Даниел Стийл
Пепел от диаманти (2)

2.

Три седмици по-късно, когато Червеният кръст и Организацията за еврейско-американска помощ подготвиха документите им, Еманюел и Джейкъб бяха настанени във влака за Кале. Оттам щяха да вземат ферибот до Англия и друг влак до Саутхамптън, където да се качат на борда на „Кралица Елизабет“, за да отплават към Ню Йорк. На кораба щяха да пътуват с четиринайсет хиляди американски войници, завръщащи се у дома. Цивилните бяха петдесет и осем. Еманюел и Джейкъб бяха сред тях, благодарение на еврейската организация за помощ и връзките на спонсора им.

Бяха свободни вече от седем седмици. Еманюел вече имаше къса руса къдрава коса, а Джейкъб се изненада, когато видя, че вече имаше сиви кичури. Двамата благодариха сърдечно на служителите от Червения кръст, преди да потеглят. Всичките им документи бяха наред, имаха лични карти, осигурени от армията, с които да пътуват през Франция и Англия. Документите ги идентифицираха като потърпевши от войната, търсещи убежище в Съединените щати. Имаха и клетвени декларации от благодетелите си, Рейчъл и Хари Роузън от Ню Йорк. Бяха им наели малък едностаен апартамент и осигурили работа във фабриката на господин Роузън. Той беше в модния бизнес и произвеждаше дамски дрехи. Джейкъб нямаше представа какво можеше да прави там. Може би щеше да се занимава с финанси, тъй като в резюмето му пишеше, че бе учил бизнес и финанси във Виена, а и бе отбелязан стажът му в семейната банка. Но сега той не се притесняваше за това.

От Саутхамптън щяха да отплават към Ню Йорк с „Кралица Елизабет“, използван да превозва войските през войната. Корабът беше пребоядисан, но на палубата му все още стоеше оръдие. Въпреки че среброто, порцеланът и картините бяха прибрани на склад през войната, корабът все още беше елегантен и един от най-бързите. Изглеждаше величествено и напомни на Джейкъб за пътешествията с родителите му, когато беше малък. Веднъж бе пътувал на „Нормандия“, изключително изискан кораб, където се забавляваха чудесно. Предположи, че този път пътуването ще е доста различно, а и каютите им бяха много малки. Беше първи юни. Миналата седмица ги бе венчал равин, който служеше в армията. Той им пожела късмет и им напомни, че заслужават хубав живот след всичко, което бяха преживели.

— Пътуването през океана ще е меденият ни месец — каза Джейкъб весело.

С четиринайсет хиляди войници на борда и само петдесет и осем цивилни, те се чувстваха късметлии, че се намираха там. Когато се качиха на кораба с малките си картонени куфари с оскъдните им вещи, откриха, че ще делят каютата си с друга двойка. Помещението бе тясно и едва можеха да се движат в него, затова оставиха куфарите на койките и излязоха на палубата да гледат отплаването на кораба. Бяха ги предупредили, че в морето все още има мини и екипажът трябваше да е изключително бдителен. В пристанището имаше потънала немска подводница и се налагаше да маневрират около нея. Джейкъб въздъхна, когато излязоха в открито море, и хвана ръката на жена си.

— Мисля, че ще харесаме Ню Йорк — каза той уверено, а тя му се усмихна.

Тревожеше се повече от него и харесваше оптимизма му. Едва се познаваха и не бяха имали възможност да бъдат заедно през нощта. А и сега нямаше да могат, тъй като деляха каютата с друга двойка. Джейкъб се разочарова, но това не беше най-важното сега. Бяха оцелели от войната и пътуваха към свободата. Това беше достатъчно. Щяха да имат достатъчно време, когато пристигнат в Ню Йорк.

Плаването беше гладко и леко по това време на годината, а времето — топло. Седяха на вехтите столове на палубата и се наслаждаваха на океана. На втория ден видяха делфини, а на третия капитанът направи съобщение, че са преминали опасната зона и оттук нататък няма рискове от мини. Войната бе приключила за тях. Най-после се намираха в безопасност и на път към новия си дом.

Пътешествието отне единайсет дни, значително по-дълго от обичайното. Корабът беше натоварен до краен предел. През последната нощ двамата младоженци седяха на палубата и гледаха звездите. Джейкъб целуна жена си и я притисна в прегръдките си, после я наметна със сакото си, защото тя потръпна от хладния нощен въздух. Щяха да пристигнат в Ню Йорк на сутринта. Сред петдесет и осемте цивилни само десет бяха имигранти. Останалите бяха американци, които не бяха успели да се измъкнат от Европа през войната и отчаяно копнееха да се върнат в Съединените щати. Джейкъб и Еманюел научиха, че ако бяха пристигнали преди войната, щяха да попаднат на остров Елис, но сега той бе използван за затвор за немци, италианци и японци. Вместо това ги изпратиха в стар военен лагер близо до Осуего, Ню Йорк, който помагаше на имигранти. Трябваше да се уверят, че документите им са наред, и да направят допълнителни медицински прегледи и ваксини. Семейство Роузън планираше да ги посрещне в Ню Йорк след престоя им в Осуего. Каквито и да бяха семейство Роузън, младото семейство Стайн им бяха безкрайно благодарни. Без помощ, животът им в Европа щеше да е задънена улица в продължение на дълго време. Икономиката там бе съсипана и бе изключително трудно да си намериш работа. Нов живот в Америка бе точно това, от което се нуждаеха.

Джейкъб почти не спа през нощта, обзет от трескава възбуда. Нямаше търпение да види статуята на свободата, за да се увери, че наистина са в Америка. Само седем седмици по-рано дори не би могъл да мечтае, че в Ню Йорк ги очакваше нов свят.

Знаеха, че ще бъдат подложени на медицински прегледи от американската здравна служба, а около час по-късно да се качат на автобус с останалите бежанци и да отидат в лагера в Осуего. След един-два дни щяха да са свободни да си тръгнат.

Прибраха се в каютата си и се изтегнаха на койките. Еманюел спа неспокойно и в пет сутринта чу спускането на котвата. Джейкъб нахлузи обувките си, облече палтото върху пижамата си и се качи на палубата, за да види статуята на свободата и светлините на Ню Йорк. И веднага щом стъпи на палубата, я видя. Статуята, подарък от Франция, превърнала се в символ на мира и свободата, която приветстваше хората в Америка още преди да са стъпили на земята.

Еманюел се събуди малко по-късно, предположи къде се намираше съпругът й и отиде да го потърси. Не беше трудно да го открие. Джейкъб стоеше до парапета и не сваляше поглед от новия град. Той се усмихна широко, когато видя жена си.

— Какво правиш тук? — нежно го попита тя.

— Нищо — отговори той, после се поправи. — Поздравявам новата ни приятелка — махна той към статуята на свободата, а Еманюел го хвана за ръката.

Започваха приключението заедно, единствената възможност, която имаха, а и най-добрата.

Все още бе тъмно, когато се върнаха в каютата, за да поспят още час-два. Предстоеше им дълъг ден. Джейкъб легна до Еманюел и я прегърна. Другата двойка спеше дълбоко. Младоженците се унесоха и се събудиха, когато усетиха корабът да се раздвижва отново, теглен от влекачите в пристанището. Облякоха се бързо и се качиха на палубата. Очите на Джейкъб се просълзиха, когато бавно приближиха пристанището на Ню Йорк и спуснаха котва. Багажът им вече бе готов и те зачакаха търпеливо, както им беше наредено. Най-после един служител пристигна, за да ги отведе за медицинските прегледи. Придружаваше го друга двойка, по-възрастна от семейство Стайн. Останалите пътници вече бяха слезли от кораба. След прегледа Еманюел и Джейкъб ги последваха, слязоха от кораба и стъпиха на кея, където ги очакваше автобус. Военните напуснаха кораба, а няколкото цивилни бяха посрещнати от близките си. Джейкъб последва Еманюел в автобуса. Имаше и три други двойки, които не бяха виждали преди. Благодариха на служителя, а той им връчи документите за легален престой в Съединените щати и им пожела късмет. Не знаеше откъде са, но веднага си личеше, че са преживели много.

Никоя от двойките не проговори докато пътуваха към Осуего, никой не знаеше какво ги очаква. Когато пристигнаха, видяха обикновен военен лагер, с бараки за имигрантите, които се движеха свободно и весело си бъбреха. Имаше табели на няколко езика, които указваха къде да отидат. Те лесно намериха офиса, където отново прегледаха документите им и им ги върнаха.

Еманюел беше ококорила очи от тревога и прошепна тихо на френски:

— Ами ако ни откажат?

Джейкъб я стисна за ръката и я успокои, че това вече не можеше да се случи. Оказа се прав. Еманюел през целия път бе очаквала нещо да се обърка, но всичко бе минало гладко.

Влязоха в огромна зала, където се движеха безброй хора и говореха на всички познати езици. Чуха руски, френски, немски, имаше и много италианци, и няколко групи мъже с ирландски акцент. Имаше и няколко поляци и чехи. Връчиха им пакети с информация, съдържаща всичко, от което се нуждаеха. Следобед ги прегледаха отново, направиха им проби за туберкулоза, сифилис и проказа и ги ваксинираха срещу едра шарка.

По време на прегледа Еманюел забеляза, че лекарят видя татуирания на ръката й номер. Той я погледна озадачено и я попита за него на развален френски. Тя му обясни, че това е номерът й в концлагер „Бухенвалд“. Лекарят беше ужасен, не беше виждал подобно нещо. По-късно Джейкъб й каза, че и неговият доктор реагирал по същия начин.

— Може би ние сме първите оцелели от концлагер, които са пристигнали тук — отбеляза той.

Не се притесняваше от татуирания номер, но Еманюел се чувстваше неудобно. Напомняше й непрестанно за лагера и тя винаги носеше дреха с дълъг ръкав. Дори когато отиваше да се къпе, носеше риза, за да не могат другите жени да видят ръката й.

— Трябва да се гордееш с татуировката — каза й Джейкъб. — Тя означава, че си изтърпяла най-ужасното, на което нацистите бяха способни. Знак на смелост, сила и победа на доброто над злото.

За Еманюел обаче тя бе физическо напомняне за две години мъка, болка и загуба. А и имаше безброй белези по тялото, които бяха доказателство за ужасите. Джейкъб също бе понесъл жестоки побоища, счупено рамо, зараснало накриво и видимо по-високо от другото, както и счупена ръка, която лекарят в концлагера бе отказал да оправи, тъй като евреите нямали право на лекарска помощ и били гнусни вредители.

На следващия ден завършиха процедурите по официалното им влизане в страната и сега оставаше само да чакат да пристигне някой от организацията за помощ за евреите, който да ги закара до Ню Йорк.

В просторната чакалня имаше стотици хора, някои от които бяха прекарали доста време там — или заради здравето си, или заради неуредени документи. Имаше и много жени, и деца, за които бяха направили игрална площадка навън. Беше облекчение да видиш здрави и щастливи деца отново, гледка, която не бяха виждали дълго време. Казаха им къде се намират общежитията. До спалните имаше огромна трапезария, където всички се хранеха.

След малко те отидоха да си намерят леглата и видяха дълга редица с кушетки и двуетажни легла. Техните се намираха в далечен ъгъл, а близо до тях имаше прозорец, от който се виждаха поляните и дърветата навън.

Еманюел реши да подремне, а Джейкъб разгледа наоколо. Всички имигранти в Съединените щати сега минаваха оттук, тъй като остров Елис не беше на разположение. По-късно вечеряха в трапезарията и си легнаха, изтощени от емоциите около пристигането и тревогите за предстоящото.

На другия ден служителка на еврейската организация им донесе приветствено писмо от семейство Роузън. Еманюел и Джейкъб бяха готови да потеглят към Ню Йорк. Жената трябваше да ги настани в малкия апартамент, който семейство Роузън бяха наели за тях на улица „Хестър“.

Кварталът бе еврейски, надписите на всички магазини бяха на иврит. Имаше кашер месарници, сладкарници и бакалии. Семейството на Джейкъб не беше религиозно и не купуваше кашер храна. Родителите му имаха френски готвач в продължение на много години и не спазваха винаги еврейските традиции. Еманюел каза, че и нейното семейство не било религиозно и майка й не се интересувала от храната, макар да палела свещи и да пеела молитви на Шабат, защото обичала традицията. Еманюел и сестра й помагали със свещите и тананикали молитвите с нея.

Адресът, където спряха, бе тясна овехтяла кооперация, с няколко стъпала, които водеха към предната площадка. Жилището им се намираше на шестия етаж и нямаше асансьор. Сградата бе шумна. Чуваха се бебешки плач и викове на деца. За Еманюел и Джейкъб това бяха звуците на обикновения семеен живот. Еманюел изглеждаше шокирана. Беше забравила какво е нормален живот. Децата в концлагера бяха мълчаливи, защото се страхуваха да привлекат вниманието на надзирателите към себе си. Повечето от тях бяха убити още когато пристигнаха, тъй като не бяха достатъчно здрави или силни, за да работят. Запазваха ги живи само ако бяха над дванайсет-тринайсет години и здрави. Замълчаха и се вслушаха в гласовете, после се изкачиха до апартамента си.

Той се състоеше само от една малка мебелирана стая. Всичко в нея беше вехто и скромно. Леглото се сгъваше към стената, както им показа жената. Имаше комплект чаршафи, няколко изтънели хавлии, две тънки възглавници, две тенджери в кухнята и очукан чайник. Мебелите изглеждаха стари и доста използвани. Но имаха всичко, от което се нуждаеха. Оставиха куфарите си и се огледаха. Апартаментът гледаше към вътрешния двор и бе тъмен, без директна слънчева светлина. Джейкъб си помисли, че наемът сигурно бе нищожен, но все пак имаха покрив над главите и след година, когато щеше да им се наложи да си плащат сами, сумата нямаше да е голяма. Дотогава щяха да спестят достатъчно пари от работа, както бе уговорено със семейство Роузън. Те очакваха Джейкъб и Еманюел да се издържат сами до края на годината. Подаръкът за тях бе пътуването до Америка, документите им, малък апартамент за година и най-важното — работа. Младоженците трябваше да поемат останалите разноски — храна, дрехи, транспорт. В писмото си до тях Хари Роузън им беше обяснил, че това бе най-доброто, което може да направи. Джейкъб изпитваше силна благодарност към семейство Роузън. Бяха ги спасили от просешки живот в собствените им страни, където вероятно нямаше да успеят да си намерят работа, нито жилище, което да могат да платят.

След като със служителката разгледаха жилището и миниатюрната баня, те слязоха обратно долу и отидоха до шивашката фабрика на Хари Роузън. Намираше се на „Трийсет и седма“ улица, в стара тухлена сграда. Качиха се горе с товарния асансьор, а жената им обясни, че другата двойка, подпомогната от семейство Роузън, бяха пристигнали предишния ден и настанени в кооперация, която не бе така хубава както тяхната.

Изчакаха благодетеля си в чакалнята, където той се появи след двайсетина минути. Беше нисък, закръглен и плешив мъж с усмихнати очи. Носеше риза, вратовръзка и лъскав сив костюм. Протегна ръка на всеки от тях. Джейкъб му заговори на отличен английски и му благодари, а Еманюел се притесни, когато го видя. Страхуваше се, че той може да промени решението си и да ги изпрати обратно в Европа. Хари изглеждаше учуден от перфектния английски на Джейкъб с лек британски акцент, получен в елитните училища. Джейкъб го увери, че Еманюел ще положи усилия и бързо ще научи езика. Той самият й предаваше уроци по английски.

Хари им каза, че ще започнат новата си работа в осем сутринта на другия ден. Щеше да отведе Еманюел при шивачките, за да им покаже как се справя с бродериите, поставянето на мъниста и пайети и деликатното шиене на ръка, както и работата с шевната машина. Джейкъб попита новия си шеф каква работа му бяха определили и добави, че силата му е във финансите и математиката, имаше опит в банката на баща си.

— Имаме си счетоводител за всичко това — отвърна Хари. — Не знаех, че говориш английски толкова добре — добави той.

— Пишеше го в резюмето ми — небрежно каза Джейкъб.

— Предполагам, че не съм го прочел много внимателно. Както и да е, ти ще си в екипа по поддръжката. Това е най-доброто, което мога да направя. Но все пак е работа и ще получаваш заплата.

— Ние сме ви изключително благодарни — каза Джейкъб, а Еманюел кимна.

Беше разбрала всичко. Английският й се подобри по време на пътуването до Америка, тъй като Джейкъб беше съвестен и добър учител, но все още се срамуваше да говори. Сега Джейкъб й говореше почти непрестанно на английски.

Тръгнаха си след малко, разходиха се из квартала, купиха си малко продукти със скромната сума, която организацията им бе дала, и се прибраха. Апартаментът им миришеше на плесен, но все пак беше техен дом. Еманюел се замисли колко ли дълго щеше да им се наложи да останат тук. Дори апартаментът, който бе споделяла с майка си и сестра си, бе по-голям и много по-хубав от този. Но пък всичко това бе в миналото. Сега трябваше да се справят с новото положение и ако се трудеха усърдно, може би един ден щяха да си позволят по-хубаво жилище. Поне вече бяха в безопасност. Еманюел не се чувстваше сигурна никъде. И двамата бяха преживели страховити неща и тя се страхуваше, че може да им се случат отново, дори и в Ню Йорк.

Тя приготви вечеря и откри, че три от котлоните на печката не работеха, а едната тенджера бе пробита, но знаеше, че не бива да се съсредоточава върху това. Прибра остатъците от вечерята в малкия хладилник. Джейкъб я наблюдаваше и се опитваше да забрави колко различен бе животът му навремето. Тази мисъл го тормозеше от време на време. Красивият дом на родителите му, елегантните и щедри баба и дядо, замъкът им, превзет от нацистите, многобройните прислужници, великолепните картини, охолният живот на родителите му. А сега бе изпаднал до мизерно съществуване. Но пък най-важното беше, че с Еманюел бяха живи, а никой от роднините му не бе преживял войната. Той бе последният оцелял в този изгубен свят. Щеше да е хубаво, ако можеше да сподели предишния си живот с Еманюел, която не се бе радвала на голям разкош в Париж.

Първата им нощ в апартамента бе и първата, която прекараха сами откакто се ожениха преди шест седмици. Еманюел изглеждаше притеснена докато той й помагаше да застели леглото със старите, захабени чаршафи. Минути по-късно си легнаха и откриха телата си като мъж и жена. Джейкъб беше нежен и мил, а и двамата внимаваха да не си причинят болка. Тя се отпусна спокойно в прегръдките му и се почувства в безопасност за първи път от години. Тази нощ кошмарите не я споходиха. Джейкъб се бе превърнал в мирното й убежище и център на нейния свят.

След прекрасната нощ заедно двамата станаха рано. Джейкъб приготви кафето, а Еманюел препече филийки. Пристигнаха на работа навреме. Джейкъб се изненада, когато мъжът, на когото трябваше да помага, му подаде гащеризон. След миг разбра, че ще бъде помощник на чистача. Очевидно нямаше да използват образованието, таланта и стажа му. Връчиха му кофа и парцал, и му възложиха най-неприятната задача, почистването на тоалетните. Той прекара целия ден в търкане, миене и изпразване на кофите за боклук. Не спомена и дума за това и не се оплака на Еманюел, когато се видяха за малко по обед, само я попита как е с нейната работа. Еманюел му отговори честно, че дрехите бяха евтини боклуци, а тя пришиваше перли, мъниста и апликации по грозни блузи. Но работата беше лесна за нея. Тя забеляза унилия му поглед и отгатна, че бе подложен на унижение, но Джейкъб бе преживял много по-лошо, а и нямаха друг избор.

Запознаха се с другата двойка на семейство Роузън. И двамата бяха немци, освободени от „Аушвиц“. Те също бяха изгубили семействата си. Били женени още преди да ги депортират, нямали деца. Но за разлика от Джейкъб и Еманюел, те бяха огорчени и ядосани заради нещастията си, времето в концлагера и работата си при семейство Роузън. Смятаха, че тук ги използват като роби. Казваха се Хилда и Фриц. Тя миеше чинии в стола, а той бе в екипа, който поддържаше фабричните машини. Гащеризонът и ръцете му бяха омазани с грес. Фриц бе работил като инженер преди войната.

Джейкъб искаше по-добра работа от чистач, но не му предложиха такава. Това го изпълни с решителност да се справи добре в бъдеще и да изкара повече пари, за да не е изложен на милостта на Хари Роузън завинаги. Беше съгласен с Фриц. Хари ги експлоатираше, но вместо да хленчи, Джейкъб реши, че трябва да си намери по-добра работа.

И двамата мълчаха докато пътуваха с метрото към дома си вечерта. Когато се прибраха, помогна на Еманюел да приготви вечерята. Тя не притежаваше големи умения в кухнята, а и той не беше по-добър. Майката на Еманюел бе готвила в дома им, а за Джейкъб се бяха грижили армия слуги и френски готвач.

Хапнаха спагети и салата от домати, а и нито искаха, нито можеха да си позволят много повече. Еманюел се бе примирила с работата си във фабриката на Хари Роузън, но виждаше, че Джейкъб е нещастен. Той харесваше шефа си, но мразеше черната работа, която върши. Беше очаквал по-добри възможности в Америка и по-сериозни предизвикателства и затова бе убедил жена си да дойдат тук. А сега се чувстваше отговорен, че не бяха получили това, на което се бяха надявали.

— Ще намериш нещо друго, когато си изпълним задължението към семейство Роузън — окуражи го Еманюел.

Бяха подписали договор да работят при Хари една година и трябваше да го спазят. За Джейкъб бе очевидно, че Хари бе успял да застреля два заека с един куршум. Изглеждаше добър и щедър човек, беше им подал ръка, но плащаше и на тях, и на другата двойка по-ниски от минималните заплати и ги използваше докрай. Те бяха готови да се трудят усърдно, но Джейкъб искаше да си потърси по-добра работа, да използва уменията си. Засега обаче трябваше да чисти клозети и да изпълнява всичко, което изискваха от него през следващата година.

Беше юли и кошмарно горещо във фабриката, където нямаше климатици. През август най-после се запознаха с Рейчъл Роузън, съпругата на Хари. Тя се държа надменно и с презрение с Джейкъб и Еманюел. Беше претенциозна и натруфена и гледаше на тях като на втора ръка хора. Еманюел се ужаси, уплаши се, че жената може да ги уволни и да останат без работа и жилище. Тя никога не се чувстваше сигурна, въпреки уверенията на Джейкъб, че еврейската организация ще им помогне, ако това се случи. Еманюел не се доверяваше на никого, освен на Джейкъб и вече не вярваше на благосклонната съдба и милостивия Бог. Двете години в концлагера я бяха лишили от вяра.

Но каквото и да се случеше, трябваше да го понесат за една година, и внимаваха да не дразнят благодетелите си. Бяха хванати в капан и се държаха мило и почтително с всички във фабриката. Вършеха си работата без оплаквания и всички ги харесваха.

На края на първата година от пристигането им в Америка, те се мъчеха да свържат двата края и едва успяваха да си позволят да си купят храна и да си платят дребните разходи. Бяха като шокирани, когато откриха, че Еманюел е бременна, това засега не влизаше в плановете им. Не можеха да си позволят бебе с мизерните заплати, които получаваха от Хари Роузън, а и Еманюел се страхуваше да има деца. Ами ако целият онзи кошмар се случеше отново? Тя постоянно имаше проблеми със стомаха и, по настояване на Джейкъб, отиде на лекар, който й съобщи, че е бременна. Прегледът и кръвната проба го потвърдиха. Паникьосана, тя съобщи новината на Джейкъб. Той искаше деца, но не в близките години, защото просто не можеха да си го позволят. Джейкъб се тревожеше как ще издържат детето си и реши да си намери втора работа вечер. Опита се да успокои жена си, но не постигна успех. Две седмици по-късно тя му каза за възможността, за която една от колежките й бе споменала. Някои от другите шивачки бяха французойки и тя често си бъбреше с тях. Казаха й, че продавачите на едро и търговците на диаманти вечно търсели доставчици. Работата била доста отговорна, тъй като през ръцете на доставчиците ежедневно минавали скъпоценни камъни за хиляди долари. Търсели сериозни хора, на които може да се има доверие. Бизнесът бил изключително доходоносен, тъй като се плащали добри комисиони. Работодателите използвали най-вече млади момчета за доставчици, но Еманюел се зачуди дали Джейкъб не би могъл да се занимава с това, вместо да търка подовете и клозетите във фабриката. Договорът им с Хари почти бе изтекъл и изкарваха само колкото да си платят наема, но сега щяха да имат и бебе.

Джейкъб се заинтригува от идеята, макар да не знаеше нищичко за бижутерския бизнес, с изключение на красивите бижута, които майка му и бабите му носеха преди войната. По настояване на Еманюел, той раздаде резюмето си на всички бижутери наоколо по време на обедната си почивка. Бижутерският район се намираше на няколко преки на север от мястото, където те работеха. Джейкъб пропускаше обеда си, за да разнася резюмето си, и след две седмици един от бижутерите му се обади у дома и го помоли да отиде при него на следващия ден, за да поговорят.

Джейкъб взе единствения си костюм на другия ден и бързо се преоблече през обедната почивка, после измина почти тичешком десетте пресечки до адреса на бижутера на „Четирийсет и седма“ улица. Беше малък магазин с невпечатляваща витрина. Възрастна жена го попита как може да му помогне, после отиде да доведе Израел Хоровиц от задната част на магазина, когато Джейкъб й обясни, че има среща с него. Сърцето му заби лудо докато чакаше. След секунди сивокос мъж на около шейсет изскочи от заключена врата и огледа Джейкъб преценяващо. Той се ръкува с него и го покани в задната стаичка да поговорят. Имаше силен акцент, който младият мъж разпозна като чешки или полски, но двамата си говореха на английски. Влязоха в кабинета и Израел Хоровиц седна зад бюрото си. Имаше сериозно лице и мили очи, които загледаха Джейкъб напрегнато. Никой от двамата не проговори за момент.

— Защо искаш работа като доставчик? — най-после наруши мълчанието бижутерът, а Джейкъб го погледна с уважение. — Стар си за това, обикновено използваме петнайсет-шестнайсетгодишни момчета. Нашият равин ни ги намира. Привличат по-малко внимание от възрастен мъж, който се разхожда наоколо с диаманти в джоба.

— Нуждая се от по-добре платена работа — честно отговори Джейкъб.

— С какво се занимаваш сега? — попита Израел. — Не го пишеше в резюмето ти.

— Помощник-чистач в шивашка фабрика — отговори Джейкъб без преструвки. — Пристигнах от Германия преди една година заедно със съпругата ми. Собственикът на фабриката ни спонсорира чрез еврейската организация за помощ.

Възрастният мъж кимна, а сините му очи се вторачиха напрегнато в Джейкъб.

— Депортиран ли беше?

Джейкъб кимна.

— Да, от Виена.

— А семейството ти?

— Всички заминахме заедно. Първо ни изпратиха в „Берген-Белзен“, а после всички бяхме откарани в „Бухенвалд“.

„Берген-Белзен“ беше транзитен концлагер, където задържаха депортираните известно време, а после ги изпращаха в други лагери.

— „Бухенвалд“ беше един от най-ужасните — обясни Джейкъб. — Концлагер, където всеки вършеше тежка работа, като мен и съпругата ми. Убиваха хората незабавно, ако решаха, че не се трудят достатъчно усърдно. Или ги изпращаха в газовата камера. Много хора умряха от глад и болести — тихо каза той.

— А семейството ти? — попита Израел.

В стаята се възцари мълчание, Джейкъб се опитваше да потисне емоциите си.

— Аз съм единственият оцелял. Родителите ми, баба и дядо и двете ми по-малки сестри загинаха в лагера. Нямам при кого и какво да се завърна във Виена, освен лоши спомени.

Старият човек кимна и очите му се насълзиха. През последната година, откакто войната приключи, бе чувал същата история неведнъж. Прекалено много хора бяха чакали твърде дълго, за да се измъкнат, и резултатите бяха трагични.

— Съпругата ми и аз сме от Варшава — каза той. — Пристигнахме тук преди дванайсет години, през 1934-а, когато видяхме какво предстоеше. Никой не пожела да дойде с нас. Не вярваха, че немците ще успеят да изпълнят плановете си. Живеехме в цивилизовани страни и никой не можеше да си представи ужасите, които последваха. Но времената бяха варварски. Семейството ми притежаваше най-големия бижутерски магазин във Варшава. Пристигнахме тук с много малко, но все пак сложихме начало на бизнеса. Никой от семейството ми не оцеля във войната. Всичко, което ни свързваше с Европа, се изпари. Роднините ни бяха изпратени в „Аушвиц“ и в „Дахау“. Какво работеше баща ти преди войната? — попита Израел с интерес.

Харесваше семплия, очевидно отлично образован и възпитан младеж. Докато го гледаше, му бе трудно да повярва, че е едва на двайсет и шест години. Беше невероятно зрял за възрастта си, а и посивялата на места коса подвеждаше. Изглеждаше поне на трийсет и пет. Но загубите, които и двамата бяха претърпели, ги свързваха. Основната разлика между тях бе, че Джейкъб бе оцелял в концлагер, а Израел бе избягал от Европа навреме и бе преживял войната в Ню Йорк.

— Семейството ми притежаваше банка отговори Джейкъб. — Прадядо ми я създал навремето. Вече я няма, разбира се. Нацистите я взеха веднага след Аншлуса, когато Германия завзе Австрия, твърдейки, че е мирно действие в полза на Австрия. Но скоро след Аншлуса всички евреи бяха изритани от службите и домовете си и депортирани. Домовете ни също бяха заграбени. Сега нямам абсолютно нищо.

— А съпругата ти?

— Тя е французойка и също загуби семейството си. Запознахме се в „Бухенвалд“. Тя дойде тук с мен. Работодателят ни подпомогна заедно с още една двойка. Не е било лесно, но той познава хора в Комисията за бежанците от войната.

— И ви плаща почти нищо в продължение на година, като се отнася с вас като с роби — кимна Израел.

Беше чувал подобни истории и преди. В някои случаи спонсорството не бе благотворително действие, както изглеждаше.

— Все пак сме им благодарни — учтиво каза Джейкъб. — Договорът ни изтича след месец. Ще трябва да платим наема на жилището си.

Той се поколеба за миг. Не искаше да звучи като отчаян човек, но Израел Хоровиц бе честен и откровен с него, а и изглеждаше свестен мъж.

— Очакваме и бебе. Нуждая се от по-добра работа.

Бижутерът кимна отново.

— Какво знаеш за диамантите? — попита той Джейкъб.

— Нищо. Виждал съм само тези, които бабите ми и майка ми носеха, но никога не съм обръщал голямо внимание на бижутата им — отговори Джейкъб с усмивка. — Разбирам от финанси и икономика. Подготвях се да работя в банката след дипломирането си.

— Но те принудиха да напуснеш университета след Аншлуса?

Джейкъб кимна утвърдително.

— Да, но работих в банката ни по време на ваканциите. Оставаше ми само един семестър, когато ме депортираха.

Израел Хоровиц кимна отново. Погледна колебливо за миг, после вдигна очи към Джейкъб, който седеше срещу него.

— Имах син на твоята възраст. Умря през войната. Станахме американски поданици, след като пристигнахме тук. Дейвид се записа доброволец веднага след Пърл Харбър. Съпругата ми го молеше да не го прави. Убиха го в Иво Джима. Нямаме други деца. Жена ми не е добре откакто той загина. Преди работеше в магазина с мен, но вече не може. Нямаме друго семейство след кошмарите в Европа. Бих могъл да използвам млад човек като теб да ми помага, ако се отнасяш сериозно към бизнеса. Интересуваш ли се въобще от камъни? Вълнуващ занаят е. Мога да те науча на много неща, ако имаш желание. Това може да се окаже благословия и за двама ни. С какво се занимава съпругата ти?

Израел предполагаше, че произходът и образованието й бяха сходни с тези на Джейкъб. Не беше така, макар това да нямаше значение за никой от тях, а и Джейкъб никога преди не бе обичал толкова силно някого. Еманюел беше изтънчена и изискана жена, въпреки скромния си произход.

— Тя е шивачка във фабриката на Роузън. Ужасно съжалявам за сина ви.

Израел кимна разбиращо.

— Чувал съм, че Роузън се отнася ужасно с работниците си. Може би по-късно ще намерим работа за жена ти тук. По-голямата част от бизнеса ми е с другите продавачи на диаманти. За мен работят двама резачи на диаманти. От Белгия са и са тук от дълго време. Страшно ги бива в работата. Уважавани сме в занаята. Колко скоро можеш да започнеш?

— След четири седмици — отговори Джейкъб, а сърцето му заби лудо.

Не знаеше какво щеше да му плаща Хоровиц, но възможността звучеше чудесно. Първо искаше да спази договора си с Хари Роузън. Това му се струваше единственото почтено и справедливо нещо. Все пак семейство Роузън ги бяха докарали в Америка, въпреки лошите условия за живот и работа. Но без тях двамата с Еманюел нямаше да са в Ню Йорк.

Израел Хоровиц се изправи и протегна ръка.

— Имаш работата. Ще започнеш като доставчик и ще трябва да научиш останалото. В бизнеса има доста тънкости, но аз ще те науча на всичко, което знам.

Джейкъб не знаеше как да му благодари. Хоровиц съобщи и заплатата му, двойно по-голяма от тази, която му даваше Хари Роузън. Така щеше да успее да плаща наема с лекота и да купува по-добра храна. Нуждаеха се от това, тъй като Еманюел, вече бременна, все още бе прекалено слаба. Той самият бе понапълнял през изминалата година, но тя бе качила едва няколко килограма. Стомахът я тормозеше твърде често, а сега й прилошаваше от бременността, което го тревожеше. Джейкъб нямаше търпение да й разкаже за работата, която бе получил, при това с възможност и за нея един ден. Щеше да й се наложи да работи след раждането на бебето, защото не можеха да си позволят да се откажат от заплатата й, макар ужасно да му се искаше тя да си остане у дома. Но нямаше как да си го позволят сега. Може би някой ден. А междувременно щяха да се опитат да намерят детегледачка в квартала, която да не иска прекалено много пари.

Израел изпрати Джейкъб до входа на магазина. И двамата изглеждаха доволни, а Джейкъб бе толкова развълнуван от перспективата, че му се искаше да заподскача докато тичаше обратно към фабриката. Закъсня с петнайсет минути, защото срещата бе отнела доста време, но си помисли, че дори да го уволнят от фабриката, нямаше да съжалява. Имаше прекрасна нова работа! Нямаше търпение да съобщи новината на Еманюел.

Шефът му се скара заради закъснението, а Джейкъб се извини, зае се незабавно с работа и свърши навреме. Не видя Еманюел до края на деня, когато си тръгнаха заедно. Веднага й разказа за срещата докато пътуваха с метрото към къщи.

— Господин Хоровиц ми каза, че някой ден може да има работа и за теб — усмихна се Джейкъб.

Двойно по-високата му заплата щеше да осъществи мечтата им, при това сега, когато най-много се нуждаеха от пари. Но Еманюел се разтревожи в мига, когато чу, че и за нея може да има работа при бижутера.

— Не знам нищо за диамантите и бижутата. И няма да е разумно и аз да работя за него. Ами ако се ядоса и уволни и двама ни? Ще изпаднем в безизходица.

Тя не спираше да се тревожи за всичко и винаги си представяше най-ужасния сценарий. Не се доверяваше на нищо и никого, освен на съпруга си. Войната я бе наплашила, че вечно ще им се случват лоши неща.

— Защо тогава не се опиташ да си намериш по-добра работа като шивачка? Не си задължена да оставаш при Роузън.

Джейкъб не искаше тя да остава там. Беше способна и той бе убеден, че някъде другаде щяха да й плащат по-добре. Нямаше начин да получи по-малка заплата, а и Хоровиц не сгреши, когато каза, че Хари Роузън се отнася с работниците си като с роби. Беше ги спасил от Германия, но не се оказа почтен човек и сделката му вършеше много по-добра работа на него, отколкото на тях.

— Никой няма да ме наеме сега, когато съм бременна. Трябва да остана във фабриката докато бебето се роди.

Очакваха детето през декември, но тя още не бе съобщила на семейство Роузън. Беше в третия месец, но не й личеше, тъй като бе твърде слаба, и вероятно нямаше да й проличи скоро. А тъй като седеше и шиеше по цял ден, вероятно можеше да работи до края на бременността, макар Джейкъб да не одобряваше идеята. Първите няколко месеца бяха тежки и засилиха стомашните й проблеми.

— Може би, след като бебето се роди, господин Хоровиц ще може да ти намери работа — каза Джейкъб обнадеждено.

Той самият нямаше търпение да започне новата си работа. Оставаха му само четири седмици да чисти и изнася боклуци, а после щеше да има хубава служба и да се отнасят с него като с човешко същество. Това бе истински дар от Бога.

Отпразнуваха със семпла вечеря, която Джейкъб приготви, макар че Еманюел хапна съвсем малко. И двамата бяха щастливи и той й бе благодарен за идеята да кандидатства за работа. В девет часа Еманюел вече спеше дълбоко в прегръдките му. Чувстваше се изтощена през последните месеци. Бременността бе изцедила бездруго крехкото й здраве. Лекарят й бе казал, че ще са нужни години, за да се съвземе от преживяното в концлагера. Двете години глад и жестокости й се бяха отразили ужасно. Джейкъб също бе пострадал сериозно, но беше по-силен. Тялото му се съвзе по-лесно от нейното. А и той гледаше оптимистично на живота, макар да се тревожеше повече отпреди. Еманюел пък не можеше да се освободи от мисълта, че това, което бяха изтърпели, можеше да се случи отново.

Джейкъб я успокояваше, но страхът бе вечният й спътник. Притесняваше се, че нещо може да не е наред с бебето, или то да умре при раждането, или да им бъде отнето. Беше загубила всички, които обичаше, с изключение на Джейкъб, и страховете й се съсредоточаваха и върху него. Просто не можеше да превъзмогне тревогите.

 

 

Две седмици след срещата с Израел Хоровиц, Джейкъб предупреди Хари Роузън, че напуска. Работодателят му прие новината лошо и се развика.

— Как смееш, след всичко, което направих за теб?!

После го заплаши, че няма да им позволи да запазят апартамента, но накрая омекна и каза, че могат да останат там още една година, стига да си плащат наема навреме. Джейкъб бездруго възнамеряваше да прави това. Хари Роузън бе умилостивен от мисълта, че Еманюел оставаше при него, при това на абсурдно ниската заплата, която й даваше. Той бе наясно с таланта й и разчиташе на благодарността и чувството за дълг на младежите, задето им бе помогнал. Джейкъб го предупреди, че Еманюел е бременна и ще роди през декември. Хари заяви, че очаква тя да работи до края на бременността и да се върне на работа две седмици след раждането.

Джейкъб не му отговори. Искаше да измъкне жена си от ноктите на Хари Роузън. Но засега поне той се отърва, а и кой знаеше къде щеше да го отведе новата му работа. Надяваше се, че ще е далеч от Хари Роузън и хора като него. Но пък той му бе отворил врата към бъдещето и Джейкъб му беше благодарен. През последния си ден във фабриката той се ръкува любезно с шефа си, благодари му и си тръгна. Еманюел го чакаше навън. Новият му живот започваше. Сега. И той възнамеряваше да го направи по-добър и за двама им, и за бебето.