Рис Боуен
Писмо до Тоскана (21)

Глава 21
Хюго

Декември 1944

Кракът на Хюго определено вървеше към подобрение. Той все още не можеше да прехвърля тежестта си върху него, но поне пулсиращата болка беше намаляла и треската не се появи повече. На сутринта се насили да се изправи и се опита да походи с патерицата. Слънцето светеше през пролуките на разрушения каменен зид, но когато излезе навън, се спря и ахна от изненада. Долу в ниското всичко беше потънало в бяла мъгла. Само върхът на църковната камбанария се издигаше над нея, а в далечината се виждаха високи планински хребети. Това беше идеалният момент за разузнаване, тъй като беше наясно, че никой от долу не може да го забележи. Земята беше замръзнала и той се придвижваше внимателно около руините и се оглеждаше за нещо, което би могло да му бъде от полза. Намери съд за готвене, още една лъжица и за негова радост, някаква консерва. Нямаше представа какво съдържаше, тъй като етикетът не се четеше, но това го окуражи да продължи да търси. Забеляза един ботуш, който се подаваше изпод купчина камъни. Другият може би беше наблизо. София би могла да ги изтъргува срещу нещо полезно за нея. Използва цялата си сила, за да отмести камъните настрани, но отскочи ужасен, когато видя, че ботушът е прикрепен към нечий крак. Беше забравил, че съюзниците бяха обстрелвали германска бойна позиция. Със сигурност наоколо имаше затрупани и други тела. Тази мисъл уби детинското му въодушевление да открива неща.

Отнесе намерените съкровища в скривалището си и се захвана да майстори капан за гълъби. Идеята му беше проста — пръчка, която да придържа чекмеджето, измъкнато от отломките, част от парашутното въже, привързано към долния край на пръчката, с което ще я дръпне, когато гълъбът влезе вътре, за да кълве трохичките, оставени от Хюго. Докато режеше въжето, си спомни, че София беше поискала коприната, за да ушие долни дрехи. Тъй като тя му беше донесла завивка и той не се нуждаеше повече от парашута, наряза го на парчета и се усмихна, като си представи радостта й, когато ги види.

Заложи капана и разпръсна трохи по земята, после се прибра в скривалището си. Сега трябваше само да чака. Сутринта отмина. Опитваше се да не мърда и да не вдига шум. На два пъти някакъв гълъб запърха наблизо, а после кацна на една греда, но отлетя. Най-сетне се приземи близо до капана. Пристъпи напред, като издаваше гърлени звуци. За миг Хюго се поколеба, възхитен от окраската на перата му, но бързо прогони тази мисъл от главата си. София имаше нужда от месо, а той можеше да й го осигури. Гълъбът се пъхна под чекмеджето и започна да кълве трохите. Той дръпна въжето и пръчката отскочи. Чекмеджето се захлупи с трясък, като хвана птицата в капан. Всичко беше проработило точно както се беше надявал.

Хюго допълзя до мястото, повдигна чекмеджето, колкото да пъхне ръката си вътре, и сграбчи гълъба. Птицата пърхаше с крила и се бореше, но той изви врата й и главата й клюмна неподвижно. Гледаше я и осъзна, че за първи път убива нещо с голи ръце. Когато беше малък, беше наблюдавал как във фермите из околността убиват прасета и кокошки. Като пилот на бомбардировач, със сигурност бе убивал, пускайки бомбите над конвои и железопътни линии, но беше отдалече и без да вижда жертвите. Сега беше различно. Беше потресен от това колко лесно отне живот. Но при мисълта за София и изражението й, когато види гълъба, ужасът му се разсея. За първи път той можеше да й даде нещо.

Това го накара да си представи отново и колко ще се зарадва на коприната от парашута. Двоен подарък. Почувства се безумно щастлив. Отпусна се изтощен и се опита да си спомни какво беше подарявал на Бренда. Беше ли развълнувана? В началото на тяхната връзка, когато бяха влюбени, той беше нарисувал портрета й. Беше й харесало. Но след това? Изпита болезнен срам, когато осъзна, че подаръците му са били твърде обикновени и направени без чувство — скъп парфюм, чифт копринени чорапи.

Вината за отчуждението им беше колкото нейна, толкова и негова.

След войната ще й се реванширам. И на малкия Теди също — помисли си. — Ами София? — сякаш някой прошепна тези думи в главата му. — Никога повече да не я видя? Глупости — каза си. — Не може да си влюбен в София. Тя е прекрасна и мила, помогна ти, когато имаше нужда, но ти я познаваш едва от около две седмици. А и си слаб и болен. Доста обичайно е мъжете да се влюбват в медицинските сестри, които ги обгрижват…

Успя да се освободи от мислите за София, докато тя не дойде същата вечер. Когато й даде подаръците, лицето й се озари от такава радост, че той усети как сърцето му се стапя. Сякаш е било замръзнало и потънало в лед задълго и сега се е завърнало младо и отворено към света, удивено от красотата му, и изпълнено с надежда за бъдещето.

— Гълъб! — възкликна тя. — Как го хвана?

— Лесно, наистина. Заложих капан. Гълъбът просто дойде и изяде примамката. — Той се усмихна. — Да се надяваме, че има братя и сестри.

— Мога да приготвя вкусна яхния от него. Или супа — каза София. — Синът ми Ренцо изглежда толкова слаб напоследък. Гърлото му е все така възпалено и кашлицата не минава. Това ще му се отрази добре. На теб също.

— Не. Запази птицата за Ренцо и за бабата, както и за теб. Това е подарък.

— Глупости — отвърна тя. — Всички ще споделим този дар.

После тя започна да гали с пръсти парчетата от парашута.

— Толкова е мек. Истински лукс. Ще си направя най-хубавата фуста и бельо от него. — София вдигна плата пред лицето си, като се усмихваше. — Жалко, че няма как да видиш резултата, когато привърша с изработката на дрехите.

София определено флиртуваше с поглед.

— Да не говорим, че ще ти е доста студено само с тях — отбеляза Хюго и тя се разсмя.

— И това е вярно. — После се замисли. — Може би ще мога да разменя част от тази коприна срещу стоки, от които се нуждаем. Знам, че Бернардини имат скрити съдове със зехтин в мазето си. Джина Бернардини обича хубавите вещи… — Замълча за миг и вдигна поглед към Хюго. — Какво мислиш?

— Биха се досетили, че коприната е от парашут, както и че съм тук.

— Но ако им кажа, че съм намерила парашута в гората?

— Сигурно знаят, че има човек, който се укрива в околността. Някой ще подшушне на германците и те ще дойдат да ме търсят.

Тя въздъхна.

— Прав си. Това е риск, който не бива да поемам. — После лицето й отново светна. — Но когато швабите най-сетне се махнат и дойдат съюзниците, ние все още ще си разменяме стоки, затова ще запазя част от коприната, за всеки случай.

Хюго привърши полентата и тапенадата, които му беше донесла, и й подаде кърпата, в която бяха увити. Тя я сгъна, после го погледна и каза:

— Ти мислиш ли постоянно за жена си, както аз мисля за моя Гуидо?

— Не — отвърна той. — Боя се, че не толкова често. Не достатъчно често.

— Не си ли щастлив в брака си?

— Не особено. Предполагам, че сме твърде различни. Запознахме се, когато бяхме студенти във Флоренция. Вероятно никога нямаше да я срещна в Англия. Аз произхождам от благородническо семейство, а нейното е от средната класа, ако може така да се каже. Баща й работеше в банка. Банков чиновник. Няма нищо лошо в това, но просто пътищата ни никога нямаше да се пресекат. И двамата споделяхме страст към изкуството. Тя беше привлекателна. Имаше хубави крака. Обичаше да се забавлява, да излиза да танцува и да пие вино. Предполагам, че бяхме просто двама чужденци, които се привличат взаимно повече, защото са в непозната страна. — Хюго спря за миг и я погледна. Искаше му се да може да го разбере. — Мислех си, че в края на нашето пребиваване във Флоренция ще се разделим и всеки ще поеме по пътя си, но бяхме млади и неопитни. Когато Бренда ми съобщи, че е бременна, постъпих, както се очакваше — ожених се за нея. Известно време живяхме в Лондон. Аз рисувах и работех в една галерия. Бебето се роди и всичко беше добре.

— А после? — попита тя. — Нещо обърка ли се?

— После здравето на баща ми се влоши. Той беше обгазен по време на Първата световна война. Обади ми се и каза, че има нужда от мен в замъка „Лангли“, защото не може повече да управлява имението. Така заведох Бренда и детето в огромната къща в провинцията. На нея не й се понрави. Беше твърде далече от светлините на града, от градския начин на живот и забавленията. А и не успя да се спогоди с баща ми.

— И какво ще се случи, когато се прибереш у дома?

— Не знам — отвърна той. — Ще видим.

— Поне обича изкуството. Това е хубаво — каза София. — Разкажи ми за твоето изкуство и за следването си. Иска ми се да науча повече за това.

— Не сега. Трябва да поспиш. Върви си у дома.

— Но искам да чуя за изкуството — възрази София. — Ние живеем на място, родило велики творци. Микеланджело, Леонардо, Фра Анджелико, Ботичели.

Хюго беше поразен. Питаше се дали някое момиче от фермите в Англия би могло да назове имената на английските художници.

— Ти се интересуваш от изкуство?

Тя вдигна рамене.

— Техните творби са навсякъде из катедралите ни. Била съм веднъж на ученическа екскурзия във Флоренция преди войната. Не можех да повярвам, че човешка ръка е сътворила нещо толкова красиво. Ами скулптурите? Виждал ли си Давид на Микеланджело? Монахините ни забраняваха да го гледаме, защото бил гол. Но той е прекрасен, нали?

— Значи, ти все пак си погледнала? — разсмя се Хюго.

Жената се усмихна засрамено.

— Аз само изучавах великото изкуство. Това не е грях. Рисуваш ли голи тела?

Той отново се разсмя.

— Опасявам се, че не. Хората в пейзажите ми си бяха съвсем облечени.

— Много ми се иска да мога да видя картините ти — каза тя. — Ако ти намеря хартия и бои, би могъл да нарисуваш пейзажа наоколо. Тук е много красиво, нали?

— Така е — съгласи се Хюго. — Но картонът и боите са най-малките ни грижи сега. — Той взе ръката й и тя не я отдръпна. — Наистина трябва да тръгваш. Ако не спиш достатъчно, ще се разболееш.

— Бабата ми каза, че съм започнала да ставам мързелива, защото не се будя преди седем — каза тя. — Тя винаги става в пет. Навремето е било така. Тя е на осемдесет и една и все още иска да работи на полето. Напоследък постоянно ме кара да ходим да събираме ряпата и казва, че се чувства безполезна, ако само си седи у дома и не върши нищо.

— Ряпата готова ли е за вадене?

— Скоро ще бъде. Преди Коледа. Това е добре. Може би ще успея да я разменя срещу разни неща, които ще ни трябват за празниците. Толкова е странно. В минали години по това време всички вече приготвяхме печивата. Сега за празника ще има само сладкиш от кестени, ако имаме късмет. Без сушени плодове, без сметана и без масло. Вероятно няма да има и никакво месо. Бедно Рождество.

— Да се надяваме, че това ще е последният такъв празник, преди германците да бъдат окончателно победени.

София се прекръсти.

— От твоята уста, в Божиите уши — рече тя.