Лусинда Райли
Сестра на луната (34) (Историята на Тиги)

32.

Анхелина дойде да ги посети във вила „Елза“ следващата седмица. Също като Лусия, когато посещаваше къщи на пайос като малка с баща си, и Анхелина ахкаше и охкаше при вида на модерните уреди. Вътрешната тоалетна и ваната я заинтригуваха най-много и Лусия я намери да гледа в тоалетната чиния, докато дърпаше дългата верига, за да пусне водата.

— Искаш ли да се изкъпеш във ваната? — попита я Лусия. — Водата е много топла.

— Мисля, че много ще се уплаша! Виж колко е дълбоко. Не мога да плувам и може да се удавя.

— Аз ще остана с теб и ще се погрижа да не се удавиш. А и погледни — каза Лусия и й показа пяната за вана, която беше откраднала от „Уолдорф Астория“. — Това вече е истинска магия.

Малкото момиченце се разсмя от изненада и удоволствие, когато видя големите кремави мехури да се появяват на повърхността на водата.

— Каква алхимия прави това? — попита тя, когато Лусия я насърчи да влезе и да си сложи малко пяна на носа.

— Американска алхимия — отвърна Лусия. — Гледала ли си някога филм, Анхелина?

— Не, какво е това?

— Движещи се картини на екран. Веднъж участвах в такъв. Може би някой ден ще ти покажа.

* * *

— Анхелина е такава странна комбинация — отбеляза Лусия, след като се върна от Сакромонте, където остави детето обратно в пещерата. — Притежава мъдрост над годините си, но е дете, отраснало изцяло сред природата, и невинността й е невероятна.

— И ти отрасна сред природата, Лусия, в същата пещера като Анхелина.

— Но аз не бях скрита от света, мамо. Разбирах го твърде добре от много ранна възраст. Попитах я дали не иска да поостане с нас известно време. Тя отказа, понеже не можела да остави Микаела сама. Тя била много болна, но и щял да й липсва горският й дом.

— Е, един ден няма да има избор — каза Мария. — Според това, което казаха и двете, на Микаела не й остава още много време.

— Изглежда почти все едно всичко това е планирано от нечия невидима ръка — замисли се Лусия. — Ако не се бяхме върнали, какво щеше да стане с детето?

— О, сигурна съм, че щеше да оцелее — усмихна се Мария. — Това е съдбата й.

Лусия стана от масата, където двете бяха вечеряли, и се прозя.

— Отивам да си легна, мамо. Тази вечер съм уморена.

— Приятни сънища, querida.

— Благодаря, лека нощ, мамо.

Мария поседя там още малко, преди да отнесе чиниите, замислена за промяната, настъпила у дъщеря й. Беше едва десет часът, времето, когато старата Лусия едва започваше да се оживява пред публика от стотици, понякога хиляди зрители; но тук Лусия често си лягаше рано и спеше спокойно по цяла нощ. Напрежението, на което се подлагаше Лусия през годините, беше плашещо — Мария често се страхуваше, че дъщеря й ще се докара до гроба от танци, но тази нова Лусия беше спокойна и приятна компания. Поне засега…

* * *

Три седмици по-късно, докато слънцето залязваше, Мария видя самотна фигурка да върви по пътеката към къщата.

— Лусия! — извика Мария, когато видя загасващата светлина да озарява малката червено-златиста главичка. — Анхелина е тук!

Мария изтича надолу по стълбите да посрещне Анхелина. Когато стигна до нея видя, че малкото момиченце е напът да припадне.

— Моля, може ли малко вода? — каза задъхано то, докато Мария му помагаше да се качи на терасата. — Пътят дотук беше много дълъг.

— Какво е станало? — попита Мария, сложи Анхелина да седне на един стол и бързо й наля вода от каната на масата.

— Микаела отиде на горния свят, abuela — каза тя на баба си. — Отиде си тази сутрин по изгрев. Беше ми казала да дойда направо при вас, когато се случи.

— Искаш да кажеш…

— Да — потвърди Анхелина. — Тя вече не е с нас на земята.

— О! Pequeña, само ако знаехме, щяхме да дойдем при теб. Нищо чудно, че си толкова изморена, пътят пеша е много дълъг.

— Един мъж ми предложи да ме закара на каруцата си, но после взе да ми задава странни въпроси, затова скочих. — Анхелина пиеше жадно вода. — Все пак стигнах дотук, но трябва да се върнем скоро, защото Maestra трябва да бъде погребана възможно най-бързо, иначе душата й няма да постигне покой.

— Разбира се, ще идем утре сутрин. Къде е…

— Оставих я в леглото й.

— Тъжна ли си? — попита я Лусия, която излезе на терасата.

— Да, защото много ще ми липсва, но знам, че й беше време да си отиде, затова се радвам за нея. Вече не й беше удобно в тялото й, нали разбирате. Телата се изхабяват и душата трябва да продължи, за да бъде свободна.

— Съжалявам, Анхелина. — Лусия я прегърна. — Но сега си в безопасност тук с нас.

— Gracias, но нали знаете, че трябва да се връщам в гората, за да виждам приятелите си и да бера билките си? — попита Анхелина с паника в очите.

— Знаем. Сега ще ти донеса нещо за ядене.

— Не, не мога да ям, докато Maestra не бъде погребана в земята.

— Утре ще идем рано в Сакромонте — обеща Мария.

— Благодаря. Сега мисля, че бих искала да поспя.

— Ще те сложим в детската стая. Там има легълце, готово за теб — каза Мария, а детето се изправи, с изопнато от ужасна умора лице. — Ела с мен.

— Тя настани ли се? — попита Лусия майка си, след като Мария се върна на терасата.

— Пъхна се под одеялото и заспа за секунди. Горкото дете! Толкова е спокойна тази вечер, но сигурно е в шок. Микаела е всичко, което някога е познавала.

— Не й личи — изкоментира Лусия, — но пък тя е най-странното дете, което някога съм виждала. — Лусия загаси цигарата и запали нова. — Това, за което си мисля, е как двете с теб и Анхелина ще изкопаем дупка, достатъчно голяма за Микаела, и как ще я занесем до нея.

— Права си — съгласи се Мария — не можем. Така че трябва да намерим мъже да ни помогнат. Виждаш ли, Лусия, за някои неща има полза от тях, нали? — добави тя с плаха усмивка.

* * *

Анхелина ги събуди и двете малко след изгрев, отпочинала и бодра като слънчоглед.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Maestra иска да започне пътя си към горния свят възможно най-бързо.

Когато слънцето се издигна над Алхамбра, трите се доближиха до пещерата.

Мъртва в леглото, в което ми помогна да родя… — помисли си Мария, докато Анхелина отваряше входната врата. Вътре вече се усещаше миризмата на гниеща в жегата плът. Лусия поклати глава.

— Извинявайте, но ще повърна — каза Лусия и се извърна от вратата. — Анхелина, познаваш ли някакви семейства тук, с млади мъже, които да ни помогнат да погребем твоята Maestra?

— Да, Лусия. Ще опитаме у съседите.

Мария погледна Анхелина, която се качи по склона до пещерата над нейната.

— Там не е ли пусто? Рамон, отведе го Гражданската гвардия преди десет години… — каза тя, докато Анхелина чукаше на вратата, след което я отвори и влезе направо вътре.

— Върна се преди три седмици… Рамон? — извика тя към спалнята зад познатата кухня, в която стояха. — Аз съм, Анхелина, и имаме нужда от помощта ти.

Чу се пъшкане иззад завесата, скърцане на легло, после един изпосталял мъж с дълга сива брада се показа иззад нея.

— Dios mío! — Ръката на Мария се притисна до устата й, а от очите й потекоха сълзи. — Рамон, наистина ли си ти?

— Аз… Мария! Върнала си се! Как? Защо?

— Мислех те за мъртъв! Гражданската гвардия… те дойдоха…

— Да, и ме хвърлиха в затвора и ме оставиха да умра, но някак, както виждаш, оцелях. — Той се изкашля, почти като Фелипе, преди да умре. — После много месеци бях в болницата на пайос, която не беше много по-добра от затвора. Но ти, Мария, ти си по-красива от всякога!

— Рамон, не мога да повярвам, че си жив. Аз…

— Ела, нека те прегърна, querida.

Лусия преглътна буцата в гърлото си, когато майка й се спусна в крехките, слаби ръце на Рамон.

— Те се познават добре, така ли? — обърна се ококорената Анхелина към Лусия.

— Да, някога са се познавали.

— Те се обичат — обяви детето. — Това е хубаво, нали?

— Да — кимна Лусия.

Те помогнаха на изненадания Рамон да седне на едно столче, преди да е припаднал.

— Къде са ти мебелите? — попита Мария.

— Отдавна отнесени от мародери — въздъхна Рамон. — Имам само един сламеник, но поне съм свободен и това си струва. А сега ми кажи защо си тук, в кухнята ми?

— Микаела се е пренесла на горния свят и трябва да я погребем. Знаеш ли да са останали някакви мъже в Сакромонте, които могат да ни помогнат? — попита го Мария.

— Не знам, но можем да проверим. Аз просто… не мога да повярвам, че отново си тук, скъпа моя Мария. — Рамон я погледна в пълен екстаз.

— Още едно чудо — прошепна Анхелина на Лусия.

Двете жени, детето и мъжът, немощен като осемдесетгодишен старец, претърсиха прашните пътеки на Сакромонте, за да намерят помощ да погребат някога почитаната си bruja. Много врати не се отвориха веднага и дълбокият страх, спуснал се над това разбито общество, беше осезаем. Много домове бяха празни, но щом онези, които бяха придумани да излязат от пещерите, разбраха какво става, с радост се съгласиха да помогнат. Малцината здрави мъже бяха пратени с лопати да изкопаят гроба на Микаела, докато жените събраха оскъдните си запаси и приготвиха храна за събиране по-късно.

Една от жените даде на заем мулето си да дърпа каруцата на друг съсед и след като качиха на нея тленните останки на Микаела, тръгнаха в дрипава процесия към гората, където положиха в гроба своята bruja.

Събирането след това беше организирано в пещерата на Мария, а един стар gitano, който някога държеше една от нелегалните пивници, донесе бренди, за да пият в памет на Микаела. От около четиристотин някогашни жители бяха останали не повече от тридесет. Мария и Лусия отнесоха доста подигравки за новите прически, но дори след ужасите и разрухата от последните десет години пламъкът на общността им още не беше угаснал. Някои от мъжете си бяха донесли китарите и за пръв път от години звуците на фламенко се понесоха по въздуха на Сакромонте.

— Лусия! Трябва да ни потанцуваш — извика един от мъжете, чийто свит стомах бе накарал брендито веднага да му размъти главата.

— Аз имам гюле в корема — завъртя очи Лусия. — Може би мама би искала да потанцува? Тя ме научи на всичко, което знам.

— Не — изчерви се Мария, но другите жени я бутнаха напред.

— Да! Да! Да! — занареждаха хората и пляскаха с ръце в тон.

Мария нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ужасена, че ръцете и краката й няма да си спомнят какво да правят, тя изпълни първите си alegrías por rosas от двайсет години. Останалите от групата, или поне тези, които имаха сили, накрая се присъединиха към нея, а малката Анхелина гледаше ококорена спектакъла.

— Никога ли не си била на фиеста? — попита я Лусия.

— Не, но това е най-красивото нещо, което съм виждала! — каза тя с блеснали очи. — Лусия, това не е край, а ново начало!

И докато Мария насърчаваше Рамон да потанцува, подкрепян от нея, Лусия си помисли, че беше точно така.

* * *

— Лусия, трябва да те помоля за нещо. — Мария се появи до самоделния хамак, който двете бяха вързали между две портокалови дръвчета, за да може Лусия да си почива навън следобед.

— За какво, мамо?

— Чудех се дали ще имаш нещо против да поканя Рамон да дойде и да поживее с нас известно време. Той е много болен и няма нищо. Някой трябва да се грижи за него.

— Разбира се, че нямам нищо против. След като Анхелина се премести тук, а новото бебе идва, май си създаваме собствена общност на gitanos тук — усмихна се Лусия.

— Благодаря ти, querida. Макар сега да е болен, Анхелина смята, че може да се възстанови напълно и да ни е от помощ тук.

— От помощ или не, ти го искаш тук и в това няма нищо лошо. И така — продължи невинно Лусия, — той на дивана в дневната ли ще спи?

— Аз… не. Мислех, че би било най-лесно да…

— Мамо, само се закачам с теб. Знам точно къде ще спи — в твоите прегръдки. Какво ли ще си помисли Алехандро, като разбере, че приятелката му си е намерила друг мъж? — Лусия не изчака отговор, а слезе от хамака, за да се върне в къщата за чаша вода.

— Dios mío, каква тъжна ситуация, щом любовният живот на майка ми е по-бурен от моя — каза тя на бебето си.

* * *

На седми септември Лусия се събуди през нощта, изпотена и с чувство на дискомфорт. Стана, за да отиде до тоалетната за пети път тази нощ, но преди да е направила повече от две крачки, усети как по вътрешната страна на краката й тече топла течност.

— Помощ! Мамо! Кървя! — изкрещя тя в мрака. Мария и Анхелина дотичаха от стаите си и включиха електрическата лампа.

Мария погледна локвата прозрачна течност между краката на дъщеря си и въздъхна от облекчение.

— Лусия, не кървиш, водите ти са изтекли. Това означава, че бебето е напът.

— Отивам в кухнята да приготвя отвара — каза Анхелина. — Бебето ще е тук до изгрев — обяви на излизане тя.

Въпреки пронизителните крясъци на Лусия, достатъчно силни, за да уплашат вълците по планинските върхове над тях, коремните й мускули, тренирани от години танци, й послужиха добре, когато бебето започна пътуването си към живота. Анхелина пое контрола, сякаш знаейки инстинктивно от какво се нуждаеше Лусия: тя вървеше с нея, караше я да сяда и да става, разтриваше гърба й и през цялото време шепнеше успокоително, че бебето й е добре и скоро ще се роди.

Мария и Анхелина помогнаха на Лусия да се качи на леглото, когато каза, че иска да напъва, и малкото момиченце се появи на бял свят в пет часа сутринта, точно по изгрев.

— Никога повече! — изстена облекчена Лусия. — Това са най-трудните bulerías, които някога съм танцувала. Къде е бебето ми?

— Ето я тук — каза Анхелина, която току-що бе срязала пъпната връв със зъби, както беше гледала да прави Михаела. — Силна и здрава е.

— Как ще я наречеш? — попита Мария, когато погледна чудото на втората внучка, която й бе дадена, откакто се върна в Испания.

— Исадора, като американската танцьорка, но с испанско произношение.

— Необичайно име — отбеляза Мария.

— Да.

Лусия не каза нищо повече, но докато държеше новороденото си в ръце, предателските й спомени се върнаха към трийсетия й рожден ден, когато Менике я заведе на изложба на фотографии на танцьорката, наречена Айседора Дънкан. Тя не искаше да ходи, но щом влезе, бе зашеметена от снимките и от историята на живота на Дънкан. „Тя е била пионерка, преминавала е границите, също като теб, pequeña“ беше й казал Менике.

— Мисля, че прилича на баба си — каза Анхелина.

— Gracias a Dios! Радвам се, защото не бих искала никое дете да прилича на мен. Здравей, бебче — каза Лусия и погледна малкото личице. — Да, определено си по-хубава от майка си. Аз…

Когато бебето погледна нагоре към нея, Лусия затаи дъх при вида на лицето, чиито черти, макар и в смален вариант, й бяха толкова познати. Но никога нямаше да признае пред никого на кого всъщност приличаше бебето.

* * *

Есента премина в зима и странното малко семейство, което бяха събрали Мария и Лусия, се скри вътре, за да седи край малкия огън в дневната. Мария го използваше за готвене, понеже предпочиташе вкуса на приготвената там храна пред тази от голямата желязна печка в кухнята. Исадора процъфтяваше под грижите на Мария и Анхелина, макар че Лусия категорично отказа да кърми след първия опит.

— Защо да го правя, щом трите можем да се редуваме да я храним от бутилка? Освен това имах чувството, че ще ми откъсне зърната, колкото силно смучеше — беше истинска агония!

Мария тайно си мислеше, че Лусия просто предпочиташе да спи през нощта и се възползваше от факта, че има други хора, които охотно да поемат грижите за Исадора. Не помагаше и това, че бебето спеше в детската стая с Анхелина. Но Мария си мълчеше, когато виждаше как малкото момиче усърдно сменя пелени и храни бебето от бутилка. Докато Лусия седеше и пушеше на терасата, Анхелина пееше на Исадора приспивни песнички и я люлееше да заспи. Някои жени просто не бяха създадени да бъдат майки и Лусия беше една от тях.

А докато Анхелина се грижеше за Исадора, Мария използваше собствените си нежни ръце и отварите на Анхелина, за да се грижи за Рамон, който набираше сили с всеки изминал ден. Хриптящата кашлица, която напомняше и на двама им за ужасния затвор, скоро спря и не след дълго Рамон можеше да се разхожда из портокаловата горичка и да цъка с уста, като гледаше колко е занемарена.

— Може да попитам Алехандро дали иска да се грижиш за дърветата? — предложи му Мария една хладна вечер, докато седяха пред топлината на огъня.

— Да, Мария, ще го правя безплатно, защото това е, което познавам и обичам — сви рамене Рамон. — Ти и тази къща ме спасихте. Най-малкото, което мога да направя, е да се грижа за дърветата, които растат в имота.

Скоро започна да приижда постоянна върволица от посетители от Сакромонте, които слизаха по склона, за да пият кафе с Мария в нейната пайо къща и да посещават малката bruja за предсказанията и отварите й. Мария се зарадва да чуе, че още жители на Сакромонте бяха започнали бавно да се връщат след години изгнание в други държави. Храната още беше скъпа, а деликатесите се продаваха на черния пазар, но от време навреме на Анхелина й плащаха с блокчета шоколад или по някоя бутилка бренди за Рамон с неясен произход.

По Коледа Мария направи поклонение в абатството Сакромонте и падна на колене, за да благодари на Бога за успешното раждане на внучка си и прекрасния си нов живот в родината. Но нещо й подсказваше, че този живот е временно затишие — впечатление, което се усили, когато чу звука, който не бе чувала от много месеци: потропването на стъпалата на Лусия по покритата с плочки тераса навън.

— Мамо — заяви Лусия на Мария една сутрин, — вече съм готова да се върна към танците. Пепе прати телеграма, че на куадрото е предложен още един сезон в театъра на 46-та улица. И че ще утроят парите, ако се върна на сцената. Мамо, това е идеалният момент да се върна.

— Не е ли прекалено рано? Бебето ти е само на четири месеца.

— Ако не го направя, ще изгубя всичко, за което съм се трудила.

— Лусия, това не е вярно. Ти си най-прочутата танцьорка на фламенко в Северна и Южна Америка. Няма закъде да бързаш, querida.

— Публиката има много къса памет, а особено сега, след като Ла Архентинита почина, всеки ден се появяват нови млади танцьорки, които да оспорват короната ми. Освен това ми липсва — въздъхна тя.

— Коя част ти липсва?

— Танците, разбира се! Това е, което съм.

— Вече си и майка — напомни й Мария и погледна надолу към Исадора, която спеше спокойно в количката си „Силвър Крос“ под сянката.

— Да, и защо да не мога да бъда и двете?

— Можеш, разбира се, че можеш. Значи искаш да направя планове трите да се върнем в Ню Йорк?

— Мамо… — Лусия дойде да седне на плетения стол срещу майка си. — Помня какво беше да съм дете, което постоянно е на път, да ходя с татко от град на град, да спя във фургони и по полета, да нямам образование, да не мога да нарека никое място свой дом.

— Мислех, че обичаш живота на път, Лусия. Ти винаги казваше, че ти харесва да не знаеш какво ще донесе утрешния ден.

— Да, обичах го, мамо, но аз нямах друг избор. Исадора има. — Лусия замлъкна и погледна майка си. — Знам колко много обичаш това място, мамо, и колко много обичаш Исадора. Така че… — Лусия се спря за миг, преди да продължи. — Какво ще кажеш да останеш тук с нея?

Мария направи всичко по силите си да сдържи въздишката си на облекчение и да се фокусира върху нуждите на внучка си.

— А ти ще идеш в Ню Йорк сама?

— Да, но ще се връщам често, за да виждам и двете ви.

— Но Лусия, тя е толкова малка, има нужда от майка си. Аз не съм добър заместител.

— Напротив, мамо. Ти си много по-грижовна и търпелива, отколкото аз някога бих могла да бъда. Знаеш колко се ядосвам, когато плаче. А и освен това — добави Лусия — парите намаляват. Трябва да отида и да спечеля още. Или поне да видя татко и да му поискам още.

— Колко време няма да те има?

— Договорът е за шест месеца и ще спечеля достатъчно, за да купя тази къща — засмя се Лусия — и тогава всички ще сме в безопасност завинаги. Само си представи, мамо!

— Да, това би било много хубаво, Лусия — съгласи се Мария, знаейки, че щом Лусия реши нещо, нищо в рая или ада не би могло да я спре, така че нямаше смисъл да спори повече от името на Исадора.

— Както смяташ, че е най-добре, querida.

— Добре. Значи е решено.

Когато Лусия се изправи, Мария видя облекчение и в нейните очи.

* * *

— А и как бих могла да очаквам да се откаже от танците? Те са същността й — обясни Мария на Рамон по-късно същата нощ.

— Но тя вече е майка, Мария, и бебето й се нуждае от нея.

— Твоите момичета се справиха добре и без майка — напомни му Мария. — Стига бебетата да са обичани от някого, не съм сигурна, че има значение кой е.

— А къде са момичетата ми сега? — каза Рамон с изкривено от скръб лице. — Лежат мъртви в някой масов гроб в града.

— Заедно с моите момчета, техните съпруги и внуците ми — добави Мария и хвана ръката му.

— Защо оцеляхме ние, когато светът трябваше да бъде техен?

И двамата задаваха този въпрос на небесата всеки ден.

— Не знам, и никой от нас няма да го разбере, докато не дойде и нашият ред да заминем нагоре, но поне можем да опазим следващото поколение.

— Ето ни тук, плачем за изгубените си деца и внуци, докато една майка се кани да изостави своето дете — поклати глава Рамон. — Не разбира ли Лусия какъв дар й е даден?

Мария знаеше, че му е трудно да приеме поведението на Лусия, което виждаше като егоистично.

— Всички си имат своите силни и слаби страни и единственото, което можем да направим, е да ги приемем такива, каквито са. Освен това Лусия е права — един от нас в това домакинство трябва да си намери работа, преди парите да свършат.

— Надявам се това лято да се върна на работа като черноработник — каза Рамон. — Моя грижа е да печеля пари.

— Рамон, знаеш не по-зле от мен, че хиляди мъже се завръщат в Испания и отчаяно търсят работа. Няма ли да се опиташ да си върнеш портокаловата гора? — попита го за пореден път Мария. — Толкова е нечестно, ти плати за нея — твоя е по право.

— И какво доказателство имам, освен един лист хартия от продавача, на който пише колко съм платил за нея? Това не е законен нотариален акт, Мария… Аз, срещу правителството на Франко, което ми я открадна. — Рамон поклати глава и се изсмя. — Не мисля така.

— Но ако никой не започне да се бори, нищо няма да се промени.

— Мария, мисля, че трябва достатъчно да се борим само за да оцелеем. Може би толкова дълго си била в чужбина, че си забравила кои сме: ние сме gitanos, най-низшите от низшите. Никой не ни слуша.

— Защото никога не надигаме глас! — Мария поклати глава. — Прости ми, Рамон, но в Америка е много по-различно. Виж какво постигна Лусия, макар да е gitana. Посрещаха я с почести, където и да отидеше.

— Да, заради таланта й, защото тя е уникална и специална. А аз? Аз съм просто работник.

— Да. — Мария хвана ръката му. — И аз те обичам с цялото си сърце.

* * *

— Е, имате достатъчно пари за наема и храната за следващите шест месеца, и допълнително за всичкото мляко, което поглъща Исадора. — Лусия се усмихна, когато погледна бебето си, което риташе на пода, завито в кърпа, с голи ръчички и крачета. Лусия коленичи до нея и я целуна по крачетата, ръчичките и двете бузки. — Ах, любов моя, mi pequeña! Да си жива и здрава и скоро да се видим отново.

— Таксито пристигна, Лусия! — извика Рамон.

— Тогава трябва да тръгвам. Довиждане, Рамон, Анхелина… — Лусия я целуна по бузите. — Чао, мамо, грижи се за себе си и за скъпата ми Исадора.

— Ще се грижа, и Бог да те пази, докато пътуваш, querida. Пази се.

Лусия им прати въздушна целувка, докато малките й стъпала тропаха по плочките в новите й кожени обувки. Помаха за последно, качи се на таксито и си замина.

Анхелина, застанала сама на терасата, усети как очите й се напълниха със сълзи.

Никога няма да се срещнат отново — помисли безмълвно тя.