Даниел Стийл
Пепел от диаманти (4)

4.

Еманюел и бебето останаха в болницата пет дни. Джейкъб се надяваше, че раждането на сина му ще направи съпругата му по-спокойна и по-уверена в хубавите неща в живота. Тя бе щастлива с бебето, но в същото време майчинството засили тревогите й, че може да се случат лоши неща. Ами ако той се разболее или го отвлекат? Или ако се нарани и превърне в инвалид, когато порасне? Ами ако умре или започне нова война и Холокост? Ами ако евреите отново бъдат подложени на преследване и депортирани? Тя все още вярваше, че всичко това би могло да се случи отново, независимо какво й повтаряше Джейкъб, за да я успокои. Той самият също се безпокоеше за това от време на време, но не така силно като нея. Притесняваше се повече за финансовото им положение и как да направи живота хубав и лек за съпругата и сина си. Еманюел не се тревожеше за пари, а се страхуваше, че синът им може да се озове в концлагер, както бе станало с тях. И нищо не можеше да я убеди в противното. Беше дълбоко наранена от годините в концлагера, от загубата на всички, които бе обичала. Същото беше и с Джейкъб, но се проявяваше по друг начин. Той вечно се притесняваше за пари и как ще подсигури семейството си. Като млад, никога не му се бе налагало да мисли за това, но сега парите бяха най-голямото му притеснение.

Кошмарите на Еманюел започнаха отново в нощта след раждането на Макс. Сега имаше това малко същество, което обичаше и върху което да съсредоточи страховете си. Искаше да направи всичко възможно, за да го предпази. Но как, ако най-лошото се случи отново? Майка й не бе успяла да предпази малката й сестра. Франсоаз бе застреляна в лагера. Еманюел също нямаше да може да предпази сина си, ако светът полудееше пак и ги арестуваха. Какво можеше да направи сега, за да защити сина си от този опасен свят и несигурното бъдеще? Мисълта не й даваше мира докато прегръщаше бебето и го кърмеше. Макс изглеждаше толкова невинен и спокоен, обичаше го по-силно от всичко друго в света.

Джейкъб спомена за това на Изи, когато се върна на работа. Обясни му, че макар Еманюел да бе разумна жена, беше сигурна, че Холокоста ще се случи отново, дори в Съединените щати.

— Трябва да я накараш да спре да мисли така — посъветва го Изи. — Тя е млада и не трябва да съсипва живота си по този начин. Нито твоя и този на сина ви. Това е Америка. Никога не може да се случи тук. Съединените щати са земята на свободата и равноправието. Нацистите никога не биха могли да дойдат на власт тук, невъзможно е. Те бяха феномен, който се случи в Германия. Имаха гангстерски манталитет и сляпо следваха Хитлер. А в Америка има справедливост, никой не иска да убива евреи. И точно затова дойдохме тук. Знам, че и двамата сте преживели ужасни неща, но сега сте в безопасност, а също и детето ви. Мина само година и половина откакто ви освободиха. Тя ще подлуди горкото дете, ако непрестанно се тревожи. Да се надяваме, че ще се успокои след няколко години. Опитай се да й помогнеш.

— Ще го направя — зарече се Джейкъб.

Той си имаше собствени страхове, но се надяваше синът му да расте и живее в един по-сигурен свят.

— Искам да те помоля за една услуга, Изи — каза той. — Трябва да обрежем Макс. По принцип, би трябвало да направим брис^[1], но нямаме близки приятели тук. Ти си най-добрият ми приятел, а Еманюел и аз не посещаваме синагогата. Семейството ми никога не го правеше. Не бяха религиозни. Познаваш ли мойл^[2], който да го направи? Ти също можеш да присъстваш, ако искаш.

— Разбира се — отговори Изи, трогнат от поканата. — Веднага ще се обадя на равина.

— Благодаря ти. Те ще останат в болницата още три дни, а после ще се приберат у дома и ще открием какво наистина е да си родител — ухили се Джейкъб.

Обикновено обрязването се извършваше на осмия ден след раждането, но тъй като Джейкъб не беше религиозен, за него нямаше значение кой ден ще избере мойлът.

— Не очаквай да спиш спокойно през следващите пет години. Може би дори десет — пошегува се Изи. — Първо се разправяш с нощното хранене, после с кошмари, после с водата, която искат в два сутринта. А след това искат да спят в твоето легло цели две години, или под леглото има горила, а в гардероба — слон. Най-после започват да спят по цяла нощ, но ти вече не можеш, защото си отвикнал.

И двамата се засмяха. Джейкъб подозираше, че всичко това бе вярно. После Изи се обади на равина и взе името на мойл, който щеше да изпълни церемонията в дома им. Еманюел се страхуваше, че бебето щеше да кърви много, но Джейкъб я увери, че мойлът вършеше това непрестанно. Джейкъб звънна на мойла, който обеща да дойде при тях на осмия ден. Той съобщи това на съпругата си, когато я посети след работа. Тя изглеждаше щастлива с бебето в ръце. Джейкъб подметна, че някой ден трябва да си родят и друго бебе, но Еманюел бе категорична, че се нуждаят само от Макс. Джейкъб си помисли, че вероятно бе прекалено рано да обсъждат това, но той искаше да имат още деца. Гледаше Макс и си мислеше, че семейство с няколко деца щеше да е нещо прекрасно, а и нямаше да са толкова съсредоточени върху единственото си дете, натоварено с вниманието им. Изи спомена също, че когато синът му Дейвид умрял, целият им свят се сринал. Наоми все още не можеше да се съвземе и вероятно никога нямаше да успее. Джейкъб не искаше да им се случи подобно нещо.

Когато си тръгна от магазина през първия ден след раждането на Макс, Изи му връчи плик. Джейкъб го погледна изненадано.

— Вложи парите в банката за Макс — каза Изи. — Може да ги използва, когато порасне — допълни той и потупа Джейкъб по рамото, а очите на младия мъж се насълзиха.

Изи бе невероятно мил и добър с него още откакто започна работа в магазина му. Джейкъб не можеше да повярва. В плика имаше чек за пет хиляди долара. Сумата беше огромна. Разказа на Еманюел за това в мига, когато влезе при нея в болницата. Тя също се изненада. За тях това беше цяло състояние.

Изи щеше да дойде у тях заедно с мойла. Той се превръщаше в техен баща, а Джейкъб му бе като син. Това беше истинска благословия за тях, а един ден щеше да е и за Макс, който щеше да си има дядо. Бъбриха си дълго време за това и за късмета, че се бяха запознали с Изи.

— Иска ми се той да те назначи в магазина, вместо да работиш за оня скъперник Хари Роузън — каза Джейкъб.

Еманюел трябваше да се върне на работа след десет дни, а още дори не бе напуснала болницата. Според Роузън, тъй като тя не копаеше канавки, можеше да се върне веднага във фабриката. Изи още не й беше предложил работа, но Джейкъб се надяваше това да стане някой ден. Чувстваше се неудобно да попита след всичко, което Изи бе направил за тях.

— Добре съм във фабриката — отговори тя, прегърнала нежно бебето.

Макс непрестанно искаше да суче, а и кърмата й бе обилна. Но трябваше да спре да го кърми, когато се върне на работа, и вече бе тъжна заради това. Обичаше да го храни, да го държи в ръцете си, да го гледа как спи. Прегръщаше го по цял ден и мразеше моментите, когато сестрите го отнасяха за преглед. Той беше здраво и красиво бебе и Еманюел сияеше всеки път, когато го погледнеше. Джейкъб се гордееше и с двама им и не му се искаше да си тръгва след края на часа за посещения. Но пък те скоро щяха да се приберат у дома и той да е с тях през цялото време.

В четвъртък се прибраха у дома. Джейкъб ги взе по обед и хванаха такси. Изкачването на стълбите беше трудно за Еманюел, която имаше шевове от раждането. Джейкъб държеше бебето, докато се качваха бавно, а тя няколко пъти седна на стълбите. Джейкъб бе сложил бебешкото кошче до леглото им, беше купил достатъчно храна за няколко дни и напълнил малкия хладилник. После той се върна на работа с метрото, а съседката от долния етаж, която щеше да гледа Макс докато майка му беше на работа, се качи да види бебето и да помогне на Еманюел. Казваше се Хана Фридман. Еманюел щеше да й плаща три долара на ден, за да се грижи за Макс. Това бе голяма част от надницата й, но тя не можеше да си позволи да си остане у дома.

Еманюел искаше да помага на Джейкъб и пестяха всяка стотинка, която можеха. Вече нямаше да ходят на кино, нито да вечерят навън, дори в специални случаи. Сега трябваше да мислят само за сина си, макар никога да не бяха харчили с лека ръка. Джейкъб искаше Макс да учи в най-добрите училища и да получи отлично образование. Не желаеше синът му да е чистач, нито дори да работи в диамантения бизнес. Копнееше един ден да е банкер, адвокат или лекар. Не искаше да е беден и да се тревожи за пари, както родителите си. Джейкъб бе прочел някъде за реституция за хора, изгубили значителни имоти и произведения на изкуството по време на войната, но той не разполагаше с никакви документи. Всичко бе изгубено и нямаше да успее с реституцията. Затова със съпругата му трябваше да пестят за сина си. Това бе основната цел на Джейкъб сега.

Мойлът дойде да изпълни процедурата три дни след като Еманюел и Макс се прибраха у дома. Изи и Джейкъб го гледаха как си вършеше работата, но Еманюел плака през цялото време докато държеше бебето. Мойлът му даде капка вино, за да го успокои. Макс плака няколко минути, после се укроти. Сестрата в родилното ги беше предупредила, че той ще плаче няколко дни, особено когато пелената му беше мокра и дразнеше разреза, направен от мойла. Но човекът се справи с работата отлично, а Джейкъб бе доволен, че свършиха това, което трябваше.

Сърцето на Еманюел се късаше всеки ден, когато оставяше бебето, за да отиде на работа. Тя обичаше уикендите, когато можеше да е по цял ден с него. Джейкъб й помагаше и стана експерт в сменянето на пелени. Наложи им се да започнат да купуват храна за бебето, когато Еманюел спря да кърми, което бе допълнителен разход. Планираха покупките си изключително внимателно и Джейкъб бе благодарен на Изи, когато увеличи заплатата му през януари.

През април Изи повика Джейкъб в кабинета си, отвори сейфа и грижливо разопакова камък, за който каза, че е изключително рядък. Беше безукорен двайсеткаратов жълт диамант. Изи възнамеряваше да го купи заедно с още четирима търговци, а после веднага да го продадат на прочут бижутер. Изи планираше да инвестира солидна сума в него и Джейкъб го занесе на останалите партньори, а после му го върна.

Бяха нужни три седмици, за да се сключи сделката. През май петимата партньори купиха диаманта, а две седмици по-късно го продадоха на бижутера, който имаше клиент за него. Изи реализира огромна печалба и даде комисиона на Джейкъб, тъй като много му бе помогнал. Джейкъб се шашна, когато видя парите. Беше половината от годишната му заплата. Но пък бяха продали диаманта на изключително висока цена, а Изи имаше най-големия дял сред партньорите.

— Това може да е наистина доходоносен бизнес — каза Изи на Джейкъб, когато му подаде чека. — Все още имаш да учиш много, но мисля, че започваш да схващаш.

Джейкъб приемаше работата си сериозно, а и я обичаше. Беше впечатлен от камъните и огромните пари, които се разиграваха. Магазинът на Изи с нищо не впечатляваше и той държеше да го запази такъв. Истинският бизнес се случваше в кабинета му.

— Трябва да останеш в бизнеса посъветва той Джейкъб. — Ще изкарваш добри пари.

Джейкъб вече бе разбрал това и беше благодарен на Изи за възможностите, които му даваше. След този ден Джейкъб участваше във всички сделки и изкарваше комисиони от тях. Доходите му нараснаха значително. През юли той каза на Еманюел, че иска тя да си остане у дома с бебето. Увеличението на заплатата му беше повече, отколкото тя изкарваше с шиене при Хари Роузън.

— Сериозно ли говориш? — разтревожи се тя. — Ами ако на Изи му писне от теб или се скарате и те уволни?

Джейкъб се усмихна на реакцията й. Беше свикнал с песимизма на жена си, която винаги си представяше най-лошите сценарии.

— Бездруго не можем да живеем с твоята заплата. Ако Изи ме уволни, просто и двамата ще трябва да си намерим работа, за която да ни плащат добре. Мисля, че е съвсем безопасно да напуснеш Роузън сега. Там си от две години, а ще изкарваш повече пари с търкане на подове, отколкото с украсяването на грозните му блузи и пуловери.

Еманюел се съгласи, но се страхуваше да се откаже от работата си и да станат напълно зависими от комисионите от Изи. Накрая Джейкъб успя да я убеди и тя даде двуседмично предупреждение на Хари Роузън, че напуска. Но дори и след двете години тежка и мизерно платена работа, той я обвини в неблагодарност, макар да бе наясно, че тя си бе изплатила напълно дълга към него. Тя му благодари в деня, когато напусна, а той мрачно й пожела късмет. Еманюел се натъжи, че оставя колежките си, но се радваше, че вече не й се налага да работи и може да си остане у дома с бебето.

Тя едва успяваше да се справи с шестте етажа, когато извеждаше Макс на разходка с количката. Той беше щастливо бебе, винаги усмихнато, което пищеше от удоволствие, когато видеше родителите си. Харесваше и Изи, който понякога излизаше с тях в парка през уикендите и си играеше с него. Макс радваше всички.

— Той ще е важен човек един ден — повтаряше Джейкъб решително, сякаш се опитваше да внуши на Макс мечтите си за него. — Ще се труди усърдно, ще получи отлично образование и ще има чудесна работа.

— Ами ако иска да стане музикант или художник? — подкачаше го Еманюел.

— Ще му се наложи да си поговори с мен — строго отговаряше Джейкъб. — Той произхожда от банкерски род и ще бъде богат човек.

Джейкъб наистина искаше това за сина си, но Еманюел знаеше, че богатството не беше гаранция за щастие. Тя искаше синът им да прави това, което самият той искаше и в което вярваше, да се стреми към собствените си цели. Но Джейкъб се отнасяше изключително сериозно към бизнеса и правенето на пари. Обичаше да работи за Изи и се надяваше, че дава добър пример на сина си. Той бе едва на двайсет и седем години и живееше в Америка съвсем отскоро, но се справяше чудесно. Влагаше всичко припечелено в банката, с изключение на сумите за наем и храна. Еманюел шиеше дрехите им и не харчеше за ненужни неща.

Отпразнуваха първия рожден ден на Макс през Ханука и поканиха Изи на вечеря. Еманюел запали свещите и изпя молитвите, покрила главата си с традиционния шал. Джейкъб и Изи бяха сложили ярмулки. Макс ги наблюдаваше усмихнато, а в края на вечерята Еманюел поднесе тортата, която бе направила. Върху нея имаше две свещички — една за първия рожден ден, а втората — против уроки. Прекараха празника чудесно.

Еманюел и Джейкъб си останаха у дома на Нова година и след като Макс заспа, се чукнаха с шампанско.

— Би трябвало да излизаме на вечеря по-често — каза Джейкъб докато седяха прегърнати на малкото старо канапе.

Вечерта му напомни за посрещането на Нова година във Виена, със скъпо шампанско, което се лееше щедро, красивите жени във вечерни рокли, танцуващи в дома на родителите му, и скитането с приятели по луксозните нощни клубове. Никога вече нямаше да води такъв разкошен живот.

— Прекалено скъпо е — отвърна Еманюел.

— Ще е добре за нас — разумно отбеляза той.

Еманюел бе едва на двайсет и пет, а не ходеха никъде и вечно пестяха. Изи дори им се скара за това наскоро и им напомни, че са прекалено млади, за да си стоят вечно у дома. Имаха нужда и от малко забавления. Джейкъб вече изкарваше достатъчно пари, за да може да я заведе някъде от време на време, поне в кварталните ресторанти, но бяха щастливи у дома и Еманюел предпочиташе да готви, отколкото да харчи пари.

Довършиха шампанското, после се любиха и заспаха в прегръдките си. В два часа Макс се събуди за храненето си. Еманюел го взе в леглото им заедно с биберона и той заспа при тях. Телефонът ги събуди в седем сутринта на първи януари. Обаждаше се Изи и Джейкъб се притесни, когато го чу да плаче.

— Какво стана? Какво не е наред?

— Наоми. Получи инфаркт снощи и умря преди линейката да пристигне. Опитаха всичко, но не успяха. Тя имаше сърдечни проблеми откакто Дейвид почина. Просто не можеше да понесе да живее без него, независимо какви усилия полагах. Той беше целият й живот. Погребението ще е утре. Тази вечер ще седим шива^[3], ако искате, може да дойдете. Доведете и бебето.

Изи знаеше, че те никога не оставяха Макс сам, а той щеше да се развесели с пухкавото усмихнато бебе, което обичаше като собствен внук.

— Ще бъдем там — обеща Джейкъб. — Ужасно съжалявам.

Затвори и разказа на Еманюел какво се беше случило. И двамата бяха видели толкова много смърт в концлагера, че понякога тя дори не можеше да реагира на нея. Искрено съжали Изи, който обичаше съпругата си и вече нямаше никакви роднини.

Вечерта отидоха с метрото до апартамента на семейство Хоровиц в Ъпър Уест Сайд. Еманюел носеше елегантна рокля от черна коприна, ушита от нея по един от дизайните на майка й, и бе покрила главата си. Джейкъб беше в черен костюм с вратовръзка, изработена от жена му. Макс носеше костюмче от черно кадифе с бяла сатенена яка и папийонка от черен сатен, също ушити от нея, както и черни лачени обувки, купени от магазин за дрехи втора ръка, откъдето Еманюел купуваше и своите обувки.

Апартаментът беше пълен с хора. Стари приятели на семейството, търговци, с които Изи работеше, и членове на синагогата. Равинът беше там и говореше с Изи за службата на другия ден. Магазинът щеше да е затворен цяла седмица докато седяха шива за Наоми. Изи изглеждаше съсипан. Вече бе загубил и сина, и съпругата си. Той прегърна Еманюел и Джейкъб и по бузите му се търколиха сълзи. Изглеждаше така, сякаш бе остарял с десет години през изминалата нощ. Наоми беше едва на петдесет и девет, но духът й бе умрял заедно със сина й. Тя също нямаше близки и сега Изи бе съвсем сам в света. Имаше приятелите си и младата двойка, към която бе силно привързан. Джейкъб му беше почти като син. Семейство Стайн останаха докато и последните гости си тръгнаха и Еманюел помогна на Изи да почистят и подредят всичко. Много от приятелите му бяха оставили храна за него. Из цялата кухня имаше кошници, а хладилникът бе претъпкан с какво ли не. Изи изглеждаше отчаян, а Джейкъб се опитваше да го утеши.

Останаха почти до полунощ. Двамата мъже си бъбреха тихо, а Еманюел приспа бебето. Службата щеше да е по обед на другия ден в синагогата, за да могат хората да дойдат по време на обедната почивка. Щяха да погребат Наоми в еврейското гробище в Лонг Айлънд, където почиваше и Дейвид, синът им. Майка и син щяха да са заедно завинаги. Джейкъб и Еманюел се прибраха тъжни у дома. Легнаха си и се прегърнаха.

— Ако ти умреш, това ще ме убие — прошепна тя задавено, а той я притисна здраво, за да я успокои.

— Нищо няма да ми се случи — увери я той. — Поне за дълго време още.

Заспаха в прегръдките си и се събудиха от яркото зимно слънце.

Службата за Наоми беше чудесна и затрогваща, а храмът — пълен с хора. Семейство Хоровиц беше уважавано. След погребението Джейкъб и Еманюел се върнаха в града с Изи, който изглеждаше съсипан. Дойдоха и някои от приятелите им. Джейкъб и Еманюел останаха при него дълги часове. Изи ги изпрати у дома с лимузината, която беше наел за погребението. Беше дълъг и тежък ден. Заиграха се с бебето, преди да го сложат да си легне. Еманюел винаги му говореше и пееше на френски, а Джейкъб — на английски. Искаха синът им да говори поне два езика. Никой от двамата вече не понасяше само немския. Джейкъб отказваше да го говори, освен когато му се налагаше заради бизнеса.

Той прекара остатъка от седмицата у дома, тъй като магазинът бе затворен. Тримата ходеха на дълги разходки заедно и прекарваха вечерите кротко. Джейкъб предложи да отидат на кино, но Еманюел не искаше да оставя Макс у съседката им, тъй като нейното дете беше болно и кашляше ужасно и тя се страхуваше да не зарази сина им. Еманюел винаги си намираше оправдание да не го остави. Джейкъб си играеше с него, докато тя приготвяше вечерята.

През уикенда отново заваля сняг. Направиха снежен човек за Макс в парка на Уошингтън Скуер и той много му се зарадва. Беше щастливо дете с родители, които го обожаваха и бяха влюбени един в друг. Животът им бе прекрасен. В неделя Изи им дойде на гости за обед и се поразвесели от компанията им. Беше изкарал тежка седмица, налагаше му се да свикне да живее без съпругата си. Наоми се бе предала още преди три години, но сега той наистина бе сам. Изпитваше благодарност, че Джейкъб и Еманюел бяха в живота му, както и бебето им. Джейкъб го посъветва, че за него ще е добре да се върне на работа на следващия ден. Самият той очакваше с нетърпение отново да започне работа. Вече бе търговец на диаманти и това му харесваше. Радваше се, че пристигнаха в Съединените щати преди две години и половина. Това бе най-разумното решение, което някога бе взимал, заедно с женитбата му за Еманюел. Той я погледна и й се усмихна нежно.

— Обичам те, госпожо Стайн.

— Аз също те обичам — отвърна тя и се разтопи в прегръдките му.

След миг се озоваха в леглото и се любиха. Имаха много неща, за които да са благодарни. Миналото, което ги беше събрало, бавно избледняваше докато изграждаха новите си спомени заедно. Еманюел не бе сънувала кошмари от месеци. Сега бе усмихната през повечето време и Джейкъб я обичаше повече откогато и да било преди.