Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (11)

Девета глава

През годините Анна неведнъж и два пъти беше имала поводи да изпитва благодарност към баща си за дългите часове, в които търпеливо и упорито се беше старал да я научи на родния си език. Ала никога до този момент благодарността й не беше толкова силна, както в това съдбовно утро в къщата на любимата й леля. Думите в тези писма обаче нямаха нищо общо с неумелите сричания на четири малки деца до тяхната неомъжена леля. Това бяха думи, наситени с изгарящата страст на млад мъж към неговата любима. Тънката като вестник хартия беше пожълтяла от годините, мастилото беше синьо, а ръкописът — дело на истински калиграф. Словата бяха вдъхновени от Ерос, водил ръката на човека, който ги беше писал. Писмата бяха подредени в хронологичен ред — това, което беше най-отгоре в купчината, очевидно беше едно от първите.

Анна го отвори и зачете:

2 май 1937 година

Любов моя,

С всеки изминал ден ми липсваш все повече и повече. Това е същинско мъчение, доживотна присъда! Как да живея толкова далече от теб? Няма да оцелея без твоята любов, без изгарящите ти целувки. Всяка нощ, преди да заспя, вдигам очи към небето. Стоя на палубата и се взирам в звездите, мисля за теб, любов моя, живот мой! Предполагам, че ти правиш същото и така за момент, чрез някоя далечна галактика с теб пак сме свързани. Обичам те, моя Урания, ти си моето небе и моите звезди! Ти си целият ми свят!

Заспивам с твоето име на устните си, като си представям, че си пак в обятията ми като в онази пещера на плажа… Животът ми е празен и пуст без теб. Целувам устните ти хиляди пъти и копнея да почувствам меката ти кожа още веднъж до моята…

Сякаш изпаднала в транс, Анна не беше в състояние да отлепи очи от написаното и продължи да чете. Писмо след писмо все същата страст, все същата изгаряща любов. Писма за любов, самота и копнеж. Кратки разкази за живота на борда на един кораб, описания на далечни пристанища и градове. Всяко писмо носеше дата — писмата обхващаха период от над две години, от 1937 до 1939 година. И винаги започваха с обръщението „Любов моя“.

… Днес корабът ни акостира в Кардиф, столицата на Уелс, Великобритания. След красотите на Средиземноморието този град изглежда сив и непознат! О, любов моя, така ми се иска да можех да ти покажа местата, които видях, докато плавам на този кораб! Венеция е толкова изящна, най-красивият град, който някога съм виждал с очите си. Няма да повярваш, че е истинска, ако я видиш! Можеш ли да си представиш град, който вместо пътища има канали, а вместо коли — лодки? Хората се придвижват от едно място до друго с лодки, които там наричат гондоли. Италианците са много мили и любезни и донякъде ми напомнят за нашия народ. Езикът им също ми звучи познато и постепенно започвам да го усвоявам, най-вече благодарение на голяма част от колегите на кораба ни, които са италианци.

Постройките във Венеция изглеждат като дворците от вълшебните приказки, които ти някога четеше, когато беше малка. Купих ти една картичка, за да видиш поне нещичко от там, но нямах време да ти я пратя, затова ще я задържа и ще ти я покажа, когато пак сме заедно. Как копнея да те притисна отново в обятията си, Урания му! Какво ли не бих дал още сега да го направя, а после да те любя чак до първите слънчеви лъчи! Дори само мисълта за теб е много по-опияняваща и от буренцата с вино, които ни позволяват да изпием, когато акостираме в някое чуждестранно пристанище. Но трябва да бъдем търпеливи. И нашето време ще дойде!

Купчината изглеждаше малка, а в нея имаше толкова много писма! Повечето от тях бяха от по три-четири страници, пълни с колоритни описания, силна любов и нескрито желание. Потънала в магията на тази любовна история, на Анна й се искаше да попие съдържанието на всяко писмо. Накрая, чак на дъното на купчината, стигна до единствен лист със само няколко думи на него. Вдигна го, затаи дъх и зачете:

Септември 1939 година

Любов моя,

Сърцето ми е разбито на хиляди парчета. Чувствам се изоставен и толкова нещастен, че нямам думи да опиша състоянието си. Ще се моля всеки ден да промениш решението си и да дойдеш при мен, но едновременно с това съм длъжен да приема решението ти. Уважавам куража и храбростта ти. Ти наистина си прекрасно, забележително момиче, Урания му, и винаги ще бъдеш моята голяма любов!

Единственото, за което съжалявам, е, че няма да бъда до теб, за да те пазя и закрилям през тази война, която избухна в Европа. Сърцето ми трепери за теб и твоята безопасност! Моля те, грижи се за себе си и се пази, любов моя!

Обичам те и ще те обичам до края на света, и след него… Докато не се срещнем в някой друг живот!

Л.

Емоциите отново завладяха Анна и очите й пак се напълниха със сълзи. Едновременно с това тя усети в душата си и някакво мрачно любопитство. С изключение на датите писмата не подсказваха с нищичко нито откъде пристигат, нито от кого са. Стилът беше чувствен и лиричен, любовта, желанието и копнежът по Урания — напълно искрени. Но кой беше този страстен млад мъж с разбитото сърце? Всяко от писмата завършваше само с една буква — красиво изписано „Л“. Кой беше този човек и какво беше станало с него? Защо леля й беше сложила толкова рязко край на връзката им? Какво се беше случило с тази любов и страст, които беше запалила, и защо ги е прекратила?

Фактът, че на някакъв етап от живота си и леля й е била ударена от същата светкавица като нея, че е чувствала същото електричество да преминава през тялото й, едновременно зарадва и натъжи Анна. Ставаше ясно, че Урания е била силно влюбена и въпреки това в крайна сметка беше избрала да живее в самота — единственото, което й беше останало от тази страстна любов, бяха тези писма. Как е възможно толкова силни чувства изведнъж да изчезнат? Наистина ли времето лекува всичко? Съвсем всичко? Тези и стотици други въпроси нахлуваха в главата на Анна и се блъскаха хаотично в опит да намерят своите отговори. Единствената утеха в цялата тази история бе, че двамата влюбени поне са успели да прекарат някакво време заедно и да демонстрират страстта си един към друг, преди да се разделят. Леля й беше съхранявала спомените за тази своя любов, за тази история за страстен копнеж и чувствени удоволствия над шейсет години — заключени в дървена кутия подобно на избеляла стара снимка, кичурче коса или сребърен медальон.

Анна се беше потопила толкова дълбоко в тази история за нежност, нега и раздяла, че ръцете й трепереха, гърлото й беше пресъхнало и същевременно се потеше. Сърцето й биеше толкова силно, че самата тя чуваше ударите му. Знаеше, че трябва да спре да чете, но не можеше да си го наложи. Чувстваше се като натрапник или дори по-лошо — като крадец — но въпреки това продължаваше да чете. Внезапно някакъв звук от другата страна на прозореца я накара да скочи толкова рязко, че писмата в скута й се разлетяха по пода. Тя започна трескаво да ги събира, но в суматохата бутна чашата с вода, поставена близо до нея, и я разля. Ами ако това беше леля й? Ами ако Урания я видеше как чете личната й кореспонденция? Как щеше да погледне леля си в очите? Какво щеше да й каже?

Със свръхчовешко усилие и скорост, предизвикана от адреналина, Анна успя да събере всички писма, да ги постави по пликовете им, да ги върже със златистата панделка, да ги върне в дървената кутия, да увие кутията в бялата ленена кърпа и да я остави обратно в раклата. После, цялата трепереща от нерви и напрежение, подреди стаята така, както си беше, и се приготви да се изправи очи в очи с човека, който беше отвън. Зачака, като не смееше дори да си поеме дъх. Никой. Сигурно някое бездомно куче беше минало през градината. Накрая, изтощена и разбита от емоции, напусна къщата.

Макар че в главата й беше пълен хаос, тя се сети, че в бързината беше оставила скутера си на плажа и тръгна натам, за да си го прибере. Имаше нужда да поговори с някого, но с кого? С Манос? Той дали беше наясно с тайната на леля им? Защото, ако не знаеше, какво щеше да му каже, как щеше да започне? Може би с майка му? Но ако Асимина беше посветена в тайната, досега щеше да я знае цялото село, а и самата Анна. Заради отношенията между двете сестри беше малко вероятно Урания да е споделила с Асимина. Ако леля Урания изобщо беше споделила с някого, то това по-скоро е била майката на Анна, а както всички добре знаеха, Розария беше най-подходящият човек за пазене на тайни — по-лоялен и по-верен приятел от нея нямаше на този свят.

И така, водена от все повече и повече въпроси без отговори, Анна осъзна, че без да си дава сметка, е подкарала скутера към Елия. Всъщност единственият човек, когото искаше да види точно в този момент, беше Никос.

* * *

Откри го в задния двор на ателието да храни кокошките. Този път беше без слушалки в ушите и в мига, в който Анна го повика, той реагира.

— Анна му! — викна, пусна емайлираната купа с булгур, с който хранеше кокошките, и те се разхвърчаха уплашено около него. Втурна се към гостенката си, сграбчи я в обятията си и прошепна: — Мислех, че си избягала от мен завинаги! — и започна да обсипва лицето й с целувки.

Анна усещаше здравите мускули под ризата му, острата ласка на наболата му брада по бузите си. И желанието отново изпълни душата и тялото й. Устните му се плъзнаха към врата й. После я взе в обятията си като бебе и я понесе към леглото си. Без да каже и думица, започна да я съблича. Кожата й все още носеше солта, пясъка и потта от плажа и водата, тя цялата ухаеше на море. Здравото му и твърдо тяло отгоре й бързо прогони от ума й всяка разумна мисъл. Вече нищо нямаше значение. Анна усещаше, че няма минало, няма бъдеще. Има само тук и сега. Потръпна в очакване и съвсем скоро усети онзи блажен прилив на сексуална енергия във вените си, в цялото си тяло. И докато двамата се въргаляха по меките чаршафи на голямото легло под балдахина на мрежите против комари, тя се отдаде на най-красивото удоволствие на света за втори път през този ден.

* * *

— Вероятно е бил убит по време на войната — отбеляза Никос, надвиквайки оглушителния следобеден концерт на милионите щурци, настанили се в тамарикса пред прозореца на спалнята му.

Този път Анна не побягна. Остана щастливо отпусната в обятията на Никос, докато дишането и сърцата им не възстановиха обичайния си ритъм. Нямаше никакво желание да се откъсне от него — лежеше, обгърната от млечната белота на мрежата против комари, главата му отпусната върху бедрата й, влажните къдрици на косата му — разпилени по корема й.

— А това обяснява и защо тя никога не се е омъжила — продължи той, запленен от историята на леля й.

— Толкова е тъжно, Нико! Толкова много любов, толкова голяма страст! Какво се е случило в крайна сметка? Изобщо не се разбира от писмата му — изрече Анна, докато галеше лицето му. Душата й отново се беше изпълнила с тъга. — Любовта им е била голяма и въпреки това тя се е отказала от нея и се е обрекла цял живот на самота.

— Непрекъснато ти повтарям, Анна, този остров е парче земя с тесногръди хора. И до ден-днешен. Представяш ли си какво е било тогава?!

— Но нали са били млади и толкова влюбени! Защо не са могли да бъдат заедно? Какво е накарало леля ми да го изостави? От последното писмо, което прочетох, става ясно, че именно тя е сложила край на връзката им.

— Може би той е бил принуден да замине, преди да имат право да се оженят, а тъй като са били твърде млади, бракът им надали би се радвал на одобрението на местните. Или пък просто не е можел да се ожени за нея… Ами ако е бил вече женен за друга? Като теб, Анна? Разбираш ли какво искам да ти кажа? В общество като това тук, ако двамата са били любовници, тя не е имала друг избор, освен да държи връзката им в тайна!

Веднъж, преди няколко години, когато беше говорила с леля си за любовта, брака и децата, Анна беше приела за даденост, че Урания е била лишена и от трите неща.

— Човек не може да съжалява за нещо, което никога не е имал, Анна — беше казала тя на племенницата си и тогава, както и винаги, Анна се беше удивила на мъдростта и философията на леля си. Доскоро мисълта, че тази прекрасна жена е прекарала живота си без любов, не й беше давала мира, но сега, в светлината на новите разкрития, Анна се надяваше, че с думите си Урания е имала предвид само брака и децата и че е взела своя дял от любов и страст на тази земя. Лесно е да кажеш, че не можеш да съжаляваш за нещо, което не си имал, но как човек би могъл да се чувства удовлетворен от този живот, след като никога не е познал страстта, която е същността на живота?

Анна прокара пръсти през косата на Никос и се изпълни с радост и благодарност за страстта, с която този мъж толкова неочаквано я беше дарил.

— Искам да знам какво се е случило с тях, защо са се разделили — изрече внезапно на глас, прерязана от болка при мисълта за раздялата. Точно както леля си Урания някога, сега и тя си имаше любовник и тайна, която се налагаше да пази с цената на всичко.

— Ако толкова искаш да разбереш какво се е случило с леля ти, най-лесният начин е да попиташ самата нея! — отбеляза сериозно Никос. — В крайна сметка кой знае, може да няма търпение най-сетне да поговори с някого за това. Най-вече с теб, моя Анна!