Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (36)

Втора глава

Кирия Исмини беше много щастлива да види къщата си отново пълна и да приветства с добре дошли своите момичета. Приятелката на Урания — Талия, също се беше върнала да продължи обучението си в университета, но другите две квартирантки си бяха останали у дома. Три години се бяха оказали за тях достатъчни за практикуване на шивашките умения, които бяха придобили тук. Сестрите бяха събрали предостатъчно клиенти на своя остров и не им се налагаше да се връщат да чиракуват на Лесбос. Това означаваше, че едната стая беше свободна, и след кратко обсъждане всички се съгласиха, че стаята трябва да бъде за Урания, защото вече е сгодена. Кирия Исмини, Калиопа и Талия бяха единодушни, че Урания се нуждае от известно уединение. Място, където двамата с Михалис да могат да остават насаме. Обаче Урания беше непреклонна — щеше да продължи да спи при сестра си.

— Ами ако внезапно се събудиш през нощта и имаш нужда от помощ да станеш от леглото? — обърна се тя към Калиопа, докато трите жени се опитваха да я убедят, че най-правилното е тя да остане сама в стая.

— Че аз не мога ли да й помогна? — провикна се възмутено Талия.

— Ти се нуждаеш от място, където двамата с Михалис да можете да бъдете заедно, без ние останалите да ви дишаме във вратовете! — настоя Калиопа.

— Урания, вие вече сте двойка — допълни кирия Исмини, като потупа лекичко лявата й ръка и халката й. — Трябва да се опознаете. А скоро ще бъдете и женени. Годежът е като пробен брак. Когато аз се сгодих за Деметрис, той се премести при мен в къщата на родителите ми, докато се оженим.

— Но ние няма да се женим веднага! — възрази Урания. — Освен това, ако искаме да бъдем насаме, можем да отидем в градината! Овощната градина е предостатъчна, преди войната ни стигаше.

— Това не е същото — усмихна се кирия Исмини. — Преди войната не бяхте сгодени, а сега ви е позволено… по-точно, сега се очаква от вас да оставате известно време насаме!

— Но аз мога да бъда насаме с Михалис навсякъде! — не се предаваше Урания. — Това не означава, че трябва да спя сама в стая!

Според местните обичаи след годежа на младите им се позволяваше да се отдадат на плътски удоволствия. Самият акт, разбира се, беше строго запазен за първата брачна нощ, въпреки че през последните години случаите на „преждевременни раждания“ бяха зачестили. За раждането на тези седмачета, както бяха евфемистично наричани бебетата, се нарочваха било крехкото здраве на булката, било други външни фактори като тежък физически труд, студ, горещина или пикантна храна.

Накрая беше решено и трите момичета да спят заедно в едната стая, а другата да функционира като обща — място, където някоя от тях би могла да се уедини, за да учи, да размишлява или в случая с Урания, където, ако тя желае, би могла да се уедини с Михалис. Кирия Исмини им даде всички възможни мебели, които можеше да задели — стар диван и няколко стола, които момичетата покриха с ярки тъкани кувертюри и възглавнички. Общата стая се превърна в уютно, весело, слънчево местенце. За първи път, откакто се бяха запознали, Урания и Михалис разполагаха с място, където да могат да останат съвсем сами и да затворят вратата. Михалис беше на седмото небе. Чувстваше се свободен да прегръща любимата си и да я целува без страх, че поведението му ще бъде изтълкувано погрешно.

Урания също беше доволна от това състояние на нещата. Въпреки че усещането изобщо не можеше да се сравни с тръпката от докосването на Алексис, тя ценеше любовта на Михалис и се наслаждаваше на ласките и целувките му.

С Михалис Урания беше точно толкова щастлива, колкото би могла да бъде с всеки друг мъж, който не беше Алексис. И до този извод беше стигнала много отдавна. След като не можеше да има Алексис, значи Михалис беше най-подходящият за нея — той беше мил и почтен, обичаше я и тя го обичаше, а когато всички вземеха дипломите си, щяха да се върнат заедно на острова и да основат своето училище. Голямата мечта на двете сестри щеше да се сбъдне скоро.

Някои от студентите, с които се познаваха отпреди войната, също се бяха върнали в университета. Сега всички имаха възможността да възобновят приятелствата си оттам, където бяха прекратени. Но срещите невинаги бяха радостни — няколко от младежите не бяха извадили късмет като Михалис. Един от приятелите им беше изгубил ръка, друг — лявото си око, а двама от колегите на Урания бяха останали на бойните полета. Всички студенти бяха минали през огромни изпитания, но не бяха съкрушени, младите им духове продължаваха да гледат напред.

Калиопа буквално разцъфтя в Митилини. Студентският живот очевидно й допадаше, а борбеният й дух я направи изключително популярна. Животът в университета беше приятен, а къщата на кирия Исмини беше като техен втори дом. Хазяйката скоро си влезе в ролята на квачка, доволна, че пиленцата й са се завърнали, и беше много щастлива, че в къщата й отново се навърта мъж. Въпреки че не се премести да живее при тях, Михалис прекарваше по-голямата част от свободното си време в къщата им и дори се хранеше редовно при тях.

— Едно време твърдях, че ако някога имам деца, искам да са момичета — отбелязваше усмихната хазяйката. — Но ако имах син като Михалис, никога нямаше да го кажа!

Раните от войната заздравяваха бавно, но сигурно и първата академична година мина без почти никакви притеснения. Храната продължаваше да бъде оскъдна, но всички вече бяха свикнали да минават и с по-малко, а зеленчуците и плодовете от градината на хазяйката осигуряваха най-главното. Когато дойде лятната ваканция, Урания и Калиопа се върнаха у дома, придружени от Михалис, който реши да им погостува за няколко седмици.

— Мисля, че трябва да се ожените — каза Хрисула на дъщеря си, когато пристигнаха. — Не виждам смисъл да се чака, можем да го направим още това лято. Ще бъде по-прилично, ако сте венчани и благословени. Хората вече започват да говорят!

Урания се вбеси.

— Да си спомняш някога да ми е пукало какво говорят хората за мен? — рече тя на майка си, едва сдържайки гнева си.

— Но така ще можете да живеете като мъж и жена! — изтъкна Хрисула. — Не смяташ ли, че е за предпочитане?

— Онова, което е за предпочитане — вече извика Урания, — е всеки да си гледа своята работа и да не си пъха носа в нашата! С Михалис ще се оженим тогава, когато сме готови, а това няма да стане, докато не завършим образованието си!

Хрисула не се осмели повече да повдигне тази тема — познаваше най-голямата си дъщеря достатъчно добре, за да спори с нея.

През това лято Урания посвети много от времето си на Михалис и на разходки из острова. Обикаляха полята на велосипеди, отскочиха до града, ходиха да берат грозде, катериха се по планините, плуваха в лагуната и наблюдаваха издигането на августовската пълна луна над морето. Тя искаше да му покаже всичко, което обичаше — с изключение, разбира се, на тайните места, които принадлежаха само на нея и Алексис. Тези места не бяха за споделяне.

— Харесвам родния ти остров, Урания му и наистина ще бъда много щастлив да заживея тук с теб! — каза й веднъж Михалис, докато седяха на скалите и наблюдаваха залеза.

— И аз ще бъда щастлива, Михалис — каза тя и хвана ръката му. — Заедно можем да направим големи неща, сигурна съм! Ти, аз и Калиопа ще бъдем страхотен отбор!

На следващия ден го заведе да види старото училище и парцела земя до него, който принадлежеше на дядо й и на който той беше дал позволение да се построи новото училище.

— Това ще бъде нашето наследство за поколенията! — възкликна развълнувана тя. — Можем да започнем с планирането му веднага! Така, докато завършим университета, сградата ще бъде готова!

* * *

Това лято беше блажено. Войната беше останала зад гърба им и те започнаха да правят планове и да градят бъдещето си. Но преди да се върнат на Лесбос за следващата академична година и преди хората в Гърция да успеят да се насладят на мира, страната беше хвърлена в касапницата на нов военен конфликт — този път на ожесточена гражданска война. Едва оставили оръжията си срещу нацистите, гърците ги бяха грабнали отново, за да се бият един с друг.

На Урания й беше добре известно, че Михалис има определени политически възгледи, които тя уважаваше и дори споделяше вижданията му във връзка с потисничеството и колонизацията на тяхната страна от силите на Запада. Но когато той й каза, че иска да се присъедини към партизаните в борбата срещу фашизма, който беше завладял Гърция в края на Втората световна война, на нея й беше изключително тежко и трудно да приеме решението му.

— Трябва да направим за страната си само още едно нещо, за страната и свободата си! — изрече пламенно той, притиснал я в обятията си. — Стигнахме толкова далече, бихме се толкова славно, но сега е време да довършим започнатото!

Тя не каза нищо — знаеше, че не може да го спре. В момента страната им се раздираше между онези, които искаха независима социалистическа държава, и другите, които бяха привърженици на западните капиталистически ценности. Партизанската война вече се водеше с всички сили и средства и в рамките на едва няколко седмици Михалис и мнозина от приятелите му вече се бяха присъединили към ЕЛАС — партизанската армия на гръцките комунисти, и бяха готови да влязат отново в битка за своите убеждения.

През цялата гражданска война Урания остана с Калиопа на Лесбос до края на обучението им. Борбата продължи три дълги години. Новините, които получаваше от Михалис, идваха чрез съобщения, предавани й тайно от други членове на ЕЛАС. В началото от време на време й даваха по някоя и друга набързо написана бележка, но постепенно и тези бележки спряха. Накрая единствените новини, които тя получаваше, бяха набързо прошепнати й на разминаване с някого думи, че Михалис е жив.

Тя чакаше търпеливо. Беше се научила да издържа стоически на всичко, на което я подложи животът.

Сраженията се водеха основно на материка и в планинската вътрешност на страната, малките островчета из Егейско море оставаха относително незасегнати. На Лесбос ситуацията беше сравнително спокойна и университетът продължи да работи почти нормално. Накрая Урания завърши и взе диплома с отличие, но тъй като вървеше една година преди Калиопа, остана с нея, докато и тя не завърши. Към този момент гражданската война беше приключила.

Момичетата се върнаха у дома и гордо представиха дипломите си на своите родители. До този момент никой в рода им не се беше сдобивал с такава висока образователна степен — висше образование, и Хрисула, и Андрикос бяха много щастливи от постиженията на своите дъщери.

— Виждаш ли? В крайна сметка си е струвало! — изтъкна Хрисула на съпруга си. — Знаех си, че тези двете ще се справят и ще стигнат до върха! Де да можех и аз да имам техните възможности… и техния ум, разбира се!

— Времената бяха други — отбеляза Андрикос.

— Ха! Моят баща не искаше да ме пуска дори в основното училище! — махна с ръка Хрисула и въздъхна.

Свещеникът и учителят открай време бяха най-уважаваните и образовани хора в селските общности на острова. Да има не един, а двама висшисти в едно семейство, се смяташе за невероятна чест. Когато сестрите се върнаха в родния си дом, новото училище беше почти завършено. Съвсем скоро можеха да започнат да подготвят програмите си за новата учебна година. Но Урания не искаше и да чуе за това, докато не се върне Михалис.

— Обещах му, че ще започнем заедно! — каза тя на Калиопа. — Длъжна съм да спазя обещанието си! Не можем да започнем без него, няма да е правилно!

Сестра й, разбира се, се съгласи.

* * *

Когато гражданската война свърши, стана ясно, че комунистите са победени, голяма част от останалите живи партизани избягаха в съседна Албания. Урания си обясняваше закъснението на Михалис със същата причина — че се е скрил в Албания. Беше сигурна, че пак ще се появи неочаквано и ще я изненада. Но измина цяла година, а от него ни вест, ни кост. Един ден на острова дойде да я види техен общ приятел от университета и член на ЕЛАС.

— Андреас! — извика Урания и моментално пребледня. Трябваше й доста време, докато събере сили да го попита какво го е довело на техния остров. Направи му кафе и двамата седнаха на дивана, без някой от тях да смее да заговори пръв.

— Бяхме заедно, когато го раниха — изрече накрая Андреас с разтреперан глас. — Той ме накара да обещая, че ако не оживее, ще дойда лично при теб, за да ти съобщя.

* * *

Смъртта на Михалис беше голям удар за Урания. Тя скърбеше за него и публично, и вкъщи. Всички скърбяха. Добротата и благородният му дух бяха докоснали всеки, който го беше познавал. Но постепенно, макар и още в дълбок траур, тя се взе в ръце и върна волята си да продължи напред. Хвърли се с плам да организира работата в училището. Оттук нататък страстта й към обучението и знанията щеше да се превърне във водеща сила в нейния живот, а освен това дължеше и на Михалис да превърне мечтата им в реалност.

През годините Калиопа и Урания извършиха истински чудеса в малкото селско училище. Всички из околността ги познаваха, много от учениците им ги обичаха. Двете сестри предизвикваха уважение и възхита у всеки, който се докоснеше до тях, макар че може би и известно съжаление, защото всички смятаха за крайно несправедливо от страна на съдбата, че не се беше усмихнала повечко на прекрасните сестри Левантис. Но Калиопа и Урания бяха доволни от живота си и се смятаха за привилегировани да работят онова, на което се бяха посветили. Смятаха, че са извадили голям късмет да се имат една друга и приемаха всичко, което им поднасяше животът, със смирение и благодарност.