Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (29)

Четвърта глава

Отпуснала се веднъж, тя не беше в състояние да спре. Докато разказваше, на Алексис постепенно му стана ясно, че нежеланият съпруг не е единственото нещо в живота на Розария, което не беше наред. Момичето, в което се беше влюбил, живееше в кошмар, беше омотано в опасна мрежа, която заплашваше да я задуши.

Розария нямала и осем годинки, когато баща й починал от туберкулоза. Болестта, отнела живота на толкова много хора по света, била смятана от местните за нещо като прокоба над селото им и в своето невежество хората вярвали, че всяка къща, сполетяна от нея, е нечиста и прокълната. Бащата на Розария не бил единственият, отнесен от туберкулозата — от същото починали малкото й братче и двамата й чичовци. Домът им останал без баща и без мъже, белязан завинаги от грозната според неуките селяни прокоба. Така майката на Розария — Луиза, едва на двайсет и пет години останала вдовица с две малки дъщери. Единственият човек, който имал желание и не се страхувал да им помага, била по-голямата й сестра Филомена.

— Помня добре първите години след смъртта на мъжете в къщата ни — каза Розария на Алексис — Никой не смееше да ни доближи, с изключение на леля ми. Не че и тя си нямаше своите неприятности. Нямахме нищичко. Бяхме принудени да се храним с огризки, да шием дрехите си от парцали. И на мен ми се наложи да порасна много бързо, Алексис, защото мама не можеше да се справя сама! Налагаше се да й помагам във всичко, включително да се грижа за малката ми сестричка София. Баща ми и брат ми много ми липсваха! Имахме отчаяна нужда някой да се грижи за нас, някой да ни защитава! Имахме нужда от ангел пазител. За съжаление, на негово място в дома ни се появи дяволът!

За да изхранва себе си и двете си малки деца, Луиза нямала друг избор, освен да си намери работа. А единствената възможност за някаква работа била в Неапол. Вместо да се уплаши от представата за големия град, Луиза всъщност се вълнувала. Затова приготвила торбата си, връчила момичетата на сестра си и потеглила. Хубавата й външност скоро й осигурила работа като сервитьорка в един бар, което означавало, че през повечето вечери била принудена да остава в града, далече от дома си, в жалка влажна стаичка над бара. Тъй като била млада, красива и наивна, скоро започнала да привлича неправилния вид внимание от страна на неправилния тип мъже — и по-конкретно на един. Салваторе де Сио бил красавец и чаровник, имал тънки мустачки, носел елегантен костюм и миришел на скъп одеколон.

До този момент Луиза нито била прекрачвала пределите на селото си, нито била ходила в бар, а какво оставало да има представа от мъже като Салваторе де Сио. Той започнал да й купува подаръци, да я обсипва с внимание и не след дълго успял да й завърти главата. Дотолкова, че тя луднала по него. На Салваторе му било необходимо само да й прошепне мили глупости в ухото, да забоде розов карамфил в косите й, да я целуне сладко по устните — и ето че тя се съгласила да отиде да живее при него. Мизерната й стаичка, воняща на пържена риба и мръсен канал, изобщо не можела да се сравнява с апартамента, който той можел да й предложи. В мига, в който се пренесла при него, Салваторе настоял тя да напусне работата си, като обещал, че оттук нататък той ще се грижи за нея.

— Аз съм богат мъж! — хвалел се той, когато я полагал в леглото си. — На моята жена не й трябва да работи в бар! — повтарял, докато я обладавал. — Дай ми каквото искам и ще имаш всичко, което сърцето ти пожелае!

За Луиза всичко това било нов вид любов и нов вид секс. Покойният й съпруг бил тих, нежен човек, който нито веднъж през живота си не успял да събуди в нея подобни силни физически усещания. На всичко отгоре й било обещано да живее живот, за какъвто само си била мечтала! За да го получи, била готова на всичко.

И наистина, Салваторе винаги разполагал с много пари, част от които с радост харчел за Луиза. Родното й село й се струвало като останало в минал живот. Не чак толкова, че да не се сеща от време на време да се отбива там, разбира се. Всеки път пристигала с храна, дрехи и разкази за бляскав живот, които сестра й Филомена изобщо не одобрявала.

— Кой е този мъж, Луиза? — попитала Филомена още първия път, когато Луиза се появила, натоварена с подаръци. — Ами дъщерите ти? Не искаш ли да живееш с тях? Та те имат нужда от теб, ти си тяхна майка!

— Те обичат теб, Филомена! — отговаряла Луиза. — За тях ти си много по-добра майка, отколкото някога съм била аз. Моля те, погледай ги още мъничко! Ще ги взема при мен веднага щом се устроя напълно. Ще говоря за това със Салваторе.

— Събуди се, Луиза! Излез от този сън! От къде на къде чужд мъж ще иска децата ти? Какво те кара да мислиш, че човек като него, който заживява с хубаво момиче за удоволствие, ще поиска и нейните копелета, а?

— Ти не разбираш, Филомена! Той ме обича, иска аз да бъда щастлива! Казвал ми го е!

— Не разбираш нищичко от живота, Луиза! — поклащала тъжно глава Филомена. — Не вярвай на всичко, което чуеш! Особено ако е изречено от мъж като Салваторе де Сио!

— Сигурна съм в него, Филомена! Обичам го и той също ме обича, и е богат. Ако ти се грижиш за моите дъщери, аз ще се грижа за теб и за цялата фамилия! Ще ти нося неща, които никога досега не си виждала, и всички ще заживеем добре! Най-накрая!

— Не знам, Луиза, имам лошо предчувствие! Да внимаваш, чуваш ли?

Но Луиза била глуха и няма за притесненията на по-голямата си сестра. Наслаждавала се на новия си статус на любовница на заможен мъж, който като че ли бил хлътнал по нея точно толкова, колкото и тя по него. Но само след три месеца Салваторе де Сио си показал жестокостта — и когато това станало, за Луиза вече нямало връщане назад.

Тя не трябвало да работи повече по баровете. Той имал наум нещо съвсем друго за нея. Проституцията, контрабандата, отвличанията, изнудванията и подкупите били само част от обичайните занимания на Салваторе де Сио. Не само на него, разбира се, а и на цялата фамилия, чийто виден член бил самият той — Камората.

Един месец ухажване и облагородяване бил обичайният срок, който Салваторе посвещавал на новите си жени — предимно провинциални девойчета, съвсем сами в големия град. След като ги пречупел, той ги гонел от апартамента си и ги изпращал в един от бардаците си в лабиринта от мрачни и вонящи тесни улички на Неапол. И те оставали завинаги там. За Луиза обаче нещата не свършили дотук.

Очевидно Салваторе я бил харесал повече от другите жени. Освен с изумителната си красота, със сляпата си готовност да му доставя удоволствия и да бъде негова сексуална робиня, Луиза неволно успяла да го убеди да я задържи при себе си три пъти по-дълго от останалите му жертви. Тя била мека и лесна за контролиране и той се забавлявал отлично с нея.

Другите жени обикновено започвали да се съпротивляват след известно време, отказвали прищевките му, викали и пищели. Не и Луиза — тя била винаги готова и като че ли дори се наслаждавала. Като заклет наркоман, Салваторе я зарибил с хашиш — любим завършек на хубавия секс — и така повишил още повече зависимостта й от него и осигурил подчинението й. Но дори и Салваторе си имал предел — три месеца момиче, преди да се отегчи. Накрая и Луиза била напъдена, за да се влее в неговата гвардия от проститутки. След като бил похарчил толкова много по нея, крайно време било тя да започне да му изкарва пари.

За радост на Луиза обаче, Салваторе се оказал доста хлътнал по нея, въпреки че не желаел да си го признае. Веднъж седмично поръчвал да му я докарат, за да му достави удоволствие. Скоро тя установила, че това е привилегия, която никое друго момиче, напуснало апартамента му, не било получавало досега. А той не само я викал, но й позволявал да прекара цялата нощ при него. Явно си падал по богатото й сексуално въображение и игричките, които тя не спирала да измисля. А Луиза била на седмото небе от това негово внимание. Така всяка седмица горката нещастница се зареждала с нова надежда. В очите на колежките си тя била богоизбрана. Това подхранвало наивния й ум със заблудата, че някой ден Салваторе ще я прибере обратно като своя официална любовница и нищо чудно дори да се ожени за нея.

* * *

Войната донесла бедност и отчаяние на всички жители на Неапол, но на Салваторе де Сио — още по-несметни богатства. Неговият бизнес бил в апогея си, бардаците му процъфтявали. Немските окупатори си плащали добре за компанията на местните жени. Салваторе знаел отлично как да угажда на разнообразните им сексуални вкусове. Новото момиче бързо станало популярно сред най-високопоставените офицери, които се нуждаели от специално внимание.

Луиза била засмукана в този мрачен и опасен свят, в който тя заплувала като риба във вода. Вече почти не си ходела на село, въпреки че продължавала да праща пари и от време на време да се появява с подаръци. При едно от тези кратки гостувания малко след началото на войната тя пристигнала в черната му лимузина, натруфена с кожи и всичките си бижута, с огромна кошница, пълна догоре с храна. Била придружавана от Салваторе, облечен в елегантен костюм и пушещ дебела пура.

Макар че жестовете на щедрост били крайно необичайни за Салваторе, любопитството и нарцистичното му желание да се изфука го накарали да предложи на Луиза да я закара лично до родното й село. Той вече знаел всичко за момичетата и Филомена, знаел, че тя не одобрява начина на живот на по-малката си сестра.

— Нека да види колко добре се грижа за теб! — казал й той. — Нека всички там да видят какво са в състояние да направят парите!

— И дано сестра ми най-сетне затвори голямата си уста! — отвърнала Луиза, обувайки копринените си чорапи.

Когато Филомена отворила вратата и видяла сестра си и нейния сводник, първото й желание било да се изплюе срещу тях и да затръшне вратата под носовете им. Не желаела да има нищо общо с тях, и ако живеела сама, със сигурност щяла да откаже греховната им храна. Но храната изтичала от селото по-бързо и от сито, а и Филомена не била сама, имала да храни и други гърла. В къщата й отдавна никой не си спомнял откога не били виждали хляб, ориз, картофи, които щели да ги хранят седмици наред. Да не говорим за кошница, пълна с консервирани меса и зеленчуци, сладкиши, бисквити, достатъчни за месеци напред.

— Къде са момичетата, Филомена? — попитала Луиза, докато се настанявала на канапето в малката гостна на сестра си, която сега била превърната в спалня за децата. — Къде са Розария и София? Искам да ги запозная със Салваторе!

Тези думи Филомена се надявала никога да не чуе. Молела се децата никога да не видят мъжа, съсипал живота на майка им. Не стига, че трябвало да гледат в какво се е превърнала самата тя, а сега и него!

— Имат работа, Луиза — отговорила. — Остави момичетата на мира!

— Как така имат работа? Каквато и работа да имат, трябва да я оставят, за да видят майка си! Извикай ги веднага, Филомена, искам да ги видя!

— По-добре изобщо да не те виждат! — промърморила под нос по-възрастната жена.

— Те са мои деца и аз искам да ги видя! — дошъл бързият рязък отговор.

Преди някоя от тях да успее да каже каквото и да било, и стаята се появила Розария, следвана от София.

Майката не била виждала децата си от месеци и сега не можела да повярва на промяната, която забелязала в тях. Особено при Розария. София, която била на осем, била все още момиченце — прекрасно, с големи тъмни очи и гъста черна коса. Но тринайсетгодишната Розария се била превърнала в млада красавица. Напъпилото й тяло подсказвало за бъдеща разкошна жена. Приликата с майка й била невероятна. Когато я видял, Салваторе ахнал с глас.

— Чао, мама! — поздравила тихо Розария със сериозен глас и се приближила.

— Чао, миличка! — отговорила Луиза, слисана от променената си дъщеря. — Много красива си станала, Роза, момичето ми! Толкова красива, толкова променена! Хайде, ела и дай целувка на мама!

Макар и неохотно, Розария се приближила до майка си и я целунала по двете бузи. Откъм ъгъла на стаята до ушите й достигнало възторженото подсвиркване на Салваторе.

— Си, си, ке белла рагаца! — възкликнал той с опасен блясък в очите, докато се намествал на стола си и изпълвал стаичката с гъстия дим от пурата си. — Да, колко красиво момиче!

Филомена просто стояла на прага и наблюдавала тази сцена с натежало сърце.