Рис Боуен
Писмо до Тоскана (17)

Глава 17
Джоана

Юни 1973

Паола ме очакваше с нетърпение. Когато ме видя на вратата, тя въздъхна с облекчение.

— О, синьорина Лангли, скъпа моя! Ето те! Притесних се, че нещо се е случило с теб. Казах на Анджелина, че със сигурност не би искала да си сама в тази тъмнина, че няма какво да правиш навън по това време?

— Толкова съжалявам, синьора — отвърнах. — Говорих с мъжете на площада и те настояха да остана с тях за чаша вино. После поръчаха брускети и щеше да бъде невъзпитано от моя страна да им откажа. Казах им, че ще вечерям с вас, но те смятаха, че вечерята тук ще започне твърде късно.

Паола се разсмя.

— Няма нищо, малката ми. Разтревожих се единствено за сигурността ти. Не че мисля, че нещо може да ти се случи тук, но в селото има тъмни улички, където можеш да се спънеш и да се нараниш. Ела, седни. Вечерята е готова.

Последвах я в коридора и от там в трапезарията, където ни очакваше красиво подредена маса със запалени свещи. Анджелина вече беше там. Бебето спеше в люлката, близо до майка си.

— Видя ли, мамо, казах ти, че няма нищо страшно — обади се Анджелина. — Тя е момиче от Лондон, от големия град. Знае как да се пази.

— Определено трябваше да кажа „не“, когато мъж, на име Джани, предложи да ме изпрати до тук. Мисля, че беше прекалено приятелски настроен — разсмях се аз.

Паола вдигна рамене.

— На него само приказките му са големи. Иначе е безобиден, поне що се отнася до дамите. Ако беше отвърнала на закачките му, щеше да избяга презглава.

Анджелина също се разсмя.

— Но когато става въпрос за работните му връзки, е, там понякога обича да си играе с огъня — каза тя.

— Няма как да знаем — отвърна Паола. — Това са само слухове.

— Така се говори в селото — продължи Анджелина. — Казват, че има вземане-даване с мафиоти и че търгува с крадени стоки. А после и тази история с пресата за маслини…

— Какво за пресата за маслини? — полюбопитствах аз.

— В Сан Салваторе има една и тя е собственост на Козимо. Срещна ли Козимо?

— Да. Изглеждаше доста…

Не знаех италианската дума за „всяващ страх“.

— Той е властен — обади се Паола. — Богат и могъщ. Опасен мъж. Той е собственик на единствената преса за маслини и дава най-хубавите часове на тези, които харесва или на които дължи услуга. Ако не си му любимец или откажеш да му продадеш насажденията си, както направих аз, твоето време за пресоване ще е например в два сутринта.

— Пресата денонощно ли работи?

— Да. Когато се събира реколтата, колкото по-скоро се обработят маслините, толкова по-добре. Така че всеки иска да си запише час при Козимо.

— С какво Джани е ядосал Козимо? — попитах.

— Той все още притежава няколко дървета отвъд стария манастир. Козимо никога не го е харесвал и винаги му е давал най-неудобните часове за пресата. Случвало се е да го кара да чака с дни. В отговор, Джани реши да се събере с някои от местните фермери, да направят кооперация и да изградят собствена преса. Не знам докъде са стигнали с тази идея, но Козимо със сигурност ще побеснее, ако някой тръгне срещу него.

— Джани е глупак — заяви Анджелина. — Той си пада само по приказките. Но ако се стигне до конфронтация с Козимо, ще побегне с подвита опашка.

Докато разговаряхме, Паола носеше чинии с храна и ги слагаше пред нас.

— Аспержи от градината — каза тя, — сега е сезонът на аспержите. Времето им минава толкова бързо, а ние ги хапваме почти на всяко ядене.

Тя сложи чиния с бели стъбла пред мен, после ги овкуси със зехтин и настърга върху тях пармезан от едно голямо парче. Бях яла аспержи преди. Разбира се, не често, тъй като са деликатес в Англия, но вкусът им нямаше нищо общо с това, което опитах сега. Всяка хапка беше божествена. Остротата на сиренето контрастираше със сладостта на зеленчука.

След като приключихме с аспержите, Анджелина отсервира чиниите и се върна, като носеше огромен супник. Когато Паола махна капака му, стаята се изпълни с аромат на подправки. Сипаха ми доста щедра порция, много по-голяма от тази, която бих искала, но щеше да е грубо да откажа.

— Ето, това е пастата пичи, която приготвихме с теб следобеда, и заешкото рагу. Да ти е вкусно.

Наистина ми беше вкусно. Някак си успях да освободя място в стомаха си и за тази порция. Заешкото придаваше вкус на соса, но подправките и доматите бяха тези, които го правеха толкова неповторим. Бях твърдо решена да науча всичко за тях от Паола, докато съм тук, и ако някога имам собствена градина, да ги отглеждам сама.

След като приключихме с основното ястие, на масата бяха поднесени бисквити заедно с малки чашки, пълни с кехлибарена течност.

— Това е „Вин Санто“, за което ти споменах преди — обяви Паола. — Свещеното вино.

Погледнах я изненадано.

— Това наистина ли е осветено от църквата вино?

Тя се разсмя.

— Така се казва. Не идва от църквата. Има много истории, които са свързани с името му. Някои твърдят, че е направено от специален сорт добре узряло завехнало грозде и е използвано по време на църковните служби. Други разправят, че някога имало монах, който използвал останалото от светото причастие вино, за да лекува болните. В наши дни „Вин Санто“ е просто десертна напитка. Та ето как се хапват тези твърди бадемови бисквити. Първо ги топиш във виното.

Анджелина се изправи.

— Мамо, ще си лягам. Изморена съм. Малката ме държа будна миналата нощ. Дано сега да поспи малко повече.

Паола я прегърна силно и я целуна по двете бузи. Анджелина ми подаде ръка и ме погледна срамежливо.

— Утре трябва да ми разкажеш за живота в Лондон, за модата, музиката и кинозвездите. Искам да знам всичко.

— Добре — усмихнах се аз.

Тя вдигна малката люлка и я отнесе. След като Анджелина си отиде, Паола се настани по-близо до мен.

— Радвам се, че я виждам отново така оживена — започна тя. — След като роди, тя не проявяваше интерес към нищо. Беше много зле, защото се наложи да извадят бебето по-рано, иначе тя щеше да умре. Мислех, че ще я загубя, единственото ми дете. Но сега, слава на Бога и на Светата Дева, тя е на път да се възстанови.

Паола постави ръка на рамото ми.

— Бедната ти майка е починала и знаеш какво е да изгубиш някого, когото обичаш. След онова, което се случи с любимия ми мъж, щеше да е повече, отколкото мога да понеса. Най-лошото нещо на света е майка да погребе детето си.

Усетих как сълзи напират в очите ми и се опитах да ги преглътна. Виното беше съблякло защитната ми броня. Исках да й кажа. Исках да споделя с някого, да ме прегърне и да ми отвърне, че ме разбира. Но в последния момент се спрях. Дори на тази прекрасна жена не можах да кажа какво изпитах, когато изгубих бебето си.

— Не бъди толкова тъжна — каза тя и докосна бузата ми. — Всичко е наред. Преминали сме през изпитания и сме оцелели. Животът отново ще бъде хубав.

След тези мили думи й пожелах лека нощ и отидох да спя.

 

 

Чак когато се свих в леглото и усетих хладния допир на меките чаршафи по бузите си, сълзите ми рукнаха. Бях успявала да се сдържам досега, но повече не можех. Исках да изплача всичко. Помнех изненадата, когато докторът ми каза, че съм бременна. После първоначалният страх беше заменен от усещане за сигурност. Бременността не беше планирана и беше дошла по-рано, отколкото си бяхме представяли, но бях сигурна, че Ейдриън ще постъпи правилно и ще се ожени за мен и че кариерата ни временно ще бъде поставена на второ място. Но не така се случиха нещата… Ейдриън ме погледна уплашено, а след това раздразнено.

— Сигурна ли си? Моментът е възможно най-неподходящ, нали? И двамата сме толкова близо до вземане на изпитите си пред колегията. Определено не сме в ситуация, в която да създаваме семейство. — Той замълча за миг и се смръщи, което загрози прекрасното му гладко лице. После чертите му отново омекнаха и той леко се усмихна. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Познавам човек, който ще се погрижи за всичко.

Отне ми известно време да осъзная, че той иска да направя аборт. За мен това бе удар, изпитах ужас и отвращение.

— Аборт? Това ли ми предлагаш?

Ейдриън запази спокойствие.

— Човекът е свестен. Знае какво прави.

— Ейдриън, това е нашето бебе. Как може да бъдеш такъв?

— О, стига Джоана. В седемдесетте сме. Жените правят аборти непрекъснато. Не е кой знае какво.

— Говоря за бебето. И за себе си. Баща ми никога няма да ми прости, ако разбере.

— Баща ти не е най-подкрепящият човек на света, нали? — настояваше Ейдриън. — Освен това е отчайващо старомоден. Та той дори отказва да приеме, че живеем заедно, за бога.

— Добре — поех си дълбоко въздух аз. — Аз не бих могла да си простя това. Ето, казах го. И ако поне малко те е грижа за мен…

— Естествено, че ме е грижа за теб — прекъсна ме той. — Просто не съм готов да съсипя живота и на двама ни заради едно бебе, което никой от нас не иска. — След това постави ръка на рамото ми. — Все още си в шок. Помисли малко и ще се убедиш, че е най-добре да направим както ти казах.

Мислих много. Казах си, че в действителност няма друго решение. Ако останем заедно, Ейдриън ще продължи да оказва натиск върху мен. Той със сигурност не би искал да дели едно жилище с нежелано бебе, което може да съсипе скъпоценната му репутация. А ако се махна? Нямаше гаранция, че баща ми ще ме приеме, а освен него си нямах никого. Мисля, че най-големият удар беше да осъзная, че Ейдриън, моят Ейдриън, когото смятах за сродната ми душа, любовник и най-добър приятел, не беше нито едно от тези неща. Беше някой, на когото не можех повече да разчитам. Казах си, че е прав. Ние не можем да създадем семейство. А и то все още не беше бебе, а само тъкан от клетки. Но просто не можех да го направя.

Необяснимо, но точно моята свободолюбива приятелка Скарлет беше тази, която застана на моя страна.

— Не го прави, ако не мислиш, че е редно — каза тя. — И недей да оставаш при това влечуго Ейдриън, при положение че се отнася така с теб. Имаш си мен. Ще ти помогна да минеш през това. Обзалагам се, че и баща ти ще те подкрепи, само му дай малко време да свикне. Отиди да го видиш и му кажи. Ще беснее известно време, но после ще го приеме.

— Не съм много сигурна — отвърнах. — Знаеш какъв шум вдигна, когато се нанесох при Ейдриън.

— Но ти си единствената му дъщеря и си в беда. Обзалагам се, че няма да те разочарова. Ще иска да се погрижи за теб.

Разкъсвах се в опитите си да намеря решение. Дори и баща ми да ми простеше, никога нямаше да мога да живея с него. Представях си възмутения поглед на госпожица Хъниуел и хихиканията на ученичките. Не виждах никакъв изход. Почти се бях предала и се канех да отида при Ейдриън и да му кажа, че има право. Само че не можех да го направя.

Шляех се безцелно из Лондон, като обмислях дали да отида до Съри и да видя татко, или да не предприемам подобна стъпка. Опитвах се да взема някакво решение… И не забелязах таксито, което зави с голяма скорост точно в момента, в който пресичах Кингс Роуд в Челси. Помня усещането за летене, а след това лежах на улицата. Хората се бяха вторачили в мен. Някакъв непознат мил мъж ме зави с якето си. Имаше и линейка. След това не помня нищо от следващите няколко дни. Скарлет дойде да ме види в болницата. Попита ме дали да се обади на баща ми, но аз я помолих да не го прави. Чувствах се прекалено слаба, за да се срещна с него сега. По-късно научих, че наред с останалите травми — счупени ребра и ключица и много тежко сътресение на мозъка, бях изгубила и бебето. Сигурно трябваше да изпитам облекчение, но вместо това избухнах в плач.

Ейдриън също ме посети. Седна от едната страна на леглото, държеше ръката ми притеснено и говореше глупаво, че това било за добро и че за нула време съм щяла да бъда като нова. В действителност отне доста време, докато се възстановя. Чувствах се постоянно замаяна. Имах ужасно главоболие. Изпитвах болка, когато си поемах въздух. Отначало Ейдриън идваше да ме вижда всеки ден, после все по-рядко. Когато настъпи денят да ме изписват от болницата, той пристигна, седна до мен и ми каза, че ще е по-добре да се прибера при баща ми, за да се възстановя. От известно време имал да ми съобщава нещо, но изчаквал, докато се подобря. Бил се влюбил в друга. Щял да се жени. За дъщерята на един от старшите партньори в адвокатската си кантора.

Така приключи всичко. Събрах си нещата и се спасих в единственото сигурно убежище, за което можех да се сетя — апартамента на Скарлет. Милата тя, посрещна ме с отворени обятия. Остави ме да се сгуша на дивана й и ми даде време да се възстановя. Но бях прекалено слаба, за да се върна на работа. Моите работодатели проявиха разбиране. Осъзнаваха, че съм претърпяла тежък инцидент, и ми пожелаха скорошно оздравяване. Но след това ми дадоха да разбера, че не могат да проявяват търпение до безкрайност.

Раните по тялото ми заздравяха, но в мен остана огромна болка. Чувствах се като бледа сянка на това, което бях, празна от съдържание, без ясна цел и откровено казано, без особена надежда. Имах нужда от майка ми. Мисля, че баща ми така и не ми позволи да скърбя подобаващо, когато тя почина. Трябваше да дадем най-доброто от себе си и да продължим напред, като войници. Ние бяхме Лангли. На това ме бяха научили и аз чак сега си позволявах истински да скърбя за мама. Исках някой като Паола да ме обича.

Плаках, докато заспах. На другата сутрин се събудих от звуците на всичко наоколо — петел кукуригаше, а рояк птички цвърчаха в хор. През решетките се процеждаха слънчеви лъчи. Станах от леглото. Чувствах се странно освежена и пълна с енергия. Погледнах се в огледалото в банята и се ужасих от подпухналото и деформирано отражение, което ме гледаше от там. Определено имах нужда от душ, преди Паола да ме види.

Пуснах душа. Потече тънка струйка вода, а после съвсем спря. Реших, че съм объркала кранчетата и се опитах да ги завъртя в обратната посока, но каквото и да правех, нищо не се получаваше.

Разочарована, облякох вчерашните си дрехи, сресах косата си и поскрих зачервеното си лице с пудра. Отидох да проверя кладенеца. Нима помпата не работи? Кладенецът беше облицован с дърво, а капакът му беше затиснат с голям камък. Отместих някак си камъка, а после се опитах да повдигна капака. Беше твърде тежък за сам човек или поне аз не успях да се справя. Пробвах на няколко пъти, след което се признах за победена и се отказах. Запътих се към къщата. Чудех се дали Паола е будна в толкова ранен час, но когато доближих кухнята, я чух да пее. През отворения прозорец я видях да меси тесто на масата. Тази гледка стопли душата ми и ме успокои. Почуках на задната врата, за да не я стресна, и влязох. Тя се обърна към мен и ми се усмихна широко.

— А, малкото ми момиче, слънцето те е събудило. Добре ли спа?

Дори и да беше забелязала подпухналото ми лице, тя не го показа.

— Съжалявам, че те притеснявам — казах, — но душът не работи. Опитах да завъртя кранчето и в двете посоки, но нищо не става. Исках да видя дали няма някакъв проблем с кладенеца, но не успях да повдигна капака.

Паола изглеждаше объркана.

— Странно. Може би нещо не е наред с помпата, но когато я проверих преди няколко дни, работеше чудесно. Ела, ще погледнем.

Последвах я през градината до малката постройка, в която се намираше стаята ми.

— Ела, ще повдигнем заедно капака — каза тя. Хванахме го от двете страни и го отместихме. — А сега да видим какъв е проблемът.

Надникнахме вътре. Не съм сигурна коя от двете ни изпищя първа. Чух пронизителния звук да минава през главата ми, а устата ми дълго остана широко отворена. Тялото на някакъв мъж беше заседнало в кладенеца.