Рис Боуен
Писмо до Тоскана (2)

Глава 2
Джоана

Съри, Англия, април 1973

Никога не съм възприемала баща си по друг начин, освен като стар човек — стар и изпълнен с горчивина, дистанциран и примирен. Човек, който отдавна се е отказал от света. В моите спомени косата му винаги е била бяла. Лицето му — силно набраздено, което му придаваше един постоянно намръщен вид, дори когато си мислеше за хубави неща, а това несъмнено се случваше рядко. Когато вървеше, леко накуцваше. Така че за мен не беше чак такъв шок, когато получих телеграмата, която ме известяваше за смъртта му. Това, което ме потресе, беше, че е бил само на шейсет и четири.

Докато вървях по пътя, който водеше към замъка „Лангли“, в мен напираха противоречиви чувства. Околността преливаше от пролетно великолепие. Хълмистите брегове покрай реката бяха осеяни с иглики. Първите камбанки бяха цъфнали отвъд нея, в гората. Конските кестени, граничещи с алеята, показваха новите си яркозелени листа. Усетих как инстинктивно отправям поглед нагоре и си мисля за лъскавите кафяви кестени, които ще се появят по-късно през годината. Когато бях малка, селските момчета идваха тук с пръчки, с които брулеха най-големите и най-хубави кестени с бодливите им зелени обвивки, и прокарваха канап през тях, за да ги втвърдят за безкрайните си битки. Помагах им да съберат кестените, но не ми беше позволено да участвам в битките. Баща ми не одобряваше другаруването ми с децата от селото, въпреки че нашият начин на живот със сигурност не бе по-блестящ от техния.

Над главата ми пееше кос, а в далечината май чувах кукувица. Спомних си как винаги се ослушвахме за първото кукане за годината. Не се ли пееше в песента „през април откривам моята сметка“^[1]?

Ако не броим песента на птичката, светът беше потопен в почти пълна тишина. Можех да доловя звуците от стъпките си, които отекваха откъм живия плет покрай пътя. След постоянната шумотевица и суматоха в Лондон, за мен беше разтърсващо да се почувствам, сякаш съм единственият човек във Вселената. Внезапно осъзнах колко отдавна не съм си идвала у дома. Повече от година? Дори не бях тук за Коледа, тъй като баща ми не одобряваше Ейдриън и даваше да се разбере, че той не е добре дошъл. А аз исках да покажа характер и не идвах без него. В действителност той не отхвърляше Ейдриън по принцип. Кой би намерил недостатък у някого, завършил сред най-добрите Лондонския колеж по право и взет на стаж в една от най-изтъкнатите адвокатски кантори на Темпъл Бар, у някого, който беше на път да стане успешен адвокат? Татко не одобряваше факта, че живея с Ейдриън. Беше от старата генерация, възпитаван винаги да върши правилното при всяка ситуация. Не беше редно да се съжителства с човек от противоположния пол. Женитбата беше желателна колкото се може по-скоро, а сексът беше нещо, което трябваше да се случи по време на първата брачна нощ. Ето такива разбирания имаше синът на господаря на замъка „Лангли“, като по този начин даваше пример за морален и чист живот на селяните наоколо. Ужасяващо старомодно поведение във времена, когато светът се наслаждаваше на нестихващите излияния на свободното слово, разкрепостените начини на обличане и свободната любов.

— Идиот — промърморих на глас и не бях сигурна дали имах предвид себе си, или баща си.

С положителност аз също съм достатъчно глупава и само ако бях послушала съветите на татко, нямаше да се озова в ситуацията, в която се намирах в момента. Беше твърде лошо, че той умря, преди да има възможността да ми каже: „Нали ти казах“. Това щеше да му хареса.

Двойка гълъби излетяха от тревата пред мен. Крилата им издадоха шум, подобен на този от пране, което плющи на простора, и прекъснаха мислите ми. Сега можех да доловя и други звуци — трактор, който работеше някъде далече в полето, жуженето на пчели в ябълковите цветчета от другата страна на пътя и ритмичното тракане на косачката за трева. Това бяха звуците на моето детство: безопасни и успокояващи. Струваше ми се, че е било толкова отдавна.

Беше необичайно топло и слънчево за април и аз съжалих, че съм облечена със зимното си палто. Беше единствената дреха в черно, която притежавах, и смятах, че е съвсем подходяща за случая. Избърсах капчица пот от челото си. Трябваше да взема такси от гарата. Преди време четирите километра никога не ми се струваха толкова далече. Прибирах се вкъщи пеша от селското училище, докато не навърших единайсет, а и то беше на цели два километра. Спомням си как си идвах от университета за празниците и се справях с разстоянието, като носех тежкия си куфар. Дадох си сметка, че може би бях все още твърде немощна. Не беше странно, наистина, тъй като не беше изминало толкова много, откакто бях излязла от болницата. Бяха ми казали, че ще мине време, докато счупените ми ребра се възстановят. Не споменаха колко ще му трябва на разбитото ми сърце.

 

 

Високата тухлена стена, която обграждаше имението „Лангли“, замени пейзажа от дървета наоколо и аз несъзнателно забързах крачка, подтикната от спомените ми за дома. Когато се прибирах вкъщи от училището в селото, последните няколко метра винаги се затичвах. Втурвах се в кухнята, а майка ми вдигаше поглед от печката, където неизменно приготвяше нещо. Топлият мирис на изпечено тесто ме обгръщаше. Носеше голяма бяла престилка, лицето й беше зачервено, а тя беше цялата посипана с брашно. Разтваряше ръце и ме прегръщаше.

— Как беше в училище? — пита тя. — Беше ли добро момиче и какво ти каза учителят?

— Аз винаги съм добро момиче. И винаги правя онова, което ми се казва — отвръщам и добавям по някое малко постижение: — И познай какво? Бях единствената, която успя да реши задачата с многото деления на числа днес.

— Браво на теб!

Тя ме целува по главата, а после вдигаме поглед към баща ми, който влиза в стаята.

— Тя единствена е могла да реши задачата по аритметика днес в училище — казва с гордост майка ми.

— Е, разбира се — отвръща татко. — Те са селски деца.

И той се оттегляше във всекидневната, където се разполагаше с вестника си. Мама ме поглеждаше и си разменяхме затворнически усмивки.

При спомена за майка ми очите ми се напълниха със сълзи. Бяха изминали толкова години, а тя все така ми липсва. Само ако беше жива, всичко щеше да бъде толкова различно. Винаги знаеше какво да каже и какво да стори. Тя щеше да бъде моето спасение. Бързо избърсах сълзите. Нямаше да позволя на никого да ме види как плача.

Докато си мислех за миналото, минах покрай тухления зид и се озовах пред масивните порти от ковано желязо, които водеха към „Лангли“. От другата страна на портите подравнената алея минаваше между подредени цветни лехи и отиваше към къщата. Червените тухли на фасадата блестяха на следобедната светлина. Слънцето намигаше откъм двойните оловни прозорци^[2]. Предната част на къщата беше изцяло от времето на Тюдорите. Имението е било дадено на сър Едуард Лангли от крал Хенри VIII заради помощта му при разрушаването и плячкосването на манастирите. В действителност това имение е приютявало манастир, преди моят прародител да го разруши, да прогони монасите и да си построи прекрасна къща на негово място. Предполагам, че би трябвало да се досетя, че проклятието в крайна сметка ще ни застигне.

Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше откъм фасадата. Наследниците от рода Лангли бяха добавили две разкошни крила от времето на крал Джордж и някакво викторианско чудовище, което представляваше ъгловата кула, както и огромна зимна градина в задната част. Стоях неподвижно, бях се вторачила пред себе си като някой турист. Стисках металните прътове на портите, сякаш виждах всичко за първи път и се възхищавах на красотата му. Домът на дедите ми. Къщата на рода Лангли в продължение на четиристотин години. Каква ирония, че никога не бях живяла в нея — само в малкото, тъмно и сбутано помещение, отредено за портиера.

Табелата на стената при входа съобщаваше, че това е „Девическо училище на замъка «Лангли»“. Вместо да отворя едното крило от портите, минах покрай тях, спрях пред малка врата в стената и влязох. Така както съм правила винаги. Поех нагоре по тясната пътека към помещението на портиера и натиснах дръжката на входната врата. Беше заключена. Не знам кого очаквах да намеря там. Баща ми беше останал сам след моето заминаване за университета. Живеехме заедно там, само ние двамата, след като майка ми умря, когато бях на единайсет.

Стоях отпред и видях боята, която се лющеше, мръсните прозорци, малката ливада, която отчаяно се нуждаеше от косене, изоставените цветни лехи с няколко нарциса, които се бяха осмелили да се покажат. Прониза ме усещане за вина. Трябваше да преглътна глупавата си гордост и да дойда да го видя. Вместо това го бях оставила да умре сам.

Не бях сигурна какво да предприема. Училището беше затворено за Великденските празници, но би трябвало да има някой останал тук, тъй като телеграмата беше изпратена от този адрес и посочваше, че татко е бил намерен на територията на учебното заведение. Подозирах, че е била изпратена от директорката, госпожица Хъниуел. Тя разполагаше с няколко стаи в замъка — които според баща ми представляваха най-добрите спални помещения навремето. Обърнах гръб на портиерската къща и се насилих да тръгна по пътеката и да се изправя пред моето отминало наказание, където бях прекарала седем нещастни години. Училището. След като баща ми е бил принуден да продаде имението „Лангли“ и то било превърнато в девически пансион, му разрешили да остане като преподавател по изобразително изкуство и да ползва помещението на портиера. А когато майка ми почина, ми беше предложена стипендия, с която да посещавам училището. Вярвам, че е било с добри намерения, просто един милостив жест. Баща ми беше щастлив, че най-сетне ще общувам с правилните момичета и ще получа подходящото за мен образование. Бих предпочела да отида в местното училище с най-умните ми съученици от селото, но когато баща ми си наумеше нещо, не биваше да се спори с него.

И така аз получих зелено-бяла униформа с раирана връзка, панамена шапка за лятото и една филцова с широка периферия за зимата и блейзър с училищния герб на него — нашия стар фамилен герб, който бяха придобили заедно със сградата. Пристъпих в онова, което за мен беше живот, изпълнен с нещастие. „Лангли“ не можеше да се нарече академична институция. То приемаше дъщерите на горните слоеве на обществото и онези, които можеха да си платят, за да се считат за такива, и подготвяше тези момичета за изгодни бракове. Естествено, това бяха шейсетте години на двайсети век и никой не разпространяваше открито тази старомодна идея. От момичетата се очакваше да придобиват познания, които да им помогнат да започнат работа в полезни професии — връзки с обществеността, издателствата, Би Би Си, може би дори да ръководят художествени галерии или да бъдат дизайнери на облекла, докато не срещнат правилния съпруг с нужното количество пари.

Така че от самото начало аз не се вписвах там. Имах баща с титла, но той беше преподавател по рисуване в училището. Живеех в помещението на портиера и посещавах училището със стипендия. И най-лошото от всичко — бях умна и мотивирана. Задавах въпроси на учителите и настоявах за по-сложни задачи в часовете по математика. Някои от учителите ме обичаха и окуражаваха любопитния ми ум. По-мързеливите и недотам квалифицираните ме намираха за досадна и дразнеща. Изпращаха ме при директорката и ме отделяха принудително от другите, като трябваше да пиша по сто пъти „Не трябва да прекъсвам учителите“ или „Не бива да противореча на учителите“.

Ясно си спомням сарказма и лицето на госпожица Хъниуел, което приличаше на череп с високите си скули.

„Значи, смяташ, че знаеш повече от госпожица Сноуд? Така ли, Джоана?“ Или: „Мога ли да ти напомня, че си тук единствено заради жеста на добра воля от моя страна, тъй като баща ти вече не е в състояние да се грижи добре за теб?“.

Последното, без съмнение, беше вярно. Баща ми никога не беше приготвял ястие или пък гладил риза през живота си. Майка ми се грижеше идеално и за двама ни. И така, когато станах ученичка в „Лангли“, това включваше също вечерята ми с момичетата и подготовката на уроците с тях в учебната зала. Прибирах се вкъщи само за да спя. Бях доволна дори на тази минимална проява на милост. Да споделям обща спалня с враговете ми, би бил последният гвоздей в ковчега.

Не че всички момичета ме мразеха. Успях да си намеря приятелки — тихи и ученолюбиви като мен. Четяхме, разменяхме си книги и ги обсъждахме, докато обикаляхме наоколо. Но съществуваше и онази групичка популярни момичета, които се движеха все заедно, като глутница, и обожаваха да тормозят всеки по-слаб от тях. Ясно беше, че не принадлежах към тях.

— Съжаляваме, няма място на тази маса — казваха, когато понечех да седна с подноса с обяда ми.

Обувките ми за спорт изчезваха мистериозно. Групичката от вълци се подсмихваше, когато аз имах неприятности заради това че съм изгубила екипа си за тренировки. За разлика от тях, аз не вземах частни уроци по тенис и те се подиграваха на неуспешните ми опити да ударя топката. Обсъждаха нарочно на висок глас къде ще ходят на ски и дали ще отскочат до някоя вила във Франция. Когато пораснахме, тези шегички в крайна сметка спряха. Отчасти защото никога не позволих на момичетата да видят, че ми влияят с това, но също и защото момчетата и купоните станаха по-важни за тях. Тогава те разискваха на всеослушание на кои танци щяха да ходят, на кои момчета родителите са подарили страхотни коли за осемнайсетия им рожден ден и как те щели да дойдат да ги посетят с колите си… което беше силен стимул да се измъкват посред нощ. Бедата бе, че всички те бяха част от една и съща социална група. Всички бяха свързани помежду си посредством внушителна бизнес или семейна мрежа. Аз бях една от малкото аутсайдери.

Търпях това до последните години от гимназията. Намирах сили заради плана, който имах за живота си. Щях да отида да уча в университет, да стана адвокат, и то невероятно успешен, да спечеля много пари и да откупя обратно замъка „Лангли“. Представях си как хващам баща ми за ръка и го водя по пътеката.

„Това отново е наше — щях да му кажа. — Ти си пак тук, където е мястото ти — господар на имението.“

А на госпожица Хъниуел щях да кажа: „Много съжалявам, но ще трябва да се изнесете до края на срока“ — и щях да се усмихна.

Сега се надсмивах над наивния си оптимизъм. Баща ми беше мъртъв. Аз бях последната от рода. Титлата щеше да изчезне и възстановяването на предишния блясък на имението „Лангли“ щеше да изгуби смисъла си. Докато се изкачвах по широките стъпала към входната врата на училището, поех дълбоко въздух и после натиснах звънеца.