Рис Боуен
Писмо до Тоскана (36)

Глава 36
Джоана

Юни 1973

Преди да стане осем часът, яденето беше готово.

— Аз мисля да вечеряме отвън, какво ще кажете? — попита Паола. — Времето е толкова приятно.

Масата беше сложена в градината под черешата. Беше застлана с бяла покривка. Този път нямаше обикновени керамични чаши, а сребърни прибори и кристал. От там, където седях, се виждаше околността. На запад слънцето залязваше. Прилепи се спускаха през розовия здрач. Въздухът беше изпълнен с уханието на жасмина и орловите нокти. Беше почти като в сън.

Анджелина се присъедини към нас. Носеше зехтин и чиния с маслини. Оказа се, че Ренцо е донесъл вино от лозята на баща си. Започнахме с бяло вино, а Паола поднесе кростините. Трябваше да опитам от всички видове, така както бях сторила с брускетите първата вечер на площада в Сан Салваторе. С аспержите, увити в резенчета пушена шунка и поръсени със зехтин с трюфели, с тънките парченца резене, което беше нещо ново за мен, с острото овче сирене, покрито със сладко от смокини. Тези филийки бяха толкова чудесни, че откровено казано, сами по себе си биха били предостатъчни за галавечеря.

Но след това дойде ред на ризотото на Ренцо — вкусно приготвен ориз с гъби и ароматен бульон. Когато Ренцо видя одобрителния ми поглед, каза:

— В Лондон го приготвях с морски дарове. Трябва да го пробваш. Рибният бульон, мидите и скаридите са просто чудесни. Жалко, че не мога да отида до морето и да донеса нужните ми продукти, за да ти го сготвя сега.

— Не мога да си представя, че ще е по-добро от това — казах. — Като малка, в училище, ме караха насила да ям оризов пудинг. От тогава бягам от ориз като дявол от тамян.

Той се разсмя.

— За жалост, англичаните не знаят колко интересни неща може да бъдат приготвени с най-обикновени продукти. Дай им обикновено или брюкселско зеле и те ще ги варят до смърт.

— Може би някой ден ще се върнеш в Англия, ще отвориш свой собствен ресторант и ще обучиш всички — казах аз.

Радостта му помръкна.

— Може би — отвърна. — Но не мисля, че този ден ще настъпи. Здравето на баща ми не се подобрява, а и откровено казано, той има нужда от моята помощ тук. Семейството е на първо място, нали?

Помислих върху казаното от него. За мен беше странно. Аз със сигурност не бях поставила татко на първо място при нито едно от решенията ми. Сигурно го бях разочаровала. Не исках да мисля за това в момента, но си представих как изстиналото му тяло лежи върху тревата. Сега бе твърде късно да съжалявам.

— Но можем да разсеем тези тъжни мисли с още малко хубаво вино — каза Ренцо. — То е гордостта на нашите лозя. В Англия единственото познато италианско вино е кианти, което се продава в бутилки, облицовани със слама. Но това тук е от най-добрия ни сорт грозде, отлежало в дъбови бъчви. Ще усетиш разликата.

Бялото вино беше започнало да ми действа и аз се поколебах, но отпих глътка и от червеното. Не се налага да вървя дълго до къщи, успокоявах се аз. На вкус беше меко и пивко, сякаш опитваш червено кадифе.

— О! — възкликнах аз.

Ренцо ми отвърна с усмивка.

— Сега можеш вече да се проявяваш като сноб и да казваш на приятелите си: „Това вино не беше като евтиното кианти, което произвеждат, онова в сламените бутилки“ — добави той.

— Съмнявам се, че ще мога да си го позволя в Англия. Виното там е много скъпо.

— Права си, не можеш да купиш такова вино в Лондон — отвърна той. — Ние произвеждаме само няколко каси от него и го изпращаме директно на специалните ни клиенти в Рим и Милано. Филмови звезди, автомобилни състезатели и милионери.

— В такъв случай за мен е чест. — Погледите ни се срещнаха и аз усетих как през мен сякаш премина ток. Опитах се да се пошегувам: — Но не ми доливай, моля те, защото няма да успея да се прибера.

— Не се тревожи, Ренцо ще те придружи — обади се Паола.

 

 

Тези думи на Паола ме отрезвиха. Ренцо ще ме придружи до малката ми стая, като преди това ще се наложи да минем покрай кладенеца, в който Джани беше напъхан с главата надолу. Имаше голяма вероятност Ренцо да знае нещо по въпроса. Дали не го бяха изпратили, за да ме напие и да може да влезе в стаята ми, където да открие плика, който Джани беше пуснал през прозореца ми?

— Какво има?

Ренцо сякаш четеше мислите ми.

— Просто ми е мъчно, че утре изоставям цялата тази прелест тук.

— И аз съм тъжен, че си тръгваш — отвърна той. — Може би ще се върнеш в по-подходящ момент.

— Съмнявам се — казах аз. — Инспекторът би могъл да измисли нови обвинения срещу мен, ако дойда пак.

Той се разсмя, но усетих, че не съм далеч от истината.

Изправих се, за да помогна на Паола да отнесе съдовете, но тя ми направи знак да седна на мястото си.

— Защо имам дъщеря — каза тя. — Ти си ни гостенка. Сядай. Говори си с Ренцо.

Когато те се скриха от погледа ни, аз се ухилих.

— Боя се, че Паола се опитва да ни сватоса.

— Тя има добро сърце — отвърна ми той. — А и много точна преценка.

Усмихнах се нервно. Присъствието му на масата не ме оставяше безразлична. Най-горното копче на бялата му колосана риза бе разкопчано, черните му къдрици бяха небрежно разпилени, а очите му горяха като въгленчета. Сигурно беше от виното, но ми се прииска да ме вземе в обятията си и да ме целуне.

Тази моя нелепа мисъл беше прекъсната от идването на Паола, която носеше голяма чиния, пълна с патладжани с пармезан. Стомахът ми беше препълнен и не можех да хапна нищо повече, но след като все пак опитах, нямаше как да не изям всичко до последната трохичка.

Вечерята завърши с панакота — бяла, пухкава, която се плъзгаше в гърлото. Беше поднесена с лимончело — популярен в Италия ликьор.

Нежна, сякаш кадифена тъмнина се беше спуснала наоколо. Звуците на щурците и жабите изпълваха нощта. Ренцо се изправи.

— Май трябва да си тръгвам. Баща ми ще се тревожи. — Той погледна към мен. — Мога ли преди това да те придружа до стаята ти?

— О, не е необходимо — разсмях се аз. — Ще помогна на Паола и Анджелина за чиниите. Трябва да сме изцапали камара съдове.

— Изобщо не е нужно да го правиш — намеси се Паола. — Позволи на младежа да те изпрати, щом изявява желание. Ако привлекателен мъж поиска да ме придружи до стаята ми, не бих отказала. За съжаление, не получавам вече подобни предложения — разсмя се тя.

Нямах избор. Ренцо ми подаде ръка и аз я поех, като се усмихнах нервно.

— Наистина, Ренцо, мога да намеря пътя към стаята си сама. Сигурна съм, че Козимо обикаля нервно и те очаква да се прибереш.

— Нека да почака — отвърна ми той. — Не ти ли хрумва, че може би искам да прекарам малко време насаме с теб?

Вдигнах поглед към него, а той ми се усмихваше.

— Не знам как да го обясня, но чувствам, че ме привличаш. Мисля, че ми напомняш за онова момиче в Лондон, за което можех да се оженя, ако нещата се бяха развили по друг начин. Ще сгреша ли, ако кажа, че смятам, че и аз ти харесвам мъничко?

— Може би е така.

Опитвах се да не пренебрегвам предупредителните сигнали. Не забравяй, това е синът на Козимо.

— Значи, навярно това е от нашето общо минало — каза Ренцо. — Сигурно историята на моята майка и твоя баща най-сетне трябва да бъде завършена. Съдба. Нищо не можем да направим, за да я променим.

— Мислиш ли? — попитах аз.

— Откъде мога да съм сигурен? — усмихна ми се той. — В този момент знам само, че искам да те целуна. Това как ти се струва?

Той не изчака отговора ми. Взе ме в прегръдките си и устните му се доближиха до моите. Усетих как сърцето ми заби лудо и тръпката от опасността се смеси с привличането, което изпитвах към него. Не знам как щеше да завърши всичко това, но внезапно земята под краката ни се раздвижи. Беше само за няколко секунди. Ренцо ме държеше здраво, докато трусът не спря.

— Това земетресение ли беше? — попитах.

— Слаб трус — отвърна ми той. — Не се плаши.

— Нямаше ли такава песен: „Усетих как земята се люлее под краката ми“? — засмях се малко пресилено, защото все още треперех от страх.

— Е, сега знаеш, че се случва и наистина — каза той.

— Джоана? Ренцо? Добре ли сте? Беше само леко земетресение — извика Паола през отворената врата.

— Всичко е наред — обади се Ренцо и ме пусна. — Мисля, че е по-добре да вървя, преди земята под краката ни да се разлюлее пак. — Той ме докосна по бузата. — Ще се видим утре сутринта. Лека нощ.

И си тръгна. Влязох в малката си стая, заключих вратата, съблякох се и се изтегнах на леглото, като се загледах в тавана. Дали беше възможно Ренцо да има чувства към мен?