Алма Катцу
Глад (26)

Двайсет и пета глава

Мери Грейвс се канеше да си легне, когато чу силни гласове и видя хората, които бързаха покрай техния лагерен огън. Дали не се беше случило нещо ужасно? Първата й мисъл беше за нов пожар, за нападение на индианци или разбойници, които искат да им откраднат последния останал добитък.

Сърцето й заби по-бързо. Тя пое след тълпата и стигна до лагера на семейство Донър. Джордж Донър, седнал до огъня, вдигна глава при внезапната им поява. Луис Кесибърг и Уилям Еди държаха Джеймс Рийд от двете страни. Рийд изглеждаше ужасно. Цялото му тяло неконтролируемо се тресеше. На челото му се беше надигнала огромна цицина, а на челюстта му тъмнееше синина. Едва след това Мери забеляза, че ръцете му са окървавени. Кесибърг блъсна Рийд, за да го накара да падне на колене.

— Беше истинска глупост да последваме този човек. Той ни повлече през планините и през онази пустиня. Аз ви казвах, че не знае какво прави, но вие не искахте да ме чуете! А сега стигна и дотам да убие човек…

Донър най-сетне се изправи.

— Кого?

— Джон Снайдър, водача.

Мери изпита мигновено облекчение: не обичаше Снайдър. Донър също не го обичаше. Никой не го обичаше. Сред хората от кервана имаше някои, които човек със сигурност можеше да убие и да му се размине; Мери беше принудена да си признае, че може би и нейният баща беше един от тях. А по някаква необяснима причина изпитваше съчувствие към Рийд, когото баща й ненавиждаше.

— И какво искате да направя? — попита ги Донър, искрено озадачен.

Той се огледа, сякаш беше изненадан от появата на тълпата.

— Нали си водач на кервана, мамка му? — каза Кесибърг. — Или поне беше.

Кесибърг сякаш се изплю, когато произнесе последната дума. Мери се изненада от това. Преди той беше един от най-верните поддръжници на Донър. Но у Кесибърг нямаше място за лоялност.

— Той току-що уби хладнокръвно човек. Не даде на Снайдър никакъв шанс да се защити. Какво да правим с него?

— Убийството е углавно престъпление — обади се Самюъл Шумейкър, все едно някой имаше нужда да му се напомня.

Хората може би все още се държаха така, сякаш Джордж Донър продължава да ги ръководи, но всички си даваха сметка, че от няколко седмици начело на кервана беше Джеймс Рийд. Той беше свършил грубата, мръсна работа, беше открил път през пустинята и беше изслушвал всичките им скандали и оплаквания. Беше им служил безкористно и беше запазил спокойствие в миговете на паника и тежки загуби — но въпреки всичко това те обсъждаха дали да не го обесят на някое дърво. „Защо Чарлс Стентън не беше тук?“ Тази мисъл се появи сама в главата на Мери, но когато й обърна внимание, нямаше нищо против гърдите й да се стоплят от нея. Стентън щеше да ги вразуми. Нямаше да им позволи да направят нещо лошо на Рийд.

Колкото повече време го нямаше Стентън, толкова повече вътрешната й съпротива срещу укорите и предупрежденията на баща й, както и срещу собствените й колебания, нарастваше. Сега, когато бяха лишени от спокойното му присъствие, тя усещаше с още по-голяма острота как той е бил единственият разумен човек сред тях.

Беше наясно, че има някакви ужасни тайни, които го гризат отвътре, и че би трябвало да знае какви са тези тайни, преди да му се довери. Освен това беше започнала да си дава сметка и за нещо друго: само един човек с истинска съвест е способен да се измъчва толкова тежко от собственото си минало, че да му личи във всеки негов жест — в разкаянието, което се четеше в стойката на раменете му, в гласа му и в начина, по който отбягваше погледа й въпреки напрежението — приятното напрежение — за което не се съмняваше, че изпитват и двамата.

— Това може и да е вярно на суверенната територия на Съединените американски щати — говореше Донър. — Но нека да ви напомня, че вече сме преминали границите на тази територия. Законите на САЩ не са в сила на мястото, на което се намираме сега.

Очите му се стрелнаха към Рийд. Какво ли си мислеше, запита се Мери. Рийд от самото начало му се беше съпротивлявал и в крайна сметка го беше изместил от мястото на водач. Но Донър само поклати глава.

— Ако убиете този човек, това по същество ще представлява незаконна саморазправа.

— Мен ако питаш, говориш пълни шибани глупости — отвърна Кесибърг с крива усмивка, която никой не можеше да сбърка с дружелюбна. — Става дума за библейските закони. Той уби Джон Снайдър. И заслужава да умре за това.

Колкото и да беше отвратителен Кесибърг, хората сякаш се вслушваха в думите му. Явно упражняваше някаква власт върху тях.

Колкото до Мери, гласът й сякаш беше заседнал в гърлото. Трябваше да каже нещо, но благоразумието не й позволяваше да го направи.

Винаги се беше отнасяла практично към нещата, дори прекалено. Искаше й се понякога да проявява страст и да позволява на убежденията си да се изливат от нея, неподправено и открито.

Може би точно тези качества бяха привлекли Стентън у Тамсен.

Мери не отвори уста да каже нищо. Радваше се поне, че някои от останалите не бяха съгласни с думите на Кесибърг.

— Няма да убия човек, ако не го е наредил съдията — рече накрая Милт Елиът. — Не бива да правим нещо, заради което можем да си имаме неприятности по-късно.

— Прокудете го — обади се изведнъж Тамсен.

Всички се извърнаха към нея и само дрехите им прошумоляха. Въпреки всичко, което се беше случило — въпреки това колко я ненавиждаха хората и колко малко й вярваха вече — тя държеше главата си гордо вдигната и не се боеше да срещне погледите им. В очите на Мери изглеждаше едва ли не царствена.

Нещо в стомаха на Мери се сви при вида й. Хората все още се бояха от нея, в това нямаше съмнение. Пеги Брийн и Елеанор Еди разправяха на всички, че тя е използвала вещерските си умения, за да изсмуче волята за живот на Джордж Донър, като сукубус. Говореха и за онзи случай с пожара. Мери не вярваше на най-лошите слухове — и въпреки това виждаше, че Тамсен поема сериозен риск в този момент, като надига глас в защита на Рийд.

И то в момент, когато Мери не успя да го направи.

— Господ трябва да го съди, а не ние — продължи Тамсен. — А за онези от вас, които си мислят, че това е твърде милостиво наказание, помислете си пак: човек не може да оцелее сам в тази пустош. Да го прогоним, ще бъде същото като да го осъдим на смърт.

Кесибърг я изгледа с ненавист. Мери не пропусна да забележи това.

— Повечето от вас сигурно не познават Джон Снайдър с друго, освен като водач на воловете — каза той. — И си мислят, че го е бивало само да води животните и да изпълнява заповеди. Но той носеше своята част от отговорността за всички. И ние му го дължим.

Донър се намръщи.

— Трябва да разберем какви са фактите. Знаем ли защо мистър Рийд е извършил това?

Преди Кесибърг да му отговори, Донър вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Джеймс?

Рийд тежко преглътна. Едното му око беше толкова подуто, че почти се беше затворило.

— Вие всички видяхте какво правеше той и знаете какъв човек беше. Беше лъжец и се надяваше да провали живота на други хора със своите лъжи. Той ме нападна и аз… аз трябваше да се защитя.

— Недей да хулиш мъртвите — тросна му се Кесибърг и го удари, като го принуди отново да падне на четири крака.

— Понякога буйстваше и говореше както не бива — обади се Уолт Херън. Уолт беше най-близкото нещо до приятел, което имаше Снайдър. — Но както каза Кесибърг, това не е причина да бъде убит.

Тълпата се разшумя. Мери се обърна и видя как хората се раздвижиха, а сетне Маргарет Рийд си проби път между тях и излезе на поляната.

Тя се обърна направо към Донър, все едно всички останали нямаха никакво значение.

— Не убивай моя Джеймс, умолявам те.

Беше дребна жена и явно беше болна от нещо. Но въпреки това у нея прозираше някаква ярост, твърда и остра като стомана.

— Той е сторил нещо ужасно, не споря за това. Убил е човек и заслужава да бъде наказан. Но аз ви умолявам да се съобразите с обстоятелствата и с всичко добро, което е направил за този керван.

— Добро — какво добро е направил? Той едва не ни докара смъртта в пустинята! — възрази Кесибърг.

— При всички положения щеше да ни се наложи да прекосим онази проклета тягостна пустиня, независимо кой ни води — обади се решително Лавина Мърфи.

Тя също си беше пробила път сред тълпата и беше застанала зад Маргарет, от дясната й страна, като войник зад капитана на своя отряд. Лавина имаше тринайсет деца и беше единствената жена от целия керван, която бе начело на семейството си, така че се радваше на известно уважение — макар и някои шепнешком да мърмореха за мормонските й убеждения.

Кесибърг изглеждаше потресен. Мери не знаеше дали някога изобщо е чувала някой да му възрази, а може би и самият той го чуваше за пръв път.

— Но Джеймс ни преведе през нея, нали? — попита настоятелно Маргарет. — И никой не загина, макар и всички да си мислехме, че сме обречени.

Нямаше възражения. Говореше истината.

— Ако го убием, няма да върнем мъртвеца към живот — продължи Маргарет. — Изслушайте ме, преди да вземете решение. Не знам защо Джеймс е направил това, което е направил, но ви умолявам да помислите за него като цяло и така да решите дали не можете да откриете у себе си милосърдие към него. Аз току-що бях останала вдовица и бях болна, а трябваше да храня четири гърла. Джеймс Рийд се ожени за мен, когато никой друг нямаше да го направи. Осигури дом за децата ми, покрив над главите им и храна, която да сложа на масата. Отнася се с тези деца така, все едно са негови. Само човек със забележителна щедрост и милосърдие би направил всичко това, не мислите ли?

Мери усети как очите й се пълнят със сълзи, докато я слушаше.

— Той работеше до припадък за децата на друг мъж, когото не познаваше — рече Маргарет.

Тялото й видимо трепереше, но тя контролираше изражението и стойката си.

— Какъв човек е способен на това? Умолявам ви…

Тя закрачи покрай хората от тълпата, които се бяха събрали в кръг, като поглеждаше всекиго в очите.

— … умолявам ви да намерите някакъв друг начин да го накажете, да, но да не отнемате живота му. Пощадете съпруга ми.

Настъпи дълго мълчание. Главата на Рийд беше увиснала между раменете, докато траеше тази реч — може би с право си даваше сметка, че ако каже една дума не на място, това може да означава край за него — но сега Мери видя как избърса лице във връхната дреха на рамото си, и се запита дали и той не се опитваше да изтрие собствените си сълзи.

Мери чуваше вятъра, който шепнеше в далечината. Чуваше и собственото си сърце, което барабанеше в гърлото и главата й. Слънцето сякаш се взираше надолу към тях, като око без клепачи.

Най-сетне Донър заговори, за да обяви решението си:

— Ще си тръгне оттук без нищо — нито кон, нито храна.

Сякаш всички сили напуснаха Маргарет отведнъж. От гърлото й се изтръгна тих потресен стон и тя се срина до мъжа си. Беше невъзможно да се определи дали е обзета от облекчение, или от тревога, но тя се разплака до него с такава сила, все едно нещо се беше разкъсало в нея.

През това време Кесибърг хвърли още един суров поглед на Тамсен, преди да се изплюе на земята в краката й.

— Махнете го оттук, преди сам да го убия — рече той и се обърна.

Докато си пробиваше път между хората, ги разблъска толкова грубо, че едва не събори Лавина Мърфи на земята.

Едва тогава Мери се втурна напред, защото знаеше, че ако се забави и миг по-дълго, ще изгуби своя шанс да направи нещо. И докато Тамсен помагаше на Рийд да се изправи на крака — окаян, потресен и все още окървавен — Мери се притече на помощ на ридаещата му жена, като я прегърна, за да й помогне да стане. Тамсен улови погледа на Мери и тя усети как между тях прескочи нещо, нещо като разбиране. Подозираше, че Стентън — ако някога изобщо се върнеше — нямаше да одобри връзка между нея и Тамсен. Но по някаква причина тази мисъл достави голямо удоволствие на Мери. Не беше сигурна какво точно искаше от него, но във всички случаи не беше одобрението му.

След тази вечер — когато Джеймс Рийд потъна в мрака завинаги, без да възрази нито веднъж, и това я обезпокои повече от всичко друго — Мери се премести при семейство Рийд, за да им помага. Съчувстваше на Маргарет — вече двойно вдовица — и се радваше, че може да бъде полезна с нещо.