Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (30)

Пета глава

В мига, в който Салваторе де Сио видял Розария, моментално започнал да крои планове как най-лесно да я докопа за себе си. С напредването на войната въздушните атаки на Съюзниците над селцето зачестили. Инвазията им в Сицилия през юли 1943 година последвала скоро след падането на Бенито Мусолини от власт, което дало възможност на силите на Алианса да нахлуят и в останалата част от Италия. Ситуацията се влошавала все повече и повече, което дало на Салваторе основание да предложи на Луиза да прибере дъщерите си в града. Но Филомена не давала и дума да стане. Тя била твърдо решена да пази момичетата колкото е възможно по-дълго. Нямала никакво доверие на по-малката си сестра, а още по-малко — на онова дяволско семе, както започнала да нарича Салваторе.

Нощ след нощ всички жители на селцето, заедно с хлебарки, плъхове, бълхи и въшки, се скупчвали в мрачния и мръсен железопътен тунел наблизо, който вонял на урина и некъпани с години тела. Накрая въздушните нападения станали толкова непредсказуеми, че селяните нямали време да стигнат до тунела, затова властите наредили спешна евакуация. Хората се разбягали панически като мравки, предимно към Неапол, надявайки се, че там нещата не са чак толкова зле като при тях. Филомена била като парализирана. Какво да прави сега? Била готова по-скоро да й отрежат пръст от ръката, вместо да моли сестра си за помощ, но едновременно с това съзнавала, че не отговаря само за себе си, а и за своите племеннички. Луиза била единствената им надежда.

— Ще приберем само момичетата — изсумтял Салваторе, когато Луиза му съобщила за първи път за евакуацията на селото. — Сестра ти да си търси друг подслон.

Но Луиза все пак не била изгубила напълно разсъдъка си, че да не възрази с думите:

— Филомена е моя сестра! Не мога да я оставя да спи на улицата, докато навън падат бомби!

Така Филомена и момичетата получили стая в приземието на бардака — ако дупката, която им освободили, би могла да се нарече стая. Но както лелята се успокоявала неведнъж, поне на този етап били спасени от бомбардировките и разполагали с предостатъчно храна. В тази сграда никой не умирал от глад, престъпността хранела добре.

* * *

Когато Салваторе я изнасилил за първи път, Розария била дълбоко заспала. Дни наред имала висока температура с треска и ту изпадала в безсъзнание, ту идвала на себе си. Край нея седяла единствено Филомена — грижела се за нея, сменяла студените компреси, завивала я. Луиза била твърде заета с проституция, за да обръща внимание на дъщеря си.

През онзи ден Розария за първи път била оставена съвсем сама. Треската й била започнала да отшумява благодарение на нелегално доставения пеницилин, с който Салваторе вече редовно търгувал на черния пазар.

— Най-малкото, което можеш да сториш за дъщеря си, е да помолиш сводника си да й намери лекарства! — изкрещяла Филомена на по-малката си сестра. — Момичето изгаря от температура, може да умре, а той буквално седи върху лекарството, което може да я спаси!

През онази сутрин Салваторе седял край прозореца и пушел дебелата си пура, когато видял как Филомена и София напускат сградата. Двете не били излизали навън дни наред и момиченцето помолило леля си да я изведе на чист въздух. Щом двете завили зад ъгъла и се изгубили от погледа му, сводникът слязъл надолу по стълбите към приземния етаж.

Салваторе харесвал Луиза и нейните сексуални игрички, харесвал и другите зрели жени, които винаги му били подръка, но никога не пропускал възможността да се наслади и на млада плът, стига да му паднела. Не само той имал предпочитания към невръстните девойчета. Познавал мнозина, особено немци, които нямали нищо против да се изръсят със солидна сума за привилегията да пробват девствена стока — а в тези отчаяни времена все повече се множали хората, готови да продадат децата си — момичета, както и момчета — за съответната цена. Той решил обаче, че точно това малко момиче иска първо за себе си. Другата, още по-малката, щял да предостави с радост на онзи, който плати най-много. Но Розария щяла да му бъде личен подарък, който той бил убеден, че му се полага след усилената работа напоследък. Затова бил твърдо решен да я пробва първо той, преди да я предаде на клиентите.

Розария била дълбоко заспала. Челото й било влажно, бузите — зачервени от високата температура. Салваторе дори не я събудил. Безшумно разкопчал панталона си, извадил члена си и легнал върху нея. Повдигнал нощницата й и заопипвал крехкото й тяло, изпосталяло още повече от високата температура. Розария се събудила с писъци в мига, в който той проникнал грубо в нея.

* * *

Розария разказваше, а Алексис все повече се отчайваше. Доскоро си беше мислил, че няма нищо по-лошо от нещата, на които беше станал свидетел и които беше преживял през първите дни от назначението си в съсипания от войната Неапол. Но то се оказваше нищо в сравнение с онова, през което беше преминала Розария — неща, от които кожата му настръхваше. След избухването на войната Алексис беше наясно, че хората се бият, за да се защитят, за да не бъдат убити те самите. Поне тогава, когато битката се водеше за свобода и за победа над врага, всичко беше в името на всеобщото благо и в него имаше нещо като достойнство. Но с проточването на войната, когато на преден план излезе битката за оцеляване, хората, чиято обща цел беше собственото им самосъхранение, се оказаха способни на ужасни, на кошмарни неща. При пристигането си в Неапол Алексис беше видял отчаяни хорица, готови да продадат душите, децата и дори майките си за къшей мухлясал хляб. Но колкото и да осъждаше покварата им, той беше наясно, че тя е част от мрачната необходимост да оцелееш. Но онова, в което участваше Салваторе де Сио, не можеше да се побере в нормалните човешки представи.

* * *

След онзи първи път Салваторе предупредил Розария, че ако каже на някого, ще я убие. Добавил, че ще продаде София на първия мъж, който пожелае да прави секс с нея, а леля й ще изхвърли на улицата, за да умре. И за всичко това щяла да бъде виновна единствено тя! Харесвало му да гледа страха в очите на малкото момиче, харесвал властта, която имал над нея.

Розария започнала всяка вечер да се моли войната да свърши или поне тяхното село да стане безопасно, за да могат да се върнат пак там. Но вместо да свърши, войната станала още по-ожесточена. Всеки ден се случвало по нещо ново. Повече от година Розария не смеела да каже нищо на никого. Филомена имала подозрения, но Салваторе бил много хитър — колкото и да се стараела, тя така и не успявала да го излови на местопрестъплението. С натежало сърце лелята наблюдавала как племенницата й се превръща в затворено, изнервено, мрачно създание. Най-голямото й желание било да намери друго място, където да отведе момичетата, дори молела Луиза да им помогне, но по-малката й сестра смятала, че вече е направила достатъчно за семейството. Салваторе бил нейният цар, който значел за нея много повече от собствените й дъщери. Самата тя нямала нищо против да му подари и тях, стига той да бъде доволен. Направила се, че не знае нищо, дори когато научила, че София била обещана на някакъв немски офицер с вкус към момиченца в предпубертетна възраст.

И тогава на сцената се появил Алфонсо.

* * *

Алфонсо де Сио — по-малкият брат на Салваторе, се бил отбил на гости у тях след изнурителна обиколка из региона по задачи от семейния бизнес. Влюбил се в Розария в мига, в който я видял, и веднага пожелал за себе си момиченцето от приземния етаж, с което брат му се хвалел толкова много. Кротостта и крехката й хубост, невръстната й възраст и безспорният ентусиазъм на брат му към нея разпалили бързо похотта на Алфонсо. Но не само сексуалното завоевание било причината той да поиска Розария само за себе си. Далеч по-силен мотив била неговата натрапчива мания за съревнование с по-големия му брат.

Съперничеството между двамата се вихрело още от най-ранно детство — всичко, което имал Салваторе, трябвало да има и Алфонсо. И сега, след като Салваторе се смятал за собственик на прекрасната Розария, Алфонсо трябвало да му я отнеме. Тя трябвало да бъде негова! Негова и единствено негова, на никого другиго, най-вече на големия му брат! Като най-млад член на клана Де Сио, Алфонсо компенсирал липсата на житейски опита с патологичния си характер. Той бил единственият човек на света, от когото Салваторе се страхувал. Затова, когато Алфонсо му казал да стои далече от Розария, и го предупредил, че ако я пипне дори с пръст, ще го убие, Салваторе му повярвал. Разбира се никой не попитал самата Розария — Алфонсо я искал, а това било единственото, което имало значение. И най-важното, за да бъде сигурен, че брат му няма да я докосне повече, той заявил, че ще се ожени за нея! Ето как на четиринайсет години и половина Розария станала съпруга на Алфонсо де Сио и се превърнала в член на една от най-страховитите мафиотски фамилии в цял Неапол и околността му!

Розария скоро осъзнала, че да бъде съпруга на Алфонсо, е за предпочитане, пред това да бъде сексуална играчка на по-големия му брат. Знаела, че съпругът й няма да бъде често около нея, защото пътувал много. Освен това благодарение на Алфонсо, на когото се примолила, тя успяла да спаси малката си сестричка поне на онзи етап — от живота на дете проститутка.

Алфонсо се оженил за Розария набързо, защото пак трябвало да потегли на път. Венчавката се състояла в църквата „Свети Аниело“, прочута с чудесата си. Кралят и неговият двор ежегодно посещавали тази църква, за да гледат как кралският бръснар подстригва израсналата за една година по чудодеен начин коса върху изработената от слонова кост глава на Христос. След като църквата била достатъчно подходяща за краля, значи била достатъчно подходяща и за фамилията Де Сио. На церемонията присъствали страховитата и импозантна майка ни Алфонсо, баща му, двете му неомъжени сестри, Салваторе, Луиза и нещастната Филомена със София. Облечена в рокля от красива бяла дантела, купена й от бъдещите й зълви, Розария стояла съкрушена до младоженеца, който стискал ръката й доста по-силно, отколкото било необходимо.

След женитбата Алфонсо извадил младата си невеста от влажното мазе и я настанил в малък апартамент край пристанището. На София и леля й Филомена било позволено да се преместят при нея в ролята на нейни придружителки. Алфонсо бил предоволен от това развитие на нещата — щял да разполага с Розария винаги когато идвал в града, а през останалото време щял да се радва на свободата си. Освен това бил постигнал най-важната си цел — да отнеме Розария от брат си. Това му стигало.

Горката Филомена се чувствала безпомощна и много виновна, че не успяла да опази по-добре своите момичета. Всеки ден оплаквала ориста, сполетяла семейството й. Луиза била завинаги загубена за нея, но поне момичетата били все още живи и здрави. Единственото, което можела да стори оттук нататък, било да ги държи плътно до себе си и да се моли на Дева Мария да им спести бъдещи изпитанията.

След всичко, което трите жени били преживели, настаняването им в самостоятелен апартамент било огромно облекчение. Алфонсо нямал нищо против да им предостави покрив над главата и да издържа Розария, но щедростта му не включвала леля й и сестра й. Самата Розария споделяла всичко с тях, разбира се, но имало дни, в които гладували.

— Не ни трябват благодеянията на фамилия Де Сио! — отсякла един ден Филомена пред голямата си племенница. — Аз ще си намеря работа! Имам достатъчно умения, за да издържам и трите ни. Ще ми се изобщо да не бяхме длъжни да приемаме мръсните им пари!

Ала работа не се намирала лесно, а още по-малко — почтена работа. В крайна сметка Дева Мария ги възнаградила — след месеци наред обикаляне и търсене Филомена успяла да се уреди като икономка в щаба на Съюзниците.

— Да си отваряш очите на четири! И ушите! — наредил Алфонсо на Филомена, когато научил, че е тръгнала на работа. — Браво на теб! Хубаво е да разполагаме с вътрешна информация. Каквото научиш — новини, корабни доставки, дори клюки — веднага докладваш на мен, разбра ли?

Алфонсо бил повече от доволен, че без никакви усилия се е сдобил със свой шпионин, както благоволявал да се изразява самият той, в щабквартирата на Съюзниците.