Лусинда Райли
Сестра на луната (9) (Историята на Тиги)

7.

Събудих се в новогодишния ден с радостно очакване на празненството за Хогманей в местното селско кметство, където щеше да ме заведе Кал, за да посрещнем Нова година по шотландските традиции. Когато се върнах в къщата, след като нахраних котките, открих там Берил, която ходеше напред-назад из дневната с ясно изписана на лицето тревога.

— Тиги, как си? — попита тя.

— Добре съм, благодаря, Берил. А ти? — Видях, че е необичайно нервна.

— Появиха се някои… неприятни обстоятелства, но няма нужда да те притеснявам с тях точно сега.

— Ясно.

Зачудих се дали тези „обстоятелства“ имат нещо общо с внезапното заминаване на семейство Кинеърд, но вече познавах Берил достатъчно добре, за да не я притискам за информация по тази тема.

Тя си възвърна самообладанието с очевидно усилие и продължи.

— Обаче най-належащият ми проблем в момента е, че Алисън е болна. Майка й се обади и ми каза, че е много лошо настинала, но така оставам съвсем на сухо. Гостите за Нова година идват в четири следобед днес, цели осем души, и ще очакват следобеден чай със сладкиши! Имам цяла планина неизгладени чаршафи — трябваше да ги сваля от всички легла, защото пак беше паднал прах от реновациите, така че всяка стая трябва да се мине и с прахосмукачка, да се подреди масата в трапезарията и да се напалят огньове, а отгоре на това трябва да сготвя и вечеря, а още дори не съм оскубала фазана…

— Мога ли да ти помогна? — предложих, виждайки едва прикритата нужда от помощ на Берил.

— Ще можеш ли, Тиги? Господинът, който е наел хижата за тази седмица, е милиардер, както разбирам, и много влиятелен. Господарят разчита на него да разкаже за Кинеърд на богатите си приятели, а след всичко друго, което се струпа напоследък, не мога да го разочаровам.

— Разбира се, че не можеш. Сега ще се кача в хижата с теб.

Кал, който ни слушаше от кухнята, също предложи услугите си, така че прекарахме остатъка от деня в гладене на чаршафи, оправяне на легла, чистене с прахосмукачка и палене на огньове, докато Берил се трудеше в кухнята. В три следобед се присъединихме към нея за чаша чай. Всички бяхме изтощени.

— Не знам как да ви се отблагодаря за днес — каза Берил, докато се наслаждавахме на парче топъл маслен сладкиш. — Не знам какво щях да правя без вас. Поне всичко е готово за довечера.

Погледнах всичката храна, подредена на централния плот в кухнята и в множество покрити чинии и тигани на работните повърхности.

— Ще дойде ли някой да ти помогне да я сервираш днес? — попитах.

— Не, Алисън щеше да ми бъде и сервитьорка, но някак ще се справя.

— Слушай, Берил, ще остана да ти помогна. Не можеш да се справиш с всичко това сама, поне не както би искал господарят.

— О, не, Тиги, не мога да те моля за това. Хогманей е и Кал ще те води на кейли^[1] долу.

— Щеше да ме води, но мога да ида някой друг път. Имаш нужда от мен, Берил.

— Да, имам нужда — призна тя, — но господарят помоли персоналът да прислужва в униформа.

— Ох, Тиги, нямам търпение да те видя пременена като френска камериерка! — намигна ми Кал.

— Чувствам се ужасно, че те карам да правиш това — въздъхна Берил. — Ти си консултант по дивите животни с университетска диплома, а не сервитьорка.

— Всъщност веднъж работих цяло лято в ресторант с английски сервиз^[2] в Женева.

— Е, това решава нещата, но утре ще се обадя на господаря и ще му кажа, че ако иска да отваряме петзвезден хотел, ще трябва да ми позволи да наема подходящ персонал. Не е честно към мен, нито към теб.

— Няма проблем, наистина. Имаш ли нужда от помощ със следобедния чай? По-добре бързо да си облека униформата на камериерка — ухилих се, като видях, че минава три и половина.

— Не, ти си иди вкъщи, изкъпи се и си почини. Вечерята е в осем, но ще ми трябваш тук от шест да поднасяш напитки, ако не е проблем?

— Няма проблем, Берил.

— Ще можеш ли да занесеш това на Чили, преди да тръгнеш? — попитах Кал, докато вървяхме през двора към малката къща, и му подадох кутия със задушен фазан, който бях взела от една от чиниите на Берил. — Пожелай му честита Нова година от мен и му кажи, че скоро ще сляза да го посетя.

— Разбира се. Жалко, че не можеш да дойдеш с мен тази вечер, но поне си спечели място в сърцето на Берил за вечни времена.

Върнах се в хижата в шест и Берил ми даде униформата за вечерта — имаше си даже и бяла престилка.

— Униформата на Алисън щеше да ти стои като чувал, затова изрових тази от един стар сандък на тавана. Мирише на нафталин, но би трябвало да ти стане — каза тя. — Облечи я в стаята за пране. Боя се, че ще трябва и да си вържеш косата.

Направих каквото ми каза и се върнах в кухнята.

— Как изглеждам?

— Прекрасно — каза Берил, почти без да ме поглежда.

— Трябва ли да нося и това? — попитах и вдигнах бялата панделка с черна линия, която трябваше да вържа на челото си.

— Не мисля, че е необходимо. Сега, всички ще слязат след няколко минути, тъй че ще трябва да отвориш шампанското. За въздържателите има газирана вода и сок от бъз в хладилника ей там. Алкохолът е подреден на бюфета за напитки в голямата стая. Трябва само да добавиш кофа лед.

— Ясно. — Побързах да изпълня задачите си.

Винаги се радвах да играя в училищните представления и се постарах да вляза напълно в ролята си, докато раздавах шампанско в Голямата стая, като едва се сдържах да не казвам „да, милорд“ и „мерси, мадам“ и да не правя реверанси, преди да мина на следващия гост. От наблюдателния си пункт до бюфета за напитки виждах, че гостите са очевидно заможни: петима мъже в официални костюми с черни вратовръзки и три жени с коктейлни рокли и скъпи на вид бижута. Макар групово да говореха английски, чух различни акценти, включително немски и френски.

— Как върви там? — попита ме Берил, когато отидох в кухнята и изтичах до хладилника.

— Добре, макар че вече изпиха първите шест бутилки шампанско.

— Ще ги повикам за вечеря след около двайсет минути. Само се надявам Джими Гайдаря да не е забравил, че трябва да дойде да свири на входната врата на Нова година.

Върнах се в Голямата стая с новия поднос шампанско и всички погледи се обърнаха към мен.

— А! Ето я! За момент се зачудих дали персоналът не е изпил всичкото шампанско, което пратих тук!

Цялата група се разсмя и предположих, че човекът, който вървеше към мен, е домакинът. Когато се приближи, видях, че е сравнително нисък, с широки рамене, тъмноруса коса, орлов нос и особени, хлътнали зелени очи.

— Благодаря — каза той и ме огледа оценяващо. — Как се казваш?

— Тиги.

— Необичайно име. Шотландско ли е? — попита той, подавайки чашата си за шампанско, за да я напълня.

— Не, прякор е. Истинското ми име е Тайгета. Гръцко е.

С изненада видях, че името му говореше нещо, съдейки по изражението му.

— Разбирам. Френски акцент ли чувам?

— Да, макар че съм от Швейцария.

— Така ли? — попита замислено той и отново ме огледа. — Виж ти, виж ти. Тук ли работиш?

При други обстоятелства — например, ако се бяхме срещнали в бар — бих разбрала защо ми задава всички тези въпроси, но тук, където той беше домакинът, а аз — от „прислугата“, ми се стори много необичайно.

— Да, но обикновено не на този пост. Само помагам за тази вечер, защото камериерката е болна. Иначе съм консултант по дивите животни на имението.

— Разбирам. Сигурна ли си, че не сме се срещали преди?

— Напълно — заявих. — Никога не забравям лица.

— Къде е шампанското? — подвикна един гост от другия край на стаята.

— По-добре да тръгвам — казах с учтива усмивка.

— Разбира се. Впрочем казвам се Зед. Радвам се, че се запознахме, Тиги.

* * *

Върнах се вкъщи в два след полунощ, като вече едва ходех и реших, че работата на сервитьорките е недооценена.

— Дай ми да се грижа за лъвове и тигри вместо това — изстенах, докато си свалях дрехите. Сложих си термопижамата, която ми бе купил Кал за Коледа, и се строполих в леглото.

Добрата новина беше, че вечерята мина като по часовник. Аз и Берил със съвместни усилия подредихме вечерните забавления така, че да минават едно след друго без спънки и забавяния. Затворих очи с удоволствие и пулсът ми се забави, но сънят не идваше. Вместо това виждах зелените очи на Зед, които, ако не си го бях въобразила, ме следваха из стаята през цялата вечер.

Малко преди полунощ, когато се върнах с още шампанско и уиски, Берил сложи в ръката ми един въглен.

— Иди до входната врата, Тиги. Ето ти таймер, нагласен за единайсет часа, петдесет и девет минути и петдесет секунди. Когато завибрира, удари с всичка сила входната врата. Три пъти — добави тя. — Джими Гайдаря вече е там, на позиция.

— Какво да правя с това? — попитах, разглеждайки въглена.

— Когато вратата се отвори, Джими ще почне да свири, а ти ще подадеш въглена на човека, който е отворил вратата. Разбра ли?

— Да, мисля, че разбрах. Но…

— Ще обясня по-късно. Сега тръгвай!

Присъединих се към Джими Гайдаря отвън; той залиташе леко, понеже беше пийнал доста чашки уиски. Изчаках сигнала на таймера и почуках силно по вратата. Гайдата зазвуча в ледения въздух, вратата се отвори и видях Зед зад нея.

— Честита Нова година — казах и му подадох въглена.

— Благодаря, Тиги — усмихна ми се той, след което се наведе и ме целуна леко по бузата. — Честита Нова година и на теб.

Не го видях след това, понеже бях заета да чистя в кухнята с Берил, но сега, когато се замислих за целувката, ми се стори странно интимен жест към непозната, и то облечена като камериерка…

* * *

Събудих се в седем в напълно тихата къща и веднага скочих от леглото. Берил ме бе уверила, че може сама да се справи с обяда в дванайсет, но все пак, след като нахраних котките, отидох да видя дали няма нужда от помощ.

— Само домакинът е буден. Поднесох му кафе в Голямата стая — каза Берил.

— Добре. Сигурна ли си, че не искаш да остана?

— Не. Алисън успя да се надигне от болничното легло и подрежда масата в трапезарията. Ще бъде разочарование за гостите след професионалното ти обслужване снощи — добави тя. — Знаеш какво казват — като плащаш жълти стотинки, получаваш, ами, Алисън!

— Берил, недей така, горкото момиче е много настинало. Е, ако си сигурна, че няма какво друго да правя, ще ида да занеса обяда на Чили.

— Има ли още кафе, Берил? — Зед влезе в кухнята с чаша в ръка.

Беше облечен в дънки и поло с нефритенозелен цвят и изглеждаше напълно бодър и свеж.

— Разбира се. — Берил взе чашата и докато наливаше прясно кафе, погледът му се обърна към мен.

— Добро утро, Тиги. Как си?

— Добре, благодаря. — Беше нелепо, но усетих как бузите ми се зачервяват.

— Красив ден, нали?

— Да. Тук, горе, винаги е красиво, когато слънцето грее.

— Никога преди не съм идвал в Шотландия, но мисля, че се влюбих — каза той, все още гледайки към мен.

— Кафето ви, господине.

Берил ми дойде на помощ в най-подходящия момент, с обичайната си точност. Зед отмести поглед от мен, за да си вземе чашата.

— Е — каза той, — значи ще ядем в дванайсет, а след това може би един тур из имението? Мисля, че глътка свеж въздух ще се отрази добре на гостите ми.

— Разбира се. Кал с удоволствие ще ви изведе всички в ленд роувъра — отвърна Берил.

— Отлично — каза той и определено чух лек немски акцент в гласа му. — Ако гостите ми не са станали до трийсет минути, имате пълното ми позволение да им хвърлите по чаша ледена вода в лицата. — Той кимна официално на двете ни и излезе от кухнята.

— Кал върна ли се вече от Дорнох? — попита ме напрегнато Берил.

— Не, когато излязох още го нямаше.

— Тогава можеш ли да използваш телефона в хижата, за да се обадиш на родителите му и да се увериш, че ще е тук в два? И достатъчно трезвен, за да разведе гостите, без да паднат и да се утрепят в някое дере. — Берил посочи номера в списъка над телефона. — Отивам да се оправя с Алисън.

Докато набирах номера, си спомних един английски сериал за ексцентричен мъж, който управляваше хотел само с двама души персонал на разположение. Не можех да не си помисля, че с Кал сме се превърнали неохотно в членове на актьорския състав.

След като говорих с майката на Кал, която обеща веднага да вдигне Кал от леглото, но спомена, че празненството е било доста бурно, отидох в офиса и си проверих имейлите на компютъра.

Имаше много мило писмо от най-голямата ми сестра Мая в Рио, която ми честитеше новата година и пожелаваше „всичките ми мечти да се сбъднат“. От всичките ми сестри като че ли имах най-много общо с нея — тя също беше мечтателка и вероятно бе приела смъртта на Татко най-тежко от всички нас. Но сега, шест месеца по-късно, тя живееше нов живот в Бразилия и сякаш всяка дума, която бе написала, излъчваше радост.

Бързо й написах кратък отговор, върнах пожеланията и й казах, че трябва да направим план да се съберем с всичките си сестри и да оставим венец на мястото край гръцкия остров, където Али смяташе, че е видяла погребението на Татко в морето. Точно когато изпратих отговора, чух сигнал и видях, че съм получила нов имейл.

1 януари 2008 г.

 

Мила Тиги,

Първо, честита Нова година! Отново се извинявам, че не можах да дойда да се видим и да поговорим, както бях обещал. Надявам се в близките две-три седмици да намеря време да се кача горе до имението. Междувременно ти пратих по пощата формулярите за кандидатстване за субсидии, включително частта, която успях да попълня.

Освен това искам да ти благодаря, че си била толкова мила към Зара, докато беше в Кинеърд. Знам, че е с труден характер — всички тийнейджъри са такива, така че оценявам търпението ти. Тя ти пожелава всичко най-добро и казва, че се надява да те види съвсем скоро. И аз се надявам на същото.

С най-добри пожелания,

Чарли

Докато бях пред компютъра, използвах случая да напиша кратък имейл на моя познат в зоопарка „Сервион“ за европейските лосове и да го питам кога ще е удобно да проведем обаждане, после отидох в кухнята и не намерих там никого. Предположих, че Берил е заета да обслужва гостите, затова сложих малко кеджъри^[3] в пластмасова кутия и отидох да посетя Чили.

— Къде се криеш, Хочиуичи? — попита настоятелно един глас от коженото кресло, когато отворих вратата.

— Честита Нова година, Чили — пожелах му, докато изсипвах кеджърито в купата му. — Помагах на Берил горе в хижата.

— Тъй ли? — Той ме изгледа косо, докато му подавах купата и лъжицата. — На онуй място има неща, които харесваш, тъй ли?

Тогава той се изкикоти, като истинска стара вещица, каквато си беше.

— Коя година е сега? — попита той и започна да поглъща храната.

— Две хиляди и осма.

Лъжицата му се спря пред устата и той се вгледа в печката.

— На онез богаташи лошо им се пише таз година — каза той и продължи да яде.

— Кои богаташи?

— Не го мисли, ти си бедна като мене, но ония са били алчни… накрая всичко се разкрива. Да си чула нещо от господаря?

— Днес получих имейл от него.

— Той има големи проблеми. Внимавай с него.

— Ще внимавам — обещах.

— Внимавай с всички в оназ къща горе. Зимата идва преди пролетта… Помни го, Хочиуичи.

— Какво е „хочиуичи“, Чили? — попитах.

— Ти, таралежка, това твое име на ромски език — сви рамене той, а аз го зяпнах изумена, питайки се откъде би могъл да знае…

— Идваш от много далече. España… — Наострих уши при тези думи. Отново, откъде би могъл да знае?

— И баща ми каза така в писмото, което ми е написал, преди да умре. Казва, че трябва да се върна там и да…

Погледнах Чили, но той беше задрямал, затова използвах случая да отида в съседната пещера и да донеса дърва за огъня. Слънцето се бе издигнало над планините и нежните му пръсти от светлина се спускаха, за да осветят чистата белота на долината. Беше мистична гледка, място, където е много лесно да се отделиш от реалността. Докато стоях с кошницата дърва на ръка, отново бях хвърлена назад към образа на груб, варосан таван над мен, и чух глас, който бях сигурна, че познавам.

— Ела, малката ми, ще се грижа за теб, докато порастеш.

— Доведи я обратно при нас, у дома…

Бях вдигната нагоре към тавана, но не се изплаших, понеже знаех, че в ръцете, които ме държаха, бях в безопасност.

Залитнах леко, когато се съвзех, и осъзнах, че краката ми са стъпили здраво на земята и стоя сама в леденостудената пещера.

Тръгнах обратно към колибата, осъзнавайки с пълна сигурност, че един от гласовете, които бях чула, бе на Татко Солт.

* * *

— Имам новина за теб, всъщност две новини — каза Кал на вечеря същата нощ.

— Какви?

— Ами първата е, че снощи с Кейтлин избрахме дата. Ще бъде през юни.

— Еха, Кал! — усмихнах му се. — Това е страхотно! Но така не ви остава много време да направите планове.

— Спокойно, Кейтлин планира сватбата от дванайсет години, така че е имала достатъчно време.

— Поздравления, Кал! Много се радвам за теб. И наистина трябва скоро да я поканиш на вечеря тук. Видях се с нея само за малко на Бъдни вечер и много ще се радвам да се видим отново.

— Ще й кажа, Тиг. Работата е там, че тя ми изнесе лекция, след като й предложих, каза ми, че трябва да поискам от господаря увеличение на заплатата и асистент отгоре на всичко. Тая работа ще ме утрепе, или поне гърба ми, ако продължа да я върша сам.

— Какво ще кажеш за сина на ветеринарката, Лохи? Изглежда като много приятен младеж.

— Да, такъв си е, а и знае как да си върши работата. Ще звънна на господаря, да получа разрешение, и ще ида да говоря с него.

— Не приемай „не“ за отговор, разбра ли, Кал?

— Няма, не се притеснявай. Утре ще стана по изгрев, за да изведа мъжете на лов, а днес цял следобед търсих къде се крият елените. Нищо не ядосва клиентите като това да прекарват часове в газене из долината и да не видят пукнат елен.

— Така им се пада, щом са толкова кръвожадни — заявих строго. — Ще използвам всичките си сили, за да помогна на елените да се скрият.

— Недей да вършиш такива неща, Тиг, че ще ми проглушат ушите. Искат да си идат вкъщи с трофеите и да се изфукат с тях пред жените си, като пещерни хора, каквито наистина са под скъпите си дрехи. Ако имам късмет, утре ще им сваря няколко еленски глави — намигна ми той.

— Стига, Кал. Знам, че така стоят нещата и част от елените трябва да се избиват, но няма нужда да ми го навираш в лицето.

— За да се почувстваш малко по-добре, ще ти кажа втората новина.

— Която е…? — Още му бях сърдита.

— Ами оказва се, моме, че домакинът на тази сбирка, някой си Зед, не могъл да отиде с другите на тура по земите на имението днес, така че помоли, докато другите са с мен на лов утре, ти да го заведеш на частен тур.

— Няма ли да е по-добре да изчака един ден и ти да го заведеш? — намръщих се. — Познаваш имението много по-добре от мен.

— Не мисля, че го интересуват флората и фауната, Тиг, а по-скоро екскурзоводката. Настоя тъкмо ти да го закараш.

— А ако не искам да отида?

— Тиг, не ставай глупава. Ще бъде само два-три часа, а както и двамата знаем, господарят иска да си създаде репутация, че угажда на гостите си. Няма съмнение, че тоя тип има купища пари. Цената, която е платил, за да наеме това място за всичките си приятели за една седмица, е повече от годишните заплати на двама ни взети заедно. Погледни от добрата страна — може да си си хванала милиардер.

— О, много смешно! — Грабнах чинията му, преди да е успял да види как се зачервяват бузите ми.

— Е, ще го направиш ли? Берил иска да знае.

— Да — въздъхнах от кухнята, докато пусках водата.

— Може да си сложиш рокличката на камериерка от снощи — изсмя се той.

— Стига, Кал, моля те!