Даниел Стийл
Пепел от диаманти (17)

17.

Както беше обещал, Ричард й звънна сутринта, за щастие, след като Макс бе тръгнал на работа. Той отлетя за Албъкърки с новия си самолет, тъй като имаше среща там за обяд. Джули се почувства като свободна жена, когато подкара към Ню Йорк. Имаше час при лекаря си в три и се бе разбрала с Ричард да се видят за обяд в италиански ресторант в Трайбека, където не бе твърде вероятно да срещне някой познат. Не правеха нищо неморално или забранено, просто един обяд. Или поне тя се оправдаваше с това докато шофираше. Беше облякла елегантна черна рокля и се чувстваше бляскава въпреки наедрялото си тяло, което изглеждаше странно неподходящо за среща с нов мъж. Роклята беше къса и подчертаваше красивите й крака, а и беше сложила обувки с високи токчета. Носеше черно вълнено палто, а русата й коса бе разпусната по гърба.

Ричард я чакаше в ресторанта и я целуна, когато се видяха, а тя му се усмихна широко. В един ден той се бе превърнал в безопасното й пристанище, в бягство от омразния живот и мъжа, когото вече не обичаше. Ричард беше въплъщение на вълнението, любовта и надеждата. Прекрасна промяна — след съпруг, който я пренебрегваше, и три деца, на които не можеше да даде нищо.

Бъбриха си по безброй различни теми и избягваха обсъждането на бъдещето. Искаха първо да се насладят на настоящето, а и бяха определили основните правила предишния ден. Не се нуждаеха от нищо повече за момента, освен да се опознаят един друг и да осмислят чувствата си. Ричард я караше да се смее както не се бе смяла от години. Тя вече не можеше да си спомни дали някога бе изпитвала същото и към Макс. Сега ставаше дума за двама зрели хора, които искаха да са заедно и знаеха защо. Част от това беше сексуалното привличане, въпреки състоянието й, а другата част бе чисто емоционална нужда да запълнят празнината в живота си. Ричард спомена, че не се е влюбвал от много дълго време. За Джули той бе странна комбинация от добър приятел и мъж, когото искаше да обича. Той бе всичко, което Макс не беше. Финансово стабилен през целия си живот, докато Макс бягаше от бедността и носеше белезите си от страховете на родителите си. Джули бе наясно, че той никога нямаше да спре да бяга и да се опитва да увеличи богатството си, макар че бракът им умираше. Ричард й каза, че има апартамент в Трайбека. Искаше да й го покаже, но се притесняваше тя да не си помисли, че възнамерява да я съблазни още на втората им среща. Държеше да прояви уважение към нея и да й остави време да обмисли нещата. Той беше свободен човек, а тя — не. Положението бе несравнимо по-сложно за нея. Каза й, че от апартамента му се разкрива прекрасна гледка към река Хъдсън и тя полюбопитства да го види. Чувстваше се съвсем удобно да отиде там с него за няколко минути, преди да потегли към горната част на Манхатън при лекаря си.

— Обещавам да се държа прилично зарече се Ричард и й каза, че апартаментът му се намира на две пресечки от тях.

Тръгнаха натам под топлото априлско слънце, хванати подръка. Той й разказваше истории за детството си, а тя се смееше весело. Ричард беше забавен и приятен и тя въобще не се притесняваше от факта, че той открито сваляше съпругата на друг мъж. Бяха подходящи един за друг и много си приличаха. Откриха безброй общи интереси и в изкуството, и в книгите, които харесваха. През самотните си години с Макс, Джули откри литературата и изкуството. Двамата харесваха и същите градове в Европа. Ричард обеща да я заведе във Венеция с яхтата си, която в момента бе на пристанище в Южна Франция.

Кооперацията, където той живееше, бе ремонтиран склад с по един огромен апартамент на всеки етаж. Имаше тузарски вид, който бе типичен за Трайбека и районите наоколо. Наблизо се намираха Сохо и Месарския квартал. Качиха се на последния етаж с товарен асансьор, който отвори врати направо в апартамента. Джули се озова в нещо, което приличаше на модерна художествена галерия, с дълбоки удобни бели канапета, разпръснати из стаята, скулптури от прочути творци и движеща се скулптура на Калдер, която висеше от тавана. Вита стълба водеше към спалнята, а високите прозорци разкриваха гледка към реката. Жилището бе обзаведено от известен дизайнер. Имаше цяла стена с редки книги, а кухнята беше от черен гранит. Апартаментът беше изискан и лъскав като самия него. Свят, където децата не биха се почувствали удобно, нито добре дошли. Джули си помисли, че това бе неговото място, както и на човека, с когото искаше да бъде.

— Добре дошла в скромното ми жилище — пошегува се той, като метна ключовете на гранитния плот.

Мраморът, стъклото и хромираните повърхности бяха в рязък контраст с удобните канапета, които те прегръщаха нежно, когато седнеш. Ричард я покани да се настани и тя се засмя, когато потъна в канапето.

— Ще имаш нужда от кран, за да ме вдигнеш — предупреди го тя.

Той седна до нея и нежно пъхна ръка под роклята й с въпросителен поглед, за да види дали щеше да го спре. Но тя не го направи, а и не искаше.

— Имам чувството, че ни очакват неприятности — прошепна тя, а той спря думите й с целувка.

— Не и ако и двамата го искаме — отвърна Ричард, прокарвайки ръка по корема й и надолу.

Спря и я погледна нежно.

— Не искам да направя нищо, което ти не желаеш, Джули.

Но тя не желаеше той да спира, а миг по-късно не можеха да спрат. Той съблече палтото й и внимателно вдигна роклята над главата й. Гърдите й бяха пищни, а коремът — голям, но тялото й беше слабо и стегнато.

— Ти си идеалната скулптура, която отразява женствеността — отбеляза той.

Целуваха се страстно, а тя съблече дрехите му и двамата се отпуснаха голи в прегръдката на канапето. Ричард беше изключително внимателен докато се любеха. Намериха най-удобните пози и Джули изпита удоволствие, каквото никога преди не беше преживявала. Стори й се, че минаха часове преди да свършат. Той остана в нея за дълго време, после я люби отново. След като приключиха, Ричард я погледна тревожно за миг и се отдръпна от нея.

— Не искам бебето да се роди в апартамента ми. Май трябва да караме по-спокойно за известно време.

Джули лежеше щастливо в ръцете му, напълно забравила за часа си при лекаря. После се качиха горе в спалнята му, проснаха се на леглото и се загледаха в реката. Джули не искаше да си тръгва и да остава без него.

— Мисля, че ми създаваш лоши навици — каза тя с дрезгав глас.

Чувстваше, че мястото й бе тук, до него. Накрая станаха и слязоха долу голи, за да не се любят отново. В огромната баня застанаха заедно под душа и продължиха да се целуват.

— Как ще живея без теб това лято? — попита той докато я гледаше как се облича.

Беше й казал, че планува да се види с приятели в Европа, които щяха да му гостуват на яхтата. Но на нея й предстоеше да роди през лятото и нямаше начин да се присъедини към тях.

— Не искам да съм до теб, когато всичко това се случи — простичко каза той. — Нямам желание да те обърквам. Трябва да вземеш решение сама.

Юни щеше да е най-подходящото време той да замине, а Джули знаеше, че й предстои да вземе сериозно решение. Не беше лесно да реши дали да зареже съпруга и четирите си деца заради мъж, когото едва познаваше, само защото инстинктът й казваше, че им е писано да са заедно. Но поне не се съмняваше в чувствата на Ричард.

Всеки ден тя шофираше от Гринич и се срещаха по обяд в апартамента му. Имаха таен живот заедно. Посещаваха галерии и музеи, ходеха на кино и по изложби, които той искаше да й покаже. Една вечер, когато Макс беше в командировка, отидоха на театър, а тя остана да спи в апартамента на Ричард, вместо да се прибере вкъщи. Вече чувстваше жилището му като свой дом. Прекараха заедно всеки възможен момент през април и май и тя започна да се тревожи заради заминаването му.

— Ще бъде ужасно без теб — тъжно каза тя.

— За мен ще е още по-лошо — сериозно отвърна той. — Ще родиш бебето на друг мъж. Може отново да се влюбиш в Макс и да решиш да останеш с него и децата.

Ричард не искаше да я притиска да напусне съпруга си. Надяваше се да избере него, убедена в правилността на решението си.

— Това няма да стане — възрази тя. — Обичам те, Ричард. Просто искам да съм сигурна, че постъпвам правилно.

Той кимна и каза, че иска същото. Но всъщност желанието му беше тя да избере него и да сподели живота му. Ричард имаше апартаменти в Хонконг и Лондон, както и постоянен апартамент в хотел „Риц“ в Париж. Водеше прекрасен живот, на който хората можеха да завиждат, и искаше да го сподели с нея.

— Ами ако ти писне от мен някой ден?

— И това няма как да стане. По-вероятно е на теб да ти писне от мен. Един ден може да решиш, че съм прекалено стар.

Ричард беше двайсет и девет години по-възрастен от нея, но тя вече не можеше да си представи да не го обича.

— Би ли искал някога да се оженим? — полюбопитства тя.

— Ако искаш. За мен няма значение. Но пък може номер четири да е щастливото ми число — усмихна се той.

Ричард приемаше всичко с лекота и искаше да й достави удоволствие. Любеха се всеки ден като внимаваха. Датата за раждането бе само след четири седмици и нямаше да могат да се виждат известно време. Джули трябваше да вземе решение, а той бе съгласен да чака колкото трябва.

— Имам предвид разумен период на изчакване. Не желая да чакам докато детето замине за колежа — каза той, като посочи корема й.

Вече й беше обяснил, че не желае извънбрачна връзка с омъжена жена. Положението в момента беше доста странно и за двама им, но просто се беше случило. След раждането Джули трябваше да реши. Беше съгласна, че няма да е справедливо за никого да отлага твърде дълго. Не считаше връзката си с Ричард за нещо нередно — това беше бъдещето им.

— Надявам се да е така — каза той щастливо.

Джули се притесняваше, че Макс ще си е по-често у дома заради новия самолет и тя щеше да има по-малко възможности да се вижда с Ричард, но Макс бързо се върна към старата си рутина. Обещанията му бяха забравени и той пътуваше от един град към друг, без да се прибере у дома. Обаждаше й се и съобщаваше, че плановете му отново са се променили, но тя вече не се оплакваше. А той я намираше спокойна и щастлива у дома. Мислеше, че е свикнала с мисълта за бебето и сияеше от бременността. Радваше се да я види в добро настроение. Джули се държеше мило с него, макар да не се любеха. Тя не желаеше да прави секс с двама мъже. Тялото й сега принадлежеше на Ричард, а утробата й — на съпруга й. Тя бе единствената част от нея, която Макс все още притежаваше, но това скоро щеше да свърши. А Ричард постоянно се възхищаваше на прекрасното й тяло след четирите бременности. Джули имаше фигура на младо момиче. И макар че бебето не беше негово, той се тревожеше за нея.

— Доста е едро, нали? Какво казва лекарят?

Джули се усмихна на притеснението му.

— Просто е едро бебе. Вероятно защото е момче, но и другите бяха такива.

— Ще ми се обадиш след раждането, за да знам, че си добре, нали? Каквото и да решиш.

— Разбира се.

Тя мразеше мисълта за раздялата, той също. Но нямаше как да постъпят по друг начин. Джули щеше да полудее, ако знаеше, че Ричард е наблизо, а не може да го види.

Преди той да отпътува за Европа, в „Ню Йоркър“ публикуваха статия за него и тя я намери на бюрото си. За момент се паникьоса, когато Макс й я подаде, и се зачуди дали не бе наел някого да я следи.

— Не знам дали го помниш, но това е човекът, до когото седя по време на вечерята в кметството. Интересен тип.

— Помня го — кимна тя, пое си дъх отново, а после разказа на Ричард за случилото се и се посмяха.

— Горкият нещастник. Няма представа какво ще го цапардоса. Но си го заслужава задето те пренебрегва безсрамно. Вероятно обаче няма да го признае пред себе си дълго време. Повечето мъже не го правят. И с мен беше така. Самочувствието му ще пострада най-силно от всичко.

Джули подозираше, че това бе вярно. Макс си мислеше, че я притежава. Беше организирал живота им както той искаше и смяташе, че и за нея е удобно и приятно така.

Юни настъпи и им оставаха само няколко дни да са заедно. И двамата бяха тъжни. Джули идваше в града всеки ден, но се чувстваше изморена, затова излизаха рядко, най-вече за да обядват някъде. През повечето време си оставаха у дома. После тя подкарваше обратно към Гринич, отбиваше се да види майка си и се прибираше у дома при децата, които винаги бяха прекалено шумни.

За щастие, Макс бе вън от града през последната нощ преди заминаването на Ричард за Франция и Джули остана при него. Лежаха дълго в леглото и се целуваха, после тя го изпрати до летището, за да са заедно до последната минута. В залата за заминаващи Ричард я прегърна и затвори очи. Не ги интересуваше дали някой ще ги види.

— Върни се при мен — прошепна той. — Не ме оставяй, Джули.

— Няма. Обичам те. Грижи се за себе си. Аз също се тревожа. Внимавай на яхтата.

— Няма да греба, обещавам — подкачи я той и тя се засмя.

Беше виждала снимки на яхтата в апартамента му, луксозна, седемдесетметрова, с осемнайсет души екипаж.

— Въпреки това можеш да се нараниш или да паднеш.

— Ще се опитам да не го направя. А ти си почивай. Не се занимавай с много неща.

Оставаха й две седмици до датата за раждането.

— И не забравяй колко те обичам — добави той, целуна я за последен път и се качи в самолета.

Джули проследи насълзена как самолетът потегли по пистата и излетя, после подкара към Гринич. Изненада се, когато видя Макс в кухнята. Изглеждаше силно притеснен.

— Къде беше? Върнах се тази сутрин и се прибрах у дома да те видя, вместо да отида направо в службата.

Макс бе отсъствал цяла седмица. През последните два месеца пътуваше непрестанно.

— Ходих при доктора. В края на бременността правят какви ли не изследвания — отвърна тя спокойно.

— Не остава много време — усмихна се той широко и сложи ръка на корема й, което я накара да потръпне. — Нямам търпение да се запозная с него.

— Аз също — кимна тя и отиде да си легне.

Искаше да остане сама и да мисли за Ричард. Предстоеше й да вземе сериозно решение. Ричард щеше да е в Европа два месеца, но тя планираше да съобщи на Макс много преди завръщането му. Първо искаше да приключи с раждането и да се опита трезво да разсъждава.

Макс отиде да си вземе душ, преоблече се и потегли обратно към града за делова вечеря. Каза, че ще закъснее и може да остане да спи в апартамента в Ню Йорк. Джули не му отговори.

— Добре ли си? — попита той.

Напоследък тя изглеждаше много щастлива, а сега бе учудващо кротка.

— Просто мисля.

— За раждането ли се тревожиш?

— Не още, но и това ще стане. Хубаво е, че ще родя с цезарово сечение. Бебето е огромно.

Макс също го беше забелязал.

— Как е майка ти? — предпазливо попита той.

— Същата работа. Държи се, но непрестанно е упоена. По-добре е така. Благодаря, че попита.

Вече бяха двама непознати, които живееха на същия адрес и щяха да имат бебе. Джули се зачуди дали този път Макс щеше да се върне за раждането. За миг съжали, че детето не беше на Ричард. Но пък, както той бе казал, децата не бяха силната му страна.

Джули прекара вечерта спокойно. Видя се с децата за малко. Елен дойде в стаята й с позволение от бавачките. Каза, че иска да бъде кръстница на бебето, защото се молела за него.

— Какви молитви отправяш към Господ? — попита Джули.

— Ами… хубави. Моля Господ да се грижи за него докато дойде тук, а после ние ще се заемем с това.

Джули си помисли, че това е много мило, и й благодари.

— Но не можеш да станеш кръстница, защото татко е евреин, а при тях няма кръстници обясни тя на дъщеря си.

Елен погледна разочаровано.

— Защо не ходим на църква или в синагогата?

— Защото татко никога не е посещавал синагогата, а аз вече не ходя на църква.

— Може би един ден аз ще бъда еврейка като опа и мами Ем. Според нея беше важно да помним какво е станало през войната, така че хората да не забравят какво е да си евреин. Мисля, че бих искала да съм еврейка.

Джули си помисли, че думите на дъщеря й бяха доста странни, но Елен беше чувствително дете, обмисляше нещата сериозно, а и бе много близка с баба си и дядо си. Почувства се виновна за миг задето не водеше децата на църква от време на време. Е, това бе просто още едно от нещата, които никога не правеше с тях, но Макс твърдеше, че ходенето на църква може да ги обърка.

Той остана в града през нощта, а Джули си легна рано. Телефонът я събуди в шест сутринта. Помисли си, че може би Ричард се обажда от Париж, бе отседнал в „Риц“ за няколко дни преди да се отправи към яхтата си в Монако. Но се обаждаше сестрата от хосписа, майка й бе починала кротко преди няколко минути. Не бе имало време да повикат Джули, но тя вече се беше сбогувала с майка си неведнъж. Сестрите й също бяха уведомени. Джули им звънна след разговора с медицинската сестра и те й казаха, че пристигат следобед. Вече бяха взели решение за погребението и знаеха желанията на майка си, бяха ги обсъдили с нея. Дори им беше казала каква музика предпочита. Джули се обади на Макс, за да му съобщи новината, и той й поднесе съболезнованията си. Всичките им родители вече бяха починали. В известно отношение Джули беше спокойна, че поне нямаше да й се наложи да обяснява на родителите си, ако зареже Макс.

Тя отиде до къщата на майка си, после до погребалното бюро. Некрологът вече бе написан и изпратен в „Таймс“ и местните вестници. Обади се на цветаря и поръча белите лилии, които майка й искаше. Късно следобед, когато сестрите й пристигнаха от Калифорния, всичко бе уредено.

— Мили боже? Ти си огромна! — отбеляза по-голямата й сестра, а по-малката се усмихна.

Джули се замисли как ли ще приемат Ричард. Но пък за нея това нямаше значение. Ставаше дума за нейния живот. Живот със съпруг, който никога не беше наоколо, и четири деца, с които не можеше да се справи, а и не искаше. Всяка от сестрите й имаше по две деца и не планираше повече.

Сутринта Джули бе казала на Елен и Кендра, че баба е отишла на небето, за да е с дядо.

— Ще се видят ли с опа и мами Ем? — попита Елен, която непрекъснато задаваше въпроси напоследък. — Или ще са в различна част на рая, защото са евреи?

— Не съм сигурна — отговори Джули. — Мисля, че трябва да питаш баща ти за това — добави тя, защото нямаше представа какво Макс би искал да й обясни.

Погребението мина спокойно, а Ричард изпрати огромен букет бели орхидеи в дома на Джули. На картичката пишеше само „С любов, Ричард“. Тя я прибра бързо в джоба си, когато цветята пристигнаха. Церемонията премина точно така, както майка й искаше. След погребението сестрите на Джули решиха да обявят къщата на родителите си за продажба, тъй като никоя от тях не я искаше, не живееха вече в района, а Джули не се нуждаеше от нея. Всичко бе поделено справедливо между трите, така че да няма спорове относно наследството. Всяка от тях получи пари, антики, бижута, произведения на изкуството. И трите бяха богати жени още откакто баща им почина. А когато потеглиха обратно за Калифорния, сестрите й, й пожелаха късмет с раждането и я помолиха да им се обади веднага след като бебето се появи.

Ричард й звънна няколко пъти от Франция. Вече беше на яхтата си и общуването беше по-трудно, но той каза, че ще й се обажда всеки път, когато спуснат котва на някое пристанище. Искаше да я чуе веднага след раждането и се тревожеше за нея.

— Ще накарам Макс да ти звънне — пошегува се тя.

— Не е смешно.

— Съжалявам. Може да съм леко замаяна за ден-два след операцията.

— Иска ми се някой да ми се обади — промърмори той, но и двамата знаеха, че това не беше възможно.

Джули не желаеше да говори за него със сестрите си. Знаеше, че си падат по клюките и щяха да настояват да узнаят всичко, а после да я съдят за постъпката й. А и част тя самата още не бе съвсем сигурна за решението си. Знаеше, че обича Ричард силно, но не беше убедена какво щеше да е правилно за децата й. Опитваше се да прецени дали им беше задължена до живот, независимо колко лоша майка беше. А може би това си беше само неин проблем, а не техен, и тя нямаше право да ги изостави. Знаеше, че това щеше да ги нарани дълбоко. Какво щеше да си помисли някой, ако собствената му майка го изостави? Джули нямаше представа. Размишляваше върху това всеки ден. Не желаеше да жертва Ричард заради децата си. Не можеха да искат подобно нещо от нея. Щеше да е по-лесно тя да ги напусне заради него.

Два дни преди датата на операцията Макс постъпи точно както тя очакваше. Съобщи, че има важна среща в Хюстън, друга във Финикс и трета в Албъкърки. Не можеше да пропусне нито една от тях, но обеща да отсъства само два дни и да се върне навреме за раждането.

— Бездруго операцията е насрочена преди термина ти, така че бебето няма да се появи по-рано — каза той.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? — рязко попита Джули. — Трябва ли да ти напомням, че Дейзи се появи две седмици по-рано и раждането започна преди насроченото цезарово сечение? Или да продължим да си фантазираме, така че да се чувстваш спокоен задето заминаваш точно преди операцията?

— Миналия път се прибрах навреме и сега ще го направя — упорито заяви той. — А и вече имам собствен самолет.

— Да, прибра се две минути преди събитието — напомни му тя.

Той я погледна с неудобство, но я целуна по главата и потегли. Не я беше целувал истински от месеци, но това не й липсваше. Вече не изпитваше старите чувства към него. Любовта й бе за Ричард.

Този път Джули не отиде на аеробика и на плуване в дните преди операцията. Не искаше да прави нищо, което не трябваше. Но два дни преди насрочената дата водата й изтече в полунощ и минути по-късно тя започна да ражда. Бебето бързаше да се появи на бял свят. Тя накара Барбара, една от гувернантките, да я закара в града. Нямаше движение и стигнаха бързо. Болките вече бяха на две минути, но Джули вече знаеше какво се случва и не се изненада. Просто стискаше зъби, за да стигнат до болницата. Знаеше, че със сигурност ще й направят епидурална инжекция, тъй като щеше да роди с цезарово сечение, или обща упойка, което предпочиташе. Не звънна на Макс. Всичко се развиваше много бързо и тя знаеше, че той не може да се върне от Хюстън или Албъкърки навреме. Барбара се втурна да доведе сестра, когато спряха пред болницата, а Джули вече се бе обадила на лекаря си.

— Готова съм — каза тя на акушерката през стиснати зъби.

— Нямате ли насрочено цезарово сечение? — попита акушерката.

Много от сестрите и акушерките вече я познаваха след трите й деца.

— Очевидно никой не е споделил това със сина ми — отвърна Джули, като стисна здраво инвалидната количка и си пожела Ричард да беше с нея, а не Макс.

— Всичко е готово — увери я акушерката.

Качиха я на носилка и я откараха в операционната, където докторът я прегледа. Разкритието беше доста голямо, а бебето огромно. Акушерката свърза монитор към корема й и видяха как сърцебиенето на бебето се ускори силно по време на контракцията, после се успокои, но забърза отново при следващата.

— Започваме — обърна се лекарят към анестезиолога. — Мисля, че имаме проблем с пъпната връв — каза той, но Джули вече беше замаяна, а след секунди — заспала.

Направиха разреза бързо и извадиха бебето. Лицето му беше посиняло. В стаята не се чуваше никакъв звук, докато лекарят го масажираше. Акушерката светкавично разви пъпната връв, която бе усукана около врата му. Още няколко секунди и бебето щеше да се задуши. След като развиха пъпната връв, то изплака високо и всички в стаята си поеха дъх облекчено, а лекарят се усмихна.

— Браво. Колко пъти беше усукана?

— Шест — отговори акушерката.

Бебето продължи да плаче, лицето му се зачерви. Претеглиха го, беше малко над пет килограма.

— Едро момче — отбеляза докторът. — Това е четвъртото й дете. Ще я очакваме отново след една-две години — уверено заяви той. — Обичаме редовни клиенти.

Колегите му се засмяха. Всички бяха в добро настроение, след като се увериха, че бебето е в безопасност. Педиатърът го постави в инкубатор, както правеха с всички по-едри бебета. Половин час по-късно Джули бе настанена в стаята си. Тя трепереше силно и повърна от упойката, а сестрата й направи инжекция против болките.

— Мили боже, чувствам се ужасно — оплака се тя.

— Обзалагам се, че е така, скъпа, но инжекцията ще ти подейства след минута — увери я сестрата.

Джули заспа отново, а когато се събуди, й разказаха за пъпната връв около врата на бебето. И двамата бяха извадили страхотен късмет. Тя се замисли как ли щеше да се почувства, ако нещо се бе случило с бебето. Вероятно ужасно. И много виновна. Но сега синът й беше добре.

— Искате ли да подържите голямото си момче? — попита я сестрата, но тя поклати глава отрицателно.

— Не, боли ме прекалено много.

— Къде е баща му? В чакалнята ли е?

— Не, в Чикаго или Хюстън, не знам къде точно. Ще се върне по някое време.

Сестрата не отговори, а Джули отново се унесе. Когато се събуди, си спомни, че телефонният номер на Ричард бе в чантата й, и помоли сестрата да й я донесе. Искаше да поговори с него. Беше му обещала да му се обади. Опита се да се съсредоточи върху цифрите, но не успя да се свърже. Операторката й обясни, че от телефоните в стаите не можеха да се провеждат международни разговори. Звънна на Макс, който вдигна веднага.

— Случва ли се нещо? — попита той с надежда и вълнение.

— Родих преди няколко часа. Пъпната връв беше усукана около врата му, но сега е добре. Саймън Джейкъб Стайн, който тежи пет килограма, очаква да се запознае с теб.

Джули се опита да прозвучи щастлива, но не успя. Не обичаше баща му, а горкото бебе бе поредната примка около нейния врат.

— Ще се прибера след няколко часа. Бебчо, фантастична си и те обичам безкрайно.

— И аз те обичам — отвърна тя.

Затвори, а по бузите й потекоха горещи сълзи. Стори й се, че отново я чака затвор.