Даниел Стийл
Пепел от диаманти (23)

Епилог

— Мили боже! Имаме ли достатъчно храна? — засмя се Макс, когато влезе в кухнята.

Елен и Паскал отговаряха за вечерята. Празнуваха Ханука и рождения ден на Макс. Навършваше шейсет и три. Момичетата бяха довели гаджетата си у дома и къщата се пукаше по шевовете. Храната изглеждаше достатъчно да задоволи цяла армия. Кендра тъкмо бе пристигнала от Сан Франциско с приятеля си, Марли. Имаха идея за създаването на малка компания и искаха да я направят тук. Тя беше на двайсет и пет и през юни бе завършила бизнес факултета на „Харвард“. Все още искаше да работи с баща си, което бе мечтата й от детските години, но първо възнамеряваше да вдигне на крака новата им компания. Макс видя Марли за първи път и го хареса. Изглеждаше умно момче, а Кендра беше луда по него. Той беше на двайсет и шест и се бе дипломирал от „Харвард“ заедно с нея. Бяха чудесна двойка. Паскал също го хареса.

Елен се бе върнала предишната вечер. Тя осъществи мечтата си и работеше като заместник-директор на музея на Холокоста във Вашингтон. Прекара една година като стажантка в подобен музей в Берлин и сега, след завръщането си, беше влюбена във Вашингтон и работата си. Баба й щеше да бъде щастлива — внучката й поддържаше спомените живи, така че никой да не забрави за случилото се. Приятелят й, Дейвид, беше на трийсет и две години, евреин. Караше стажа си като лекар в университетската болница в Джорджтаун и Паскал сподели с Макс, че вече чува сватбени камбани. Елен беше на двайсет и девет години. Кендра още не мислеше за женитба. Беше прекалено млада и съсредоточена върху кариерата си.

На двайсет и една, Дейзи учеше в консерваторията в Париж, беше последната й година. Гаджето й беше французин и той също пристигна с нея. Косата й беше в шокиращ розов цвят, а тази на приятеля й — синя. Двамата свиреха в група през уикендите и наскоро бяха записали диск. Дейзи свиреше на китара, а Силвен — на барабани. Момчето беше на двайсет и девет години и луд по нея. Дейзи възнамеряваше да остане в Париж още една година и да се запише в курсове за напреднали.

А деветнайсетгодишният Саймън беше второкурсник в „Харвард“ и искаше да завърши право. Той беше най-консервативният от групата и излизаше с момиче от Гринич, което учеше в университета в Бостън, за да са близо един до друг. Всеки път, когато го погледнеше, Макс виждаше баща си. Приликата между двамата беше невероятна.

Всички се събраха около масата за вечеря. Макс отново се замисли колко важни бяха семейството и традициите. Елен приличаше на баба си, Саймън — на Джейкъб, Кендра искаше да върви по стъпките на баща си в бизнеса и да се учи от „майстора“, както го наричаше. Елен изпълняваше обещанието към баба си и бе получила разрешение да уреди специална изложба в „Бухенвалд“, където щяха да дойдат някои от оцелелите. Саймън учеше в „Харвард“ като баща си, а Дейзи изпитваше непреодолимо привличане към Париж, но възнамеряваше да учи музика и във Виена. Всеки от тях вървеше по стъпките на предците си и си беше намерил чудесен партньор за пътя. А Макс бе открил истинското щастие с Паскал. Бяха женени от единайсет години, също толкова дълго, колкото беше женен за Джули, но този брак бе напълно различен.

Елен запали свещите за Ханука, както правеше всяка година. Изпяха молитвите заедно и гласовете им се издигнаха в памет на хората, които вече не бяха с тях. Хората, които бяха страдали, но оцелели, и оставили мъдрост и спомени зад гърба си. Макс се усмихна на децата си, хванал съпругата си за ръка. Той все още беше хубав, силен и здрав и двамата с Паскал се обичаха. Бяха истинско семейство.

Макс бе тръгнал по стъпките на баща си по свой собствен начин. Децата му щяха да последват неговите и всяко от тях щеше да изкове собствената си съдба в почит към миналото и с надежда за бъдещето.