Даниел Стийл
Пепел от диаманти (18)

18.

Макс нахлу в болницата така, сякаш я притежаваше, а жена му тъкмо бе родила Исус Христос. Влезе в стаята на Джули, която спеше дълбоко, после отиде да види бебето. Сестрата го вдигна, а Макс й направи знак да го отнесе в стаята на жена му. Двамата пристигнаха едновременно и събудиха Джули. Сестрата се опита да й подаде бебето, но тя не можа да седне. Болките й бяха прекалено силни. Макс го пое нежно.

— Прилича на борец по сумо каза тя, а Макс изглеждаше готов да избухне в плач и по бузите му потекоха сълзи.

— Иска ми се родителите ми да можеха да го видят. Татко много искаше внук. Но пък обичаше и момичетата.

Макс седна с бебето в ръце, а Саймън се огледа и явно остана доволен. Заспа в прегръдката на баща си, а Джули се вторачи в него, изумена как бебе с такива размери се бе събрало в нея. Беше благодарна, че не й се наложи да роди по естествен начин. Саймън беше най-едрото новородено, което някога беше виждала, най-голямото бебе в болницата.

Макс го постави внимателно в количката, без да го събуди. Извади малка квадратна кутийка от джоба си и помогна на Джули да я отвори. Замаяна от силните болкоуспокоителни, тя се вторачи в пръстена с гигантски изумруд, който Макс сложи на пръста й.

— Не го заслужавам — каза тя и се почувства виновна.

— Разбира се, че го заслужаваш — възрази той и я целуна.

Джули затвори очи, можеше да мисли само за Ричард.

Изписаха ги след четири дни. Джули едва вървеше и не можеше да стои права, но копнееше да се прибере у дома, да си легне в собственото легло и да звънне на Ричард. Не беше говорила с него от пет дни.

Гувернантките й помогнаха да се съблече и да си легне, а Макс занесе Саймън при сестрите му, които бяха във възторг, особено Елен. Саймън бе непрестанно гладен и се хранеше лакомо на всеки два часа.

Следобед Макс заведе дъщерите си да ядат сладолед, а Джули звънна на Ричард. Беше взела болкоуспокоително и искаше да поговори с него. Той вечеряше на палубата с приятелите си, но забърза към телефона, когато му съобщиха за обаждането й.

— Джули? Добре ли си? — разтревожено попита той.

— Не. Чувствам се отвратително и ми липсваш. Родих и исках да ти кажа, че съм добре.

— О, скъпа, съжалявам. Добре ли мина?

— Над пет килограма.

— Това се очакваше. Моят втори син беше също толкова едро бебе. Мисля, че майка му ме заряза точно по тази причина. Разбира се, помогна и фактът, че бях скапан съпруг и баща.

— Не ме карай да се смея! Ще ми се пръснат шевовете. Ужасно ми липсваш.

— И ти на мен. Сега си почини и оздравей, а когато не си дрогирана с болкоуспокоителни, ми се обади с добра новина.

— Обичам те — промълви тя изморено.

— Аз също те обичам. Обади ми се, когато можеш. Страшно се радвам, че си добре.

Джули се разплака. Заля я вълна от емоции, която, съчетана с хормоните, болкоуспокоителните и ефекта от упойката, я превърна в развалина. Ричард усети, че е на ръба.

— Всичко е наред, скъпа, скоро ще се оправиш. Свърши се. Можеш да започнеш живота си. Надявам се, заедно с мен.

Джули се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти.

— Поспи малко.

Той затвори и се върна при приятелите си. Нямаше начин да сподели с тях, че тъкмо бе говорил с жената, която обичаше. Жената, която тъкмо бе родила бебето на съпруга си. Жената, за която се надяваше да изостави семейството си заради него. Историята трудно можеше да се опише с думи.

Джули лежеше в леглото си и плачеше, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че обича Ричард, но не беше сигурна как да постъпи. Макс беше толкова щастлив от раждането на сина си и тя не искаше да убива радостта му. А Елен често влизаше в спалнята, за да я нагледа и да й донесе дребни подаръчета. Дъщеря й се тревожеше за всички — за майка си, за баща си, за бебето. А Саймън означаваше най-много за нея, тъй като бе убедена, че молитвите й бяха попречили на родителите й да го убият. Тя непрестанно го прегръщаше и целуваше. Сега той беше и нейно бебе.

Макс си остана у дома цяла седмица след като Джули излезе от болницата и доведе равин и мойл, който да обреже сина му. Елен проведе дълъг разговор с равина, който се впечатли от умното и любознателно хлапе и посъветва Макс да й уреди уроци по иврит, за да я подготви за бармицвата й. Макс кимна, благодари му и му връчи чек. Не възнамеряваше да изпраща дъщерите си да учат иврит само защото синът му бе обрязан. Връзката на Макс с религията бе по-скоро духовна, както беше и при родителите му. А ако Елен се интересуваше, когато порасне, можеше да се захване, с каквото реши. Макс бе евреин само по име. Гордееше се с произхода си и уважаваше традициите, но не беше убеден, че въобще вярва в нещо.

Той отиде да нагледа Джули на няколко пъти, но тя спеше. Макс забеляза, че тя се чувстваше по-зле този път. Мъчеше я ужасна болка и взимаше силни лекарства. След пет дни изпадна в депресия и започна непрестанно да плаче. На следващия ден Макс замина в двуседмична командировка и почувства облекчение, макар че никога нямаше да го признае. Бебето беше прекрасно, но цялата бъркотия, която го съпътстваше, с гувернантките, Джули и дъщерите му, беше повече, отколкото можеше да изтърпи. Той се отпусна доволно на седалката в самолета, щастлив, че се връща в света на бизнеса, където се чувстваше най-добре.

За Джули най-лошото тъкмо започваше. Беше отчайващо депресирана. Децата идваха в спалнята й и я дразнеха. Кендра подскачаше на леглото, а Дейзи искаше майка й да я носи на ръце и плачеше всеки път, когато получеше отказ. Саймън пищеше непрестанно от глад или колики, а Елен стана тъжна, когато баща й замина. Гувернантките извеждаха децата от стаята й, но никога достатъчно бързо за Джули. Проклетите хлапета чупеха предмети, разместваха вещите й или взимаха нещо, което не трябваше, а Елен не спираше да се мотае около нея.

Джули все още изпитваше болка, затова си лежеше и се чувстваше като хваната в капан. Струваше й се, че се намира в затвор с гувернантките и децата, а Макс не си направи труда да й се обади цели четири дни, като се оправда с разликата във времето. Джули беше съкрушена, струваше й се, че се дави. Щеше да прояви страхотен егоизъм и жестокост, ако зареже всичко, но и оставането й тук бе мъчение за нея. Когато Ричард й се обади, тя му каза, че се опитва да постъпи правилно и да е справедлива към децата. Може би като майка наистина трябваше да пожертва живота си за тяхно добро.

— Не е добре за никого, когато си толкова нещастна — каза той. — И ще намразиш децата заради всичко, от което се отказваш, за да си с тях. Но трябва да изчакаш хормоните ти да се успокоят. В момента не разсъждаваш трезво. Дай си малко време. Предложението ми все още е в сила и ще е така дълго време. Ще поговорим, когато се почувстваш по-добре. Струва ми се, че имаш нужда да излезеш от къщата.

— Имам чувството, че съм в затвор — изхлипа тя.

Докато я слушаше, Ричард благодари на Господ, че вече не му се налагаше да се занимава с бебета. Беше забравил колко емоционално и неприятно бе това.

Джули се почувства още по-зле, когато Макс се прибра от командировката. Потръпваше всеки път, когато той се доближеше до нея. Виждаше колко се радва на сина си, но тя не изпитваше нищо към него и бебето. А всеки път, когато някой изкрещеше „мамо“ и се втурнеше към нея, тя настръхваше и искаше да се заключи в спалнята си. Нещо сериозно не беше наред с нея и тя бе наясно с това.

Джули вече можеше да става и да се облича. Още не можеше да шофира, затова разчиташе на прислужниците за това. Използваше всяко възможно оправдание, за да излезе от къщата и да се отдалечи от всички тях за известно време. Не се обаждаше на Ричард, което я караше да се чувства още по-зле, но искаше да се опита да почувства нещо към Макс и децата. Разбираше обаче, че там, където трябваше да са емоциите й, имаше само гигантска празнина. Всички й повтаряха колко красиво е бебето, но всеки път, когато тя го взимаше в ръце, Саймън повръщаше върху нея и тя се чувстваше отвратително.

Не се наслаждаваше на никоя част от проклетото преживяване, освен на зашеметяващия изумруден пръстен, който Макс й подари след раждането. В същото време се чувстваше прекалено виновна, за да го носи. Беше влюбена в друг мъж. Не можеше да приеме скъпо бижу от Макс само защото бе родила сина му. Знаеше, че той пази и огромния диамант на майка си за нея, но тя не го искаше. Не желаеше да получава нищо от него. Копнееше да остане сама, да прекарва времето си в спалнята, да плаче всеки път, когато си кажеше, че животът й ще е такъв завинаги, но трябва да остане с Макс и децата. Изпитваше свирепо желание да избяга от тях.

— Как си? — попита я Макс една вечер, когато си легнаха.

Виждаше, че тя не е добре още откакто беше в болницата, но не разбираше каква бе причината. Отдаваше го на хормоните и постродилната депресия.

— Не знам. Всичко е много потискащо. Имаме четири деца, а те се нуждаят от непрекъснато внимание.

Имаха две хлапета с пелени, които постоянно плачеха. Другите две бърбореха твърде много, а и гувернантките също искаха внимание. Джули имаше чувството, че всичко това изцежда силите й.

— Е, не можем да ги върнем — отвърна Макс хладно. — Ще свикнеш.

Той си припомни думите на майка си, че Джули не изглеждаше момиче, което би било сериозна съпруга и майка. Замисли се дали не се бе оженил за погрешната жена. Спомни си силата, която родителите му си вдъхваха един на друг, вярата им в другия, окуражаването, подкрепата. Бяха си давали надежда дори в концлагера, а Джули не можеше да се справи с четири деца, за които се грижеха четири гувернантки. Тя се давеше в чаша вода, както казваше майка му. А Макс се нуждаеше от силна и смела жена като Еманюел. Но пък бе лудо влюбен в Джули, когато се запознаха, и не искаше да види истината. Джули беше жена, с която да се забавляваш, но не беше създадена за майка на много деца, нито можеше да подкрепя съпруга си докато той градеше империя за нея. За първи път и той изпита отчаяние. Чувството беше ужасно и той й обърна гръб, за да не види сълзите в очите му. Джули също плачеше, но Макс не направи опит да я успокои. Не изпитваха никакво съчувствие един към друг, сякаш бяха двама напълно непознати. Две части от мозайка, които не съвпадаха. Но живееха под един покрив.

След минута Макс се обърна към нея.

— Забравих да ти кажа. Утре сутрин заминавам за Сиатъл, а после имам срещи в Калифорния.

Джули замълча, после кимна.

— Приятно пътуване.

Макс не беше сигурен дали бе искрена, а и вече не го интересуваше. Неприятно му беше да го признае, но вече нямаше чувства към нея.

Шест седмици след заминаването му и месец след раждането на Саймън Ричард й се обади от яхтата. Бяха стигнали до Монте Карло след пътешествието си до Сардиния. Той звучеше сериозно по телефона.

— Не мога да търпя повече, Джули. Да, казах, че можеш да мислиш толкова дълго, колкото ти е нужно, но откачам. Липсваш ми. Не искам да те притискам, но трябва да те видя. Довечера ще дойда в Ню Йорк. Ще пристигна към полунощ и искам да те видя утре. Просто да те докосна, да те прегърна и да се полюбувам на лицето ти.

Ричард звучеше отчаян и тя бе трогната. Чувстваше се по същия начин, но не знаеше дали ще постъпи правилно, ако се види с него. Още не беше взела решение и настроението й беше все по-минорно.

— Изглеждам ужасно — колебливо отвърна тя.

Беше бледа и още не бе свалила излишните килограми, а и се чувстваше депресирана.

— Не ме интересува как изглеждаш. Обичам те. Не съм те виждал цели шест седмици. Просто ми отдели един-два часа, а после ще те оставя докато решиш какво да правиш. Нуждая се от теб като от въздух.

— И аз се нуждая от теб — тъжно каза тя.

Да, не се нуждаеше от Макс и децата, но смяташе, че те имат нужда от нея.

— Само за да ме видиш ли идваш?

— Да — решително отговори той.

За него бе неестествено и страшно да е толкова уязвим, особено заради омъжена жена, която можеше да реши да не изостави съпруга и децата си. Знаеше, че искаше твърде много от нея, но не можеше да се изправи срещу четири деца, две, от които бебета, армия гувернантки и вероятно вбесен съпруг. Ричард се познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че не може да се справи с това и накрая щяха да се намразят един друг. Искаше Джули само за себе си и сама. И тя го знаеше.

Ще отлетя обратно утре вечер, след като те видя.

— Това ли е? Само един ден да сме заедно?

— Ще остана и два, ако искаш. Или завинаги. Ти си шефът. Утре трябваше да имам гости, но отмених поканата. Искам да дойда да те видя. Става ли? В десет утре сутрин в моя апартамент? Макс в града ли е? — сети се той внезапно.

— Не, няма го. Замина за Сиатъл, а после и някъде другаде, забравих къде. Мисля, че ще отсъства още една седмица.

— Е, това ни улеснява.

Ричард искаше да я помоли да отиде в жилището му още довечера, когато пристигне, но не искаше да я плаши.

— Ще се видим там утре — меко каза тя.

Джули си легна и се замисли за него. Мисълта, че той пристигаше, я накара да се почувства по друг начин. Стана, изми си косата и си направи маникюра. Затърси трескаво нещо подходящо, което да облече, и откри, че дрехите й прилягаха по-добре, отколкото очакваше. Беше толкова потисната след раждането, че не се хранеше и бе отслабнала. Малко излишества бяха останали по бедрата й, но това бе всичко.

През останалата част от деня и вечерта се мота безцелно из къщата. Лежа будна почти цяла нощ, спа неспокойно няколко часа и се събуди в шест. Изкъпа се, облече се и пи кафе в кухнята. Барбара беше там и пиеше чай. Тъкмо беше нахранила Саймън и бе облякла униформата си. Макс обичаше гувернантките да са в униформа, когато се грижеха за децата му, а не да изглеждат небрежни, в джинси и тениски. Беше наследил това от баща си, който също си падаше по официалностите и винаги бе облечен безукорно елегантно за всеки случай.

— Отивам в града — съобщи Джули на гувернантката, преди да тръгне. — Не съм сигурна кога ще се върна.

Тя нямаше представа кога отлита самолетът му за Франция. Ако всичко минеше добре, щеше да го закара до летището, а после да се върне в Гринич, но вероятно щеше да е доста късно.

— Приятен ден — пожела й Барбара, а Джули затвори вратата и чу бебето, което плачеше на горния етаж.

Тя се втурна към колата и се огледа в огледалото за обратно виждане. Почувства се добре, въодушевена от мисълта за срещата с Ричард. Беше сложила грим и високи токчета, а косата й бе великолепна. Беше облякла забравена отдавна рокля от небесносиня коприна, същия цвят като онази, която бе носила в нощта, когато се запознаха. Чувстваше се отново като красива, желана жена.

Джули паркира пред кооперацията му в Трайбека в девет и петдесет, изчака любезно десет минути и се представи на портиера.

— Моля ви, съобщете на господин Рандал, че го търси госпожа Стайн.

Портиерът звънна горе и я придружи до асансьора. Когато вратата на асансьора се отвори горе, Ричард я чакаше в бели джинси, черна тениска и черни еспадрили, загорял и с гъста бяла коса. Без да промълви и дума, той я прегърна и я целуна. Спогледаха се усмихнати и тя незабавно осъзна какво щеше да е решението й.

— Отговорът е „да“ — прошепна тя, а той я вдигна и я завъртя във въздуха.

После се втурнаха нагоре по стълбите, метнаха се в леглото му и Джули отпразнува свободата си.