Рис Боуен
Писмо до Тоскана (6)

Глава 6
Хюго

Декември 1944

Те излязоха от гората. Пред тях в мъглата се издигаше стръмен склон. Най-напред пред погледа им се разкри тревисто хълмче, а след това и скалист зъбер, на върха, на който имаше отломки от някаква сграда. В тревата се виждаха изсечени стари и сега разрушени стъпала, които продължаваха нагоре по стръмната скала и водеха до останките от някогашни постройки. Част от скалата обаче беше срутена и сега стъпалата се крепяха едва-едва отстрани на склона. В подножието им бяха изписани думите: Pericolo. Ingresso Vietato. Опасност. Влизането забранено.

— Изглежда, монасите отдавна са напуснали това място — каза Хюго.

— Вече две години.

Хюго беше помислил, че това са древни руини.

— Две години?

— Беше бомбардирано от съюзниците.

Хюго се ужаси.

— Обстрелвали сме манастир?

Тя кимна.

— Налагаше се. Германците го бяха завзели и го ползваха като наблюдателен пост. Донесоха оръжия, за да стрелят по прелитащите самолети и да контролират пътя долу в равнината.

— Разбирам. Значи, монасите не са били вече тук?

— Да, бяха избягали, когато германците дойдоха. Този параклис беше прочут, имаше красиви картини и статуи. Нашествениците плячкосаха всичко. Да горят в ада дано! Постройките няма как да бъдат поправени и за нас е забранено да идваме тук.

— Остави ме тогава. Не искам да ти навлека неприятности.

— Че кой ще ме види? — Тя разпери ръце. Хюго беше забелязал колко изразителни бяха италианците с ръцете си. — Единствената причина някой да дойде тук по това време на годината е да търси гъби като мен или да поставя капани за зайци. — Тя го потупа по ръката. — Не се тревожи. Ще внимавам. Когато германците са навсякъде, се научаваш да бъдеш като сянка. Ела. Да се опитаме да изкачим стъпалата, а?

— Ако нямаш нищо против, ще се катеря на четири крака, като бебетата — отвърна той. — Така се чувствам по-стабилен.

— Тогава ми подай пръчката и торбата.

— Това е парашутът ми — каза той.

— Парашут? Качествена коприна. — Очите й светнаха. — Когато вече нямаш нужда от него, мога да го използвам, за да ушия ново бельо. Не можем да си позволим нови дрехи от години.

Хюго се разведри.

— Добре. Договорихме се.

— Ти върви пред мен — рече жената. — Ще те пазя да не паднеш.

Сякаш би могло да ме хване това изпосталяло малко създание, мислеше си той. Застана на колене и започна да пълзи нагоре. На всяко стъпало тежестта му падаше върху ранения крак. Болката го пронизваше. Помисли, че ще повърне, и спря за миг, като дишаше тежко.

Успя да стигне до върха на първата редица стъпала. Беше започнало да вали силно. Тежки капки падаха върху коженото му бомбър яке. Разрушените стъпала се издигаха пред него ужасяващо стръмни, изпочупени и опасни. Хюго влачеше тялото си нагоре, като ги преодоляваше едно по едно и внимаваше да не пропадне встрани. Стъпалата бяха мокри и хлъзгави. Представи си как губи равновесие и полита надолу, без да има за какво да се хване. От едната страна имаше метален парапет, но той беше прекалено ниско, за да може да го използва. Най-сетне успя да стигне до върха и се отпусна върху мократа скала, като дишаше тежко.

Тя застана до него.

— Браво, синьор. Хайде. Още няколко стъпки и ще ти намерим сухо и безопасно място.

Помогна му да се изправи на крака и отново преметна ръката му през раменете си. Помисли си колко нелепа е тази ситуация — порядъчният англичанин, който странеше от жените и се отнасяше към тях почтително и с ледена учтивост, сега се е облегнал на непозната италианска жена, която току-що е срещнал. Вървяха с малки стъпки по хлъзгавата настилка на вътрешния двор, сега натрошена и неравна. Тя го държеше здраво и го подкрепяше. Сега забеляза, че постройките отляво бяха превърнати напълно в руини. Беше трудно да се определи как са изглеждали преди. В действителност се сливаха със скалата. Измежду нападалите камъни бяха поникнали растения, малко дръвче се беше появило между изпочупените каменните плочи, а някакъв сорт лоза, която беше изсъхнала, се простираше над купчина отломки. Но сградата право пред тях, към която тя го водеше, все още имаше здрави стени, макар и покривът й да липсваше. Три широки, извити стъпала водеха към нещо, което в миналото е било църковната порта. Самата порта сега висеше почти откъртена и се люлееше на вятъра. Жената избута встрани вратата и пристъпи вътре.

— Е, не е особено приветливо, но е по-добре от нищо. — Тя се обърна назад към него. — Поне ще си на завет тук. А и можем да ти направим подслон с тези изпопадали дървета.

Той успя да излази последните няколко стъпала до параклиса. Макар навсякъде да цареше пълна разруха, все още се виждаше, че някога това е било храм. По стените имаше фрески, които сега бяха съсипани от дъжда и вятъра. В един ъгъл стоеше един светец без глава. На места изпод купищата прах и отломки прозираха части от някогашния черно-бял мраморен под. Забеляза, че дърветата, за които тя спомена, бяха гредите от срутилия се таван. Жената определено е оптимистично настроена, помисли си Хюго. Не смяташе, че биха могли да ги помръднат, дори да беше здрав и във форма. Но забеляза разпръснатите наоколо църковни пейки и счупения бюфет в един ъгъл. Би могъл след време да издигне отново падналите каменни блокове, ако възнамеряваше да остане тук за по-дълго. Не виждаше обаче как това би могло да се осъществи. На първо място стоеше въпросът с храната. Но също така не можеше да си представи да прекосява страната в това състояние.

Сякаш четеше мислите му, тя му помогна да се добере до един голям камък и го положи върху него. След това извади няколко плодчета с бодливи черупки от джоба си.

— Ето, вземи. Кестени. Изяж ги. По-добре е от нищо. Ще се опитам да ти донеса нещо по-добро.

— Не, не бива да се връщаш. Твърде рисковано е. Не искам да излагам семейството ти на опасност. Ти беше толкова добра и аз ти благодаря.

— Не съм сторила нищо. — Тя му се усмихна тъжно. — Съпругът ми изчезна преди три години. Надявам се и се моля, ако той е в беда като теб, някой да му помогне.

— Може ли да науча името ти? — попита той.

— София. София Бартоли. А твоето?

— Хюго. Хюго Лангли.

— Уго? Това е италианско име. Предците ти италианци ли са?

— Не, доколкото знам.

Опита да се раздвижи и потръпна от болка.

— Нека да погледна крака ти. — Беше забелязала гримасата му. — Дай да видим колко е зле.

— О, не. Моля те, не се тревожи. Аз ще се погрижа за това.

— Не бъди глупав. Настоявам. Къде е раната? Можеш ли да навиеш крачола си?

— Точно над коляното. Наистина, мога да се справя с това, след като си тръгнеш. Мисля, че имам аптечка в торбата за парашута.

Надяваше се тя да го е разбрала. Говореше колебливо, като се опитваше да налучка точните думи. Онова, което в действителност каза, беше: „Нещата за помощ са в чантата с парашута“.

— Така. Сега нека да погледна. Мисля, че трябва да махнем панталона.

Не беше склонен да се съблича пред непозната жена, но тя вече повдигаше коженото му яке и разкопчаваше колана.

— Синьора, недей.

Опита се да отблъсне ръцете й.

Тя се разсмя.

— Типичен англичанин. Ще умре от кръвозагуба, но няма да позволи на жена да види бельото му.

— Срещала ли си други англичани? — развесели се той от смеха й.

— Не, но се говори, че са студени като риби. Не са страстни като нашите мъже.

— Уверявам те, че не всички сме студени като риби — отвърна той. — Но сме възпитавани да се държим подобаващо във всяка ситуация.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не смятам, че ако в този момент те видя по гащи, биха ти хрумнали неподходящи мисли. Хайде, дай да приключим с това. Трябва скоро да се върна у дома, иначе ще започнат да се тревожат, че нещо ми се е случило.

Помогна му да свали панталона си и видя дългото долно бельо под него. Над коляното беше залепнало за кожата заради засъхналата кръв.

— Света Дево! — възкликна София, коленичи до него и се опита да отстрани плата колкото се може по-внимателно.

Той изпъшка от внезапната болка.

— Съжалявам, но трябва да го направя — рече тя. — Имаш ли нож? Боя се, че се налага да срежа плата.

Той извади ножа от ботуша си и й помогна да изреже бельото извън раната.

— Вода — каза тя. — Трябва ми вода, за да отлепя трикото и да промия раната, за да сме наясно какво е положението.

Преди да успее да й отговори, тя го бе оставила и се бе втурнала навън. Той закуцука към една преобърната пейка, успя да я изправи с огромни усилия и седна на нея, като протегна крака си напред. На слабата светлина беше трудно да се разбере дали нараняването е сериозно. Прерови торбата с парашута и откри малкия комплект за първа помощ в един от джобовете. Той съдържаше превързочни материали, бинт, турникет, йод и за негова голяма изненада — шишенце морфин и спринцовка. Тъкмо беше разопаковал една от лепенките, когато София се появи.

— Намерих вода — обяви тя тържествено. — Дъждовният контейнер преливаше и успях да събера малко в това тенекиено канче. — Когато забеляза притесненото му изражение, добави: — Не се тревожи. Измих го, доколкото можах, и го подсуших с дрехата си. — Съзря нещата, които той беше разпръснал на пейката. — О, доста са добри. Сега, ако ми позволиш, ще почистя раната ти.

Тя започна да промива мястото, като постепенно отстраняваше залепналия плат.

— Боя се, че раната ти все още кърви. Трябва да натиснем, за да спрем кръвотечението.

— Ами ако куршумът е все още в крака ми? Не трябва ли да се опитаме да го открием преди това.

Тя изразително сви рамене.

— Куршумът няма да е от голямо значение, ако умреш от кръвозагуба.

Взе бинта, разви го, приготви тампон и притисна раната. Той извика от болка.

— Разбира се, почти забравих. Костта може да е счупена. Ето, подръж, без да натискаш твърде силно.

Той изпълни указанието.

— Тук имам морфин. Ще помогне за притъпяване на болката.

Тя наблюдаваше как той си инжектира морфина, като кимна одобрително.

— Когато се върна, ще донеса превръзки и парче дърво за шина. Внимавай, когато издърпваш нагоре панталона си. Няма да е хубаво, ако тази вълнена тъкан залепне за раната. Може би не трябва да го вдигаш. По-добре е да използваш парашута, за да се стоплиш. Ще се опитам да ти донеса и одеяло.

Той сграбчи ръката й.

— Синьора Бартоли, недей. Не искам да ми носиш нищо, от което семейството ти може да има нужда. Не трябва да поемаш рискове заради мен. Ще се радвам, ако ми донесеш малко храна и шината, но след това ще се опитам да поема по пътя си. Дори и да се натъкна на германци, аз съм пилот. Ще бъда военнопленник, ще се отнесат добре с мен.

Тя го погледна, след което поклати глава и се разсмя.

— Мислиш, че тези животни ще се отнесат добре с теб? В близкото село строиха хората в редица и ги застреляха, защото са помагали на партизаните. Всички до един. Бебета и деца. Възрастни жени. Буб, бум, бум. Всички са мъртви. Освен това германците сега са уплашени. Наясно са, че губят. Не удържат на натиска. С всеки изминал ден биват изтласквани все по на север. Ще бъдеш бреме за тях. Не, не мисля, че ще се отнесат добре с теб. Трябва само да се молим съюзниците да пристигнат по-скоро тук.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не се страхувай. Ще се върна, когато мога. Не се опитвай да палиш огън. Ще забележат пушека.

Там, където преди се е намирала вратата, се спря и погледна отново към него.

— Нека Бог бди над теб.

И изчезна.