Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (10)

Осма глава

Нямаше представа какво точно я накара да отиде там. Може би защото тази къща беше за нея като спасение, като убежище… Убежището от детството й, последното място, където изкушението, прелюбодеянието и плътските желания биха могли да се задържат. Повика леля си, за да й отвори, почука на вратата, но не получи отговор. „Сигурно както винаги е при баща ми“ — помисли си Анна, заобиколи и влезе в градината, за да потърси сянка.

С разтуптяно сърце, обляна в пот и силно запъхтяна, тя се настани в сянката на лимоновото дърво, за да се успокои. Нямаше желание да се прибира вкъщи точно сега. Искаше да влезе в къщата на леля си и да остане сама — нещо, което не й се беше случвало, откакто беше пристигнала на този остров. Самотата, припомни си Анна, не е гръцко понятие — по тези земи желанието за усамотение обикновено е сигнал за някакъв проблем. Самотният грък е жалък. Гърците слагаха знак на равенство между понятията „сам“ и „самотен“, затова да оставиш някого сам за прекалено дълго време, за тях означаваше да го предадеш. Единственото, за което Анна мечтаеше сега, беше да бъде далече от обичайните тълпи. Имаше нужда от лично пространство, пространство само за себе си. Имаше нужда да си събере мислите.

Откри ключа за задната врата под саксията с босилека — леля й винаги го държеше там, някога в нейно отсъствие Анна често си беше отключвала и влизала сама. От тази врата се влизаше право в кухнята. Вътре беше приятно прохладно, сумрачно и успокояващо, въздухът беше наситен с изкусителен аромат на ванилия и канела. „Сигурно е пекла курабийки, преди да отиде при баща ми — каза си Анна. — Държала е да занесе нещо на братовчед си за сутрешното му кафе.“ Тази мисъл я накара да си ги представи как седят на масата и се наслаждават на закуската си. Постепенно Анна се почувства в безопасност и сърцето й възвърна обичайния си ритъм. Наля си чаша студена вода от глинената кана, която леля й винаги държеше на кухненския плот — трогателен древен обичай на този остров, който Урания продължаваше да спазва. Отворът на каната беше покрит с бяла ленена кърпа, поръбена с мъниста и мидички, която предпазваше водата от прах.

— Много обичам земния вкус, който придобива водата, когато престои в тази глинена кана — беше обяснила веднъж леля й, когато Анна я беше попитала защо просто не държи водата си в хладилника. — Създава ми усещането, че я вадя от стария геран.

И сега, докато седеше пред кухненската маса сред сумрака на стаята, Анна започна да си припомня картина след картина случилото се преди малко на скалата. Все още усещаше миризмата на тялото на Никос по кожата си, кожата й все още пулсираше от докосването му. Тя вдиша дълбоко силния мускусен аромат на секс и главата й пак се завъртя. Спомни си как някъде беше чела, че Мерилин Монро никога не се къпела след секс, защото искала да усеща уханието от акта по-дълго върху кожата си. Анна вече разбираше защо, едва сега разбираше. От долната част на корема й към интимните й части премина сладка болка и тя се преви от силата й. Не можеше да повярва какво се беше случило с нея. Преди броени минути беше правила страстна, необуздана любов, ангажираща всичките й сетива, при това на открито — за първи път в живота си. Беше от онзи вид секс, какъвто не беше изпитвала от години, и силата на изживяването я удари като куршум.

Наля си още малко вода от глинената кана и с чаша в ръка се запъти към любимата си стая — шивачната на леля Урания. Но това не беше само стая за шиене, а и любимо помещение за игра на две поколения деца от рода. Последните четиресет години не бяха оказали почти никакво влияние върху обстановката тук. Стаята изглеждаше точно така, както когато Анна беше момиченце. Старата шевна машина „Сингер“ на леля й си стоеше под прозореца, в краката на машината — познатата голяма кошница, пълна догоре с бродирани дрехи и платове. Точно до нея в стройни редици и подредени по цветове се кипреха шевните макари. В другия край на стаята, в ъгъла, беше големият сандък, пълен със стари играчки, а над него — четири лавици, огъващи се под огромно количество книги на всякакви теми, но с превес на старогръцките митове и легенди. По тези лавици открай време живееха нимфи и горгони, богове, герои и злодеи, които оживяваха година след година, за да пленяват, развличат, а понякога и да плашат малките деца. До лавиците с книги стоеше гордо голямата червена дървена ракла и заедно с шевната машина изпъкваха най-ярко в това помещение. Раклата беше истинска съкровищница. В нея се криеше един вълшебен свят, който подклаждаше и подхранваше детските фантазии. Съдържанието й притежаваше силата да превърне всяко дете в онова, което би искало да бъде. В мига, в който погледът на Анна спря върху тази ракла, душата й сякаш бе облята от неземен покой. Тя вече не беше жена в житейска криза — превърна се в пътешественик във времето. Приседна с кръстосани крака до раклата и с треперещи ръце бавно повдигна капака. Надигна се миризма на застояло и прах, която моментално я запрати обратно в миналото. Колкото по-надълбоко ровеше, толкова по-далечни ставаха спомените. Вадеше тоалет след тоалет, които леля й беше съхранявала с толкова любов — каубойския костюм, който Манос все настояваше да носи и който беше повод за безкрайни битки с другите момчета; клоунският костюм, който Урания беше ушила за един от братята на Анна; жилетка с мъниста, кожени колани, шалчета и шапки… Съкровище след съкровище. Стара дантела и коприни за момичетата, шноли, диадеми и рокля на принцеса — розова и бляскава, която момичетата се редуваха да обличат. Анна вдиша мириса на мухъл, който се носеше от тях, а после ги притисна към себе си и ги напои с внезапно рукналите си сълзи. Из стаята, подобно на призраци, се понесоха детски гласове…

При последното гостуване на Анна в тази къща леля Урания й беше споделила колко много й липсват тези детски гласове. Сега като че ли беше дошъл редът на Анна да се почувства безутешна. И ето че в тази стая, обкръжена от миналото си, тя заплака не само заради изгубената си същност, но и заради изгубеното детство на своите деца. Онези невинни малки същества, които тя беше обичала безусловно и беше обсипвала с хиляда и една целувки през всеки ден от тяхното детство, бяха безвъзвратно изгубени. Бяха изчезнали, за да се превърнат в нацупени младежи с дрезгави гласове. Но техните детски гласчета щяха винаги да отекват в ушите й. Анна си спомни как веднъж майка й беше казала, че майчинството означава загуба. „Първата ужасна загуба за една майка — беше изрекла тя със силния си италиански акцент — настъпва, когато бебето напусне тялото й. Но това е животът и ние трябва да го приемем.“

Спомените нахлуваха един след други в главата й, съпровождани от сълзите. Анна плачеше за всичко изгубено. Плачеше за изгубената младост на леля си и за живота й в самота, за майка си, която беше изгубена завинаги, и за баща си, който беше изгубен без нея. Плачеше за Макс, който постепенно й се изплъзваше, и за любовта, която като че ли завинаги щяха да изгубят.

В този момент през съзнанието й премина споменът как Никос я обсипва с целувки. Как успя да се озове в подобна ситуация, за бога?! Току-що беше извършила прелюбодейство, което я правеше не по-различна от Макс! Тогава защо не изпитваше нито вина, нито срам от стореното?

Внезапно беше връхлетяна от непоносимо чувство на тъга. През всичките тези години, които бяха прекарали заедно с Макс, на Анна нито за момент не й беше хрумвало да му изневери — обичаше го и беше напълно доволна от живота си. Но изневярата и предателството му я бяха наранили толкова дълбоко, че я бяха лишили от всички илюзии, и ето тя започваше да се отдръпва от него. Преди често беше разговаряла с приятелките си по темата за сексуалната изневяра. Беше поддържала схващането, че този вид изневяра рядко разрушава брака и последиците от нея са поправими. Затова, колкото и да я болеше от забежката на Макс, ако ставаше въпрос само за сексуална изневяра сигурно щеше да му прости. Онова, което й причини голямата болка, обаче беше друго — заявлението му, че той обича тази друга жена и че има съмнения относно любовта си към собствената си съпруга. Това разби сърцето й. Дали би могла някога да му прости и да продължи да живее с него, или дистанцията между тях ще продължава да се увеличава, докато не се превърне в непреодолима пропаст?

И накрая, обградена от спомените от детството си, Анна престана да плаче. Нямаше повече сълзи за проливане. От смъртта на майка си не беше плакала толкова много и толкова продължително, а дори и тогава се беше старала да се владее, за да не разстройва останалите.

При емоционалното си пътешествие Анна беше изпразнила цялата ракла и сега седеше заобиколена от пъстрото й съдържание. Докато ровеше в него, за да върне нещата по местата им, Анна напипа нещо твърдо. Далечен спомен за кутията с бижута, която някога леля й държеше на тоалетката си, накара сърцето й да претупа от радост. Кутията беше увита в бяла ленена кърпа, завързана с жълта сатенена панделка. Макар вече стара и опърпана, панделката беше запазила златистия си блясък, сякаш за да подскаже какви съкровища пази. Анна я развърза с нетърпеливи пръсти и започна да развива кутията, сякаш разповиваше бебе. Легендарната кутия за бижута, която тя помнеше толкова добре, беше изработена от черно лъскаво дърво, толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него. А кутията, която сега лежеше в скута й, беше от червеникавокафяво дърво с изрисувани по повърхността й африкански сцени. Разочарована, но любопитна за съдържанието й, Анна повдигна капака.

За огромна нейна изненада вместо отдавна забравено детско съкровище тя видя купчина стари пликове за писма, завързани със същата златиста панделка като онази, която беше държала цялата кутия. Дори и за миг не й мина през ум, че може би не трябва да погледне съдържанието им, че тази кутия може би съдържа нещо твърде лично за леля й. Реши, че това са още спомени от нейното минало. Предположи, че това са писмата, които тя и братята й изпращаха на своята леля от Лондон, когато бяха малки. Баща им беше настоявал да пишат редовно на леля си, при това на гръцки.

— Тя ви обича и ще се радва да знае как живеете в Англия — беше настоявал, когато някой от тях се опитваше да протестира. — На вас това не ви струва нищо, но за нея означава невероятно много!

И после търпеливо им помагаше с тези писма. Едва години по-късно Анна беше осъзнала, че по този начин баща й се беше опитвал да научи децата си на своя роден език. Когато беше малка, това не й харесваше, но когато порасна, се изпълни с огромна благодарност към него заради постоянството и упоритостта му. И ето че за пореден път този ден чувствата се надигнаха към гърлото й и започнаха да я задушават, а тя се подготви за още едно пътуване в миналото и дръпна златистата панделка…