Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (18)

Трета глава

Годините минаваха и двамата братовчеди установиха, че пътуването до училище и обратно не им е достатъчно. Насладата от близостта на телата им, докато се возеха в автобуса, вече не ги задоволяваше. Но със съюзник като Калиопа, която винаги беше готова да им осигури прикритие, понякога ставаше възможно да избягат от бдителните погледи на семействата си и да останат насаме.

— Не е честно! — повтаряха те отново и отново. — Защо е трябвало да се родим с роднинска връзка?!

Междувременно кандидатите за ръката на Урания не спираха да изпращат сватовници, макар че хората като че ли започваха да се питат какво не й е наред на тази зашеметяваща красавица, че се интересува само от книги, а не от брак.

— Все още съм млада — каза един ден тя на Алексис, когато двамата бяха успели да се измъкнат и да се скрият в корубата на едно дърво, за да се целуват. — Все още мога да ги държа на разстояние, но не за дълго.

— Искаш да кажеш, че ще настъпи момент, когато ще трябва да приемеш някого от тях, така ли? — прошепна той и я придърпа по-близо до себе си.

— Никога! Казвала съм ти неведнъж, Лекси, че бих предпочела да умра, отколкото да се омъжа за друг! Ако не мога да бъда твоя съпруга, няма да бъда ничия! Просто няма да се омъжа никога! Не могат да ме омъжат насила!

— Знаеш ли, напоследък мислих много — отбеляза той. — И заключих, че единственият начин да бъдем заедно, е да избягаме!

— Да! — закима ентусиазирано тя. — Ти трябва да ме откраднеш, а после ще избягаме в друга страна, където правилата са различни от нашите!

— Хората постоянно го правят.

— Да, знам! — проблеснаха развълнувано очите на Урания. — Например чичото на нашите бащи откраднал любимата си, защото цялото село смятало, че тя не е достатъчно добра за него и после двамата отишли да живеят на материка. Оттогава никой не ги е виждал.

— И ние ще направим така. Аз ще напусна училище, ще си намеря работа, ще започна да спестявам, а после един ден ще се върна да те открадна и никога повече няма да се върнем тук!

— А после, когато се установим някъде, ще пратим някого да доведе и Калиопа. Иначе ще омъжат и нея за някого, когото тя не обича!

Урания се вбесяваше всеки път, когато се сетеше за брачните традиции на острова. От всяко момиче се очакваше да се омъжи за мъж, когото нито познава, нито обича, а после трябваше да легне в леглото на този мъж и да му отдаде тялото си. Дори самата мисъл за това беше достатъчна, за да събуди в душата й ярост и гняв. Имаше и други неща, най-вече начинът на живот на съселяните й, който беше започнала да поставя под въпрос. Любовта й към книгите, която не се ограничаваше със задължителната училищна литература, й позволяваше да надзърне в светове, намиращи се далеч отвъд тесните хоризонти на техния остров.

— Никога няма да се подчиня на варварските им обичаи! — беше отсякла тя веднъж пред Алексис. Имаше предвид древния обичай за доказване девствеността на булката след първата брачна нощ.

Традициите изискваха изпълняване на сложен ритуал, при който женихът трябваше да се появи на прозореца на спалнята и да обяви девствеността на булката, като започне да се удря по гърдите като неандерталец и после да произведе три изстрела с ловната си пушка във въздуха. И накрая, сякаш това не беше достатъчно, изцапаният с кръв чаршаф от първата брачна нощ трябваше да бъде увесен на същия този прозорец, за да може цялото село да се увери в заявлението на жениха.

— Хората на този остров все още живеят в Средновековието! Няма да позволя някой мъж, който и да е той, да обявява с крясъци пред целия свят дали съм девствена, или не! — продължи побесняла тя.

— Няма да ти се наложи! — отговори с усмивка Алексис. — Нали ще се омъжиш за мен?!

— Когато решим да се любим за първи път, ще си бъде само наша работа и ничия друга! — каза му тя и само при мисълта за това Алексис се разтрепери.

Един ден в началото на лятото, докато се разхождаха по брега след училище, Урания хвана Алексис за ръка и с дяволита усмивка му напомни, че петнайсетият й рожден ден наближава.

— След като всички смятат, че на петнайсет съм годна за женитба, значи ще бъда годна и да стана твоя завинаги! — изрече тя и го целуна.

Всичко беше планирано. Калиопа щеше да се престори на болна, щеше да си легне по-рано в леглото, което споделяше със сестра си, и щеше да помоли Урания да й прави компания. След настъпването на залеза Урания щеше да се измъкне от прозореца на тяхната стая и да побегне към пустия плаж, за да се срещне с Алексис преди изгрева на пълната луна, която можеше да ги издаде.

— Бързо! — прошепна уплашено и напрегнато Калиопа, придържайки прозореца за сестра си. — Внимавай! — подвикна тихичко, но Урания вече тичаше в нощта към обятията на Алексис.

Двамата влюбени неведнъж бяха говорили как ще стане всичко, затова, когато моментът настъпи, бяха напълно подготвени за своята първа любовна нощ. Алексис, който напоследък често ходеше до града съвсем сам, се беше отбил тайничко в една бръснарница и за първи път през живота си беше купил презерватив. Любенето им беше точно толкова непохватно, колкото първите опити на всеки млад човек, но нежните им чувства един към друг им помогнаха да се предадат на инстинктите си и да се оставят те да ги водят. След това останаха дълго в обятията си, близки като никога досега, и се заклеха във вечна любов.

По-късно през същото лято имаха още любовни срещи и всяка от тях беше по-добра от предишната. Освен съюзник на Урания, Калиопа беше и нейна най-добра приятелка и довереница. Късно вечер, когато двете сестри лежаха в едно и също легло, тя молеше кака си да й разкаже за мистериите на секса.

— Сякаш двете тела стават едно — започна Урания.

— Първия път боли ли? — запита по-малката й сестра със страх в гласа.

— Все едно те ръгат с нажежен ръжен — изкиска се Урания. — Но на мен не ми пукаше. Струва си цялата болка! Ще видиш, че когато пораснеш и се влюбиш, на теб също няма да ти пука!

Младите момичета постоянно бяха плашени от разказите за мъчителната болка при първия полов акт, да не говорим пък за ужаса, който пораждаха у тях историите за раждане. Затова за всяка булка радостта, която изпитваше в деня на сватбата си, обикновено беше помрачавана от грозните предчувствия за онова, което щеше да последва през нощта.

Въпреки че възрастовата разлика между двете сестри беше незначителна, Калиопа изглеждаше доста по-малка от сестра си. С по-нисък ръст и деликатни кости, тя не беше толкова женствена и зряла като Урания. Косата й с цвят на кестен обрамчваше с гъсти къдрици вечно напрегнатото й нежно личице, а огромните й кафяви очи сякаш стаяваха тревогите на целия свят. Потънали в своя свят на любов и блаженство, нито Урания, нито Алексис се притесняваха особено за каквото и да било. Калиопа често се страхуваше и заради тях.

— Ами ако ви открият? — шепнеше тя понякога на сестра си вечер в леглото. — Какво ще ви сторят, а?

— Не се тревожи, сестричке, няма да ни открият! А и да ни открият, нали имаме план! — отвръщаше все така шепнешком Урания.

Двамата влюбени продължиха с тайните си срещи до края на лятото. Но щом се върнаха на училище, нещата се промениха. Ученето беше повече и всяка вечер имаха да пишат тонове домашни работи. Алексис имаше талант за математиката, която за Урания беше проблем и затова тя имаше нужда от неговата помощ. Когато отидеше в неговата стая да си пишат домашните, не можеха да се концентрират, а желанието да се докосват излизаше извън техния контрол. В една такава вечер, когато знаеха, че са съвсем сами в цялата къща, изкушението се оказа твърде голямо, за да му устоят.

Навън беше започнало да се смрачава, а в стаята вече цареше мрак. Алексис беше включил настолната лампа на малкото си бюро, но тя осветяваше слабо само учебниците пред тях. Горещината, излъчвана от телата им, беше опияняваща. Устните на Урания изглеждаха по-червени, по-плътни и по-влажни откогато и да било, косата й ухаеше на розова вода, а тъмните й очи проблясваха в полумрака.

Само потъркването на бедрото на Алексис о нейното беше достатъчно, за да я накара да изгуби ума и дума. Атмосферата беше наелектризирана. Те знаеха, че е рисковано, знаеха, че е лудост, но не бяха в състояние да се въздържат. Хвърлиха се в обятията си и за първи път се озоваха върху меката повърхност на легло. Забравили напълно за целия свят, отдадени само един на друг, те чуваха единствено звука от сливането на телата си. Нищо друго нямаше значение в този момент.

Оглушали напълно за света, те не чуха завръщането на майката на Алексис Афродита. Не чуха и как вратата на стаята се открехва — немного, но достатъчно, за да се види какво става. Афродита едва не припадна при гледката, която се разкри пред очите й. Не я чуха и как затваря вратата и се отдалечава, как задната врата на къщата проскърцва и как листата в двора шумолят, докато тя се препъва и се чуди дали току-що не е преживяла земетресение, или покривът на къщата не се е стоварил върху главата й.

— Паная му, Майко Божия — прошепна уплашено Афродита и се прекръсти три пъти. — Какво видях току-що? — Подпря се с ръка за високия зид, за да не падне, и бавно се отпусна на малкото дървено столче до задната врата. Картината, на която беше станала неволен свидетел, беше замаяла главата й и замъглила погледа й. Афродита седя дълго, без да помръдне. После пое дълбоко от есенния въздух, който миришеше на горящи дърва за огрев, задържа го и бавно го изпусна. — Паная му! Как? Кога се е случило всичко това? — пак промърмори и пак се прекръсти. Онова, което преди малко беше видяла на леглото на сина си, беше бедствие, за което, като се замислеше, сигурно и тя имаше някаква вина. Когато пуснаха двамата младежи да ходят заедно на училище в града, тя беше имала големи резерви и сега започна да се обвинява, че не си е позволила да възрази по-остро.

Когато Хрисула предложи Алексис да бъде придружител на братовчедка си, Афродита се беше разтревожила. Тя знаеше, че мъжките желания се обуздават много трудно, а нейното момче беше с гореща кръв. Беше се изненадала, че съпругът й Костандис изобщо не споделя опасенията й и му беше казала следното:

— Урания е красавица. Неведнъж съм виждала нашия син как я гледа, когато е наблизо.

Но Костандис отказа категорично да я слуша.

— Не богохулствай, жено! — изрева. — Момчето я обича като сестра, двамата са заедно от люлката!

И тъй като никой друг като че ли не споделяше опасенията й, Афродита беше престанала да мисли по този въпрос и не каза нищо повече. Но тя познаваше сина си, познаваше го много добре и се оказа, че е била напълно права, че е трябвало да не оставя нещата така и да слуша интуицията си. Тогава защо, о, защо, като подозираше всичко това, сега беше излязла и ги беше оставила сами? Никога не трябваше да напуска къщата си! Досега се стараеше винаги да се навърта наоколо, когато двамата братовчеди бяха заедно. Значи тя също беше виновна за случилото се!

Изпълнена с чувство на страх и вина, тя започна да се пита какво трябва да се направи. Плътските отношения между братовчеди бяха тежък грях в очите на Бога, да не говорим за срама и позора, които щяха да навлекат на цялата им фамилия! А тяхната фамилия беше с положение в селото, с добра репутация и добро име. Неща от такъв характер не можеха да се случат на тях! Кръвосмешение! Тази дума я накара да се разтрепери, защото за нея връзката между сина й и племенницата й беше точно това. И отново се прекръсти три пъти.

Афродита седеше в задния двор, без да смее да влезе обратно в къщата, и остана там, за да дочака избледняването на розовата светлина на залеза и изгрева на звездите по мастиленото небе. Седя достатъчно дълго, за да стигне до заключението, че никой никога не трябва да разбере за онова, което тя беше видяла тази вечер. Нямаше да говори с никого другиго, освен със самия Алексис. Налагаше се да побърза и да го направи колкото е възможно по-скоро, защото това трябваше да бъде спряно.

Но майката нямаше как да знае, че да сложи край на онова, което беше започнало между сина й и племенницата й, ще бъде най-трудното нещо в живота й и че ще разбие сърцето й.

* * *

Тази вечер Афродита прекара дълги тревожни часове в молитви. Молеше се на Богородица да я научи как да постъпи. Преди да си легне, запали нова свещ пред иконата на Богородица — малък олтар в спалнята, и изгори тамян и маслинови клонки.

— И ти си майка. И ти имаш син — молеше се беззвучно тя в леглото си. — Посочи ми пътя и прости им големия грях! Твърде млади са и не знаят какво правят!

На следващата сутрин стана още преди изгрев-слънце, все така потънала в мисли и безмълвни молитви, и се зае да приготвя закуска, а после обяд за сина си Алексис. Когато синът и съпругът й станаха, тя вече беше решила, че трябва да действа бързо и да говори с Алексис веднага щом той се върне от училище. Трябваше да бъде насаме с него, далече от баща му или от когото и да било другиго. Никой не трябваше да чуе какво ще каже тя на сина си. Прекара деня в мъчително отброяване на часовете до завръщането му, а накрая, когато то наближи, тя се уви с големия си плетен шал и се запъти към площада, за да посрещне автобуса.

Когато видя майка си да го чака на площада — мрачна тъмна фигура на спирката с още по-мрачно изражение на лицето — Алексис потръпна от ужас и страх. Знаеше много добре опасностите от работата в открито море и колко много рибари се давеха всяка година. Това беше картина от един от детските му кошмари, която го беше преследвала цял живот. Всеки ден, когато казваше довиждане на баща си, се питаше дали вечерта пак ще го види.

— Какво има, майко? — извика той и скочи от автобуса, преди Филипос да успее да вдигне ръчната спирачка. Урания също скочи до него. — Къде е татко? — запита уплашено и усети как една невидима ръка го сграбчва за гърлото.

— Баща ти е добре — дойде резкият отговор на майка му. — Просто искам да говоря с теб — погледна към Урания и добави: — Насаме!

* * *

Алексис седеше безмълвен на кухненската маса и слушаше майка си. Лицето му беше пребледняло, устните му бяха пресъхнали, кокалчетата му бяха побелели. Искаше да си запуши ушите за всичко, което тя му казваше. Не искаше да чува нито едно от тези неща.

Афродита говореше сериозно и непреклонно, беше се превърнала в човек, когото той не можеше да познае. Майка му винаги го беше обсипвала с нежност и любов, ценеше всяка негова дума и никога за нищо не го кореше. Но жената, която стоеше пред него, беше съвсем различна от неговата спокойна и любяща майка. Никога не я беше виждал такава — мрачна и неумолима.

Накрая Алексис се облакъти на масата, отпусна глава в ръце и като криеше лицето от майка си, заговори:

— Не мога да живея без нея!

— Не можеш да живееш с нея! — гласеше светкавичният й отговор.

— Обичам я! — рече той. В гърлото му сякаш имаше топка, толкова беше шокиран от неумолимия тон на майка си.

— Това няма никакво значение, Алексис! Не разбираш ли? Нямаш избор!

— Моля те, майко, ти не разбираш! — примоли се Алексис. — Аз искам да се оженя за нея!

— Алексис, сине мой — изрече тя вече с по-мек тон, — тази ваша любов е грях в очите на нашия Бог и в очите на света! Тя не може да съществува! Никой свещеник няма да ви венчае и никъде никой няма да ви приеме! Децата ви ще се родят чудовища. Не забравяй, че във вените ви тече една и съща кръв! Бащите ви са не само братя — те са близнаци! Чуваш ли ме какво ти казвам!

— Но тя НЕ Е моя сестра! — изкрещя Алексис и запуши ушите си.

— Чуй ме, Алексис, тя ти е почти като сестра и ти отлично го знаеш! Просто няма друг начин — трябва да престанете, докато не е станало твърде късно!

— След като няма друг начин, ще избягаме! Тук любовта ни може и да е грях, майко, но там, отвъд, има свят, който не мисли така!

— Господ е навсякъде, Алексис! Той вижда всичко!

— Ще се махнем оттук! — продължаваше той, без да слуша майка си. — Или ще замина първо аз, а после ще й изпратя пари да дойде при мен! И ние пак ще бъдем заедно, по един или друг начин, независимо какво говорят хората! Далече оттук, далече от вашия срам!

— Алексис, срамът ще ви следва, където и да отидете, където и да решите да сключите този ваш брак! Онова, което не трябва да стане, не може да стане, независимо колко много го искате! — Очите на Афродита бяха пълни със сълзи. Обичаше сина си повече от всичко на света и последното, което искаше за него, беше да го види нещастен или да го загуби. — С времето ще го преодолеете, ще видиш! И двамата сте толкова млади, целият живот е пред вас! Сега просто сте заслепени, но постепенно ще се осъзнаете! С теб заедно ще намерим изход!

* * *

— Тя ни е видяла, Урания му! — каза й Алексис, когато останаха сами. — Майка ми ни е видяла на леглото! — И мисълта за зова извика на лицето му смесица от гняв и силно смущение.

Урания нямаше търпение да научи защо леля й Афродита е била толкова необичайно сурова с тях предния ден. И ето че Алексис вече й обясняваше.

— Тя казва, че връзката ни е грях, че сме обречени и че децата ни ще се родят чудовища! — продължи той.

— И ти повярва ли й? — ахна Урания и сложи ръка на устата си.

— Разбира се, че не й повярвах! Много обичам майка си, но понякога говори като проста стара селянка! Всичко това са бабини деветини! — отговори той и се помести по-близо до нея.

Двамата бяха в любимото си скривалище — пещерата, където някога бяха консумирали за първи път любовта си. По това време на годината се смрачаваше доста по-рано, което им даваше възможност да се измъкнат незабелязани много по-лесно, и макар че откъм морето духаше пронизващ есенен бриз, за тях нямаше значение — бяха се прегърнали плътно и се опитваха да измислят какво да правят оттук нататък.

— Но вече разбирам, че по никакъв начин не можем да останем тук — продължи той. — Ние може да си вярваме, но никой друг няма да повярва във връзката ни.

Двамата се прегърнаха отчаяно. Бяха се заблуждавали дълбоко, допускайки, че е можело да стане по някакъв друг начин.

— Докато завършиш училище, аз ще съм натрупал достатъчно пари, за да ти изпратя и да можеш да дойдеш — изрече напълно убеден той, докато галеше косата й.

— А аз ще уча здраво, за да стана учителка, така че също да мога да работя — отвърна тя.

— Няма да се бавя много — обеща той. — Ще намеря място, където да се установим и да се оженим, далече оттук и от позора, който според тях сме щели да им донесем.

— След като не мога да дойда с теб, ще остана тук и ще те чакам! — обеща тя. — Ще те чакам толкова, колкото трябва! Вярвай ми!

— А аз ще ти пиша всеки ден! — обеща той. — Ще ти разказвам за моите приключения и винаги ще си представям, че си с мен!

— Ще мисля за теб всеки ден и ще чакам да ме повикаш! — обеща му тя и му се отдаде за последен път.

* * *

Един студен зимен ден на 1936 година цялото семейство и по-голямата част от селото се събраха на брега, за да изпратят Алексис, който се качваше на лодка за атинското пристанище Пирея в търсене на нов живот — живот, в който се надяваше да бъде с момичето, което обичаше много повече и от роднините си, и от острова, на който беше роден. Всички останали, в това число баща му, си мислеха, че младият Алексис е решил да търси богатство и слава по чужди земи — обичайна практика на този остров — за да се върне след няколко години по-зрял и по-богат обратно в лоното на фамилията си. Единствените, които знаеха истинската причина за тръгването му, бяха Урания, Калиопа и Афродита. С огромна болка на сърце и с тайна, която щеше да отнесе в гроба, майката беше принудена да се сбогува с единственото си дете, с единствения си син — любовта на нейния живот, светлината и радостта на очите й.

Всички се изредиха да целуват младия пътешественик и да му пожелават благополучно завръщане, а когато дойде ред да целуне майка си, Алексис я притисна крепко в обятията си, целуна я три пъти по челото, помоли я да се грижи за себе си и за баща му и й обеща, че и той ще се грижи добре за себе си. Младото му сърце беше прекалено нетърпеливо да усети предизвикателствата на живота, който му предстоеше, за да допусне поне за миг мисълта, че може би прегръща майка си за последен път.

Роднини и съселяни стояха на дока и махаха с бели кърпички за довиждане, наблюдавайки лодката как се плъзва бавно към откритите води на Егейско море. Обединени от загубата си, Афродита и Урания стояха неподвижни една до друга, всяка погнала в собствената си скръб. Но докато сърцето на младото момиче беше пълно с надежда, сърцето на майката се пръскаше на милиони парчета при мисълта, че може би никога повече няма да види своя син.