Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (27)

Втора глава

От този момент нататък Алексис не можеше да изкара от ума си младата неаполитанка и правеше всичко възможно да се навърта около нея колкото беше възможно по-често. Като че ли имаше някакъв вграден „радар за Розария“ — в която и част на сградата да се намираше тя, той винаги успяваше да я открие и с вида на човек, минал уж съвсем случайно оттам, да я заговори. Розария пък изгубваше ума и дума, когато видеше Алексис, поруменяваше като зората и свеждаше свенливо глава.

Оказа се, че в типично неаполитански стил никой в главната квартира не беше информиран за момичето, заместило синьора Филомена. Розария просто се появи и започна да работи там. Стана ясно, че състоянието на възрастната госпожа се с влошило и за голяма радост на Алексис, племенницата й щеше да продължи да работи на нейното място до пълното й възстановяване.

В подразделението, което се състоеше само от дванайсет души, зараждането на приятелства беше неизбежно. Алексис се беше сприятелил с двама английски войници — Тим Андерсън и Джон Саймънс. По-големи от него едва с две години, те бяха станали за Алексис онова, което беше Костандис в годините преди войната. В мига, в който двамата приятели надушиха, че младият грък си пада по новата икономка, започнаха да го подкачат при всяка възможност.

— Тази си я бива, човече! Красавица е! Най-добре побързай да я поканиш на среща, че не се знае кой ще те изпревари! — гласеше първоначалният съвет на Тим.

— Защото, ако ти не побързаш, ще го направя аз! — добави Джон. — Нали ги знаеш какви са италианските девойчета — видят ли мъж в униформа…

— От пръв поглед се вижда, че ти е влязла под кожата, приятелю! — плесна го по гърба Тим. — Но по-добре кови желязото, докато е горещо!

— Подходи по-смело по въпроса, човече! Не виждаш ли, че момичето чезне по теб, а? — продължаваха в този дух закачките им.

Алексис приемаше закачките на приятелите си, без да се обижда, но на съветите им изобщо не обръщаше внимание. Отлично познаваше отношението им към жените, което се изчерпваше с кратката сентенция: „Вкарай я в леглото, направи си удоволствието с нея и после премини на следващата“. Освен това Алексис изобщо не беше сигурен, че Розария също го харесва. Беше сигурен в едно — че е хлътнал здраво по нея и че тя е единственото момиче, което го интересува. Но Розария се оказа твърде различна от повечето неаполитански момичета, които, както Тим не беше пропуснал да му напомни, изгаряха от нетърпение да се хвърлят в обятията на всеки, който е в униформа. Тя се държеше сдържано, гледаше си съвестно работата и излъчваше достойнство, което държеше всички мъже на разстояние. Разговорите на когото и да било от тях с нея трябваше да минават през Алексис, а самият той очакваше с нетърпение подобен момент. Тези разговори станаха най-важната част от деня и за Розария и главната причина, която я караше сутрин да скача при изгрев-слънце. Защото и тя харесваше Алексис много повече, отколкото би посмяла да признае на когото и да било.

Повечето от съюзническите войници я плашеха — бяха или стресиращо белокожи със студени бледи очи, или плашещо черни и огромни като планини. Алексис обаче беше различен. Любезните му маниери я караха да се чувства в безопасност около него и я отпускаха. Когато той беше наблизо, тя забравяше за всичките си проблеми и тревоги. Но макар че Розария хлътваше все повече и повече по Алексис, не можеше и не смееше да го признае. Тя знаеше, че една такава любов ще й донесе единствено неприятности.

* * *

Присъствието на Розария в техния щаб промени напълно настройката на Алексис към света и състоянието на духа му. Наближаваше и пролетта, а заедно с нея и целият град беше обхванат от ново, по-позитивно настроение. Сякаш цялото население на Неапол едновременно беше поело в дробовете си колкото е възможно повече кислород и чрез синхронизирано издишване се бе постарало да се отърве от всичките токсични отпадъци, които хората бяха носили в душите си толкова дълго.

Прозорците и вратите на полуразрушените къщи бяха отворени, за да пускат светлина във влажните мрачни стаи. Започна се поголовно пролетно почистване. Килими, дюшеци, чаршафи и одеяла бяха изнасяни навън, за да се проветрят на така дългоочакваното слънце. Розария също се присъедини към този традиционен сезонен ритуал и отвори отдавна залостените прозорци на техния палацо, за да проветри и най-далечните му кътчета.

— Така приветстваме с добре дошъл новия сезон — обясни на Алексис, когато той я попита каква е тази масова истерия по почистването. — Смята се, че е на късмет да започнеш отначало. А точно този дворец тук не е почистван не знам от колко години!

Розария приемаше работата си много сериозно. Всяка сутрин пристигаше точно навреме, за да поеме задълженията си — започваше с чистене на двореца от най-горния етаж и постепенно стигаше до долу, до старата кухня, където се заемаше с готвенето. Тя беше творец в кухнята, вършеше истински чудеса със скромните хранителни порциони и оскъдните продукти, с които разполагаше. Основните съставки, които използваше, бяха брашното и водата, основните блюда, които приготвяше — спагети и пица. Алексис никога през живота си не бе вкусвал спагети като тези на Розария. Майка му и леля му също бяха приготвяли такива — когато беше малък, често ги беше наблюдавал как месят и точат тестото за спагетите, как после го режат и го оставят да съхне. Но нямаше спомен техните спагети да са били толкова вкусни като тези на Розария. Нямаше представа дали беше заради доматения сос, който тя приготвяше от доматите, отглеждани в двора, или заради постоянното си чувство на глад — но всичко сготвено от нея му се струваше божествено.

Кухнята беше любимото му място за срещите с нея. Розария също очакваше с нетърпение появата му и най-вече дните, в които той трябваше да я кара до пазара.

— Как е възможно да бъдеш толкова млада, а толкова добра готвачка? — беше я попитал той един ден, изненадан да установи, че тя готви толкова хубаво, колкото и леля й.

— Може би защото ме е учила леля ми. Или защото обичам да готвя. Или вероятно защото готвя от седемгодишна — беше отвърнала тя, без допълнителни подробности.

* * *

Когато първоначалният шок и хаос постепенно утихнаха, неаполитанците се осмелиха да излязат по улиците и площадите, където всевъзможни търговци предлагаха по сергиите си всякакви видове стока. Очертаха се първите добри прояви на малка местна фирма, въпреки че цените на черния пазар превръщаха производството й в почти недостъпно за обикновените хора. Черният пазар беше в апогея си — сергия след сергия, предлагащи какво ли не — от крадени американски цигари до консерви с храна. Войниците — представители на Съюзниците, обикновено се правеха, че не забелязват тези дребни кражби — предпочитаха да се концентрират върху по-големи неща, например постоянно изчезващи от корабите им цели товари със стоки, дело най-вече на Камората, местната неаполитанска мафия. Повечето акостиращи на брега на италианския град кораби бяха натоварени с медицински стоки и лекарства. Най-популярен на черния пазар беше пеницилинът, лекуващ сифилис — заболяване, което към края на войната беше достигнало феноменални размери.

Но хората не обръщаха внимание на такива подробности. Слънцето най-сетне беше изгряло и първите му топли лъчи накараха момичетата да свалят тежките зимни одежди, обикновено ушити от завеси или одеяла, и да разголят плътта си, излагайки я безсрамно на показ за всеки войник, който се случеше да мине покрай тях. Проституцията се беше превърнала в едно от основните занимания на италианските жени по време на войната, техен главен начин за оцеляване. Размяната на сексуални услуги срещу храна беше нещо естествено. Алексис и приятелите му познаваха добре тази страна на военната обстановка и макар че лично той се беше смутил, когато се сблъска за първи път с това, постепенно бе престанал да я забелязва като всички останали.

Първото безсрамно и директно предложение за секс от жена беше получил веднъж посред бял ден, когато заедно с командира си Чарлз Ървин бяха поседнали в едно кафене. След натоварената сутрин и двамата мъже имаха нужда от малко спокойствие и по едно силно питие. Във въпросния ден бяха повикани спешно много рано в едно близко селце — някакъв старец се беше оплакал, че непълнолетната му внучка е била многократно изнасилена от четирима съюзнически войници, а самата внучка беше започнала да крещи до небесата, че иска да ги избие до един и настоява за компенсация. Дядото беше заклещил въпросните войници в плевнята си и заплашваше да ги насече на парчета със стария си сатър.

Както и можеше да се предположи, старецът просто се опитвал да продаде момичето — дребно, изпито от глад създание на не повече от дванайсет години — на един от войниците, който като пълен глупак позволил на стареца да го въвлече в разговор, без изобщо да разбира нищичко. Войникът, естествено, нямал никаква представа какво точно му говори старецът — докато накрая не схванал идеята на посланието… и нещата загрубели.

— Нямаш представа на какво са способни тези хора! — беше казал Чарлз Ървин на Алексис, докато двамата пиеха нещо, което би трябвало да е италианската ракия грапа, но имаше вкус по-скоро на медицински спирт. — Биха продали и баба си, а в дадения случай и внучката си за консерва говеждо! Но как да ги съдим, когато са толкова отчаяни!

Докато командирът му говореше, Алексис забеляза една жена, която се приближаваше към тяхната маса. Преди това я беше видял да се навърта около входа на кафенето. Беше я забелязал само защото нещо в нея му беше напомнило за майка му или за леля му Хрисула. Не беше млада, сигурно към средата на четирийсетте, беше облечена в стар протрит пеньоар и носеше кошница, сякаш отиваше на пазар. Та същата тази жена изведнъж влезе в кафенето и целенасочено пое точно към тяхната маса, като застана неприятно близо — Алексис усети бедрото й неприлично опряно о неговата ръка. Докато гледаше и двамата — първо командира, а после и Алексис — жената тихо и учтиво, така, сякаш беше сервитьорка и вземаше поръчката им или просто питаше за цената на рибата, запита дали някой от тях не би желал да прави секс с нея в замяна на известна част от хранителните им порциони. Алексис, който тъкмо беше поел глътка грапа, така се задави, че я изплю и опръска ръката и дрехата на жената. Приемайки тази реакция за отказ, жената учтиво се обърна и излезе от кафенето така безшумно, както беше влязла. На Алексис му беше необходимо доста време, докато си върне самообладанието и отново успее да каже нещо. Този път не му се наложи да превежда на командира си казаното от жената — очевидно той, за разлика от своя подчинен, вече го беше чувал предостатъчно, за да го знае наизуст.

— Казах ти — гласеше краткият коментар на Чарлз Ървин.

* * *

След този случай Алексис бързо установи, че това е нещо обичайно по тези места. Освен традиционните жрици на любовта, предлагани по бардаци от сводници и всякакви други посредници, към проституцията прибягваха и най-обикновени почтени жени, иначе скромни домакини — принудени да продават собствените си тела или телата на децата си на всеки войник от Съюзническите сили, който ги пожелае, за да се сдобият с някаква храна, с която да изхранват семействата си. Това отвращаваше дълбоко Алексис и същевременно го натъжаваше, а всеки от неговите колеги, който се възползваше нетърпеливо от безизходицата на тези хора, предизвикваше у него неистов гняв.

Докато наблюдаваше тези жени, принудени на такива отчаяни постъпки, за да нахранят себе си и семействата си, Алексис често се питаше какво ли става в родината му. Дали войната се отразява по същия начин и там? Как ли се справят майка му, Урания и всички, които обичаше? Невероятната прилика на Розария с братовчедка му беше пробудила у него много от старите чувства. Постепенно мислите за дома отново започнаха да го измъчват и той се разтревожи не на шега какви ли страдания търпят близките му от страна на германците. Толкова отдавна беше прекъснал връзката си с тях, че дори споменът за гласовете им беше започнал да избледнява. Единственото, което му оставаше, беше да се моли и да се надява, че поради отдалечеността си от центъра на страната и своята незначителност родният му остров се намира в относителна безопасност. Ала нямаше как да бъде сигурен.

Алексис беше мъж на честта и изповядваше традиционни, здрави ценности, затова не можеше да приеме, че от безнадеждност тези жени предлагаха секс, сякаш продават чушки и домати. Беше силно притеснен от тази размяна на плътски удоволствия за храна, но най-вече го притесняваше фактът, че добродетелността на девойките, която преди войната се пазеше толкова зорко и се ценеше толкова високо, днес се беше превърнала в най-обикновена стока.

С надеждата, че някой от войниците ще ги нахрани добре, ще им купи вечеря, а ако извадят особено голям късмет — ще им предложи годежен пръстен, момичетата се редяха на опашка, за да предлагат телата си на всеки, облечен във военна униформа. Най-голямата цел на повечето млади жени в Неапол беше предложението за брак, разбира се. Алексис и приятелите му постоянно попадаха на отчаяни жени, търсещи американски или британски войник, който току-виж се влюби в тях, за да ги отведе далече, далече от мизерията и нищетата на живота им тук. Някои наистина имаха късмет. Италианските жени притежаваха силна, земна сексуалност, която беше твърде различна от хладината на труднодостъпните момичета в родните им страни и която мнозина войници намираха за неустоима — дотолкова, че нямаха нищо против да поставят годежни пръстени на ръцете им.

Приятелите на Алексис — Тим Андерсън и Джон Саймънс, също се бяха сдобили временно с по една от тези приятелки. За тях това беше само за запълване на свободното време, тъй като и двамата си имаха момичета, които ги чакаха у дома. Тим се беше хванал със зряла жена, в средата на трийсетте, която като че ли беше убедена, че в крайна сметка той ще се ожени за нея. Кончета твърдеше, че е вдовица от войната и живееше в едностаен разнебитен апартамент в една от тесните улички в центъра на града, където водопроводната инсталация беше плачевна, а стените — вечно влажни.

— Никога не съм срещал жена като нея! — хвалеше се Тим на приятелите си, кимваше и намигаше многозначително. — Няма нещо, за което да ми откаже! Добавя някои неща, за които дори не ми е хрумвало да я помоля!

Джон се срещаше с момиче на име Имаколата, което живееше с майка си в покрайнините на Неапол. Името й се превеждаше като „непорочната“, но беше в пълен контраст с поведението и желанията й. Кончета беше успяла да превърне бедняшкия си апартамент в любовно гнездо, в което Тим, Джон, а понякога и техните приятели се събираха, за да пият, пушат и да правят любов. Алексис също се беше появявал няколко пъти на тези събирания, но след като се запозна с Розария, кракът му не стъпи там повече.

— Алексис, скъъъпи, ста сера ела в моя къща, нали? Имам хууубаво момиче за теб, си? — опитваше се да го изкуши Кончета винаги когато го срещнеше в града. — Тя е белла! Уна белла рагаца за теб! Тази вечер ела с Тийм, си? Ще ти хареса!

— Хайде де, Алексис, стари друже! — подканяше го и самият Тим. — Като не искаш да дойдеш сам, тогава просто вземи това твое момиче и елате двамата! Крайно време е да зарадваш горкото девойче с нещо, което не е виждало досега! Надали й е много приятно по цял ден да виси в онази наша стара кухня!

— Ако не си поискаш, няма и да получиш, човече! — допълваше Джон.

Но дори и да имаше някакво свободно време, Алексис не желаеше да го губи с някакво си момиче, което не е Розария. След толкова много години той отново се беше влюбил, отново беше ударен от светкавица — този път италианска, от онези, които беше виждал над Неаполитанския залив. Надяваше се Розария също да е усетила силата на тази светкавица, но не можеше да бъде сигурен. Нещо му подсказваше, че тя поне го харесва — беше го прочел в очите и усмивката й, когато бяха сами. Но това беше всичко, тя не му беше дала друг знак. Въпреки това той беше готов да почака. В крайна сметка нали от съвсем крехка възраст беше разбрал, че когато става въпрос за любов, човек трябва да бъде търпелив?!

* * *

В един слънчев ден, след няколкомесечно чакане и размишляване той реши, че е време да покани Розария на среща, но реакцията й го свари неподготвен. Тя се беше навела до изхабен античен шкаф в офицерската трапезария и прибираше някакви съдове, когато той я видя през отворената врата. Лекият бриз от прозореца играеше весело с къдриците по гърба й. Омагьосан от вида й както винаги, той тръгна към нея.

— Чао, Алексис! — поздрави усмихнато тя, когато го видя, и се изправи.

Извивката на бедрата й, опънатата по задните й части рокля, очертаваща тялото й, моментално събуди у него страстни желания.

— Чао! — измърмори притеснено Алексис, прочисти гърло и започна: — Розария… хммм… исках да те попитам нещо. Би ли желала довечера, след като приключиш тук, да излезем да се поразходим някъде заедно? Или утре вечер? Или която друга вечер кажеш? Или пък да отидем да се почерпим някъде? После ще те изпратя до вас, разбира се! — изрече бързо и затаи дъх в очакване на отговора.

Тя се закова на място и си пое дълбоко дъх. Настъпи продължително мълчание. Когато проговори, очите й не смееха да погледнат неговите.

— Нон посо! — каза тихо тя.

Алексис я видя как поруменя до ушите, а после руменината й плъзна надолу по ръцете.

— Защо, Розария? Защо да не е възможно? — възкликна той, неспособен да повярва на категоричния й отказ. Все пак не беше поискал кой знае какво — една невинна разходка в ранната вечер по главната улица, като всички други хора, и може би по едно питие в бара. Нищо повече.

— Семейството ми — промърмори тя. — Няма да им хареса — и продължи да избягва погледа му.

— Кажи на семейството си, че ще се грижа добре за теб! Все пак аз съм от Съюзническите войски, а ние сме тук, за да ви пазим, нали? — допълни в опит да се пошегува и да скрие разочарованието си.

Но не смяташе да се предава. След като беше стигнал дотук, за нищо на света нямаше да приеме „не“. Отговорът й беше неочакван, но срамежливостта й и дори нежеланието й бяха за него свежа глътка разнообразие на фона на лесните момичета тук и засилиха още повече желанието му. Не по-малко се зарадва да узнае, че семейството й не би одобрило. Вероятно тя произхождаше от почтено католическо семейство, което държеше на името и достойнството си и не се унижаваше да използва дъщеря си като примамка, както правеха повечето семейства в тази страна. Но той не знаеше почти нищо за близките й. Розария му беше нарисувала едва повърхностна картина за произхода си. Беше му казала, че идва от селце в провинцията, някъде в подножието на вулкана Везувий, което било твърде далече от Неапол, за да пътува дотук всеки ден, затова била отседнала в дома на леля си Филомена.

— Тя изобщо не се подобрява — беше казала за нея Розария, след като бе работила вече няколко седмици в техния щаб. Твърде слаба е и има нужда някой да се грижи за нея.

— А тя няма ли си собствено семейство? — попита Алексис.

— Аз съм нейното семейство — отговори Розария и млъкна.

Алексис не продължи да разпитва — той отлично знаеше що е това тайна и как трябва да се пази. И макар приятелите му непрекъснато да го подканяха да научи за това момиче нещо повече, той предпочиташе да не насилва нещата — уважаваше правото на личен живот на Розария и се надяваше, че с времето доверието й към него ще нарасне достатъчно, за да сподели още подробности от живота си. Беше убеден, че този момент ще дойде. Дотогава той беше длъжен да бъде търпелив и да чака. В крайна сметка и той не й беше представил цялата картина на своя живот нали така? Защо тогава да очаква подобно нещо от нея?