Рис Боуен
Писмо до Тоскана (9)

Глава 9
Джоана

Април 1973

Не знам колко дълго съм седяла така, вторачена в тънкия пощенски лист. Бях израснала с идеята, че съм само дете, и сега бях разтърсена от това, че в един-единствен ден открих, че имам двама братя в различни краища на света. Ако този, за когото се говори в писмото, е оцелял, помислих си. Навярно е бил скрит при някое добро семейство, за да бъде върнат на майка му след преминаване на опасностите. Или поне така ми се искаше да мисля. Сега обаче умирах да науча нещо повече. Баща ми никога не разказваше за войната, но знаех от майка ми, че е бил пилот от Кралските военновъздушни сили и е бил невероятно смел. Изпълнявал е мисии над окупирана Европа до момента, в който самолетът му е бил свален и той едва не е загинал. Дори нямах понятие, че това се е случило над Италия. Трудно е човек да си представи Италия като място, където е имало бомбардировки.

Извърнах поглед встрани, изпълнена с отчаяние. Ако знаех за това, преди той да умре, щях да го попитам. Щях да узная истината. Сега трябваше да открия всичко сама.

Приключих с двата сандъка и не намерих нищо, което би представлявало ценност, освен може би за някого от рода Лангли. Нямаше нито една снимка на първата съпруга или на брат ми, но видях няколко фотографии на баща ми, когато е бил млад и здрав, на които той се забавляваше с приятели в някакво кафене. На гърба на една от тях беше написано „Флоренция, 1935“. Отместих сандъците настрани и се захванах отново да изпразвам гардеробите, кухненския килер и шкафа в банята, като натрупах огромен куп, предназначен за дарения, и друг, който щеше да отиде в кофата за отпадъци. Установих, че изхвърлям вещи от моето детство, без да изпитвам никаква сантименталност. Исках час по-скоро да приключа с това, за да продължа с разрешаването на загадката.

На другия ден измъквах навън чували и кашони за боклука, когато пред къщата спря кола и от нея излезе Найджъл Бартън, придружен от някакъв по-възрастен мъж.

— Това е господин Астън Смит — каза Найджъл. — Той е оценител. Мисля да започваме по същество и да прегледаме мебелите.

Влязох заедно с тях в къщата, като се извиних за бъркотията. Показах на оценителя фамилните портрети и няколкото ценни мебели. Изкушавах се да кажа на Найджъл за писмото. Имах нужда да споделя с някого, но не събрах смелост да го направя. Господин Астън Смит не се задържа много. Той обиколи наоколо, като си мърмореше и отбелязваше нещо в тефтера си. След малко се обърна към мен:

— Опасявам се, че няма кой знае какво тук — каза той. — Бюрото е много хубаво и бихте могли да му вземете поне петстотин паунда на търг. Шкафът на горния етаж би струвал малко по-малко. Часовникът на дядо ви също би могъл да ви донесе добра сума. Гардеробът е изработен от качествено дърво, но в днешно време никой не иска такива огромни мебели.

— А картините?

— По стените? Репродукции. Струват не повече от сто паунда всяка.

— Имах предвид другите картини. Тези, рисувани от баща ми.

— Те са ценни, гарантирам ви го — отвърна. — Но той не е известен художник, нали? Когато става дума за съвременно изкуство, при големите търгове всичко опира до името. Боя се, че снобизмът надделява над качеството. При това положение картините биха донесли само няколкостотин паунда, а не хиляди.

— А фамилните портрети?

— Все още не мога да преценя. Всички те имат нужда от доста обстойно почистване, както вече сте забелязали. Ако желаете, мога да ги занеса на реставратора, с когото работя, и можем да ги оценим след почистването им.

— Това много скъпо ли ще излезе?

Давах си сметка, че сумата, която щях да наследя, не беше кой знае какво, още повече ако се налагаше да я деля с един новопоявил се брат.

— Няма да е извънредно скъпо. Ще зависи от необходимите усилия за възстановяването им. Можем да започнем с елементарно почистване, а след това ще решим дали да продължим.

Хвърлих поглед към Найджъл. Той ми се усмихна обнадеждаващо.

— Добре тогава — казах. — Моля, вземете ги.

Докато те отиваха към входната врата, взех решение.

— И бих искала да запазя бюрото — вметнах, — но в момента няма къде да го сложа.

— Може би ще ти позволят да го оставиш на тавана в училището — предложи Найджъл, — заедно с останалите вещи, които смяташ да задържиш.

— Отлична идея — усмихнах му се аз. — Госпожица Хъниуел би трябвало да се съгласи, тъй като й е важно да освободя къщата. Ще я попитам.

— Колко дълго смяташ, че ще останеш тук? — попита Найджъл.

— Надявам се да мога да замина до края на седмицата.

Забелязах как лицето му посърна.

— Разбирам. Навярно трябва да се върнеш на работа.

Естествено, че беше нужно да се върна на работа, но не бях сигурна, че все още имам такава. Въпреки това му се усмихнах и кимнах.

— Ще те държа в течение — каза той. — И ще те уведомя кога сумите от различните сметки следва да ти бъдат прехвърлени.

Обърнах се към господин Астън Смит.

— Предполагам, че вашият човек ще изчака с работата по реставрацията на картините, докато стана законна наследница.

— Да, разбира се — отвърна той. — Ще ги взема сега, но ще изчакам инструкциите ви. Ще направя същото и по отношение на мебелите, които искате да предложите на търг. Не можем да продадем нещо, върху което нямате права.

— Не се притеснявай — каза Найджъл. — Аз ще се погрижа за това. Ти се прибери в Лондон. Аз ще ти се обадя, когато има някакви новини.

 

 

И те си тръгнаха заедно с фамилните ми портрети. Аз продължих с разчистването. По-късно, когато тъкмо имах намерение да си почина с чаша чай, на предната врата отново се почука. Този път на прага стоеше едър, червендалест мъж. Когато ме съзря, се намръщи.

— Та каква е тази история с девическото училище? — попита той с дълбок глас с подчертан презокеански акцент. — Кога замъкът „Лангли“ е бил продаден?

— Веднага след войната — отвърнах.

— Лошо. Надявах се да поразгледам наоколо по старите места. Вие дъщерята на портиера ли сте?

— Аз съм Джоана Лангли — отговорих твърдо. — Дъщерята на сър Хюго Лангли.

Той повдигна вежди.

— Сериозно? Значи, старият се е оженил повторно? Ти да видиш!

Започнах да се досещам кой е той. Вторачих се в лицето му и не открих никаква прилика с баща ми, който винаги е изглеждал деликатен като поет от романтичната епоха. Този човек беше охранен и тантурест по един не особено привлекателен начин.

— Вие сте синът на Хюго? — попитах.

— Точно така. Името ми беше Теди Лангли. Сега съм Теди Шулц. От Кливланд, Охайо.

Насилих се да му подам ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Теди. Допреди два дни нямах представа, че имам брат. За мен беше голям шок.

— Да, за мен ударът също беше тежък. Имам предвид смъртта на стария. Един клиент се върна от Англия и ми показа вестника с некролога. „Случайно да имате роднинска връзка?“, ми каза. Та си помислих, че би било добре да отпътувам веднага, при положение че съм син и наследник, нали се сещате? Предположих, че имението би следвало да се полага на мен. Не е ли така с английското право? Най-големият син взема всичко?

Не знаех какво да отвърна на това. В действителност се чувствах като Алиса, която е скочила в заешката дупка и открива една след друга неприятни изненади. Теди се озърташе наоколо.

— Та при кого отидоха кинтите от продажбата на имението?

— Кинтите? — вторачих се в него. — Всички пари от продажбата са отишли за покриването на дълговете, които баща ми е наследил след смъртта на дядо ми. След това ние живеехме в портиерското помещение, а баща ми беше преподавател по изобразително изкуство в училището.

— И няма никакви пари? Това е лошо. Винаги съм си представял, че татко живее в лукс в огромната къща от детските ми спомени. — Той погледна към портиерското. — Определено не беше като това тук. Ами мебелите и всичко останало? Всички онези зловещи антики, които си спомням. Допускам, че като негов син имам право на половин дял.

Изпитах антипатия към този човек в мига, в който го видях.

— Казаха ми, че наследявате титлата. Но мисля, че в такъв случай би трябвало да смените името си на Теди Лангли.

— Сър Теди. Каква изненада, а! А ще ми отпускат ли и определена сума пари към титлата?

— Не, не бих казала. — Опитах се да бъда любезна, като типична британка. — Разчиствам нещата на баща ми и сте добре дошли да прегледате старите фотоалбуми и да прецените дали не искате някои от снимките. Също така и част от мебелите.

— Да, става. — В очите му се появи блясък. Поканих го вътре. Той хвърли поглед към тъжните купчини от вещи, които чакаха микробуса да ги откара до магазина със стоки, предназначени за благотворителност. — Това ли е? — попита. — Така ли сте живели?

— Това е всичко.

— И никакви пари?

Трябваше да водя вътрешна борба със себе си, за да бъда откровена.

— Мисля, че би трябвало да има около хиляда паунда в различни спестовни сметки.

Той ми хвърли скептичен поглед.

— Хиляда паунда? И това е всичко? Задръж ги. Аз съм се уредил. Моят старец Шулц влезе в бизнеса с недвижими имоти след войната и аз се включих в него веднага след колежа. Основно търговски центрове. Изкарвам повече от това само за седмица. Ти определено имаш повече нужда от тези пари, отколкото аз.

— Благодаря ви — отвърнах. — Всъщност наистина ми трябват. В момента нямам къде да живея.

— Не си ли омъжена?

— Аз съм само на двайсет и пет — казах. — Има предостатъчно време за това, след като се дипломирам.

— Като какво?

— Адвокат. Тази година ми предстоят изпитите.

— Адвокат, а? Те правят добри пари.

— Когато и ако се дипломирам — отвърнах. — Искате ли чаша чай? Току-що сложих чайника.

— Да, защо не — каза Теди. — Чаша чай. Точно това пиеха всички по време на войната. Дори да паднеше бомба, всички казваха „Няма страшно. Пийнете малко чай“ — и той се разсмя.

Поднесох му чай и малко остарели бисквити. Нищо от това не му се понрави.

— Ще ви дам името на адвоката, който се занимава с имението на татко — казах. — Щеше да моли за съдействие американското посолство, за да ви открие. Спестихте му тези усилия. Той ще може да ви обясни подробностите около наследяването на титлата.

Теди Шулц се изправи, като клатеше глава.

— Не виждам с какво би могла да ми е полезна тази титла, при положение че към нея няма никакви имоти.

— Би могла да ви помогне да продадете повече недвижими имоти — изчуруликах мило.

Казах го саркастично, но той взе думите ми на сериозно и избухна в смях, като пляскаше с ръце.

— Току-виж си се оказала права, сестричке. Да добавим малко класа към бизнеса.

Теди замълча за миг, докато отпиваше на крак от чая си.

— Знаеш ли, мислех да дойда тук и да изненадам стария. Щях да доведа съпругата и децата ми и да му покажа какво съм постигнал. Той не би и помислил колко съм успял. Жалко, че умря, без да разбере.

Не вярвам, че баща ми щеше да бъде толкова въодушевен, колкото Теди смяташе, че ще го впечатли. Не бях много сигурна какво представляват търговските центрове, но не ми звучаха така, че да предизвикват нечие уважение. Теди бръкна в портфейла си.

— Ето визитката ми. Ако някога дойдеш до Щатите, ела да ме видиш. За майка ми ще бъде любопитно да се запознае с теб, убеден съм. А и децата ще се впечатлят от английската си леля и от начина, по който тя говори.

— Благодаря ви, много сте мил — казах. Той се изправи и пое към вратата. — Сигурен ли сте, че не искате нищо от това, преди да съм го дарила? — попитах, като посочих с жест из стаята.

Той все още се усмихваше.

— Тези вехтории? Не, за бога. Твои са.

След това се разделихме. Наблюдавах как се качва в колата и се отдалечава и се питах какъв ли е бил като малък, когато е живял в замъка „Лангли“. Мислех си колко е добре, че татко не е жив сега. Не смятам, че щеше да е доволен, ако беше видял в какво се е превърнал Теди Шулц.

 

 

В края на следващия ден бях готова и можех да си тръгна. Госпожица Хъниуел се беше съгласила да съхранява бюрото и сандъка отново на тавана на училището. Обещах да се върна за тях веднага щом се сдобиех с отделно жилище. А тя мило предложи нейната прислуга да дойде и да почисти портиерското за новия наемател. Дори ръкостискането й беше топло.

— Желая ти само най-доброто, Джоана. Убедена съм, че от теб ще стане страхотен адвокат и че ще прославяш името на фамилията.

Стоях пред входната врата и оглеждах за последен път онова, което беше мой дом, когато наблизо спря някаква кола и от нея излезе Найджъл Бартън.

— Хвана ме точно навреме — казах. — Тъкмо се канех да тръгвам.

Той погледна към двата ми куфара.

— Нека тогава те закарам до гарата. Или вече си извикала такси?

— Не, мислех да походя, така че ти благодаря — казах.

Погледнах към замъка „Лангли“, докато се отдалечавахме.

— Брат ти дойде при мен — каза Найджъл. — Беше доста изненадващо.

— И за мен беше така. — После добавих: — Мисля, че ужасно се разочарова заради наследството.

— Да, разпитваше ме известно време. Смятам, че беше решил, че си скрила нещо от него или не си чела завещанието. Когато го уверих, че няма нищо повече от титла за него, той си тръгна. Не беше от най-приятните хора, които съм срещал.

— Татко щеше да е ужасен — подхвърлих.

Спряхме на гарата.

— Ще те държа в течение — каза той. — Мисля, че отделните суми ще бъдат преведени вероятно следващата седмица. А предметите ще отидат скоро на търг.

— Благодаря ти. Беше много мил — отвърнах.

— Няма защо. За мен беше удоволствие. — Той се поколеба за миг. — Джоана… Нали мога да те наричам така? Понякога идвам до Лондон. Може да отидем на представление или някъде другаде?

Скарлет беше казала нещо за това колко е важно, когато паднеш от коня, да успееш да се изправиш отново на седлото. Но моето беше толкова тежко и съкрушително падане. Не бях убедена, че искам отново да яздя. Това е само едно представление — ми нашепваше вътрешният глас. — Нищо повече.

— Благодаря! — казах. — Ще се радвам.

Лицето му светна.

Но ние така и не отидохме никъде заедно, защото след малко повече от месец заминах за Италия.