Рис Боуен
Писмо до Тоскана (25)

Глава 25
Хюго

Декември 1944

Времето стана влажно, студено и мрачно. В продължение на няколко дни Хюго се беше сгушил в скривалището си, докато дъжд и суграшица се сипеха наоколо. София дойде през нощта. Косата й беше залепнала за челото, а дрехите й бяха подгизнали.

— Недей да идваш, когато вали така. Ще се справя, уверявам те. А ти може да се разболееш от пневмония, ако се простудиш лошо — умоляваше я Хюго.

— Аз съм силна, Уго. Свикнала съм на тежък живот. Не се тревожи за мен — отвърна тя.

— Но как ще обясниш мокрите си дрехи? Баба ти ще се усъмни. — Тя вече не може да се изкачва по стълбите. Суша си дрехите в килера — усмихна се София дяволито. — Не се тревожи.

Но Хюго се тревожеше. Една нощ бурята беше толкова силна, че София не дойде. Гръмотевици раздираха околността. Светкавици озаряваха небето. Той седеше сравнително сух под частта от парашута, която беше запазил, и се притесняваше за София. Ами ако беше тръгнала насам и я беше поразила мълния? Ако клон от дърво беше паднал върху й? Започна да усеща и глад. Откакто беше укрепнал, апетитът му бе нараснал. Осъзна жестоката истина, че ако нещо се случеше със София, той щеше да умре от глад, освен ако не съумееше да улови още птици. Но идеята да се храни със сурово месо беше така отблъскваща, че я отхвърли на мига.

Трябва да започна да се уча да ходя — помисли си. — Трябва да свиквам да използвам крака си. Утре сутрин ще опитам.

Но на следващата сутрин дъждът все така се изливаше като из ведро, докато подът наоколо не заприлича на малко езеро. Хюго се бе свил, унил и нещастен, в ъгъла, а дъждът барабанеше по олтара над главата му. Нека да погледнем реалистично на нещата — разсъждаваше той. — Шансовете ми да избягам са почти нулеви. Германците все още са навсякъде. Съюзниците няма да се опитат да ги изтласкат на север към планините преди пролетта. И дори и да успея да се промъкна някак до пътя, никога не бих могъл да избягам и да се скрия, ако враговете ме забележат.

Но не можеше просто да се откаже и да се предаде. Като британски офицер, беше длъжен да направи всичко необходимо, за да се върне в ескадрилата си. И докато имаше надежда, че ще види София отново, тази искрица щеше да го държи. До следобеда дъждът беше спрял. Слънцето се показа и езерото на пода започна да се изпарява. Хюго изпълзя от скривалището си и разпъна парашута да съхне. Като по чудо, овчата кожа и одеялото не бяха много мокри. След това внимателно се промъкна покрай локвите и застана навън, като се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които галеха лицето му. Над някои от хълмовете все още бяха надвиснали облаци и той забеляза, че сняг покриваше повечето от планинските върхове наоколо.

Навън, на мократа площадка пред параклиса, той се опита да се раздвижи, като прехвърли тежестта върху ранения си крак. Извика от болка. Кракът му щеше да се подвие, ако не носеше шината. Дотук с идеята за бягство. Подпъхна клона, пригоден за патерица, под мишницата си и закуцука към варела с дъждовна вода, където пи до насита и изми лицето си. Баня — размечта се. — Дълга, гореща вана. Представи си банята в имението „Лангли“ с ваната с лъвски лапи, пълна с вода, от която се вдига пара. Никога вече няма да приемам нещо за даденост, реши той.

Мислите му бяха прекъснати от шума на двигател, който идваше откъм пътя в ниското. Няколко военни камиона, от тук малки като детски играчки, си проправяха път на север. Той инстинктивно се скри зад една полуразрушена стена. После ушите му доловиха нещо друго — дълбоко и пулсиращо бучене от самолетен двигател. Не беше германски самолет. Не беше и британски. Идваше от юг. Американски бомбардировач, предположи. Машината се сниши и той успя да види как американската звезда светеше на слънцето. Беше точно над германския конвой. После чу бомбата. И още една. Трясъкът се усети и на хълма, на който стоеше той. Чу и последващите експлозии от взрива на резервоарите на камионите. С ноздрите си усети пушека от огнената топка. Самолетът отлетя, а от конвоя останаха само пламъци. Осъзна, че дори тук войната беше наблизо, но в същото време се окуражи от мисълта, че съюзниците изтласкват германците на север. Навярно войната беше към края си.

Докато се прибираше към скривалището, забеляза перце на пода — от гълъба, който беше убил. Наведе се и го взе. Беше красиво синкавосиво перо с опалови отблясъци по краищата. Отново усети жал за това, че беше убил толкова прекрасно и безобидно създание. Пъхна перцето в джоба на якето си и закуцука из параклиса.

 

 

Вечерта пооправи леглото си и се запита дали София ще дойде. Гладът беше започнал да го мъчи и той почти не можеше да мисли за нищо друго. Мечтаеше си за печено говеждо и йоркширски пудинг, за агнешки пържоли и пай с месо. Сети се за консервата, която беше намерил сред развалините, и се замисли дали би могъл да я отвори с ножа си. Искаше да я даде на София, но тя бе толкова въодушевена от гълъба и коприната от парашута, че реши да запази тази изненада за друг ден. Обърна консервата в ръка, после я остави на земята — само щеше да повреди острието на ножа си. Ами ако беше нещо, което не ставаше за ядене в суров вид? Например доматена паста? Тя със сигурност щеше да дойде днес и може би щеше да донесе малко от яхнията с гълъб.

Но не дойде. Той стоя нащрек през по-голямата част от нощта и се ослушваше за всякакви звуци, но нищо не се движеше. Само леките въздишки на вятъра, който шумолеше в дърветата и храстите, достигаха до него. Две нощи без нея. Сигурно нещо се беше случило. Умът му трескаво си представяше различни сценарии — германците са се върнали и са я отвлекли. Ударил я е гръм в бурята. Разболяла се е тежко и лежи на смъртен одър. Той започна да се моли, както никога досега. „Боже, не ме интересува какво ще стане с мен. Само закриляй нея.“ После за всеки случай отправи още една подобна молитва към Светата Дева.

 

 

Трябва да се беше унесъл, защото дочу името си някак отдалеч. Отвори очи и я видя да стои на портала. Силуетът й се очертаваше на ярката слънчева светлина.

— Света Дево! — възкликна. — Колко много вода! Имаш късмет, че не си се удавил.

И тя се приближи до него.

— Бедничкият ми Уго. Толкова съжалявам, че те оставих сам за толкова дълго време. В нощта на бурята беше невъзможно да се измъкна.

— Разбирам — отвърна Хюго. — Не исках да рискуваш да излизаш в такава буря.

— Щях да дойда — продължи тя, — но синът ми е болен. Имаше висока температура. Искаше да спя при него и се плашеше от гръмотевиците. Стоя буден, вкопчен в мен през цялата нощ. А вчера треската се влоши. Наложи се да извикаме лекар. Докторът каза, че сливиците му са възпалени и трябва да ги махнат.

Хюго не разбра за какво говори тя, докато не му обясни с жест.

— Аха, сливиците — каза той.

— Но разбира се, няма как да стигнем до болницата. Няма никакъв превоз. Затова докторът му даде един от онези антибиотици с надеждата да се оправи.

— Има ли някакво подобрение?

Тя кимна.

— Спа, свит до мен, през цялата нощ. Бедното дете беше потънало в пот. Тази сутрин беше отпаднал, но треската я нямаше. Слава на светците.

— Без съмнение, си разговаряла със свети Влас.

Хюго се опита да я разсмее, но тя се смръщи.

— Никога не се шегувай със светците, Уго. Те са тези, които се застъпват за нас пред Бог. И да, молих се на свети Влас.

— Извинявай. Не съм искал да се подигравам. Исках само да се усмихнеш — каза Хюго. — Не бива да идваш през деня. Вчера на пътя долу в ниското имаше германци.

— Видяхме ги. Американците ги бомбардираха. Беше добре, нали? Нашите партизани също са издебнали в засада един от камионите на швабите и са им прерязали гърлата.

— Не се ли страхуваш, че германците ще отмъстят за подобни акции? — попита той.

— Как биха могли да узнаят от кое село са дошли партизаните? Може да са английски или американски войници, нападнали ги изневиделица.

— Няма значение. Не бива да рискуваш да идваш тук през деня. Ами ако те видят?

— Но те ме видяха — заяви тя. — Бенито каза, че след дъжда е намерил още гъби. Фунги ди боско, горски гъби, любимите ни. Отвърнах, че веднага ще изляза да потърся и аз. Взех кошницата и тръгнах. Баба е с Ренцо, който вече спи спокойно. Колко хубаво би било, ако открия гъби. Би означавало, че ще имам причина да излизам през деня. Още едно мъничко чудо. Обикновено толкова късно през декември изобщо не се намират. Но дъждовете не бяха особено студени до този момент, а и все още не е падала слана. Ако мога да намеря още мъничко, ще се завърна в селото като героиня. И ще приготвя гъбена супа за следващия път. Но преди това…

София се пресегна и извади от кошницата купа, покрита с дебело парче плат. Постави я на пейката пред него.

— Виж какво имам за теб днес! Направих толкова вкусна супа с част от гълъба.

— Част? Разделила си гълъба?

Той се вторачи в нея невярващо и си спомни колко лека беше мъртвата птица.

— Запазих достатъчно, за да приготвя супата, и дадох останалото на синьора Гучи в замяна на малко зехтин и брашно. Така ще мога да направя паста, разбира се, не хубава паста с яйца, но все пак пичи с брашно, зехтин и вода. По-добре е от нищо, нали? Ние, италианците, не издържаме дълго без паста.

Тя се разсмя. Хюго се сети за консервата.

— А аз намерих още нещо мъничко за теб. Открих го сред развалините. Не знам точно какво е, но все пак е някаква храна.

София взе кутията с благоговение, сякаш й бе оказана огромна чест.

— Благодаря ти, Уго. Ще бъде изненада, когато я отворим.

— Ще отида и ще потърся, може би има и други — отвърна той. — Само дето не се придвижвам много лесно сред камънаците.

— Разбира се. Трябва да внимаваш да не паднеш и да не се нараниш отново. През новата година може би ще си достатъчно здрав, за да можеш да избягаш и да се присъединиш към съюзниците в похода им на север.

— Надявам се.

София го гледаше с тъжни очи и той усети, че и тя не искаше да се разделя с него.

— Бих искал да те нарисувам — внезапно каза той.

Тя се усмихна засрамено.

— Да ме нарисуваш?

— Да. Уви, нямам бои и платно. Но ще направя скица, така че, когато се върна у дома, да си припомням всеки детайл.

— Имаш ли лист?

— Имам празната кутия от цигарите. Ще я отворя и ще рисувам от вътрешната страна на капака.

— О, свършил си цигарите. Наистина съжалявам.

— Трябва да ги откажа. Никак не е добре за здравето ми. Сега седни там на пейката.

София направи каквото я бе помолил и го погледна срамежливо. Той взе молива си и започна да нанася щрихите. Изглеждаше много смутена, но в същото време погледът й флиртуваше и беше поласкана от вниманието към нея и честта, която й се оказваше.

— Разкажи ми за великите художници. Говори ми за изкуство — помоли го. — Бих искала да науча нещо повече.

— Ти ми разкажи за картините, които си видяла навремето във Флоренция.

Тя сбърчи замислено чело.

— Разбира се, видях Микеланджело. Най-великия. Като скулптор и като художник. Неговият Давид е съвсем като истински. Очакваш всеки момент да помръдне. И Леонардо с неговата Мадона… светлината и красотата, с които е озарена.

— Щастлива си, че живееш тук. В Тоскана и Умбрия можеш да намериш картини от великите майстори в най-обикновени църкви. В Арецо, Кортона и Сиена, а дори и в съвсем малките градове има творби на Перуджино и Джото. Всяка една от тях е шедьовър.

Хюго беше изненадан от отчаянието, което помрачи лицето й.

— Ако все още са там. Чухме, че германците са плячкосали всичко, което са успели. Биха отмъкнали дори фреските, ако можеха да намерят начин да изкъртят стените.

— Ще победим и ще ги накараме да върнат всичко — отвърна той твърде уверено, макар и сам да не си вярваше.

— Може ли да погледна?

— Не, това е само груба скица.

— Все пак ми се иска да я видя. — Тя посегна да сграбчи рисунката, а той задържа китката й. И двамата се смееха. — Толкова си лош. Не искаш да ми доставиш поне това малко удоволствие.

Боричкането го възбуди. Едно малко удоволствие, помисли си той и представата за София в прегръдките му за миг проблесна в главата му. Побърза да разсее видението.

— Щом толкова настояваш.

Тя взе цигарената кутия от ръцете му и огледа критично рисунката.

— Така ли изглеждам? — попита.

— Да.

— Доста си ме разкрасил.

— Не — поправи я той и за миг лицето й се сви. — Нарисувал съм те красива, защото такава те виждам.