти би могла да бъдеш детето, което никога не съм имала!

— А харесваше ли майка ми? — попита Анна, като се опитваше да си представи как ли се е чувствала леля й при първата си среща със съпругата на Алексис.

— Да, Анна, всъщност много я харесвах! Тя беше страдала достатъчно в живота си. Вярно, че и ние сме страдали, но при нея е било много повече и въпреки това беше съхранила почтеността и куража си. Нашият остров веднага й хареса. Боже, как се учеше да говори гръцки! — възкликна Урания и се усмихна сякаш на себе си. — Но пък го научи почти без акцент! Бързо стана една от нас!

Анна отново се сети, че Урания е знаела всичко за живота на Розария от Алексис, но Розария не е имала никаква представа за любовта между съпруга й и неговата братовчедка. Тайната им си е останала тайна през целия им живот, неизказана, недокосната.

— А правилно ли е било да държите майка ми в неведение за вас? — запита Анна и ги изгледа. — Не е ли било нещо като предателство?

— А, Анула му! — възкликна леля й и се премести по-близо до нея. — Кое е правилно и кое е грешно? Би ли могъл някой да определи? Защо майка ти да е трябвало да знае за мен и Алексис. Той я обичаше и всички ние я обичахме, така че какъв смисъл имаше тя да научава? Пък и никой друг не знаеше. Когато Розария се появи тук за първи път, единствените хора, които знаеха за нас, вече бяха починали.

Анна кимна в знак на съгласие — леля й беше абсолютно права. Нищо добро е нямало да излезе от подобно разкритие, само още повече болка.

— Ще ми се да бях познавала Калиопа — изрече Анна и стисна ръката на леля си. — От разказите ви ми изглежда като изключително храбра жена.

Когато Алексис и семейството му започнали да идват редовно на острова през летните ваканции, Калиопа вече била починала, а скоро след нея и дядото на Анна. Здравето на Калиопа било твърде крехко след онова падане и поредната грипна епидемия на острова накрая се оказала фатална за нея.

— Тя щеше да те хареса много, миличка — отбеляза Урания и се усмихна при спомена за любимата си сестра. — Щеше да оцени и работата ти. Тя беше запалена по рисуването, но така и не направи нищо за своя талант. Бяхме твърде заети с нашето училище. Само от време на време оставаше да рисува с децата. Винаги съм знаела от кого идва тази твоя дарба!

— Е, Анна, вече разбираш — каза Алексис и също хвана ръката на дъщеря си. — Най-сетне се върнах у дома. Моето място е тук. Двамата с Урания най-сетне можем да бъдем заедно. Никой от нас не съжалява за нищо, разбира се, но аз се върнах тук, където са корените ми, и ще остана тук завинаги!

— О, тате! — изхълца отново Анна, неспособна да каже нищо повече.

— Вече никой не може да ни раздели, миличка — допълни Урания. — Мисля, че чакахме предостатъчно. Стари сме и годините ни са преброени, но колкото и да остават още, искаме да ги прекараме заедно. Аз си имам моята къща, Алексис си има своята, а да бъдем заедно, е най-естественото нещо на света. Никой не би го помислил за странно, а дори и да го помисли, на нас не ни пука! Никога не ни е пукало!

* * *

Тази нощ Урания остана при Алексис за първи път. Анна нямаше как да знае дали това е наистина така. Двамата бяха имали предостатъчно възможности да го направят, тъй като тя рядко се беше задържала у дома. Вместо да се почувства скандализирана или шокирана, очите й се насълзиха от умиление при гледката на двамата осемдесетгодишни влюбени. Дали вече не беше късно за тях, или и за това, както и за всичко друго в живота, не важеше правилото „По-добре късно, отколкото никога“? Когато се прибра в стаята си и легна, Анна стигна до заключението, че със сигурност е по-добре нещо да стане късно, отколкото никога, дори когато красотата и жизнеността на младостта отдавна са изчезнали. Очевидно, както и да изглеждаше тялото, духът си оставаше същият. Именно той живееше вечно и пренасяше любовта ни. Анна вече бе имала възможността да се увери в това. Тя също не беше първа младост, но наскоро бе сполетяна неочаквано от страст, отнесла я на места, където не беше стъпвала от толкова дълго време?

От прозореца нахлуваше горещият въздух на летните нощи, който не й позволяваше да заспи. Луната отново растеше играеше на криеница с облаците и обещаваше чувствени наслади.

* * *

Горещината действително беше непоносима, но на Анна й харесваше. А и температурите не бяха единственото, което не й позволяваше да заспи тази нощ. В главата й жужаха откровения, чути през последните няколко дена, към които се добавяше и случилото се това лято. Тя за пореден път се удиви от себе си — никога не си беше представяла, че ще има извънбрачна връзка, но и не беше предполагала какво ще я доведе на острова. Сега, от позицията на всичко, което беше научила, осъзна, че проблемите й са незначителни. За разлика от съдбата на родителите й, нейната й се беше усмихнала още в самото начало, изпълвайки детството й с много любов и късмет. Тя наистина беше благословена от Фортуна. Неотдавнашната й криза в брака също изглеждаше незначителна. Да, случката я беше извадила от равновесие, но само защото беше първото разтърсване в нейния иначе спокоен и лесен живот.

Лежеше и преразглеждаше всичко, което й се беше случило, от съвсем нов ъгъл. Нейните проблеми не бяха уникални. Случваха се често, нищо че тя не беше вярвала, че могат да се случат точно на нея и Макс. Но бяха факт. Всяка изневяра има своите последици, а Макс беше предизвикал лавина от проблеми. Възстановяването на брака им и прошката щяха да отнемат време.

През последните месеци на острова имаше моменти, когато в поредния пристъп на гняв Анна си беше мислила, че окончателно е престанала да обича Макс. Но сега си даде сметка, че просто бе престанала да го обича така, както някога, че любовта й към него се е променила. Любовта не може да изчезне за няколко месеца. В крайна сметка нали именно тя беше повтаряла през годините колко много видове любов съществуват по света? Не беше ли научила това и от баща си? Ага̀пе е безгранична, истинската любов е вечна.

Спомените в главата й я върнаха към по-щастливи мигове, към времето преди заболяването на Макс и онова, което тя наричаше загуба на здрав разум. Двамата бяха чудесна двойка в редица отношения. Едни и същи ценности, еднакви цели. Животът им в Лондон преди появата на децата беше вълнуващ — и двамата обичаха работата си, имаха приятели и роднини, които ги подкрепяха. Летните ваканции на този остров, прекарани заедно, бяха незабравими. Преди появата на Алекс и Клоуи двамата бяха имали тук много дни и нощи, пълни с романтика и страст. Анна се осланяше за всичко на Макс, възхищаваше му се и го уважаваше заради невероятния ум, познания и красива външност. Бяха лежали дни наред на брега на слънце и през нощта, загледани в лунната пътека. По идея на Анна дори бяха плували голи в топлите води на Егейско море. Макс се беше влюбил в Анна заради различността й, свободния й дух и насладата й от чувствените удоволствия. Всяко негово докосване я разтърсваше моментално и най-голямото й желание беше да лежи в обятията му.

Макс беше приел културата й и дори беше положил усилия да научи малко гръцки, въпреки че в началото не му се беше получило. По-късно, когато и двете деца бяха започнали да говорят гладко майчиния си език, той се беше решил отново да опита и да подобри познанията си по гръцки.

— Искам да съм сигурен, че не говорите зад гърба ми — беше отбелязвал шеговито. — Освен това много държа да мога да проведа сносен разговор с леля Урания — сподели Макс, когато тя го беше довела за първи път на острова. За огромно удоволствие на Анна нейната леля Урания беше единствената й роднина от това място, която Макс искрено харесваше. Тя го очароваше. — Тази жена е енигма! — беше един от първите му коментари по неин адрес. — Пълна с противоречия. Сигурен съм, че е единствена по рода си по тези места. Няма нищо против да живее сама и въпреки това е гъркиня!

Макс така и не спираше да се удивява от липсата на възможност за уединение на острова.

— Това е толкова примитивно! — смееше се той. — Освен ако не си в тълпа, не съществуваш! — През следващите години обаче, опознал вече по-добре местните жители, той беше започнал да оценява културните им различия с англичаните и да ги предпочита пред абсурдната сдържаност и недостатъците на своите роднини.

Значи, да, имаха прекрасно минало като семейство. Онова, което бяха изградили заедно през годините, имаше здрави основи. Не би ли трябвало тогава да издържат едно леко сътресение?

Последните няколко дена с баща й и леля й бяха изключително напрегнати. На Анна щеше да й трябва време, докато асимилира всичко чуто, в това число и факта, че любимият й баща вече няма да живее близо до тях. Чувството беше едновременно сладко и горчиво. След като почти през целия си живот се беше радвала на двама родители, живеещи близо до нея, сега щеше да остане без нито един. Е, от друга страна, островът винаги щеше да бъде тук, а на него — баща й и леля й. Очевидно за всички животът беше поставил началото на съвсем нова глава.