Рис Боуен
Писмо до Тоскана (19)

Глава 19
Джоана

Юни 1973

Събудихме Анджелина и я пратихме да доведе карабинерите.

Пристигнаха двама мъже с впечатляващи униформи, приличаха на военни. Лицата им бяха зачервени от тичането надолу по хълма. Отне им известно време да извадят тялото. Беше здраво заклещено в кладенеца. Когато го положиха на чакълената пътеката, изтръпнах от ужас. Беше Джани, мъжът, който беше предложил да ме изпрати до тук миналата вечер и когото аз предпочетох да заменя с по-надеждния Алберто.

Двамата карабинери го разпознаха на мига.

— Но това е Джани — каза единият от тях.

Те си размениха погледи, които така и не успях да разбера. Извикаха лекар, който заключи, че Джани е бил ударен с тъп предмет по тила. След това е бил избутан в кладенеца, като главата му е била под водата. Причината за смъртта му е била удавяне.

Не можех да спра да треперя. Всичко това беше прекалено ужасно. Паола погледна към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Бедното момиче е в шок. Дори не успя да закуси. Ела, скъпа, ще ти сипя малко кафе и ще се почувстваш по-добре.

— А коя е младата дама? — попита един от полицаите.

— Тя е от Англия — отвърна Паола. — Пристигна наскоро и е гостенка в къщата ми.

— Това ли е къщата за гости? — поинтересува се офицерът, като посочи към отворената врата на стаята ми.

— Да — потвърди Паола.

— Толкова близо до кладенеца — отбеляза другият, доста неприятен, дундест тип с малки свински очички, който се беше вторачил в мен. — Вие там ли спите, синьорина? И въпреки това не сте чули нищо?

— Не, не съм — отвърнах.

Той попита още нещо. Този път слабите ми познания по италиански не успяха да ми бъдат от полза.

— Съжалявам. Говоря съвсем малко италиански — казах. — Ще мога да ви разбера, ако говорите бавно.

— Попитах кой е открил тялото — повтори той.

Мозъкът ми отказваше да работи. Не можех да мисля адекватно дори на английски, камо ли да формулирам изречения на италиански.

— Синьора Паола и аз го намерихме — заеквах аз, като ръкомахах като някой, който се опитва да общува на чужд език и не разполага с необходимите за това думи. — Исках да се изкъпя. Нямаше вода. Отидох до кладенеца, но…

Беше достатъчно трудно за мен да изрека дори това, а после запасите ми от италиански думи съвсем привършиха.

— Тя не е можела да вдигне капака на кладенеца сама. Затова ме извика и заедно го свалихме — намеси се Паола. — Двете едновременно видяхме тялото и доколкото си спомням, изкрещяхме. Определено бяхме много уплашени.

— Познавате ли този мъж? — попита колегата му.

— Да — отвърна Паола. — Точно колкото и вие. Живял е в Сан Салваторе през целия си живот. Но тази млада дама не го познава. Както вече казах, тя пристигна тук преди ден.

— А имате ли идея защо Джани би избрал нощно време да се навърта около вашата къща?

В гласа на неприятния карабинер се усещаше сарказъм.

— Със сигурност не за да ме ухажва — отвърна ядосано Паола. — Естествено, че не знаем защо. Синьорина Лангли, дъщеря ми Анджелина и аз вечеряхме заедно, а след това си легнахме. Това се случи снощи. А що се отнася до това как този човек се е озовал тук, бих казала, че вероятно е бил убит някъде извън селото и моят кладенец се е сторил на нападателите му добро място за укриване на тялото, тъй като къщата ми е близо до пътя.

— Засега не можем да правим никакви предположения — каза единият от полицаите. — Ще се наложи и двете да дойдете до полицейското управление, за да дадете писмени показания. По-късно ще има и допълнителни разпити и разследване. Възможно е областният инспектор да реши да дойде от Лука, тъй като това със сигурност е случай на убийство. Не бива да напускате мястото без разрешение, това би следвало да е ясно, нали, синьорина?

Не успях да разбера съвсем думите на полицая, но схванах повече от онова, което каза Паола.

— Нямам намерение да ходя никъде, но тази млада дама може би ще трябва да се връща в родината си скоро. Не бива да бъде задържана заради разследване на убийство, за което не знае нищо.

— Що се отнася до това, ще се произнесем, когато извършим необходимите разпити — обади се дебелият. — Засега тя трябва да остане тук. Ясен ли съм?

Кимнах. Възможните последици от ситуацията изплуваха в съзнанието ми. Мъжете около масата снощи със сигурност ще бъдат разпитани. Те ще напишат, че Джани е искал да ме изпрати, но аз съм отказала. Може би ще кажат, че Джани е флиртувал с мен. Бях сигурна, че всяко развинтено въображение би могло да види поне няколко сценария тук. Предполагам, че всички те ще искат да припишат убийството на някой външен човек. Призля ми.

Паола никак не изглеждаше притеснена.

— Ще оставя хората ви да си вършат работата и да преместят тялото на човека от имота ми — каза тя. — Колкото до кладенеца, предполагам, че сега е замърсен. Бедната синьорина Лангли със сигурност няма да иска да се къпе, преди водата да бъде пречистена. Ела, скъпа, ще използваш банята в къщата. Ще се отпуснеш във ваната ми. Водата при нас е от водопроводната мрежа на селото.

С тези думи тя постави ръка на рамото ми и ме изведе от двора и сцената на престъплението.

— Не позволявай да те разстроят — каза тя, когато се отправихме към кухнята. — Тези мъже обичат да тормозят. Те не са местни. Карабинерите са от цяла Италия, избират ги винаги сред най-грубите и недодяланите. Много от тях идват от Сицилия, а всички знаем какви хора живеят там, нали? Гангстери и мафиоти. Важното е, че законът не им разрешава да разследват големи престъпления. Ако имаме късмет, ще изпратят старши инспектор от Лука и всичко ще бъде наред. Но нека първо да ти сипя кафе. Трябва да закусиш добре, преди да си вземеш вана.

Анджелина стоеше в двора, пред отворената кухня и наблюдаваше от разстояние с бебето на ръце. Когато се приближихме, то се разплака. Анджелина започна да го люлее.

— Мамо, тези ужасни мъже тръгнаха ли си? — попита тя. — Истина ли е, че някой е убит? Не исках да идвам наблизо, за да не ми секне кърмата. Трябва да мога да храня малката.

— Вярно е, милата ми — каза Паола. — Бедничкият човек, който е убит, е Джани.

— О, Джани. — Анджелина кимна замислено, като подпря бебето на рамото си и го потупа по гърба. — Е, предполагам, че това не е чак такава изненада, нали?

— Винаги е шокиращо, когато някой си отиде, преди да му е дошло времето — отвърна Паола. — Иди да оставиш малката да спи и ще закусим. Тази млада дама трепери, сякаш навън е снежна зима.

Паола ме сложи да седна, като че бях някакво безпомощно дете, постави чаша кафе с мляко пред мен, а след това и хляб, конфитюр и сирене.

— Яж. Ще се почувстваш по-добре.

Стомахът ми беше свит на топка и не мисля, че можех да хапна каквото и да било, но тъй като Паола беше загрижена и ме наблюдаваше, трябваше да пийна поне няколко глътки от горещото кафе, а след това и да намажа малко от кайсиевото сладко на една филийка. Хлябът беше все още топъл, а маслото и домашното сладко се топяха в устата ми така, че въздъхнах от удоволствие. Кой би помислил, че най-обикновени хляб и конфитюр могат да имат подобно въздействие върху някого? Взех си още една филия, после малко сирене и отново се почувствах добре и достатъчно силна, за да се справя дори с най-бруталните карабинери.

Анджелина се присъедини към нас и си отряза голямо парче хляб, което намаза с масло.

— Защо каза, че не си изненадана от това, че убитият е Джани? — попитах.

Тя вдигна рамене.

— Говореше се, че участва в сделки, които не са съвсем законни. Например търговия с цигари, пренесени с някоя лодка от крайбрежието. И други неща от този тип.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази Паола. — Това са само слухове. Истина е, че хората в селото не го харесваха. Нямаха му доверие. А и сега тази история с пресата за маслини.

— Искал е да събере хора, с които да построят собствена преса за маслини, нали така? — попитах.

Тя кимна.

— И разбира се, Козимо нямаше да бъде доволен от това. Но не мисля, че планът на Джани щеше да се осъществи. Останалите мъже нямаше да искат да рискуват да се противопоставят на Козимо. Мисля, че Джани си отиде на вятъра.

Опитах се да проумея чутото — не само отделните думи на италиански, но и изводите от тях. Джани е бил замесен в не съвсем законни дела. Натикването в кладенец и удавянето са неща, които гангстерите правят за назидание. Но също така той се е осмелил да се изправи срещу Козимо. Спомних си лицето на този мъж — толкова властно, а очите му така студени, когато се вторачи в мен и каза: „Мисля, че си германка“. Не, не бих искала да заставам срещу него.

Но Козимо беше претърпял инсулт и бе частично парализиран. Със сигурност физическото му състояние не позволяваше да повдигне тежкия капак на кладенеца и да метне тяло в него. Но от друга страна, някой толкова могъщ като него разполага с подчинени, които следват заповедите му. А и неговият осиновен син беше едър и мускулест — не трябваше да забравям това.

— Утре е събота — каза Паола. — Пазарен ден в Сан Салваторе. И двете трябва да ми помогнете да прегледаме кои плодове и зеленчуци са готови за бране и да ги закараме за продан.

— Не трябва ли да отидем и да дадем показания в полицейското управление? — попитах.

Паола махна с ръка.

— Ами. Ще почакат. И без това не знаем нищо за Джани и за това какви ги е вършил, нито какво е довело до ненавременната му смърт. За нас ще бъде добре да сме ангажирани с нещо, а работата сред природата е лечебна и винаги успокоява душата. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Защо да не свършим това сега, преди слънцето да е станало прекалено силно, а после ще можеш да се изкъпеш и да си почиваш?

Предпочитах най-напред да се изкъпя, тъй като още бях с вчерашните си дрехи, но не ми се искаше да противореча на Паола. Толкова е мила и добра с мен. Последвах я в градината.

— Да видим — рече тя — доматите. Да, ще намерим достатъчно узрели от тях, но няма да ги берем преди утрешния ден, и то малко преди пазара. Този сорт широк боб трябва да се яде точно сега, преди да презрее. Другият вид там — на него ще му трябват още няколко седмици. — Замълча за миг и се наведе над едно растение. — Аспержите? Иска ми се да запазя достатъчно количество за нас, но тази година реколтата е много богата. Доволна съм.

Тя продължи, като се движеше бавно и величествено, присъщо за едра жена като нея.

— А, виж, Анджелина. Тиквичките са цъфнали. Чудесно.

Видях, че оглежда някакво жълто цвете.

— Какво правите с тези цветя? — попитах. — Стават ли за ядене?

— Но разбира се! Това са цветовете на тиквичките. Пълним ги и ги панираме. Стават много вкусни. Ще приготвя от тях довечера, ако искаш.

Току-що мярнах нещо, което не очаквах да видя в тази толкова добре гледана градина. Приличаше на гигантски магарешки бодил.

— Но със сигурност това не става за ядене, нали? — попитах аз, като посочих растението.

Паола ме погледна изненадано.

— Нямате ли артишок във вашата страна?

— Никога не съм виждала как изглежда.

— Тогава довечера ще изпържа малко от него като предястие. Много е вкусен. Ще ти хареса.

Продължихме с преглед на плодовете. Открихме, че имаше узрели череши и дори малко кайсии, но прасковите още не бяха готови за бране.

— Довечера след залез-слънце можем да оберем плодовете, също и аспержите, но доматите и цветовете на тиквичките… те трябва да бъдат откъснати в последния момент. — Паола ни се усмихна доволно. — Добре. Ще продадем стоката на добра цена утре.

Последвахме я обратно в къщата.

Отидох до моята стая, за да си взема тоалетни принадлежности и хавлия, като предчувствах приятното разпускане във ваната. Докато търсех чисто бельо из багажа си, забелязах лист хартия, който стърчеше между решетките на прозореца. Със сигурност вчера го нямаше. Отидох и изтеглих късчето хартия, което беше защипано там. Беше пощенски плик. Седнах на леглото и го отворих. Докато измъквах писмото, три малки неща изпаднаха от плика. Разгледах ги едно по едно. Едното представляваше значка във формата на звезда с много лъчи. Другото беше някакво парче кафяв плат, зацапано с нещо като боя. Имаше и една банкнота. На нея пишеше „Reichsmark“. Германски марки от времето на войната.

Поставих ги върху завивката и се опитах да прочета писмото. Почеркът не беше особено четлив, а и моите познания по писмен италиански не бяха възхитителни. Взех речника си и започнах да превеждам написаното бавно и старателно.

Искам да ти кажа истината за София. Знам всичко. Досега си мълчах поради страх за живота ми, но ти си чужденка. Ще те заведа при моите овце — там никой не може да ни чуе — и ще ти разкажа.

Нямаше подпис, но вероятно беше от Джани. Той ме беше поканил да видя овцете му миналата вечер. Ръката ми, която държеше писмото, трепереше. Погледнах към предметите, които беше сложил в плика. Нямах никаква представа какво означават те, но бях много уплашена. Нима Джани бе убит, задето е искал да ми разкаже истината за онова, което се е случило по време на войната?