Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (3)

Втора глава

Островът беше все още само силует на хоризонта, но Анна вече беше излязла на палубата на корабчето и се беше провесила над перилата, напрягайки очи колкото сили имаше. Островът проблясваше в далечината като бял гълъб, носещ се по лазурносините вълни на Егейско море. Анна усети, че се изпълва със същото щастие, което я заливаше винаги щом наближеше това място. И изведнъж сякаш отново стана десетгодишно момиченце — разпери ръце встрани и се остави на морския бриз да развее косите й, на солените морски пръски — да изкъпят лицето й. Накрая се разпищя от радост, без изобщо да се притеснява дали някой я гледа, или не. Постепенно пред тях се разкриха скалистите хълмове, планините и ливадите. Кацнала на една скала, проблясваше и църквата „Свети Никола“. Да, това беше техният остров — след толкова много време те отново се връщаха у дома.

Щом слезе от корабчето и стъпи на сушата, Анна усети как я залива познатото чувство на радост и умиротворение. Този остров я караше да се чувства обичана и ценена, да се изпълва с усещането, че някой и нещо се грижат за нея.

Когато беше малка и идваше тук с цялото си семейство за ваканцията, на малкия кей се струпваха да ги посрещат всички жители на селцето. Но това беше преди масовия туризъм, по времето, когато гостите на този остров бяха голяма рядкост. Тогава Анна не можеше да повярва с колко много хора от това селце е свързан по роднинска линия баща й и колко много го обичаха всички, които го познаваха от дете. Хората се втурваха да им помагат с багажа, разтоварвайки лодката, и се надпреварваха да ги поздравяват с добре дошли. „Калосорисате“ — така викаха, това беше обичайният им поздрав. После Анна и братята й прекарваха по няколко незабравими славни седмици, тичайки на воля из острова. А когато ваканцията приключеше, на никого от тях не му се искаше да се раздели със свободата и приятелите си, за да се върне към затворения живот в Лондон. Тук, на острова, всички се чувстваха наистина добре дошли, искрено обичани. Филоксения — гостоприемството беше извор на национална гордост за гърците. Когато поотрасна, Анна започна да си дава сметка как тази филоксения — любовта към ксенос, чужденеца, контрастира със страха и подозрението към непознатия, другия, характерни за повечето британци.

* * *

Юлското слънце беше вече високо в небето и прежуряше, когато двамата пристигнаха на острова след дългото пътешествие с корабчето, на което се бяха качили от атинското пристанище Пирея. Всичко тук беше толкова различно от влажния и мрачен Лондон, който наскоро бяха напуснали. Докато чакаше на брега братовчед й Манос да им помогне с багажа, Анна усети как тъжното й английско настроение постепенно се изпарява.

Местните хора, които ги посрещаха в детството й, този път ги нямаше. Не че Манос не компенсираше предостатъчно с ентусиазма си и неподправената си радост да види отново любимия си чичо и любимата си братовчедка. Калосорисате! — избоботи той и ги прегърна един по един. Някога сънливият кей сега се беше превърнал в шумно малко пристанище, пълно с крайбрежни кафененца, ресторанти и барове. Единственото непроменено място беше старият кафенеон — кафенето на ъгъла на площадчето, където повече от столетие мъжете от селото се събираха, за да играят карти, да пушат и да си разменят клюки. И днес както винаги местните мъже бяха тук — млади и стари, на групички, премятаха броениците си, пушеха и пиеха кафе, заобиколени от цяла гора столове.

Столовете бяха неразривна част от живота на един кафенеон. Беше невъзможно да видиш грък, пиещ кафето си, без да е заобиколен от няколко, а още по-невъзможно бе да го видиш да заема само един-единствен стол — за времето на престоя в кафенето всеки от мъжете трябваше да разполага най-малко с три стола: един за сядане, втори за вдигане на краката и трети за подпиране на лактите така, че ръцете да бъдат свободни да извършват всички сложни ръкомахания, придружаващи разговорите. Понякога, ако нямаше маса наблизо, можеше да се появи и четвърти стол — за поставяне на чашите с кафе и вода. Ритуалът със столовете беше направил силно впечатление на Анна, когато беше дете. Често беше питала баща си защо хората правят така, но не получи ясен отговор — за него това беше най-нормалният и логичен начин един мъж да си пие кафето и да разговаря с приятелите си.

* * *

Разположената на хълма къща не беше особено далече от селския площад, но докато пъплеха нагоре с багажа, прашният и стръмен път им се стори ужасно дълъг. Лъкатушеше през лозя и маслинови горички с великолепна планинска панорама от едната страна и приказни гледки към залива и малкото пристанище — от другата. И ето я самата къща — видът й винаги караше Анна да потръпва от удоволствие. Храстите и дърветата, засадени толкова отдавна от баба й и дядо й, бяха неразривна част от най-хубавите дни на нейното детство.

На пристанището не ги посрещнаха обичайните шумни тълпи, но бяха предостатъчно в самата къща. Тук беше първата братовчедка на баща й — тия^[1] Урания, тия както и цял куп други роднини, очакващи ги под сянката на китните асми. Гърците като че ли имаха много повече роднини от всеки друг народ по света, мислеше си Анна и се усмихваше на близките си. Отдавна му беше изгубила края колко хора от това село нарича „леля“ или „чичо“ и колко точно братовчеди има. На теория — както често обичаше да изтъква наставнически Макс — никой не трябва да бъде наричан „леля“ или „чичо“, освен ако въпросните личности не са братя или сестри на един от родителите ти. Но при гърците не беше така — тук, на този остров, всички бяха едно голямо щастливо семейство. Разлистените лози — климатария, се виеха и преплитаха около гредите и покриваха целия преден двор на къщата. От асмите висяха тежки гроздове със зелени на цвят зърна, които само след няколко седмици щяха да се обагрят в тъмночервено и да станат готови за ядене. Този своеобразен природен покрив превръщаше пространството под него в същинска външна стая. Голямата дървена маса се огъваше под блюдата с храна и кани с напитки, подготвени за посрещане на скъпите гости по гръцки обичай.

Бащата на Анна — Алексис, нямаше братя и сестри, затова беше силно привързан към първата си братовчедка, а тъй като баба й беше починала, преди тя да се роди, Анна смяташе леля си Урания за най-близкия си жив роднина на този остров. Урания така и не се беше омъжила и нямаше собствени деца, но пък имаше невероятната дарба да работи с деца. Беше посветила живота си на учителстването. Тя обичаше работата си и няколко поколения деца, на които беше преподавала, я обичаха и до ден-днешен. В началото на учителската й кариера, когато била още съвсем млада, неколцина младежи, копнеели по красивата си млада учителка, която била едва с няколко години по-голяма от тях. Някои от тези младежки трепети станали доста притеснителни и породили вълна от клюки в селцето.

— Какво очаква тя с тази нейна хубост, а?! — злословели злите езици. — Във вените на нашите момчета тече гръцка кръв, така де!

Не че Урания имала някаква вина за хубостта си. Но тя нито направила опит да отвърне подобаващо на хорските сплетни, нито искала да се държи като суров учител. Все пак, за да не обижда никого и за да не подклажда излишно фантазиите на младежите и тесногръдието на селяните, тя се съобразила с техните порядки. Веселите й летни роклички на пъстри цветя били прибрани в гардероба, тъмните й къдрици били укротени.

Леля Урания беше висока, много по-висока от повечето жени в селото, а самото й име, което означаваше „дошла от небето“, беше събуждало в детското въображение на Анна приказни картини за небесни колесници и пратеници на великите богове. Очите й бяха с цвят на шоколад и излъчваха много доброта, а когато беше малка, на Анна често й се беше искало да дръпне онова гребенче, което придържа косата на леля й в строго кокче, за да види как се разпилява като водопад по раменете й. Анна често си беше мислила, че ако не беше толкова строга, Урания би могла да бъде точно толкова красива, колкото собствената й майка. Двете си приличаха в много отношения, бяха с приблизително еднакво телосложение, високи, с великолепна кожа и буйни тъмни коси. Но най-голямата прилика между двете беше в очите им. И двете имаха огромни, шоколадови, меланхолични очи.

* * *

Тия Урания стоеше под сянката на асмата, начело на всичките други роднини — вече близо осемдесетгодишна, но все така висока, красива и гордо изправена. Въпреки че вдигнатата й както винаги на строго кокче коса вече не беше черна, а сребриста, очите й си бяха същите — топли, мили, благородни. Анна пусна саковете си на земята и се хвърли в обятията на леля си така, както правеше още от малка.

— Добре дошла! — изрече Урания на гръцки, целуна племенницата си по двете бузи и я стисна в прегръдките си. — Толкова отдавна не сме се виждали! — После се обърна, погледна братовчед си и промърмори с разтреперан от вълнение глас: — Добре дошъл и на теб, Алексис!

Да, наистина беше изминало много време — повече от четири години — откакто Анна и баща й не бяха виждали леля Урания и останалите роднини. И да, толкова време като че ли им беше трябвало, за да се върнат отново тук — да предприемат пътешествието, което така и не можеха да си представят без майката на Анна.

Досега.