Рис Боуен
Писмо до Тоскана (4)

Глава 4
Хюго

Декември 1944

Събуди се внезапно, тъй като нещо гъделичкаше бузата му.

Стреснато понечи да го отстрани и видя, че е само стрък трева, разлюлян от вятъра. Той се повдигна, като се подпираше на студената и влажна земя. Нагоре по хълма се простираха редове от маслинови дръвчета. Не беше се развиделило напълно, но от онова, което можеше да види, небето над него бе оловносиво и натежало от облаци. Вече ръмеше лек дъждец, който започваше да го мокри. Усети придърпване откъм гърба си и почти извика от ужас. Осъзна, че парашутът, който сега потрепваше на земята като ранена птица, е все още прикрепен за него. Засуети се с катарамата, ръкавиците му пречеха, но най-сетне успя да я откопчае. Освободи се от парашута и понечи да се изправи. Огледа се наоколо, главата му беше замаяна и му се гадеше. Опита се да събере мислите си и да реши какво да предприеме.

Парашутът се изду от вятъра, който щеше да го отнесе. Това не трябваше да става. Сграбчи въжетата и се пробва да се изправи на крака, но болката го повали. Кракът не можеше да издържи тежестта на тялото му. Издърпа парашута към себе си и се помъчи да го навие, като се бореше с вятъра. Беше удивително лек и той се справи успешно с него, като съумя да го натъпче обратно в торбата.

След като прибра парашута, приседна, като го стискаше здраво, и се заоглежда наоколо, за да прецени обстановката. Склонът наоколо беше засаден с маслинови дръвчета. Малки, кръгли дръвчета с листа, подобни на перца. Няма голям шанс да се скрие сред тях. Най-близката гора — макар и с дървета без листа по това време на годината — беше на върха на хълма, на няколкостотин метра от тук. А и той нямаше представа дали това беше началото на истинска гора, или просто няколко дървета, които граничеха с някоя ферма. Над върховете на хълмовете бяха надвиснали облаци, но след като се разпръснаха, отвъд дърветата той забеляза скали, които се издигаха насред останките от нещо, наподобяващо древна крепост. Това беше добро скривалище, поне докато успееше да прецени пораженията от раните си и да реши какво да прави оттук нататък.

Завъртя се, за да види какво има зад гърба му. Редиците от маслинови дръвчета свършваха в някаква падина, а от другата страна земята се издигаше отново, този път засадена с редове лози, които по това време на годината представляваха просто мъртви и преплетени клонки. Зад тях, на хребета, имаше редица кипариси, които подобно на войници, стояха на пост в мъглата, полепнала по хълма. Навярно е път, помисли си и си припомни как беше рисувал подобни пейзажи. Там, където свършваха кипарисите, на върха на хълма, имаше гора, а над всичко това можеше да различи керемидените покриви на малко градче или село. Църковната кула се издигаше над покривите и докато гледаше натам, камбаната удари шест пъти.

Гледаше към селището и си мислеше как ли щяха да го посрещнат, ако се запътеше натам. Беше живял в Италия преди и се надяваше, че местните хора не са благоразположени към германците. Но имаше вероятност швабите да са окупирали града. Не можеше да поеме този риск, не и преди да разбере нещо повече.

Внезапен ужасяващ писък го накара да скочи, но осъзна, че това е само някакъв петел, който поздравява зората. Обади се и друг. Някъде залая куче. Селото се пробуждаше. Трябваше да се размърда, преди да го открият. Започна да пълзи напред, като си помагаше с ръце и използваше здравия си крак. Стискаше здраво парашутната екипировка до себе си. Не смееше да я остави така — със сигурност щеше да го издаде. Освен това парашутът можеше да му бъде полезен. Можеше да се покрие с него при дъжд или сняг. Зачуди се дали не би се придвижвал по-бързо, ако се изправи. Надигна се, като се подпираше на клоните на дърветата. Опора — мислеше си. — Трябва ми пръчка, за да си направя патерица, или може би дори парче дърво също би ми свършило работа като шина, в случай че имам счупена кост. Напредваше мъчително и бавно. Маслиновите дървета сякаш нямаха край. Непрекъснато се оглеждаше да не би някой да се появи. Изпръхтяването на някакво животно го накара да замръзне на място и да се просне на земята. Погледна към хоризонта и забеляза кон и каруца, които тръгваха по пътя от селото. Чу изскърцването на колелата и конят отново изпръхтя. Каруцата мина между кипарисите, но се отдалечаваше от него. Той въздъхна с облекчение и се зае отново с изтощителната си задача.

Задуха силен вятър, клоните на маслиновите дръвчета прошумоляха, изсъхналите треви простенаха, заглушавайки далечните звуци. Почувства силна жажда, устата му беше пресъхнала и му се прииска да беше помислил и взел със себе си манерката. Или плоското шишенце с бренди — това щеше да е най-добре. Гората вече беше наблизо, но трябваше да поспре. Силите му се изчерпаха и той приседна, като подпря гръб на един ръбест дънер. Селото не се виждаше от тук и той затвори очи. Почувства се ужасно слаб и осъзна, че може би е изгубил много кръв.

— Не искам да умра тук — промълви.

 

 

Представи си дома. Язди нагоре към замъка „Лангли“ в прекрасен летен ден. Кестените цъфтят. Въздухът е изпълнен с аромата на прясно окосена трева и мирис на рози. Обуздава коня си и преминава в тръс, тъй като един от конярите идва да го посрещне.

— Как беше ездата, господин Хюго? — пита, а той с лекота скача от седлото и му подава юздите.

— Великолепно! Благодаря, Джош.

Изкачва стълбите и влиза през предната врата. Баща му седи с вестника си в трапезарията. Поглежда го намръщено.

— Бил си с коня навън, нали? По мое време, преди да се появим на закуска след езда, се преобличахме.

— Извинявай, татко, но съм дяволски гладен. Как си днес?

— Не е зле, предвид обстоятелствата. Все така не ми достига въздух, когато изкачвам стъпалата. Но това се очакваше, нали така? Ако си бил натровен с газ, се предполага, че дробовете ти са увредени.

— Проклета война. Няма никакъв смисъл в нея.

— Съмнявам се, че някога е имало смисъл от войните, но ние не си научаваме уроците, нали?

 

 

Хюго откъсна мислите си от този спомен и от образа на баща си с неговата суха кашлица и постепенното влошаване на здравето му. Мисли за жена си Бренда. Мисли за сина си. Опита се да си ги представи, но лицата им бяха размазани и неясни, като от остарели фотографии. Колко години минаха, откакто не ги е виждал? Четири. Почти половината от живота на Теди. Когато той замина, Теди беше едно плахо момченце, което се вкопчваше в полата на бавачката. Сега би трябвало да е на девет. Хюго нямаше представа как изглеждаше той, нито какво правеше. Писмата пристигаха през няколко месеца и повечето бяха цензурирани, така че не казваха почти нищо. „Теди е добре и изпраща поздрави на татко си.“ Хюго не знаеше дали детето е вече в предучилищната група, дали обича да играе крикет, дали е станал добър ездач…

Отвори очи и видя как някой стоеше надвесен над него. Изправи се уплашено и протегна ръка към оръжието си, но осъзна, че то, така или иначе, не е заредено. Сети се за ножа, напъхан в ботуша му — отново напълно безполезен в случая. Защо не бе помислил за това по-рано и не се бе подготвил?

Когато погледът му се проясни, той изпадна в ужас. Тънка фигура с качулка и без лице, облечена в черно. Мрачният жътвар. Смъртта е дошла за него. Когато се опита да стане, фигурата простена и отстъпи назад. Тогава Хюго видя, че е жена, изцяло облечена в черно, главата и раменете й бяха покрити с шал. Носеше кошница, която сега държеше пред себе си, за да се предпази.

— Германец ли сте? — попита на родния си език, а след това добави: — Deutsch?

— Не, не съм. Англичанин съм — отвърна на италиански, благодарен за годината учение, прекарана във Флоренция, поради което говореше езика сравнително добре. — Самолетът ми… — Опитваше се да намери правилната дума за „разбит“ или „уцелен“, но не успя. Това не бяха думи, които бе използвал преди войната. — Самолетът ми падна.

Той подсили репликата с жест, който показваше падащ самолет.

Жената кимна.

— Чухме експлозията. Не знаехме какво е. Уплашихме се, че германците отново взривяват нещо.

Беше му трудно да разбере какво казва тя. Опасяваше се, че е забравил всичко от италианския, който беше учил, но осъзна, че жената говореше на силен тоскански диалект — беше го чувал сред местните хора. Жестовете й допълваха казаното от нея.

— Има ли германци в околността? — попита той.

Тя кимна отново, като се озърташе наоколо, сякаш очакваше да се появят всеки момент.

— О, да. Изкопали са дупки по хълмовете, като зайци. Не мисля, че ще е лесно за хората ви да ги прогонят от тук. Не е безопасно да останете в района. Трябва да се придвижите на юг. Натам — посочи тя. — Съюзниците напредват в тази посока. Чухме, че вече са близо до Лука.

— Не мога да вървя — отвърна той. — Мисля, че съм прострелян в крака. Трябва да се скрия някъде, където да се погрижа за раната и да видя какво мога да направя.

Жената погледна нагоре.

— Не мога да те заведа в селото. Германците идват там понякога. Искат да ги подслоним и вземат храната ни. Няма да си в безопасност. Ще се разчуе, а има такива сред нас, които с радост биха съобщили за теб срещу храна и цигари.

— Не бих си и помислил да те излагам на опасност — отвърна Хюго.

Всъщност това искаше да каже, но в действителност успя да скалъпи само „Няма да правя опасно за теб“.

Тя разпери ръце.

— Ако беше само за мен, бих се съгласила. Бих поела риска. Но с мен живеят малкият ми син и бабата на съпруга ми. Трябва да мисля за тях.

— Разбира се. Разбирам. Не трябва да се излагаш на опасности заради мен.

Жената сви вежди в почуда.

— Как така говориш езика ми?

— Като по-млад живях във Флоренция. Бях там за година, изучавах изкуство.

— Художник ли си? — попита тя.

— Исках да бъда художник преди войната. Последните пет години управлявам самолети.

— Тази война ни лиши от всичко, което обичаме.

Тя извърна поглед встрани.

Хюго кимна.

— Ако ми помогнеш да се изправя, аз ще си поема по пътя — промълви той. — Могат да ме открият всеки миг и ще се озовеш в беда, задето разговаряш с мен.

— Не мисля, че някой ще се появи насам. — Докато говореше, тя се заозърта предпазливо, сякаш сама не си вярваше. — Маслините вече са събрани. Аз дойдох, за да видя дали е останало нещо сред дърветата и да потърся някакви гъби или кестени из гората. Ядем каквото намерим. Германците вземат всичко, което имаме.

При споменаването на германците, лицето й придоби измъчен и уплашен вид. Тя се уви още повече в шала си.

— Изобщо ли не можеш да вървиш?

— Бих могъл да опитам, ако ми помогнеш. Само до онези дървета. Там ще се скрия.

— В манастира — внезапно взе решение тя. — Ще те заведа в него. Там ще си в безопасност.

— Манастир? — Реакцията на Хюго беше типична за недоверието, с което протестантите се отнасяха към всичко католическо, особено към монасите. — Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Той е разрушен — отвърна тя. — Никой не ходи там. Но ще бъде добро скривалище за теб, ако успееш да стигнеш до него.

— Нека да опитаме тогава. Ще ми помогнеш ли?

Тя остави кошницата си на земята и го подхвана под мишниците. Беше изненадващо силна за крехкия си вид. Той се изправи, целият в пот, а раненият крак поддаде под тежестта му.

— Хайде — каза тя. — Подпри се на рамото ми. Ще те държа.

— О, не. Недей. Не е нужно — каза, виждайки колко по-едър беше той сега, когато стоеше пред нея.

— Не бъди глупав. Не можеш да вървиш без чужда помощ. Хайде. Направи каквото ти казвам.

Той я послуша, но усещаше деликатните й слабички рамене под шала и не искаше толкова нежно и мъничко същество да поема тежестта му.

— Точно така. Облегни се на мен.

Той премести парашута в другата си ръка и те тръгнаха напред между редиците от маслинови дръвчета. Вятърът ги брулеше и развяваше шала й, който полепваше по лицата им. Придвижването беше изключително тежко — почвата беше мека и кална на места, а друг път — камениста и замръзнала. Хюго стискаше зъби и напредваше по малко. Най-сетне стигнаха до линията на дърветата. Някои бяха голи, други все още имаха листа по тях — дъбове, а сред тях и няколко високи и тъмни вечнозелени бора. Хюго се спря и опря гръб с облекчение на някакъв солиден дънер.

— Трябва да си поема дъх — опита се да изрече той, но всъщност каза: „Трябва да изчакам и да дишам по-добре“.

Италианският му така и не беше напреднал дотам, че да може да използва идиоми.

— Нека да навлезем още малко навътре в гората. Тук може да те видят. Не знаем къде точно се крият германците — подкани го тя да върви напред.

Те залитаха между дърветата, подхлъзваха се на листата и се спъваха в корени. Въздухът тук беше наситен с влага. Цареше пълна тишина. Жената го пусна за миг и се пресегна, за да хване някакъв клон.

— О, виж, кестени — възкликна тя. — Това е добре. Обикновено всички диви кестени вече са изчезнали по това време на годината. А виждам и малко гъби на онзи дънер там. Ще ги събера на път за къщи.

— Ето там има един паднал клон — каза той. — Ако ми го донесеш, бих могъл да го използвам като патерица.

— Добра идея. — Тя повдигна тежкото дърво и изтръска изсъхналите листа от него. — Ако го пречупим тук — и тя натисна клона, който изхрущя, — би трябвало да ти е по мярка.

— Да, мисля, че така трябва да е точно.

Хюго й се усмихна едва-едва и тя му отвърна с усмивка и цялото й лице грейна.

— Това е добре.

Скрита под шала, би могла да е като всяка друга селска жена на всякаква възраст. Осъзна, че тя е почти момиче — с дръзка усмивка и тъмни блестящи очи.

— Сега идва трудната част — каза тя. — Надявам се да не е твърде непосилно за теб.