Рис Боуен
Писмо до Тоскана (13)

Глава 13
Хюго

Декември 1944

Хюго прекара студена и мъчителна нощ. Кракът му пулсираше и болката го пронизваше при всяко движение. Завивката почти не успяваше да го предпази от студа и влагата, които се надигаха от каменния под. Отпи малка глътка грапа. Алкохолът се разля като огън и премина през вените му. Опипа джоба на якето си и взе цигарите и запалката. После се облегна и изпуши една цигара. Беше наясно, че мъничката й светлинка няма да разсее мрака около него, но поне димът поуспокои нервите му. Беше щастлив да види първите лъчи дневна светлина и да чуе отнякъде петела, който посрещаше зората. Хапна малко от полентата и сиренето, като остави лука за по-късно. После се насили да излезе навън и да намери място, където да послуша повика на природата. Очертаваше се ясен и свеж ден. Тук-таме, от запад, бели облаци преминаваха по небето. Успя да се дотътри до варела с дъждовна вода, като потръпваше при всяка стъпка. Отпи малко и изми лицето и ръцете си. Напълни и канчето. Успя също така да понагласи пълнежа на възглавницата и намери лъжица сред руините. Тези малки победи го разведриха. Когато се почувства по-добре, щеше да поразрови и за други неща. Може би щеше да открие нещо подобно на матрак изпод падналите керемиди на покрива.

Успя да пренесе водата до параклиса, без да я разлее, после свали панталона си и откъсна лента от чаршафа на София, за да превърже отново раната си. Тя изглеждаше все така отблъскващо, от нея се процеждаше мътна тъмна кръв и той потопи парцалчето в йода, като се опита да почисти мястото колкото се може по-добре от замърсената кръв. Миришеше ужасно и той проклинаше през зъби, за да не бъде чут от Светата Дева и няколкото изпочупени светци, които го гледаха от високото. После превърза крака си и използва парчето дърво, донесено от София, за да си пригоди шина. Не беше убеден, че ще му помогне много. Със сигурност нямаше да го издържи така, че да може да пренесе тежестта си на този крак. И нямаше да успее да избяга на юг. Трябва само да съм търпелив, каза си и се засрами, когато усети мъничко радост от това, че щеше да вижда София поне още няколко дни.

Тя дойде отново същия следобед.

— Извадих късмет — каза и захвърли шала си, като пристъпи в параклиса. — Синьора Гучи е казала на всички, че съм й донесла фунги ди боско вчера и съм обещала да й набера още. Разказала е колко съм мила и прекрасна. Така че, когато ме виждат, че се изкачвам нагоре по хълмовете, ще си казват: „А, София пак отива за гъби в гората. Каква добра жена“.

— Надявам се да успееш да намериш, иначе тя ще се усъмни.

— И аз се надявам. Но тези дни беше влажно, което е добре за гъбите. Мисля, че видях и още кестени. Това също е хубаво. В нашия край използваме брашното от кестени, за да приготвяме печива, особено когато няма повече истинско брашно. — София сложи до него голямата кошница, която носеше днес. — Виж какво съм ти донесла. Фагиоли ал фиаско сото ла ченере.

Тя му подаде купа с нещо, което представляваше бяло пюре.

Той не разбра думите, които София произнесе на диалект, с изключение на думата „фагиоли“, която значеше „боб“, но това в купата не приличаше на боб — по-скоро на овесена каша. Той не беше виждал никога овес, когато беше във Флоренция, и със сигурност тук никой не ядеше овесени ядки за закуска.

— Какво е това? — попита той.

— Приготвено е от бял боб, сварен, а после изпечен на жар и подправен със зехтин, розмарин, салвия и чесън. Готви се цяла нощ. След като се свари, го слагаме в бутилка от кианти и го заравяме в пещта. После го смачкваме, за да стане на каша. Става много вкусно и хранително. Храним се с него много често, особено когато не разполагаме с месо или яйца. — Тя посегна отново към кошницата. — Този път ти нося и малко хляб. Синьора Гучи го омеси.

Хюго взе хляба с хрупкава коричка и започна да загребва фагиоли. Бобът беше вкусен — толкова мек, сякаш са му добавили мляко или сметана. София го наблюдаваше как се храни. Лицето й беше като на майка, която е успяла да осигури най-добрата храна на детето си. Когато Хюго приключи с обяда си, тя кимна със задоволство.

— Това ще ти даде сили за известно време. Донесох и други неща. Ето една от ризите на Гуидо, която той обличаше, когато работеше на полето през зимата. Вълнена е и ще ти топли.

— Не мога да я приема — каза той и не посегна към протегнатата й ръка.

— Вземи я, моля те. Мъжът ми не е тук, за да я носи, а кой знае, след време може би молците ще я съсипят и ще стане безполезна. А ако той се върне, аз с най-голямо удоволствие ще му направя нова от най-хубавия плат на пазара.

— Благодаря ти.

Хюго взе дрехата с благоговение.

— Също така мисля, че не е лесно за теб да прекарваш нощите си на тъмно. Затова ти донесох свещ. Моля те, постарай се да я запазиш за по-дълго. Нямам кой знае колко у дома, а токът спира постоянно. Кибрит трябва ли ти?

— Имам запалка — каза и потупа джоба си.

— Имаш ли цигари?

— Да. Искаш ли да запалиш?

Той потърси кутията.

— Не пуша, благодаря ти. Жалко, че не мога да кажа на никого за теб. Цигарите са стоката, която се разменя най-добре. Срещу един пакет мъжете в околността биха ми намерили фазан или заек. — Тя замълча за миг, после поклати глава. — Но не би било разумно да показвам на някого английски цигари.

— Може би е добре да тръгваш и да потърсиш гъби наоколо, а?

София се изправи.

— Прав си. Не мога да отсъствам твърде дълго. Тази сутрин синът ми се разплака, защото искаше да дойде да ми помага с гъбите. Трябваше да му кажа, че е твърде далече за него. Страхува се всеки път, когато излизам, бедната ми душица. Виждал е как вземат мъже от селото ни. И постоянно мисли за баща си, когото не познава.

— Моля те, бъди внимателна, София — каза Хюго.

Не си даде сметка веднага за това, че я беше нарекъл само по малко име.

Погледите им се срещнаха.

— Не се тревожи за мен. Аз винаги внимавам.

— Има ли германци в селото сега?

Тя поклати глава. Дълго мълча, след което отвърна:

— Германска военна кола пристигна рано тази сутрин, защото някой беше съобщил, че някакъв самолет се е разбил. Казахме им, че сме чули експлозия, но че е било посред нощ и не сме видели нищо. После те си тръгнаха. Всяка нощ се моля на Мадоната да дойдат американците и да ги прогонят на север. Arrivederci, Уго. Довиждане и нека Бог те закриля.

На портала жената се спря, уви шала около главата и раменете си, обърна се към него и се усмихна. Той стоеше неподвижен като статуя и я наблюдаваше как си отива. Тя все още е дете, помисли си. Ако се е омъжила на осемнайсет, значи, сега е още в началото на двайсетте си години и въпреки младостта си, понасяше тревогите и лишенията с такъв кураж. Не винеше Бога и не се вайкаше за изгубения си съпруг. Справяше се с всичко така, както и Хюго беше възпитаван.

— Да, все още е дете — този път го изрече на глас.

Твърде млада, за да докосне сърцето на зрял мъж на трийсет и пет.

 

 

Стреснаха го гълъбите, които се опитваха да кацнат на една от падналите греди. Капан — помисли си, — трябва да направя капан. Припомни си детството си. В онези дни в горите около имението „Лангли“ имаше бракониери. Пазачът на дивеч играеше безкрайна игра на котка и мишка с тях. Загуба на време, защото нарушителите преследваха основно зайци. Но фазаните на господаря трябваше да бъдат опазени. Хюго си спомняше как обикаляха из околността заедно с Елисън, вечно киселия възрастен пазач, и старецът не спираше да недоволства срещу безделниците и хулиганите и да им се заканва. Спираше само за да разваля капаните, на които се натъкваше. Някои от тях бяха отвратителни приспособления със стоманени зъбци, достатъчно силни, за да увредят необратимо крайниците на животните. Други, вероятно направени от местни младежи, бяха съвсем прости — телени обръчи, които пристягаха здраво животното, когато стъпеше върху тях. Хюго се опита да си припомни как изглеждаха и как се задействаха. Беше безсмислено, разбира се, тъй като не разполагаше с тел, но беше нещо, с което да ангажира съзнанието си. Помисли си колко доволна би била София, ако й дадеше чифт гълъби.

Той се изправи на крака, което сега се оказа по-трудно заради шината, нагласи импровизираната патерица и закуцука към вратата. Леките бели облачета от сутринта бяха заменени от тежки и сиви облаци, които се придвижваха от запад. Вятърът също се беше усилил и го блъскаше, докато се опитваше да върви. Със сигурност скоро щеше да завали. Пи вода от варела и се опита да потърси разни неща из развалините, но не успя да се покатери върху нестабилните камъни и тухли, а и не можа да се наведе, за да ги повдигне и да погледне какво има под тях. Не намери тел, но измъкна някакво старо кухненско чекмедже. Това би могло да свърши работа, помисли си и го помъкна към параклиса точно когато първите дъждовни капки забарабаниха по скалата.

Беше на половината път до скривалището си, когато бурята удари с всичка сила. Сякаш небето се отвори. Дъждовните капки заудряха по коженото му яке. Опита се да побърза, но усети как се хлъзга. Сграбчи някаква греда и успя да се задържи прав. Потта по челото му се сливаше с дъжда. Докато се скрие под заслона си и се покрие с парашута, беше станал вир-вода. Лежеше и трепереше, а вятърът довяваше дъждовни капки, които минаваха през пролуките между дъските. Парашутът не бе така непромокаем, както Хюго се бе надявал — съвсем мокър, платът полепна по него. После светкавица проряза небето, последвана почти мигновено от гръм. Първата му мисъл беше за София. Дали е успяла да се прибере вкъщи? Лежеше, свит под завивката си, и се тревожеше за нея. Дали нямаше да я порази гръм или да се разболее от простуда заради пороя? Проклинаше безсилието си. Той беше мъжът. Той трябваше да спаси нея и детето й и да ги отведе далече от войната.

— По дяволите този крак!

Бурята вилня през по-голямата част от деня. До вечерта се редуваха моменти на затишие и проливен дъжд. Хюго не искаше да хаби свещта. Когато дневната светлина беше на път да изчезне, той разпъна парашута си да съхне отвън върху скривалището. Внезапно забеляза въжетата на парашута.

Идиот — каза си. — Имаш всичко необходимо, за да си направиш капан.

Утре щеше да измайстори идеалния капан и да хване гълъб.

Изяде последното парче хляб с лук, който имаше изненадващо добър вкус, а после се подготви за дългата нощ. Одеялото не беше твърде мокро и той се уви в него. Утре ще се хвана на работа, каза си.

Нямаше как да знае колко драстично щеше да се промени всичко до сутринта.