Даниел Стийл
Пепел от диаманти (19)

19.

Джули накара гувернантките да са с децата навън от къщата в продължение на два дни. Отидоха в близкия парк с водни пързалки, на панаир с въртележки, захарен памук, пуканки и сладолед. А тя остана сама у дома, за да си събере багажа. Сега щеше да вземе само най-необходимото, а по-късно да уреди да й изпратят и другите й вещи. Взе всичко, от което щеше да се нуждае през следващите няколко месеца за града, яхтата и плажа. Прегледа бижутата си и взе и някои от тях. Остави изумрудения пръстен, който Макс наскоро й бе подарил, в оригиналната му кутийка. Придружаваше го бележка, в която му обясняваше, че му благодари за подаръка, но не може да го приеме. Събра шест огромни куфара, които изпрати в апартамента на Ричард с лимузина. Той й се обади, когато ги получи.

— Ще получа херния докато пренеса всичкия ти багаж — засмя се той.

Куфарите й бяха най-щастливата гледка, която някога бе виждал.

Джули изчака до деня, когато децата тръгнаха към панаира, и ги накара да вземат и бебето. Тя знаеше, че Макс ще се прибере довечера, и остави на него да им обясни каквото намери за добре. Остави писма за него и за всяко от децата на бюрото му. Нямаше как да опише какво изпитва, така че той да я разбере. Макс просто не желаеше да види истината. Но тя вече не бе задължена да се преструва, че е това, което той искаше. Беше на трийсет и шест години и трябваше да е самата себе си, макар че Макс надали искаше това. Но Джули държеше на свободата си.

Тя се разходи из къщата за последен път и взе рамкираните снимки на децата. Знаеше, че нищо от дома й нямаше да й липсва. Тук се бе чувствала като затворник. Двамата с Макс бяха напълно различни и не харесваха едни и същи неща. Тя затвори вратата зад гърба си и не погледна назад.

Джули остави колата си у дома и отиде в града с лимузина. Имаше парите, които бе наследила от родителите си. Не се нуждаеше от нищо от Ричард и не искаше нищо от Макс. Чувстваше се лека и свободна докато пътуваше към Ню Йорк. Влезе в жилището на Ричард с ключа, който той й беше дал. Носеше джинси, тъмносин блейзър и балетни пантофки за полета. След час щеше да ги вземе кола, която да ги отведе до летището.

— Готова ли си? — попита Ричард.

Джули му се усмихна, а той я целуна страстно.

— Да — отговори тя задъхано.

Ричард й отвори вратата и се качиха в асансьора с всичките й куфари. Новият портиер им помогна, когато слязоха долу.

— Заминаваме на пътешествие — съобщи му Ричард и му остави огромен бакшиш.

Джули не възнамеряваше да продължи да използва името на Макс. Беше решила, че иска моминското си име. То й бе служило добре и й подхождаше. Сега отново беше Джули Морган, жената, която искаше да бъде.

Качиха се в джипа, който компанията им беше изпратила. Потеглиха и Ричард отново я целуна страстно.

Макс знаеше, че трябва да звънне на Джули от Уичита, но не го направи. После замина за Арканзас и се отби набързо в Ню Орлиънс. Прибра се у дома с три дни закъснение. Очакваше разправии с жена си, но не искаше да й се обажда от всяко място, където спираше. Нае кола от летището и се прибра у дома малко след полунощ. Къщата беше тиха, както и очакваше. Всички спяха, дори Саймън. Още не бе време за нощното му хранене. Макс не знаеше какво става, но усети нещо различно, когато влезе в спалнята и не завари жена си там.

Чу тиктакането на часовника на нощното си шкафче и забеляза, че някои неща бяха разместени. Купчината книги от нощното шкафче на Джули бе изчезнала, а също и будилникът й. Бюрото й бе разчистено. Макс бе обзет от странно чувство, когато се огледа из стаята. Влезе в гардеробната и видя, че от дрехите на Джули липсваха цели секции, както и повечето й обувки. Странна работа. Къде беше тя? Дали бе отишла на гости на сестрите си в Калифорния, за да се възстанови от раждането? Или в апартамента в Ню Йорк? Не му беше казала нищо. Напоследък вечно му беше ядосана за нещо. Все още негодуваше задето бе принудена да роди, но щеше да й мине. Саймън вече беше на пет седмици.

Макс влезе в кабинета си и видя пет писма на бюрото. По едно за всяко от децата и за него. Отвори своето и зачете. Стори му се, че сърцето му спря. Джули бе откачила. Не можеше да говори сериозно. Явно депресията й се беше засилила. За минута думите заплуваха пред очите му и той се уплаши, че ще припадне.

Скъпи Макс,

Трудно ми е да пиша това писмо и знам, че за теб ще е трудно да го прочетеш. Простичко казано, не мога да търпя този живот повече. Никога не трябваше да го започваме. Но и двамата опитахме и положихме усилия. Не съм жената, за която се ожени или искаше да се ожениш. Заслужаваш я, но това не съм аз. Искаше пълна с деца къща, а аз да съм майка и съпруга на годината. Но не ставам за майка. Трябваше да го разбера по-рано, но не можех. Имаме прекрасни деца. Но ние с теб сме чужди един на друг и вероятно завинаги ще бъдем такива. Лишена съм от майчинско чувство. Просто не е в ДНК-то ми. Надявам се, че ти ще си по-добра майка и баща за децата. Ще трябва да прекарваш повече време у дома и да се грижиш за тях. Ти искаше точно това от мен. Сега обаче ще ти се наложи ти самият да влезеш в тази роля.

Не искам да съм твоя съпруга повече, нито тяхна майка. Няма да се върна. Няма да лъжа децата. Бих искала да ги виждам от време на време, ако ми позволиш. Но не мога да бъда майка. Нямам какво да им дам. И не мога да бъда и съпругата, от която се нуждаеш и искаш. Надявам се да я намериш някой ден. Заслужаваш го.

Ти създаде империя. Семейството ти е осигурено. А сега е време да се наслаждаваш на изграденото и да го споделиш с някого. Нуждаеш се от нещо повече от сделки в живота си, а и аз също. Не мога да съм омъжена за човек, който никога не е до мен.

Заминавам за Европа за известно време.

Ще те уведомя къде се намирам. Можеш да се свържеш с адвоката ми, същия, който татко използваше. Давам ти попечителство над децата. Знам, че ще се грижиш чудесно за тях. Но се грижи и за себе си.

Наистина съжалявам, че бракът ни се провали, а аз не съм жената, която искаше да бъда.

С любов, Джули

Макс се вторачи в писмото и го прочете четири пъти. Не разбираше. Не беше възможно. Почтените хора не постъпваха така. Но може би истинската почтеност бе Джули да му каже честно, че не можеше да продължава по същия начин, а искаше да се измъкне. От него и от децата. Той нямаше представа как да им обясни това, макар тя да го бе направила, при това съвсем просто. Не желаеше да е майка. Беше изчезнала. Той дори не можеше да предположи къде бе отишла, нито с кого. На сутринта щеше да звънне на сестрите й. Някой трябваше да знае къде се намира жена му. И той си я искаше обратно. Тя беше негова съпруга и майка на децата му. Не можеше просто да напусне. Но го беше направила.

Той лежа буден цяла нощ и прочете писмото още няколко пъти. Децата му вече нямаха майка. Всичко вече зависеше само от него. Макс осъзна колко бе сгрешил, когато я принуди да бъде такава, каквато той искаше. Беше се надявал да има съпруга като майка си, която бе вярна на баща му до края. Но Джули не беше майка му. Беше родила Саймън само заради него и му го беше върнала пет седмици след раждането. Така постъпваха жените, които оставяха бебетата си на нечий праг, като закачаха бележки на дрешките им. Но сигурно имаше основателна причина да го направи. Тя не можеше да е жената, която той насила искаше да бъде.

Макс беше едновременно вбесен, ужасен и тъжен. Чувстваше се смазан от отговорността, която Джули му беше стоварила — да е и майка, и баща на децата им. Тя бе напуснала ринга и боксовия мач и му бе дала наградата. Ясно беше, че не желаеше нищо от него. А и не се нуждаеше от нищо, благодарение на наследството си. Имаше си свои собствени пари. Макс видя кутийката с изумрудения пръстен на бюрото си. Не я беше забелязал. В очите му се появиха сълзи, когато прочете бележката. Сега осъзнаваше колко бе сгрешил, когато я принуди да роди последното бебе. Много други жени забременяваха случайно и се справяха. Джули обаче му връщаше всичко — живота им, брака им и децата им. Той искаше да я накара да се върне, но не знаеше как. Беше се изплъзнала и заплувала свободно. Макс дори не бе подозирал, че тя планираше подобно нещо, и нямаше представа къде да я намери. А и тя не желаеше да ги вижда — нито него, нито децата си.

Макс прочете писмата до децата, които го накараха да се разплаче. Писмото до Елен приличаше на това до него, но бе написано по-простичко.

Любима Елен,

Знам, че няма да можеш да ме разбереш сега. Но може би някой ден ще успееш. Ти си прекрасно дете и чудесна дъщеря. Нищо от случващото се не е по твоя вина. Не си извършила нищо нередно.

Понякога допускаме грешки, защото обичаме някого и не сме честни със самите себе си. Искам да съм честна с теб обаче. Не мога да съм добра съпруга на баща ти, съпругата, която той иска. И не съм добра майка на теб, на сестрите и брат ти. Не знам как да съм майка и не желая да бъда такава. Някои жени просто не са подходящи за това. Съжалявам задето осъзнах прекалено късно, че и аз съм от тях.

Сега заминавам, а татко ще се грижи чудесно за вас. Моля те, и ти се грижи за него. Бих искала да те видя някой ден, но вероятно не много скоро. Може би в бъдеще ще станем приятелки и ще разбереш защо не можах да съм съпруга на баща ти и майка на вас.

Обичам те, мама

Макс нямаше представа как да обясни случилото се на децата, особено на Елен. Как съобщаваш на дете, че майка му го е напуснала? Децата щяха да са белязани завинаги от факта, че майка им ги беше отхвърлила. А той трябваше да намери начин да ги утеши и да им помогне да пораснат без нея. Ако успееше да я убеди да се върне, щеше да го направи. Но дори не знаеше къде да я търси.

Изпита съкрушаващо чувство на провал докато чакаше децата да се събудят. Знаеше, че е виновен, тъй като я бе принуждавал да се превърне в нещо, което не беше. Родителите му бяха женени четирийсет и пет години, а неговата съпруга го беше зарязала след единайсет. Макс й беше наложил живот, който тя не искаше, и не беше положил усилия да я разбере. А сега му се налагаше да отгледа четири деца съвсем сам, сякаш Джули бе умряла.

Макс седеше в кухнята със зачервени очи, когато Барбара влезе с децата. Саймън още спеше в количката, а Дейзи каза, че иска „пачинки“ за закуска. Барбара й напомни, че бе закусила палачинки вчера, при това във формата на Мики Маус. Макс помоли гувернантката да приготви нещо за ядене на Дейзи и да я отведе обратно горе, искаше да остане насаме с Елен и Кендра. Барбара незабавно разбра, че е станало нещо сериозно. Макс изглеждаше съсипан и миришеше на бренди. Личеше му, че бе прекарал дълга и тежка нощ.

Двете му по-големи дъщери го погледнах уплашено, когато Барбара отнесе Дейзи горе заедно с купичка попара и банан. Тя им махна и изпрати въздушна целувка на баща си, който едва преглътна сълзите си. Как бе възможно Джули да им причини това? Беше ужасно. Но не за нея.

— Да не е станало нещо с мама? — попита Елен задавено, а лицето й пребледня.

— Мама да не е умряла като баба и мами Ем? — извика Кендра и заплака, преди да чуе отговора му.

Той я сложи в скута си и прегърна Елен.

— Не, мама не е умряла — бързо отговори той. — Добре е. Но направи нещо странно и малко откачено.

— Мама луда ли е? — попита Кендра, като спря да плаче.

— Не е наистина луда. Но понякога възрастните правят неща, които е трудно да разбереш. Мама реши, че не иска да остане тук. Смята, че е прекалено трудно за нея. Затова замина за известно време, може би за дълго. Не мисля, че ще се върне да живее с нас. Казва, че ще ни посещава, но изглежда, че вече сме сами.

Той не знаеше как да го обясни по друг начин.

Кендра изпищя и заплака отново, обвила ръце около врата на баща си.

— Искам мама да се върне. Не може да замине завинаги. Искам да се върне веднага!

— Аз също, но това няма да стане. Просто трябва да сме смели.

Очите му се насълзиха и въобще не се чувстваше смел. Помисли си как биха се справили родителите му с подобна ситуация. Нямаше представа какво да каже, за да не влоши нещата още повече.

— Ще се разведете ли? — тъжно попита Елен.

— Не знам — честно призна той. — Така изглежда. Мама го иска.

— Беше ли ти ядосана, когато замина? — поинтересува се Елен.

Макс поклати глава.

— Доколкото знам, не. Но дори не знам кога е заминала. Оставила е писма за всички нас. Когато се прибрах у дома снощи, нея вече я нямаше.

— Дрехите й изчезнали ли са? — попита Елен.

— Някои от тях.

— Тя плачеше много напоследък. Още преди раждането на Саймън. Мисля, че е тъжна от дълго време.

— Да, май си права — призна Макс. — Аз бях много глупав. Не разбирах колко е тъжна. Мислех, че ще й мине. Но тя избяга. Убеден съм, че бягството не е добра идея. Мисля, че човек трябва да се изправи срещу проблемите си и да ги реши. Но мама не го направи, а избяга.

Той искаше децата да научат някои уроци за живота покрай тези неприятности — кое беше редно и кое не, как трябваше да постъпва човек в определени ситуации.

— Ти ще се разведеш ли с нас, татко? — попита Кендра.

— Никога, никога, никога няма да се разведа с вас, нито да избягам и да ви изоставя — зарече се Макс, като вдигна ръка сякаш се заклеваше. — Това е тържественото ми обещание. А и вие не можете да избягате. Ако имате някакъв проблем, винаги можем да поговорим за него и да се опитаме да го решим.

Момиченцата кимнаха. Той не искаше Джули да дава лош пример на децата. Мислеше, че това, което им беше причинила, бе не само жестоко, но и откачено. Една майка никога не можеше да изостави децата си.

— Трябваше да й помагам повече — тихо каза Елен. — Може би тогава щеше да е по-щастлива.

— Това няма нищо общо с теб, Елен. С никого от вас. Важно е да го разберете. Вие сте прекрасни деца. Някои майка и бащи просто не постъпват както е редно и точно това се случи. Мама не трябваше да бяга, но постъпката й няма нищо общо с вас.

— Но тя го направи — заключи Кендра и вдигна ръце към него. — Ядосан ли си й, татко?

— Има нещо такова — честно призна той. — Но най-вече съм тъжен, за мен и заради вас.

— Ще се оправим ли?

— Ще се оправим и ще си помагаме един на друг. Ще се опитам да ви бъда едновременно майка и баща.

Кендра се намръщи.

— Ще носиш ли дрехите на мама?

— Не, но ще трябва да се науча да правя нещата, които тя правеше за вас.

— Гувернантките правят всичко за нас — каза Кендра.

— Е, чудесно. Това няма да се промени.

Поговориха си още известно време, после Макс помоли Кендра да се качи горе и да види как са Дейзи и бебето, а когато тя тръгна, той подаде на Елен писмото от майка й. Тя го прочете и се разплака. Сърцето го заболя от мъката й. Елен вдигна очи към баща си, той я прегърна здраво и я остави да се наплаче.

— Звучи сякаш никога вече няма да я видим. Защо ни остави, татко? — изхълца тя.

— Не знам — честно отговори той и също се разплака.

Не можеше да издържа да вижда детето си тъжно. Знаеше, че заминаването на Джули щеше да я бележи завинаги.

— Предполагам, че аз оплесках всичко. Пътувах прекалено много и тя се почувства самотна. Но вярвам, че ще я видим отново. Просто не знам кога. Може да мине известно време.

Елен кимна и избърса сълзите си.

— Просто трябва да се държим мъжки сега. Знам, че е ужасно, но не можем да променим нищо.

Струваше му се, че смъртта бе дошла в дома им. Децата загубиха майка си, която никога не би трябвало да ги изоставя, но го направи.

Макс бе звънял на мобилния й телефон цяла нощ, но веднага се включваше гласова поща. Той й остави милион съобщения, но тя не му се обади. И надали щеше да го направи. Беше прекъснала връзката си с всички тях.

Двамата с Елен приготвиха закуска, после той се обади на сестрите на Джули. И те нямаха представа къде беше изчезнала, бяха шокирани от постъпката й. Не от факта, че бе зарязала мъжа си — това се случваше с много двойки, а от това, че бе изоставила децата си.

— Горките деца каза Белинда, по-малката й сестра. — Тя не беше щастлива с последното бебе, но и тя е виновна за това, а не само ти. Ако толкова категорично не желаеше още едно дете, трябваше да се погрижи за това. Не може просто да зареже четири деца.

И двете сестри на Джули й бяха страшно ядосани. Децата щяха да платят висока цена за безумията на майка си. Макс се зачуди дали Джули не възнамеряваше да му отмъсти като нарани децата. Но ако беше така, значи наистина беше смахната. Не, Джули не беше лош човек, просто искаше да се измъкне. И точно така постъпи. Разби сърцата на децата и Макс знаеше, че никога нямаше да й прости за това. Нарани и неговото сърце и му го върна, също като изумрудения пръстен, който стоеше на бюрото му.

В същото време Ричард и Джули пристигнаха на яхтата, която бе закотвена в старото пристанище на Антиб. Беше прекрасна слънчева сутрин и яхтата блестеше с цялата си прелест. Ричард нареди да оставят багажа й в една от каютите за гости. Това щеше да е гардеробната й, но тя щеше да се настани в неговата спалня. Планираше да излязат от пристанището по обяд и да потеглят към Италия. Ричард искаше да я заведе в Портофино, Корсика и Сардиния. Поднесоха им кафе и кроасани за закуска, а когато елегантната яхта се отлепи от кея и потегли, Ричард стоеше на палубата, нежно прегърнал Джули.

Морето беше гладко като огледало, а въздухът — свеж.

— Не съжаляваш ли? — попита той, разтревожен за миг.

Джули можеше да си промени решението всеки момент, но не го направи. Беше сигурна какво иска.

— Ни най-малко — отговори тя, а той я целуна.

Присъдата й бе свършила. Вече беше свободна.