Лусинда Райли
Сестра на луната (30) (Историята на Тиги)

28.

Седмица по-късно се чувствах все едно бях заживяла друг живот, след като пристигнах в Сакромонте. Анхелина не се шегуваше, когато каза, че ще ме научи на всичко, което знае, във времето, което имаме. Преди да започнем, тя ме накара да се закълна никога да не записвам онова, което ми казва, на компютър:

— Нашите тайни традиции трябва да останат тайни, за да не могат грешните хора да се доберат до магията ни чрез онези машини…

Затова слязох надолу по хълма до едно малко магазинче от другата страна на градските стени, което сякаш продаваше всичко от котешка храна до електроника, и си купих дебела тетрадка и няколко химикалки. Нямах представа как Анхелина помнеше безкрайните комбинации от билки за различните отвари, да не говорим за точните количества. Но пък аз учех ускорен курс, докато тя бе обучавана от люлката от своята водачка bruja, Микаела. Тя започна и да ме обучава как да използвам ръцете си за лечение.

— Чили ми каза, че имам сила в ръцете си. Но страстта ми са животните. Може ли да работи и върху тях? — попитах я.

— Разбира се. Всички създания на земята са плът и кост. Същото е.

Макар понякога да срещах спънки, под нейните напътствия започнах да се научавам как да „усещам“ енергията, която течеше през всяко живо същество, и как да оставям изтръпналите си ръце да бъдат привлечени като магнит към източника на проблема, след което да освобождавам лошата енергия и да я разсейвам. Анхелина ме насърчаваше да се упражнявам върху старата, болна от артрит котка на Пепе, но не след дълго започнах да спирам по алеите в Сакромонте да помагам на бездомни животни, пресекли пътя ми. Докато се привеждах над всяко животно, само се надявах минувачите да не си помислят, че смятам да ги продам като пиле на някой ресторант.

С времето забелязах и че ушите ми се нагаждат към испанския, на който си говореха Анхелина и Пепе, и започнах да разпознавам все повече думи.

— Ако прекарам още една седмица тук, ще науча езика — или поне испанските билки — засмях се сама на себе си, докато вървях към синята врата. Беше поредният прекрасен слънчев ден, така че знаех, че ще открия Анхелина да седи отпред и да пие кафе. Щеше да ме чака обичайната отвратителна отвара, защото кафето явно беше лошо за мен.

— Как си днес? — попита ме тя, когато пристигнах.

— Много добре, gracias.

Вдигнах отварата си, която имаше странен мирис на анасон, примесен с овчи тор, и отпих неохотно. Знаех, че Анхелина ще ме накара да я изпия до дъно.

След около два часа обучение и обичайния ни обяд Анхелина и Пепе се оттеглиха за сиеста, а аз се върнах в хотела да поседя на терасата и да изчета надрасканите в тетрадката думи, докато всичко още беше прясно в ума ми. Щом свърших с това, и аз отидох да подремна, понеже знаех, че мозъкът на Анхелина работеше най-добре през нощта, така че моят собствен трябваше да е в идеална форма да обработи и запомни потока от знание, който тя споделяше с мен.

Но този следобед не можех да заспя и знаех, че това е, защото беше време да установя контакт с външния свят. Една седмица бе изминала като за миг и хората сигурно се притесняваха за мен. Колкото и да ми се щеше да остана в паралелната си вселена, просто не беше честно и трябваше да им кажа, че съм добре и в безопасност.

— Марсела, имаш ли телефон, от който да се обадя вкъщи? — попитах я.

— Тук горе?! Шегуваш се! Мобилните имат много слаб сигнал. Има телефон в магазина зад градските стени. Позволяват ни да го ползваме срещу заплащане. И факсът ми е там, за резервациите. Всеки ден отивам да ги взема. Всъщност отивам натам. Ще дойдеш ли с мен?

— Благодаря, Марсела.

В малкото магазинче Марсела обясни от какво имах нужда и бях отведена в един склад в дъното, където имаше стар телефон.

Когато останах сама, се замислих кой номер да набера първо и се спрях на мобилния на Кал. Той рядко вдигаше поради липсата на сигнал, което означаваше, че можех да оставя съобщение, без да ме подлагат на разпит.

Набрах номера и естествено веднага ме прехвърли на гласова поща.

— Здрасти, Кал, Тиги е. Исках само да ти кажа, че съм съвсем добре. Съжалявам, че ти избягах по този начин, но… трябваше да се отдалеча за известно време. Ще се свържа с теб скоро, но не се притеснявай за мен. Много съм щастлива там, където съм сега. Много обич за всички. Чао!

Затворих тежката слушалка и се почувствах по-добре, че съм се свързала с някого. После пак я вдигнах с идеята, че трябва да поговоря с Мама — нямаше нищо лошо в това да разбере къде съм. Набрах номера на Атлантис и отново бях препратена към гласовата поща. В гърлото ми заседна буца, когато чух гласовото съобщение на Татко Солт. Напомних си да кажа на Мама да го смени.

— Здрасти, Мамо, Тиги е. Много съм добре и всъщност съм в Испания. Имах нужда от малко топлина след всичкия този студ и ми се отразява много добре. Оставих си мобилния в Кинеърд, но ще се опитам да се обадя скоро. Не се притеснявай за мен. Обичам те, чао!

Оставих слушалката, но ръката ми се завъртя над нея, защото усетих нужда да оставя съобщение и на мобилния телефон на Чарли.

— Не, Тиги, той е бившият ти шеф! — казах си твърдо.

Искаш да говориш с него, нали? Защото те е грижа за него…

— Не, не е така — казах си на глас.

Така е, Тиги…

Въздъхнах. Един от страничните ефекти на уроците ми с Анхелина беше, че интуицията ми, тоест вътрешният ми глас, се беше засилил и оживил. Всъщност тези дни почти не млъкваше и ме принуждаваше да се изправя пред всяка лъжа, която се опитвах да кажа на себе си.

Добре — отговорих вътрешно на гласа, докато плащах за обажданията, и излязох от магазина. Марсела си беше тръгнала по работа в града и аз тръгнах обратно сама.

— Наистина ме беше… още ме е грижа за него — казах на глас, — но той е женен с дъщеря, има огромно и може би банкрутирало имение, което да управлява, и животът му е пълна каша! Така че каквото и да казваш, този път ще те игнорирам!

Вдигнах поглед и видях две минувачки да ме гледат много странно.

— Имам невидим приятел! — казах високо на английски, помахах им и продължих нагоре по хълма към Сакромонте.

* * *

Същата вечер Анхелина обяви, че съм готова да мина в „университета“, както се изрази. Когато пристигнах, Пепе тъкмо излизаше да уреди моята „фиеста“, планирана за след два дни.

— Всички ще дойдат — каза ми той на излизане и усетих въодушевлението му. — Ще бъде точно като в старите дни!

Аз и Анхелина седнахме заедно и тя започна да споделя някои от най-силните си магии, включващи талисмани, амулети и защитни монети. В тъмната пещера, осветена само от една-единствена трептяща свещ, която Анхелина предпочиташе пред острата светлина на крушките, тя ми показа свещените предмети, принадлежали на прадедите ми, и докато ги държах в изтръпналите си ръце, ме научи как да достигам до „другия свят“ — свят, в който бродеха духове и шепнеха в ухото ми, което явно беше причината да „знам“ неща.

Когато стана дума за проклятия, първоначално отказах.

— Мислех, че сме лечителки — казах аз. — Защо ще искаме да вредим на някого?

Анхелина ме погледна сериозно.

— Ерисо, светът е пълен със светлина и мрак. А в живота си съм видяла много мрак. — Тя затвори очи и разбрах, че мисли за миналото, което още тежеше над нея и тази красива страна. — Във времена на мрак трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш, да защитиш себе си и хората, които обичаш. Затова сега ще идем в гората и ще те науча на думите на най-могъщото проклятие.

Петнайсет минути по-късно тя ме накара да застана в средата на поляната и да запаметя думите, които прошепна на испански, с талисман около врата ми, който да ме защитава. Може би беше добре, че не разбирах какво означават. Не трябваше никога да ги изричам на глас, нито да ги записвам, а само да ги повтарям в ума си, докато не станат незаличима част от психиката ми.

— Колко пъти си използвала проклятието? — попитах, докато вървяхме към вкъщи.

— Само два — отвърна тя. — Веднъж за мен, веднъж за другиго, който се нуждаеше от помощта ми.

— Какво стана с хората, които прокле?

— Умряха — сви рамене тя.

— Ясно — въздъхнах, едновременно поразена и ужасена от силите на тази жена. Надявах се да не тая в себе си точно тази сила, защото това беше едно умение, което не исках да притежавам.

* * *

— Е, добре се справи, Ерисо — каза Анхелина два дни по-късно. — Пепе и аз имаме изненада за теб. Иди да видиш Марсела сега. — Тя ме изпъди за редовната си сиеста и аз отидох в хотела да намеря Марсела, която ми се усмихна хитро.

— Ето там — посочи към дивана.

На него лежеше красива рокля за фламенко, бяла, с гъсти лилави къдрици по полата.

— Пробвай я — подкани ме Марсела. — Това е старата ми рокля от детството, но би трябвало да ти стане. Ще направим от теб истинска bailaora, танцьорка на фламенко, за фиестата довечера.

— Трябва да облека това? — изненадах се.

— Разбира се, това е фиеста!

Тя ми подаде купчината мека материя и ме заведе в малката душкабина, където си свалих роклята и облякох новата. Излязох и отидох при Марсела, за да закопчее многото копчета, пригладих с ръце полата и наместих дълбокото V-образно деколте.

— Ето, Тиги, виж се в огледалото. — Марсела ме накара да се обърна с лице към него.

Погледнах се и се изумих от жената, която ме гледаше от огледалото. Тази Тиги беше загоряла от испанското слънце, очите й блестяха, а роклята подчертаваше тънката й талия и гладкото деколте.

— Linda — обяви Марсела. — Красива! Сега ти трябват обувки. Анхелина каза да ти дам тези тук — не вярвах, че ще ти станат, но сега, като видях малките ти крачета, разбирам, че е била права.

Тя ми подаде чифт червени кожени обувки с тънък ремък с тока. Имаха здрави токчета, високи само около пет сантиметра — но аз носех само обувки без ток, така че и това ми беше достатъчно. Взех ги от нея и ги пробвах, чувствайки се като Пепеляшка. Те паснаха идеално на стъпалата ми и усетих нещо като пробождане на тила.

— Марсела, чии обувки са това? — попитах.

— Как, на баба ти Лусия, естествено — каза тя.

* * *

В девет часа същата вечер Марсела и аз слязохме по хълма до една от по-големите пещери, макар че щях да я намеря и без нея, понеже музиката отекваше из цяло Сакромонте и се носеше по въздуха като живо същество. Несъзнателно потупах косата си, докато Марсела ме водеше във вече претъпканата с хора пещера. Беше намазала кичурите ми с помада, за да ги укроти, и бе закрепила една къдрица в средата на челото ми, точно като Лусия на снимките, които бях виждала.

Когато влязох, морето от хора започна да ръкопляска и вика, а усмихнатите Анхелина и Пепе, облечени в най-хубавите си дрехи за фламенко, като всички останали, ме представяха на всички един по един.

— Ерисо, това е внучката на братовчедката на майка ти Пилар… Ето ги и Висенте и Гаел… Камила… Луис…

Главата ми се завъртя, но се оставих да ме водят през тълпата, зашеметена от искрената топлота на прегръдките на всички. Висенте — или беше Гаел? — ми подаде чаша вино „Мансанила“ и видях Пепе в дъното на пещерата, покачен на стол с китарата си в скута, до друг мъж, седнал върху кутия.

— Empecomos! — провикна се той. — Нека да започнем!

— Оле! — извика публиката, когато двама млади танцьори излязоха на дансинга. Започнаха да танцуват нещо, което Анхелина нарече „chuflas bulerías — прост танц“, но докато гледах как жените потропват с петите и предната част на стъпалата, докато ръцете им отмятаха полите и обливаха пещерата с ярки цветове, с вдигнати в пълен синхрон брадички, бях смаяна от уменията им.

И аз бях част от това — културата на gitanos беше в кръвта и душата ми. Когато един млад мъж посегна да ме хване за ръката, не се възпротивих, а оставих тялото ми да се отпусне и да се понесе по ритъма на китарата на Пепе и онова, което всички тук наричаха duende.

Не зная колко дълго танцувах, но обувките на Лусия сякаш ме водеха и не ме интересуваше дали изглеждам глупаво, докато подражавах на партньора си и удрях с крака древния под на пещерата заедно с новооткритото си семейство. Подът вибрираше, докато всеки мъж, жена и дете танцуваше с чиста радост под неустоимия ритъм на музиката.

— Оле! — извика Пепе.

— Оле! — извиках аз с всички останали, след което оставих партньора си да отиде да пийне малко вода.

— Тиги!

Усетих силна ръка на рамото си. И бях доста убедена, че изпитият алкохол, комбиниран с всичкото въртене, ми беше размътил мозъка, защото, обръщайки се, си помислих колко много ми звучи като гласа на Чарли Кинеърд.

— Здравей, Тиги — каза Чарли, хвана ме за ръката и безцеремонно ме издърпа през тълпата тропащи и пляскащи танцьори.

— Какво, за бога, правиш?! — извиках, опитвайки се да извися глас над шума. — Пусни ме!

Но той не ме пусна и колкото и да се дърпах и оплаквах, бях закачена за него.

Никой дори не мигна, като ни видя — тази нощ бях научила, че gitanos са гласовити и емоционални хора, така че поведението ни сигурно им се струваше нормално.

— Ще трябва да те изведа навън, не си чувам мислите тук, вътре — каза Чарли, свали си пуловера и покри с него голите ми рамене.

Щом излязохме, той се огледа, видя стената отсреща и ме заведе до нея. Чак когато я достигнахме, пусна ръката ми. Хвана ме през кръста, вдигна ме и ме сложи да седна на стената.

— Чарли, какво, по дяволите, правиш тук?!

— Трябва да седнеш, Тиги. — След като пусна кръста ми, той ме хвана за китката, за да ми провери пулса.

— Чарли, стига! — Вдигнах другата си ръка, за да отблъсна неговата.

— Пулсът ти е ускорен, Тиги!

— Да, защото от един час танцувам като луда! — отвърнах. — Защо си тук?

— Защото аз и остатъкът от света се мъчим да те намерим повече от седмица.

— Как така ти и остатъкът от света? — намръщих му се.

— Кал намери мобилния ти в спалнята ти и се обадихме на всички номера в него да питаме дали имат вест от теб. Нямаха. Чак когато остави съобщения на него и майка ти, разбрахме, че си в Испания.

— Съжалявам, Чарли — въздъхнах. — Можеш ли да забавиш малко, моля? Какво е станало? Някой да не е пострадал?

— Не, Тиги, никой друг не е пострадал — каза той. — Става дума за теб.

— Как така за мен?

— Получих резултатите от изследванията ти сутринта, когато реши да избягаш от болницата. Виж, Тиги, накратко казано, подозирам, че имаш сериозно сърдечно заболяване, наречено миокардит. Имаш нужда от незабавна медицинска помощ.

— Сериозно сърдечно заболяване? — повторих зашеметена. — Аз?

— Да. Или поне потенциално сериозно, ако не се лекува.

— Но аз се чувствам добре — настоях. — Откакто съм тук, палпитациите като че ли спряха. — Погледнах го в очите за пръв път. — Да не би да казваш, че си долетял чак дотук, за да ми го кажеш?

— Да, разбира се. Не можех да се свържа с теб, така че нямах друг избор. Сериозно, Тиги, след като едва не умря, докато работеше в имението, не можех да нося и това на съвестта си.

— Е, нямаше да е на твоята съвест, Чарли. Аз съм тази, която реши да „избяга“ от болницата, както се изрази ти.

— Да, но освен професионалния си дълг, сметнах, че имам и дълг към теб като твой работодател. Нямах представа колко ти е било трудно в Кинеърд. Вече разбирам защо се е наложило да си тръгнеш.

Замълчах, питайки се дали говори за разговора ми с жена му.

— Берил и Кал ми казаха за поведението на Зед Езу — продължи той. — И двамата се съгласиха, че той те е накарал да заминеш. Толкова съжалявам, Тиги, трябваше да ми кажеш нещо. Такова поведение е просто… неприемливо.

— Не си виновен ти, наистина, Чарли.

— О, да, виновен съм — възрази той. — Трябваше да съм в Кинеърд и да го управлявам; тогава щях да успея да го спра. Било е чисто и просто сексуален тормоз. Ако някога го видя отново, кълна се, ще му счупя врата.

— Никой не е казал на Зед къде съм, нали? — попитах го притеснена.

— Разбира се, че не — отвърна Чарли. — Когато разбрах от Кал какво е станало, се качих веднага в Кинеърд и казах на Зед да се махне от къщата ми. Той си събра багажа и замина с рейндж роувъра същия следобед. Няма го вече, Тиги, кълна се — каза той, усетил страха ми, и ме хвана за ръката, при което по цялото ми тяло премина тръпка. — Надявам се сега да чувстваш, че можеш да се върнеш в Кинеърд.

— Благодаря ти. — Засега бях доволна да оставя Чарли да си мисли, че Зед е бил единствената причина да замина.

— Освен това полицията се опитва да се свърже с теб за стрелбата. Намерили са гилзата и сега в криминологията я проучват.

— Откриха ли извършителя? — попитах, като се замислих за горкия Пегас.

— Не мога да кажа, но искат пак да говорят с теб в някакъв момент. Що се отнася до медицинския ти проблем, запазил съм ти час в местната болница тук, в Гранада, за утре. Ще направим още малко изследвания, за да се уверим, че си в състояние да летиш до вкъщи.

Погледнах го с изненада. Макар просто да се опитваше да се грижи за мен, изведнъж ми напомни на Зед: още един мъж, който се опитваше да контролира живота ми.

— Съжалявам, Чарли, но се чувствам съвсем добре и категорично нямам намерение да напускам Гранада за момента.

— Знам, че може би се чувстваш добре засега, но онази ангиограма, съчетана с рентгеновата снимка на гърдите ти и ЕКГ-то, показва, че не си. Това е сериозно, Тиги. Би могло… да те убие.

— Чарли, правиха ми купища изследвания на сърцето като дете. Тогава беше наред, така че защо сега да не е?

— Е, добре — въздъхна Чарли и се облегна на стената до мен. — Изслушай ме, моля те, без да ме прекъсваш. Искам само да ти задам няколко въпроса.

— Давай — казах неохотно, чувайки барабаните cajón и виковете „Оле!“ отвътре. Точно тази нощ наистина не исках да седя тук, навън до стената, и да обсъждам несъществуващо заболяване на сърцето.

— Кога за пръв път забеляза палпитациите?

— Ъ-ъ… появяват се от доста време, но като че ли се влошават, ако получа особено лош бронхит. А наскоро изкарах лоша настинка с кашлица.

— Добре. А сега, можеш ли да си спомниш време, когато си била много болна, на легло и с температура, може би преди няколко години?

— Да. Бях на седемнайсет и в последната си година в пансиона. Имах много висока температура и ме сложиха в болничното отделение. Лекарите поставиха диагноза стрептококова инфекция на гърлото и ми дадоха антибиотици. Накрая се оправих, но отне известно време. Това беше преди години, Чарли, и оттогава съм добре.

— А правили ли са ти каквито и да било изследвания на сърцето след тази болест и преди да влезеш в болницата в Инвърнес?

— Не.

— Тиги — въздъхна Чарли, — миокардитът е рядко срещан и невинаги е ясно какво го причинява, но обикновено се отключва от вирусна инфекция. Каквато вероятно си получила на седемнайсет, но е била поставена грешна диагноза стрептококова инфекция.

— О, разбирам — отвърнах, вече цялата в слух.

— Както и да е — продължи Чарли, — вирусът, по причини, които още не разбираме напълно, причинява възпаление на сърдечния мускул. Другите болести често го подлагат на допълнителен стрес, поради което вероятно си започнала да получаваш още палпитации, след като си се разболяла наскоро. Както и шокът от огнестрелната рана, разбира се.

Замълчах, отрезвена след опиянението от алкохола и атмосферата, понеже започнах да разбирам защо Чарли беше тук.

— Възможно ли е да… умра?

— Без правилното лечение — да. Сериозно е, Тиги.

— А може ли да се излекува с медикаменти?

— Може би, но няма ясна прогноза. Понякога сърцето може да се излекува с почивка, понякога с бета-блокери или АСЕ-инхибитори, а понякога… е, понякога изходът не е добър.

Потреперих, отчасти от страх, отчасти защото сега, след като се успокоих, усетих нощния студ.

— Ела, трябва да влезеш на топло. — Той протегна ръце да ми помогне да сляза от стената, но аз скочих сама.

— Ти и всички тези хора изглеждате много автентични, между другото — изкоментира Чарли, гледайки дрехите ми. — Това някакво парти с костюми ли е?

— Не. — Това поне ме накара да се усмихна. — Тези хора вътре са истински цигани, а и нещо повече — до един са ми роднини! А сега — погледнах изуменото му лице, — дори наистина да падна и да умра, докато го правя, трябва да отида да пожелая лека нощ на новото си семейство.

— Разбира се. Ще почакам тук.

Влязох вътре и видях, че цялата група още тропа, пее и танцува, сякаш нямаше да има утрешен ден.

Какъвто за теб може и да няма, Тиги.

Намерих Анхелина до Пепе, който бе оставил китарата си и си попиваше потта от лицето с голяма кърпа.

— Отивам вкъщи да си легна. Надявам се да нямате нищо против, но се чувствам много уморена. Muchas gracias за всичко това.

И двамата ме прегърнаха и целунаха по бузите изпотени.

— Вече наистина си една от нас, Ерисо. Сега отивай при гаджето си — ухили се Анхелина.

— Той не ми е гадже, а работодателят ми — заявих твърдо.

Анхелина вдигна вежда и сви рамене.

— Buenas noches, Ерисо.

— Какво е това място? — попита ме Чарли, докато вървяхме по криволичещия път. — Изглеждаше опустяло, докато вървяхме от таксито към хотела. Тук живеят ли още хора?

— Да, но не много. Някога всички са живели тук, в пещери, докато не са започнали да се местят в модерни апартаменти в града.

— Невероятно е — каза той, докато се качвахме обратно по хълма. — Трябва да е останало почти непроменено с векове. — Той погледна как се изкачвах по стълбите до него. — Върви по-бавно, Тиги, моля те, поне докато оправим нещата.

— Чувствам се добре, наистина — уверих го. — Въздухът тук трябва да ми е подействал добре. Сърцето ми почти не е подскачало, докато танцувах тази вечер — добавих, когато стигнахме върха и тръгнахме по криволичещата пътека, която се виеше напред-назад по планината между редиците пещери. — А как все пак ме откри тук?

— Както казах, от обаждането ти до Мама разбрахме, че си дошла в Испания, след което Кал претърси шкафовете ти в търсене на следи в коя част на Испания може да се намираш. Намери принтирани страници от Уикипедия за някаква испанска танцьорка. В тях се споменаваше Гранада и Сакромонте, така че решихме, че има голяма вероятност да си се запътила натам. Леле, Тиги! — Чарли се спря на място, когато минахме завоя и видяхме Алхамбра, издигаща се над нас в нощното небе. — Не е ли невероятна гледка?

— Да, така е.

— Ходила ли си вече там?

— Не, бях много заета. Къде си отседнал?

— В единствения хотел тук, според бюрото за информация на летището: „Куевос Албаникос“. Затова се нанесохме там.

— Ние?

— Да — каза той, когато се доближихме до хотела. — Стори ми се… нередно да дойда сам, затова си доведох придружител. Ела и виж — подкани ме той и ме поведе през портата. — Може вече да си е в леглото, но…

Едва стъпих вътре, когато една фигура в карирана пижама се затича към мен и се хвърли в ръцете ми.

— Тиги! Толкова се радвам да те видя!

— И аз теб, Али! — отвърнах смаяна, след като се освободих от прегръдката й и я погледнах. — Еха, изглеждаш страхотно! — Огледах искрящите сини очи на Али, гъстата й червено-златиста коса и наедрелия й корем, който изпъваше копчетата на пижамата й. — Леле, колко си голяма! Изглеждаш все едно ще се пръснеш. Сигурна ли си, че е редно да летиш?

— Добре съм. Имам още месец, но щях да полудея вкъщи в Берген, затова Том се смили над мен и ме покани да дойда с него на един концерт в Лондон. Убедих лекаря си, че е добра идея да сменя пейзажа. После, когато Чарли ми се обади и чух какво ти се е случило и че според него си тук, веднага си смених билета и дойдох право в Гранада с него.

— О, боже, Али, добре съм, наистина! — изстенах. — Би трябвало да си стоиш на сигурно място в Берген, а не да ме гониш из Европа!

— Тиги, всички се притеснявахме за теб. А сега, дами, ако ме извините, ще ви оставя да си поговорите — каза Чарли, отново провери пулса ми и кимна. — Вече се е успокоил.

— Чарли обясни ли ти колко сериозно е състоянието ти? — попита Али.

— Обясних й — каза Чарли, — и дори да трябва да те завлека до онази болница утре, ще отидеш, ясно ли е, Тиги?

— Ще отиде — отговори вместо мен Али.

— Ако има проблеми през нощта, знаете къде съм.

— Да. Лека нощ, Чарли, и благодаря — отговори Али и той тръгна към стаята си в дъното на хотела. Никоя от нас не проговори, докато не чухме вратата да се затваря зад него.

— Искаш ли направо да си лягаш, Тиги?

— Не, прекалено съм възбудена за сън и искам да чуя всички новини, които носиш. Хайде да идем да седнем ей там — посочих дневната с кожените й дивани.

— Не за дълго, защото доктор Чарли няма да се зарадва — прошепна Али, докато я водех, и се отпусна на единия диван.

— Е, обясняваше как си ме открила?

— Чарли беше обезумял от тревога, когато ми се обади. Какъв прекрасен човек е — усмихна се Али. — И очевидно много привързан към теб.

— Съжалявам, че съм причинила и на двама ви толкова неприятности.

— Честно, Тиги, както казах, зарадвах се на извинението да не се връщам в Берген. Знаеш каква съм — предпочитам действието — усмихна се тя. — Освен това много се разтревожих за теб, всички се разтревожихме. Трябва да кажа, че изглеждаш много по-добре, отколкото очаквах.

— И се чувствам много по-добре, честно казано. Когато пристигнах тук, сърцето ми прескачаше, но оттогава много се успокои.

— Чудесно. Чарли спомена и че твоят Кал намерил принтирани страници в шкафа ти за някаква танцьорка на фламенко. — Али посочи роклята ми. — Предполагам, че затова си дошла тук? Да намериш биологичното си семейство?

— Да.

— Добре, но какво те е накарало да станеш от болничното си легло и да избягаш, без да кажеш на никого къде отиваш?

— Аз… сложно е, Али, но просто трябваше да се махна.

— Познавам това чувство — каза тя. — Чарли като че ли смяташе, че освен огнестрелната ти рана е имало нещо общо с бял елен и Зед Езу.

— Да, тези неща определено изиграха роля.

— Чух, че си говорила с Мая — каза Али.

— Да. Тя потвърди всичко, което усещах. Отказах работата, разбира се.

— Тео казва, че е абсолютен задник — усмихна се тъжно тя.

В гърлото ми заседна буца, когато чух как Али говори за бащата на детето си в сегашно време. Вгледах се в нея и изпитах същото възхищение към кака си, каквото изпитвах като дете. Понеже толкова често се оказвах затворена на таванския етаж заради редовните си заболявания, прекарвах много часове, гледайки как Али се носи по Женевското езеро на „Лазера“ си. Гледах я как се преобръща, изправя се отново и излиза от водата, само за да започне отначало. Аз, повече от всички други, познавах куража и решителността, които бе показала Али, за да стигне дотам, където искаше да бъде. Без съмнение силната ми, способна сестра бе тази, която ми служеше за пример за подражание като малка. И присъствието й сега тази вечер, особено предвид факта, че не би трябвало изобщо да е тук толкова скоро преди раждането на бебето си, ме трогна неимоверно много.

— Зед беше толкова чаровен, Али. Беше все едно… — Затърсих точните думи. — Ами, все едно си единственият човек в стаята. Той фокусира цялото си внимание върху теб и замръзваш като заек пред фаровете. Той… те хипнотизира и не приема „не“ за отговор.

— Мисля, че това, което се опитваш да кажеш, е, че ако той иска нещо, не се спира пред нищо, за да го получи. И по някаква причина, която никоя от нас не разбира, явно иска сестрите Д’Аплиез. Може би е съвпадение, но е много странно, че видях точно кораба на Крийг Езу до този на Татко при тайното му погребение. Ти си тази с инстинктите, Тиги. Какво мислиш?

— Не знам, Али, наистина.

— Знам, че в миналото съм ти се подигравала за странните ти вярвания, но… — Али прехапа устна. — Понякога се кълна, че чувам Тео да ми говори. Кара ми се за това или онова или ми казва нещо смешно, за да ме накара да се разкикотя, когато започне да ми липсва.

В очите на сестра ми блеснаха непролети сълзи.

— Убедена съм, че наистина е тук, Али — казах аз и усетих тръпка да преминава по гръбнака ми, а косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Винаги се бях чудила какво означава това, но Анхелина ми обясни, че се дължи на присъствието на дух. Затова се усмихнах, когато чух Тео да ми задава въпрос за Али.

— Той казва, че иска да знае защо не носиш окото — казах й.

Лицето на Али пребледня, а ръката й се вдигна автоматично към гърлото.

— Аз… Тиги, как може да знаеш за това? Беше огърлица, която той ми купи точно след като ми предложи. Беше евтина и преди няколко седмици верижката се счупи и още не съм я занесла на поправка… О, Господи, боже мой, Тиги…

Али изглеждаше толкова ужасена, че веднага се почувствах виновна, но седях в свещените пещери на Сакромонте с всичката сила, която те съдържаха след столетия с моите предци, и не можех да спра онова, което чувах.

— Казва също, че му харесва името „Беър“.

— Веднъж си говорехме за това как ще наречем децата си, и аз казах, че ми харесва името Теди, а той каза… той каза… — преглътна Али, — че предпочита Беър.

— Той те обича, Али, и също така казва… — Заслушах се силно, понеже усещах, че енергията отслабва. — Казва да се подготвиш.

Тя ме погледна объркана.

— Какво означава това?

— Честно, Али, нямам представа. Съжалявам.

— Аз… — Али си изтри грубо сълзите с длани. — Аз съм просто… зашеметена от това, което току-що ми каза. Боже, Тиги, каква дарба имаш! Искам да кажа, няма начин да си знаела тези неща. Просто няма начин.

— Нещо ми се случи тук — казах тихо. — Трудно е за обяснение, но явно идвам от дълго родословие цигански прорицатели. Винаги съм усещала неща, но откакто срещнах Анхелина и след всичко, на което тя ме научи, всичко започна да придобива смисъл.

— Значи си намерила роднина? — попита Али, след като видимо се съвзе.

— О, да. Както видя по-рано Чарли, всъщност имам десетки. Всички бяха на фиестата тази вечер, но прекарвам най-много време с Анхелина и чичо й Пепе — моят прачичо.

— Ясно… и аз започвам да разбирам какво става. Идваш от цигански род, а всички знаем за таланта им да предсказват бъдещето — усмихна ми се Али.

— Е, още не съм виждала кристални топки или пирен — казах, като внезапно настръхнах отбранително. — Анхелина е това, което наричат bruja, тоест лечителка, която знае повече за растенията и билките и лечебните им сили от който и да било друг, когото някога съм срещала. Тя цял живот се е грижила не само за циганите, а и за пайос — не циганите. Тя е благотворна сила, Али, и това, което прави, е истинско, не се съмнявай.

— След това, което току-що ми каза за Тео, съм в състояние да повярвам на всичко — потръпна Али. — Както и да е, преди да ме стреснеш още повече, май е време и двете да си лягаме. Ще ми помогнеш ли да стана?

Али протегна ръка и аз я дръпнах да се изправи. Тя потръпна леко и се хвана за корема, после ме погледна.

— Искаш ли да усетиш как рита племенникът или племенничката ти?

— Да, много — отвърнах аз и Али сложи ръката ми леко вляво от пъпа си. След няколко секунди усетих силен удар в дланта си. За пръв път усещах бебе да рита и очите ми се насълзиха.

— Лека нощ, скъпа Тиги. Приятни сънища.

— И на теб, Али. И много съжалявам, ако…

— Шшшт! — Али сложи пръст на устните си. — Щом успея наистина да го възприема, случилото се ще остане един от най-специалните моменти в живота ми. О…

— Какво?

— Той каза, че харесва името Беър, нали?

— Да.

— Това не е добро име за момиченце, нали?

— Не, не е — съгласих се и й намигнах. — Лека нощ, Али.

* * *

На следващия ден излязох със залитане от мрака на пещерната си стая в ярката слънчева светлина. Около една от масите в двора седеше необичайна група, включваща шефа ми, сестра ми и новооткритите ми роднини gitanos.

— Здравей, спяща красавице! — подкачи ме Али. — Тъкмо се канех да дойда да те доведа. Вече е обед.

— Толкова съжалявам, никога в живота си не съм спала толкова до късно.

Анхелина промърмори нещо и сви рамене изразително.

— Казва, че имаш нужда от сън — преведе Чарли.

— Говориш испански? — изненадах се аз.

— Работил съм една година в Севиля. Анхелина и аз проведохме много интересен разговор. Тя казва, че също е практикуващ лекар.

— Така е.

— Каза ми също и че е започнала лечение на сърдечните ти проблеми, откакто си дошла тук.

— Наистина ли? — погледнах Анхелина. — Вярно ли е? Нещата, които ме караше да пия…

— Да — сви рамене Анхелина. После пак заговори на испански на Чарли, жестикулирайки към мен, което доста ме подразни, понеже не разбирах повечето от това, което казваха.

— Тя казва, че твоите „предци“ са дошли да ти помогнат, когато си отишла в гората. И че още ти помагат.

— Така ли? Наистина ли? Е, ако ми помагат, много се радвам. Особено ако това означава, че не трябва да ходя в болницата…

— Съжалявам, Тиги, но макар да съм отворен към алтернативните лечения, все пак трябва да проведем изследванията. И трябва да излезем сега, ако нямаш нищо против.

— Добре — въздъхнах и се предадох.

— Марсела каза, че ще ни закара дотам. Ще се върна след минутка.

Чарли тръгна към стаята си, а Анхелина, Али и аз седнахме под слънцето да ядем топъл хляб и сладко с още една доза отвара за мен.

— Това явно ми действа добре — казах аз и кръстосах очи пресилено, докато смучех последните две глътки през сламката. — Анхелина, защо не ми каза, че си видяла болестта ми?

— Болестта създава страх, а страхът сам става на болест. По-добре да не знаеш. Така се оправяш по-бързо.

— Определено изглеждаш добре — вметна Али. — Разказах на нея и на Чарли какво ми каза снощи, как нямаше начин да го знаеш. Честно, Тиги — Али сложи ръка на моята. — Още не съм се съвзела от шока.

— О, боже! — Изчервих се като домат. — Значи и Чарли знае всичко за мен?

— Да, но не бива да се срамуваш, Тиги. Това, което можеш да правиш, е удивително!

— Да — потупа се гордо по гърдите Анхелина. — Тя е от моята кръв.

— Хайде, по-добре да тръгваме — каза Чарли, който се появи отново на терасата.

Марсела започна да кара бързо по тесните улици на града и си помислих, че ако нещо ми докара сърдечен удар, ще бъде нейното шофиране. Без да я е грижа за миниатюрното й „Пинто“, тя взимаше завои с бясна скорост и едва не загуби едно от страничните огледала, промъквайки се през тесните алеи. Чарли, Али и аз задишахме по-спокойно, когато колата премина през градските порти в дъното на хълма и влязохме в относителната безопасност на тежкия трафик на Гранада.

Погледнах си часовника и видях, че наближаваше един часът.

— Ще трябва да чакаме с часове, за да ни приемат, не се и съмнявам.

— Няма да чакаме — каза Чарли. — Позвъних на един приятел, който има приятелка в тукашната кардиология. Само ще й се обадя да й кажа, че сме тук.

Пет минути по-късно слязохме от колата на Марсела и аз подадох ръка на Али, за да й помогна да стане от предната седалка. Когато влязохме в приемната на болницата, видях много привлекателна жена с лъскави тъмни къдрици да се доближава до Чарли. Двамата започнаха да си говорят, а аз и Али останахме малко по-назад от учтивост.

— Това е Тиги — представи ме накрая Чарли на английски. — Запознай се с Роса, която беше така добра да предложи да ни помогне да се прередим на опашката.

— Hola, Тиги — подаде ми ръка Роса и стисна моята. — Сега отиваме.

Роса и Чарли водеха, все още улисани в разговор, докато аз вървях зад тях с Али и се чувствах като дете, което влачат при зъболекаря. Качихме се на асансьор и излязохме в малка чакалня, където Роса заговори на жената зад бюрото.

— Моля, седнете — каза ни тя. Седнахме и аз се обърнах към Чарли.

— Какви точно изследвания ще ми правят?

— Първо ще ти направят още едно ЕКГ, после ехокардиограма и малко кръвни проби. Извън професионалното ми мнение и Анхелина се съгласи, че другите тестове са добра идея.

— Тя притеснява ли се за мен?

— Точно обратното, струва ми се. Анхелина мисли, че си на път да се излекуваш, и иска да ми го докаже. Както и да е, определено няма да навреди.

Дойде сестра с клипборд и ме помоли да я последвам. Почти усещах враждебността на другите пациенти, които вероятно чакаха тук от часове и със сигурност бяха много по-сериозно болни от мен…

Три часа по-късно, след всички тестове и изследвания, се облякох и излязох обратно в чакалнята при Али.

— Чарли отиде ли си?

— Не. Изчезна с прекрасната Роса и никой не го е виждал оттогава — изкикоти се Али. — Може да го е прелъстила в стаята със скенерите — определено изглеждаше все едно иска да го изпапка.

— Наистина ли?

— Не забеляза ли? Не е изненадващо, нали? Той е много привлекателен мъж.

— Но е доста стар, Али. — Потърках се по носа, в случай че съм се изчервила.

— Стар?! Тиги, той е само на трийсет и осем, а хората над трийсет, като мен, все още имат пулс, нали знаеш?

— Съжалявам, често забравям, че имаме седем години разлика. А ето го и Чарли, явно е оцелял след прелъстяването.

Чарли държеше голям плик.

— Добре ли си, Тиги? — попита ме, когато седна.

— Да, по-добре от всякога.

— Явно действително си по-добре — каза Чарли и потупа плика. — Ще трябва да направя още малко анализи на резултатите, но сърдечният мускул действително е започнал да се възстановява. ЕКГ-то ти също е нормално, макар че когато се върнеш в Шотландия, ще искам да те сложа на черна кутия за ден-два, просто за да се уверя, че се е стабилизирало.

— Какво е черна кутия?

— Уред, който следи състоянието на сърцето ти и ни дава обща картина дали функционира добре.

— Значи наистина мислиш, че има подобрение, Чарли? — намеси се Али. Тя обичаше да стига веднага до същината.

— Трудно ми е да го призная, но да. Разбира се, това може да има нещо общо с факта, че Тиги си е почивала. А понякога сърцето започва да се възстановява само…

— Какво? Могат ли сърцата наистина да се възстановяват за десет дни? — попита Али.

— Обикновено не, обаче…

— Казах ти, че се чувствам по-добре — вметнах самодоволно.

— Мислиш ли, че лечението на Анхелина може да е проработило? — попита Али.

— Нещо е проработило — призна Чарли. — Макар че не трябва да ставаш много самоуверена, госпожице — добави той и ми размаха пръст. — Още има леко възпаление, но няма проблем да отлетиш до вкъщи утре, а след това можем да те наблюдаваме както трябва известно време.

— Много съжалявам, Чарли, но няма да се върна в Шотландия. Искам да остана в Гранада. Анхелина и Пепе могат да се грижат за мен, топло е и не съм се чувствала толкова спокойна от години. Винаги мога да се върна в тази болница при твоята Роса, ако има проблем.

Али и Чарли се спогледаха точно като Мама и стария доктор Гербер, когато бях малка. В девет от десет случая тези погледи означаваха лоши новини за мен.

— Тиги, наистина мислим, че трябва да се върнеш у дома, колкото може по-бързо. Не мога да остана с теб заради знаеш кого — Али посочи корема си, — но Чарли ми каза, че това, от което се нуждаеш, е почивка.

— Тиги, миокардитът е… непредвидим — каза Чарли. — Искам известно време да го караш по-леко, а не да се разхождаш по горите посред нощ и да говориш с мъртвите.

— Не го описвай така, Чарли — укорих го. — Тук здравето ми се е подобрило, дори ти го признаваш.

— Не мисля, че Чарли искаше да прозвучи точно по този начин, Тиги — дойде му на помощ Али. — Но никой от нас ти няма доверие, че ще си почиваш, ако останеш тук сама.

— Точно така, а Берил вече каза, че ще се радва да се грижи за теб в хижата. Ще бъде готова да ми се обади веднага, за да пратя въздушна линейка право при теб в случай на спешност. А сега защо вие двете не се върнете в хотела? Аз ще остана тук известно време. Роса ще ме води в тукашната лаборатория за изследвания, която имала най-модерното оборудване.

— Не се и съмнявам — измърмори под нос Али. — Е, добре, до скоро, Чарли! — Тя се надигна с усилие. — Не знам за теб, Тиги, но аз умирам от глад. Какво ще кажеш да си намерим нещо за хапване в града, преди да тръгнем нагоре?

Все още подразнена, че Чарли ни бе изоставил, за да прави компания на Роса, тръгнах с Али към претъпкания площад „Пласа Нуева“, след като попитахме за посоката. С всяка стъпка усещах обърканата история на този град, от гравюри на нарове до цветни мавърски плочки. Площадът бе обграден от величествени сгради от пясъчник и препълнени кафенета и магазини, а около двамата танцьори на фламенко, които танцуваха под яркото слънце, се бе събрала тълпа. Високо над нас се издигаха укрепените стени на Алхамбра, обградени от дървета, сякаш още пазеха този град хиляда години по-късно.

Намерихме уютна бодега в една от калдъръмените алеи край площада — различни видове столове и маси бяха натъпкани в малка стаичка, където се усещаше горещината от кухнята. След като избрахме от разкошното разнообразие ястия тапас, Али се зае да яде чоризо и empanadillas, докато аз се насладих на patatas bravas и печен артишок, единствените вегански храни в менюто.

— Е, Тиги — погледна ме Али над чашата си с кафе. — Надявам се да послушаш нарежданията на доктора и да отлетиш за Шотландия утре.

— Няма начин да се върна в Кинеърд и това е.

— Тиги, какво има? Говориш с Али, забрави ли? Знаеш, че съм като гроб — никога няма да кажа нищо на никого.

— Аз… работата е там, Али, че между мен и Чарли не се е случило нищо, но…

— Помислих си, че е нещо такова. Искам да кажа, беше ми ясно от първия ни телефонен разговор какво изпитва Чарли към теб.

— Али! Ние сме просто приятели, нищо повече. Той ми е началник…

— Какъвто беше и Тео на мен. Какво от това? — контрира ме Али.

— А дори да не беше — продължих, — няма да повярваш колко е сложен животът му. Като начало, той е женен за една много плашеща и много висока жена.

— Добре, отговори честно. Тиги, имаш ли или нямаш любовна връзка с Чарли Кинеърд?

— Не! — настоях. — Категорично не, но… виж, ще ти кажа, стига да се закълнеш да не казваш нищо на когото и да било.

— Не мисля, че някой в Берген се интересува от любовния ти живот, Тиги.

— Вярно, но наистина не искам Мама или другите ни сестри да знаят. Валкирията — така наричам жената на Чарли — също си мисли, че между нас има нещо. Тя дойде да ме види в болницата и общо взето ми каза никога повече да не се вясвам край нея или край Чарли.

— Ясно. Предполагам, че Чарли не знае нищо за това?

— Не.

— Но ти… го харесваш, нали, Тиги? Виждам, че е така.

— Разбира се, че го харесвам! Затова си тръгнах, защото макар да не съм направила нищо, от което да се срамувам, аз… — Усетих как бузите ми се зачервяват. — Исках да го направя, Али. И това не е правилно. Чарли е женен мъж и аз няма да разруша семейството му. Те имат и шестнайсетгодишна дъщеря! Освен това, погледни как се държеше с него Роса. Не искам да бъда една от многото жени, които му се хвърлят на врата. Би било тъжно, наистина.

— Тиги, колко гаджета си имала всъщност?

— О, един-двама, но нищо сериозно.

— Но си правила… нали знаеш?

— Да — сведох очи смутена, — но само няколко пъти. Боя се, че съм едно от онези старомодни момичета, за които сексът е свързан с любовта.

— Разбирам те напълно и няма от какво да се срамуваш.

— Няма ли? Понякога се чувствам толкова жалка и старомодна. Всичките ми приятелки в университета не се и замисляха, преди да си легнат с някой мъж, с когото току-що са се запознали на парти. И защо да не си доставят удоволствие като мъжете?

— Защото не са мъже! — завъртя очи Али. — Просто не разбирам феминистките, които подражават на мъжете, вместо да разчитат на нашите по-добри според мен женски инстинкти. Кълна се, Тиги, че ако ги използваме, вместо да се опитваме да бъдем като мъжете, след десет-двайсет години ще управляваме света. Както и да е, отклонихме се от темата. Исках да кажа, че нямаш много опит с мъжете, нали?

— Не, нямам.

— Е, аз ще ти кажа, че мъжът, когото оставихме в болницата преди два часа, е не само свестен, добър и невероятно привлекателен — Али ми намигна, — а и също толкова привлечен от теб, колкото и ти от него. Защо иначе ще си прави всичкия този труд?

— По професионални подбуди, Али. Той сам ми го каза.

— Глупости. Чарли дойде тук, защото е дълбоко привързан към теб. Бих казала, че почти със сигурност е влюбен в теб…

— Моля те, не говори така, Али! Само ще ме объркаш още повече.

— Съжалявам, но онова, което преживях в последните няколко месеца, ме накара да осъзная, че мигът е всичко, което имаме. Животът е твърде кратък, Тиги. И каквото и да решиш, исках само да ти кажа, че чувствата му към теб са изписани на лицето му, така че няма нищо чудно, че жена му се чувства несигурна в себе си.

— Тогава не е ли най-добре просто да изчезна? Всичко е прекалено сложно.

— Животът обикновено е сложен, поне ако искаш да получиш нещо, което си струва. Както и да е, в крайна сметка е факт, че не можеш да останеш сама тук. Така че, ако не искаш да се връщаш в Шотландия, какво ще кажеш за Атлантис? Мама ще се зарадва да бъдеш при нея, а болниците в Женева са сред най-добрите. Какво мислиш?

— Просто не разбирам защо не мога да остана тук.

— Започваш да звучиш като сърдито дете — въздъхна Али. — Разбирам, че имаш доверие на Анхелина да се грижи за теб, но дори тя не би могла да те спаси от внезапен сърдечен удар. А не е справедливо и да искаш от Марсела да те наглежда. Освен това пещерният хотел е приятен, но ти се нуждаеш от почивка и би било доста депресиращо да лежиш там по цял ден. Така че защо не отидеш в Женева и не позволиш на Мама да отприщи всичкия си насъбран майчински инстинкт върху теб?

Погледнах Али, обмислих думите й и въздъхнах тежко.

— Добре, но го правя само заради теб, Али.

— Не ме интересува за кого го правиш, Тиги, искам само да си добре.

— О, Али… — Очите ми се напълниха със сълзи.

— Какво има? — Али протегна ръка през масата към мен.

— Просто… прекарах толкова голяма част от детството си, гледайки през прозореца си в Атлантис как животът навън върви. Наистина си мислех, че онези дни са свършили. Имам толкова много идеи… планове за бъдещето, които до един включват това да съм здрава. А ако това нещо — сложих ръка на сърцето си, — не се оправи, няма да съм в състояние да изпълня никой от тях. Само на двайсет и шест съм, за бога! Прекалено съм млада, за да се превърна в инвалид.

— Да се надяваме, че няма да се превърнеш, Тиги. Нали разбираш, че си струва да жертваш няколко седмици, за да осигуриш бъдещото си здраве? А и това може да ти даде малко време да помислиш дали искаш да се върнеш в Шотландия или не.

— Няма да се връщам в Шотландия, Али. Не мога.

— Е, добре — въздъхна тя и направи знак на сервитьора да донесе сметката, — но поне имаме план. Така че ще намерим туристически агент в града да ти запази полет за Женева. А след това ще идем да видим катедралата на Гранада, където е погребана най-любимата ми героиня, кралица Изабела Първа Испанска.

— Тя е погребана тук?

— Да, до любимия си съпруг Фердинанд. Готова ли си? — попита ме тя с усмивка.

— Готова съм.

* * *

Жената в туристическата агенция се намръщи, когато провери екрана на компютъра си.

— Не е лесно пътуване от Гранада до Женева, сеньорита.

— Колко време ще отнеме? — попитах.

— Поне дванайсет часа, може би повече, в зависимост от свързващите полети от Барселона или Мадрид.

— О, разбирам, не бях се сетила…

— Това е абсурдно, Тиги — намеси се Али. — Не си в състояние да пътуваш толкова дълго.

— Но ти дойде тук от Лондон, а си бременна в осмия месец! — възразих аз.

— Това е различно, Тиги. Бременността не е болест, за разлика от сърдечните заболявалия — напомни ми тя. — Забрави това, ще се обадя на Мама. Почакай тук! — С тези думи тя излезе от агенцията, готова за действие както винаги, вече вадейки мобилния си от чантата.

Свих рамене извинително към жената зад бюрото и започнах да прелиствам туристически брошури, за да скрия притеснението си, докато чаках сестра ми да се върне.

Пет минути по-късно Али се върна с доволна усмивка на лицето.

— Мама каза, че ще се обади на Георг Хофман и ще уреди частен самолет да те заведе директно в Женева утре вечер. Скоро ще ми прати съобщение с детайлите.

— Но това е смехотворно, Али! Не е необходимо и освен това нямам пари за подобно нещо, изобщо не мога да си го позволя!

— Мама настоя, иска те обратно там възможно най-бързо. И не се притеснявай за цената — просто помни, че всичките сме дъщери на много богат човек, който остави всичко на нас. Понякога от това наследство има полза, особено когато става дума за живот и смърт — добави мрачно тя. — Не искам повече да чувам дума от теб по този въпрос. Хайде да отидем в катедралата.

В кралската капела беше хладно и тъмно и когато вдигнах очи към високите готически арки, се запитах дали и моето семейство вече е живеело тук по времето на кралица Изабела. Али ме хвана за ръката и двете тръгнахме към белите мраморни гробници, където силуетите на Изабела и Фердинанд бяха изсечени с изражения на покой. Погледнах Али с очакването, че ще гледа като хипнотизирана надгробната статуя на Изабела, но тя слизаше по едно стълбище. Вече се намирахме в крипта под високата катедрала, въздухът беше студен, стените — влажни, а пред нас, зад стъклена стена, лежаха редица древни оловни ковчези в ниската си крипта.

— Ето я там, до Фердинанд за цяла вечност — прошепна ми Али. — Ето я и дъщеря й, която са наричали Хуана Лудата, и съпругът й. Малкият внук на Изабела също е там… умрял в ръцете й само на две годинки.

Стиснах ръката й.

— Разкажи ми за нея. След като се оказа, че съм испанка, трябва да си понауча историята.

— Спомням си, че видях неин портрет в учебника по история в училище и си помислих, че малко приличам на нея. После прочетох повече за живота й и се вманиачих. Тя направо е била една от първите феминистки — яздила е в битка до съпруга си, макар да е имала пет деца. Донесла е големи богатства на Испания и без нея Христофор Колумб никога не би могъл да стигне до Новия свят, но когато довел тук роби индианци, тя заповядала да бъдат освободени. Макар че е поставила началото и на Испанската инквизиция, но това е друга история. Както и да е — каза Али, потрепери и се хвана за корема. — Мисля, че е по-добре да се върнем в хотела, за да си полегна. Съжалявам, вероятно е комбинация от късната бременност и разглеждането на забележителности.

Докато пресичахме площада навън, примигвайки в ярката слънчева светлина, чух дрезгав глас да вика:

— Ерисо!

Завъртях се смаяна и видях възрастна циганка да гледа право към мен.

— Ерисо — каза тя отново.

— Sí — промълвих. — Откъде знаете коя съм?

Тя безмълвно ми подаде букет розмарин, вързан с коноп, от пълна кошница с подобни китки.

Взех го от нея с усмивка и й подадох пет евро. Тогава тя взе ръката ми в своята загрубяла длан и промърмори нещо на испански, след което се отдалечи.

— Какво беше това? Познаваш ли я? — попита Али.

— Не — казах аз, разтривайки розмарина между пръстите си и вдишвайки свежия билков аромат. — Но по някакъв начин тя познаваше мен…

Върнахме се в Сакромонте по залез-слънце и заварихме Чарли, Пепе и Анхелина в малката градинка.

— Тук ухае прекрасно — отбеляза Али.

— Тези билки ли използваш в работата си? — Чарли попита Анхелина.

— Sí — отвърна тя.

Забелязах, че Али галеше издутия си корем колебливо и изглеждаше притеснена.

— Добре ли си, скъпа? — прошепнах.

— Мисля, че да. Просто… трябва да отида до тоалетната.

Помогнах на сестра си да се изправи, а Анхелина ни погледна и леко присви тъмните си очи.

— Всичко е наред?

— Да, просто ще помогна на Али да отиде в тоалетната — отговорих.

Когато влязохме във вътрешността на пещерата, Али изведнъж спря и трепна с една ръка на кръста, а другата хванала корема й.

В този момент внезапно се изля някаква безцветна течност и оплиска пода между краката й.

— Али, о, Господи, мисля, че са ти изтекли водите! — Помогнах й да седне на един стол в ъгъла и извиках в паника Анхелина. Тя влезе в кухнята две секунди по-късно, следвана по петите от Чарли.

— Бебето иска да дойде по-рано. Изродила съм стотици, няма проблем, querida. — Очите на Анхелина направо светеха от въодушевление. — А и добрият английски доктор е тука. Какво по-добро? — Тя се усмихна и видях как лицето на Али се успокои.

— Отдавна не съм израждал бебе, имайте предвид — добави Чарли тихо. — Да извикам ли линейка?

— Не може да се качи линейка чак дотук, но… я да видим на колко пръста си, querida.

— На бебето трябваше да му остава още един месец. Ами ако… — Али замлъкна, когато контракция разтърси тялото й, и стисна силно ръката ми.

Анхелина се изправи и дръпна и Али на крака. Хвана лицето на сестра ми в ръцете си и се вгледа в пропитите й с болка очи.

— Няма време за страх — каза тя твърдо. — Трябва да използваш енергията, за да помогнеш на бебето. Сега ще те заведем в моята спалня — по-удобно е. — След тези думи тя почти занесе Али до стаята в дъното на пещерата.

— Вече е на четири пръста! — обяви Анхелина, след като ни изгони от стаята, за да даде на Али малко пространство. — Твърде късно е за болницата, но иди, Чарли, да повикаш ambulancia за всеки случай, ако има проблем. Ела с мен, Ерисо. Ще изправим сестра ти да походи. Най-добрият начин да се подготви.

В спалнята, където бях родена, помогнах на сестра си да върви от единия до другия край на ограниченото пространство, докато не се почувствах все едно ръката ми ще падне. Чарли и Анхелина все подаваха глави през завесата — Чарли да провери кръвното налягане на Али, пулса й и този на бебето, а Анхелина да й дава отвара, която да поддържа силите й, и да проверява онова, което Чарли наричаше „разкритието“.

— Имам чувството, че искам да напъвам! — извика Али след известно време, което ми се струваше като цели дни, но сигурно беше около два часа.

Помогнахме й да легне и аз я подпрях с възглавници, а Анхелина я прегледа.

— Бебето идва бързо. Това е добре, господин Чарли — каза му Анхелина. — Почти изцяло отворена е. Добре, querida, много е близо. Още десет минути и можеш да напъваш.

— Но искам сега! — изкрещя Али.

Можех само да седя и да държа ръката на Али и да галя влажната й от пот коса, докато минутите се точеха.

Анхелина пак провери цервикса на Али и кимна.

— Е, добре, сега без сълзи. Поеми дълбоко дъх и стисни ръката на сестра ти. Напъвай на следващата контракция.

Няколко минути по-късно, стиснала ръката ми като в клещи, Али изкрещя пронизително. След още няколко напъна най-сетне детето й се появи на света.

Имаше сълзи, поздравления и широки усмивки, когато Анхелина вдигна плачещото новородено, за да покаже на майка му за пръв път малкото чудо, което бе сътворила.

— Момче е — обяви Анхелина. — И с добро тегло.

Чарли излезе иззад завесата и отиде при Анхелина, за да прегледа набързо бебето.

— Изглежда напълно здрав, въпреки решението си да подрани с пристигането. — Той се усмихна облекчен на всички ни. — Линейката чака при градските порти.

В очите на Али имаше сълзи от радост, когато поиска да подържи сина си.

— Али, само трябва да се оправим с плацентата и да срежем пъпната връв — успокои я Чарли и отиде до горната страна на леглото, за да провери пулса й. — Само няколко минути и ще бъде в ръцете ти, обещавам.

Но докато той говореше, Анхелина вече се бе справила спокойно със ситуацията, като сряза връвта със собствените си зъби. По тях още се виждаха следи от кръв, когато тя се усмихна широко, докато повиваше бебето в одеяло. Някак това не изглеждаше зловещо или варварско, а просто естествено.

Анхелина подаде шаващия вързоп на Али. Тогава бебето отвори уста, сякаш да заплаче отново, но издаде само тих звук, който прозвуча повече като леко ръмжене. Анхелина се изсмя тихо и промърмори нещо на испански.

— Казва, че той се мисли за бебе oso — преведе Чарли.

— Oso? — попита Али, държейки на ръце сина си.

— Значи „мечка“ — обясни Анхелина.

— Колко идеално! — каза Али. — А с всичката тази рошава черна коса даже и прилича малко на такъв.

Очите ми се напълниха със сълзи, докато гледах тази трогателна сцена. И отново усетих косъмчетата на ръцете ми да настръхват и разбрах, че макар да не го виждахме, Тео беше там и гледаше първите мигове от земния живот на сина си.

— Искаш ли да подържиш племенника си? — попита ме Али.

— За мен би било чест.

Взех вързопчето, което ми подаде Али, и инстинктивно вдигнах миниатюрното човече, което държах в ръце, обърнах поглед към варосания таван на пещерата и безмълвно благодарих на силите горе, които и каквито и да бяха, за чудотворния кръговрат на живота.

След като Али пийна малко вода, а Анхелина изчисти майката и бебето колкото можа, седнах на леглото до сестра си.

— Толкова се гордея с теб, скъпа — казах й. — И Тео също се гордее, знам го.

— Благодаря ти — отвърна тя с насълзени очи. — Всъщност мина добре — много по-лесно, отколкото очаквах.

Вярна на себе си, моята невероятно смела сестра приемаше леко травмата на преждевременното раждане.

— Доколкото виждам, той е в идеална форма. Само не можем да го претеглим — каза Чарли. — Мисля, че е около три килограма.

— Можем да го претеглим! Имаме везни в кухнята — каза Анхелина.

Така че малкият Беър беше безцеремонно пльоснат върху големите, ръждиви везни, които обикновено теглеха картофи, моркови или брашно.

— Три килограма и сто грама! — обяви Анхелина. — Али, искаш ли да идеш с хората от линейката до болницата? — попита тя, когато сестра ми сложи бебето на гърдата си.

— Не, ако вие двамата сте доволни, предпочитам да остана тук, моля.

— Добре. Доволен ли сте, господин Чарли?

— Да, доволен съм — потвърди Чарли, след като прегледа Али и обяви, че тя и бебето са добре. — Ще ида да ги отпратя.

След като настанихме Али възможно най-удобно, я оставихме да си почине и да опознае малкото си меченце. Седнахме навън в хладния вечерен въздух и вдигнахме тост за раждането с чаша вино „Мансанила“.

— Внимавай с алкохола, Тиги — предупреди ме Чарли. — Ще ти позволя една чаша, защото е специален случай.

— Благодаря, докторе — вдигнах вежда към него.

Тогава се реши, че Анхелина ще спи в леглото на Пепе, за да наглежда Али, а Пепе ще се пренесе в стаята на Али в хотела.

— Можеш ли утре да позвъниш на Том вместо мен? Тук няма сигнал. Номерът му е там — добави тя и посочи мобилния си телефон до леглото. — И на Мама, разбира се. Ще трябва да извадим на малкия паспорт, за да го приберем у дома — кажи на Том, че актът ми за раждане и всичко друго, от което може да има нужда, е в една кутия в шкафа ми с надпис „Документи“.

— Ще го направя възможно най-бързо. А сега — продължих, след като целунах майката и бебето, — приятни сънища и на двама ви. — Бях напът да изляза от стаята, но се обърнах към Али и се усмихнах. — Мисля, че и двете знаем какво имаше предвид Тео, когато ти каза да се подготвиш. Лека нощ, скъпа!

По пътя обратно към хотела се спрях и вдигнах поглед към Алхамбра. Тя стоеше там от близо хиляда години, непоклатима като земята, върху която беше построена. Бе гледала изпитанията и премеждията на нас, хората, от маврите преди хилядолетие, до любимата на Али Изабела Испанска, та чак до мен, и изведнъж ме осени мисълта, че Али беше права, че нашият живот беше толкова краткотраен в сравнение с всичко, взето от земята. Някои от дърветата в долината под мен също бяха стояли там стотици години, а дори след като са били изтръгнати от земята, здравите им тела са били превърнати в мебели, останали много след като хората, седели на тях, са си отишли.

Тази мисъл внушаваше смирение и опровергаваше вярата на хората във властта им над света. Истината беше, че земята държеше контрола и щеше да надживее всички ни. Можех само да приема мястото си на нея, факта, че животът ми беше мимолетен, което не беше лошо, стига да използвах времето си тук разумно.

Колко много научих, откакто дойдох тук — помислих си, когато влязох в хотела.

Канех се да си легна веднага, но умът ми още бръмчеше след случилото се тази вечер. Затова, след като пожелах лека нощ на Марсела, излязох на терасата и загледах звездите.

Не зная колко дълго стоях там, изгубена в собствените си мисли, но подскочих, когато усетих леко потупване по рамото си. Обърнах се и видях зад себе си Чарли, който държеше в едната си ръка чаша бренди.

— Здравей — каза тихо той. — Би трябвало да си в леглото.

— Просто не бях уморена — промърморих, внезапно осъзнавайки колко близо до мен е застанал. — Не е ли невероятно да присъстваш на началото на един живот?

— Наистина беше невероятно. Дава ми надежда, че новото начало е възможно, по много различни начини…

Преди да осъзная какво се случва, главата му се наклони към мен. Докосването на устните му до моите накара цялото ми тяло да се наелектризира, но когато целувката продължи, стана по-дълбока и тялото ми се притисна до неговото, в главата ми забучаха предупредителни сирени.

Той е женен! Жена му вече подозира нещо… Тиги, какво, по дяволите, правиш?!

Отделих се от него внезапно.

— Чарли, това е грешно. Жена ти… дъщеря ти… аз… не мога да направя това.

Чарли се взе в ръце с очевидно усилие, явно засрамен от действията си.

— Съжалявам. Не биваше да правя това. Но ако останеш и поговориш с мен…

— Не! Трябва да вървя. Лека нощ, Чарли. — И с тези думи се спуснах през терасата към сигурността на стаята си.

* * *

На следващата сутрин се събудих много рано и си спомних събитията от вчера, сякаш бяха сън, но не, още усещах устните на Чарли върху моите…

Изстенах и скочих от леглото, за да се облека, опитвайки се да се отърся от тази мисъл. Излязох да потърся сигнал, за да мога да се обадя на Том и на Мама. Тръгнах към градските порти и вдишах аромата на пролетните цветя, цъфнали по кактусите и дърветата. С натежало сърце се опитах да си представя какво ще бъде в заснежената Женева.

Когато най-накрая хванах сигнал, се обадих на Том, близнака на Али. Усмихнах се, когато усетих колко приличаше на Али — беше също толкова практичен и човек на действието.

— Ясно, ще взема следващия полет — заяви той с очевидна радост в гласа. — Малкият Беър — или по-скоро Бьорн — няма паспорт, за да лети, така че ще трябва да дойда и да помогна на Али да уреди да му го издадат. Ще трябва и да регистрираме раждането. Ще погледна къде е най-близкото норвежко консулство и ще уредя нещата.

— Донеси и малко бебешки дрешки — посъветвах го и обясних къде са документите на Али.

След като му казах как да стигне до Сакромонте, се обадих на Мама и чух дълбоката емоция в гласа й. Все пак това на практика беше първото й внуче.

— Нямам търпение да видя бебето и Али — каза тя. — Предай й обичта ми и поздравленията ми.

— Ще й предам. Мамо, сигурна ли си, че няма проблем да се прибера при теб?

— Разбира се, Тиги. Нищо няма да ме зарадва повече от това да се погрижа за теб. Надявам се само да си достатъчно добре, за да можеш да пътуваш.

— Добре съм, Мамо, кълна се.

— Трябва да си на терминала за частни самолети на летището в Гранада в четири и половина. Така че ще се видим по-късно днес. Леко пътуване, chérie.

Върнах се по пътеката под яркото слънце, все още чувствайки се виновна за частния самолет, но се замислих и как миналото и настоящето ми се бяха сблъскали на това място.

— Старият и новият свят — промърморих, когато се доближих до хотела, фактът, че бебето на Али се бе родило в същото легло като мен, правеше ситуацията още по-затрогваща. А що се отнасяше до Чарли…

— Тиги, може ли да поговорим, преди да тръгна?

Заговориш ли за дявола…

— Да, разбира се — кимнах бодро, застанала до желязната ограда. Видях Марсела да ни гледа с интерес.

Чарли стана от масата, където закусваше.

— Да отидем ли да седнем на оградата? Поне да се насладим на гледката за последен път.

Той излезе през портата и ме поведе малко по-нагоре по тясната пътека, за да се скрием от любопитни очи. Качих се на стената и краката ми увиснаха като на дете, но той просто седна на нея и стъпалата му докосваха земята.

— Трябва да тръгвам след десет минути, но… — Той въздъхна. — Време е да ти кажа истината, Тиги.

— За какво?

— За бъдещето. Твоето, моето, на Кинеърд… просто не е честно да не го направя. С твоята интуиция сигурно си усетила, че нещо не е наред.

— Да, изглеждаше толкова ентусиазиран по Коледа, а после си тръгна и… честно казано, Чарли, имах чувството, че ме избягваш или нещо подобно.

— Да, точно това правех, но по-скоро избягвах ситуацията, Тиги, а не теб. Просто не знаех какво да кажа. Трябва да проведа този разговор и с Кал и останалите от персонала, когато се прибера. Изчаквах, за да видя дали има друг начин, но след като пробвах всичко, не смятам, че има.

— Искаш да кажеш, че имението е фалирало? — попитах.

— Не бих отишъл толкова далече, в интерес на истината. — Той се усмихна сухо. — Искам да кажа, няма пари в хазната, но четирийсет и пет хиляди акра с много добре ремонтирана къща, макар със заем, струват нещо.

— О, много съжалявам, Чарли. Зед ми каза, че е във фалит…

— Да, спомена го и на мен, когато се обади и предложи да го купи.

— О, Господи! Каза ми, че го обмисля. Не си се съгласил, нали? Не че е моя работа — добавих бързо.

— Не — изсмя се Чарли. — Макар че офертата му беше доста добра. Донякъде ми се ще да можех да обмислям оферти, но точно там е проблемът. В момента не мога да направя нищо.

— Защо не?

— Много дълга история е. Накратко, правото ми да наследя имението Кинеърд е оспорено. Така че докато нещата не се уредят в съда, имението не е мое, за да го продам.

— Какво?! Но това е смехотворно! Ти си законният наследник — единственият наследник…

— Е, и аз така си мислех, но явно съм грешал.

Чарли погледна спокойната долина и вдигна очи към Алхамбра над нас. Въздъхна тежко и в тази въздишка чух цялата му умора.

— Но кой е оспорил правата ти?

— Имаш ли нещо против да не задълбавам в детайли? Както казах, дълга история е, а след пет минути трябва да тръгвам за летището. Казвам ти това, защото докато тази ситуация не се разреши, ръцете ми са вързани. Не мога да направя нищо, освен да поддържам Кинеърд, така че всичките ни планове трябва да се отложат. А като знам колко дълго време отнема на тези дела дори да стигнат до съда, може да минат години, преди да се постигне решение. Моля те, Тиги, не приемай думите ми като уволнение — добави бързо той. — Все още имаш работа в Кинеърд, докато я искаш, и много ще се радвам да останеш, но не мога да се преструвам, че задълженията ти ще се разширят в близко бъдеще. Знам, че можеш много повече от това да наглеждаш четири диви котки. Не за това си учила пет години, нали? Това, което се опитвам да кажа, Тиги — продължи бързо Чарли, — е, че щом се оправиш, макар да ми причинява болка да го кажа, може би е по-добре да си потърсиш друга работа. Никога не бих си простил, ако по някакъв начин ти попреча да постигнеш брилянтната кариера, на която знам, че си способна.

Погледнах перфектния му профил и едва се сдържах да не го хвана за ръката.

— Толкова съжалявам, Чарли! Звучи като кошмар.

— Не е много приятно, но няма да се самосъжалявам. Никой не е умрял, аз и семейството ми не гладуваме. Става дума само за триста години история на рода Кинеърд. — Той се обърна към мен с тъжна усмивка. — Както и да е, по-добре да си вървя. Марсела предложи да ме закара до летището. Сега най-важното е да ми обещаеш, че ще си почиваш, когато се прибереш в Атлантис. Ще пратя инструкции как да се грижат за теб.

— Обещавам, Чарли, и моля те, не се притеснявай за мен. Имаш си достатъчно проблеми.

— Ще се притеснявам, Тиги, но каквото и да стане, се надявам скоро да се върнеш в Кинеърд, дори само за да се сбогуваш.

Той се изправи и усетих сълзи да бодат очите ми след думите му.

— Ще се върна.

— Много съжалявам и за снощи. Това не е обичайното ми поведение; всъщност не съм целувал друга жена, освен съпругата си през последните седемнайсет години. Беше напълно непристойно и се надявам да не съм те обидил, особено след всичко, което казах за Зед и поведението му.

— Не си, наистина, Чарли! — уверих го ужасена, че може да си помисли, че вниманието му е нежелано, когато изобщо не беше така.

Върнахме се в хотела в тишина и той взе сака си от терасата. Тогава до нас сякаш от нищото се появи Анхелина.

— Дойдох да се сбогувам, господин Чарли. Елате пак скоро и ще поговорим още. — Тя се надигна да го целуне по двете бузи.

— Ще дойда.

— И трябва да знаете, че тя — Анхелина посочи към мен, — има отговор на проблема ви. Чао-чао!

С Чарли се спогледахме объркани, а старицата напусна терасата също толкова бързо, колкото се бе появила.

— Е, добре, ще поддържаш връзка с мен и ще ме информираш как се чувстваш, нали така?

— Да — обещах, а Марсела дойде при нас.

— Готов ли си за пътуването на живота си, Чарли? — засмя се леко Марсела.

— Направо изгарям от нетърпение — отвърна Чарли и завъртя очи към мен, след което я последва. — Чао, Тиги.

Когато заминаха, си сипах чаша вода и запих жадно. Помислих си, че може би не е изненадващо колко несигурна се чувства Улрика по отношение на съпруга си. Той очевидно притежаваше магнетизъм, който привличаше жените, макар, изглежда, да не го осъзнаваше.

— И може би това е част от чара му — промърморих и излязох от хотела, за да мина надолу по пътя и да проверя как са майката и бебето.

Али седеше на стол пред пещерата на Пепе и Анхелина със спящия Беър на ръце. Имаше сенки под очите, несъмнено в резултат от честото хранене на бебето през първата нощ, но въпреки това, погледът й сияеше от радост и задоволство.

— Как се чувстваш?

— Уморена, но иначе прекрасно!

— И изглеждаш прекрасно, Али, толкова се радвам за теб! Впрочем обадих се на Том и той вече организира срещи в консулството.

— Типично за брат ми — усмихна се тя.

— Съмнявам се днес да стигне до Сакромонте. Искаш ли да остана още една нощ, в случай че не пристигне до утре?

— Не, добре съм, честно, Тиги. Тук има хора, които да се грижат за мен, не забравяй. Ти иди в Атлантис и остави Мама да се грижи за теб известно време. Като споменахме Мама, успя ли да се обадиш и на нея?

— Да, тя много се зарадва на новината, както можеш да си представиш. Каза да ти предам обичта й.

— Е, кажи й, че ще й доведа Беър в Атлантис много скоро.

— Ще й кажа. А сега мисля да събудя Пепе, за да отида да видя Анхелина.

— Тръгвай. Аз така или иначе се канех да си почина, докато малкото спи.

— Ще се видим по-късно, за да се сбогуваме, скъпа Али.

Качих се в хотела и почуках на вратата на Пепе.

— Колко е часът? — чух да мърмори кисело Пепе, докато я отваряше, очевидно току-що събуден. Но когато видя лицето ми, просто ме взе в прегръдките си. — Добре, querida, трябва да ида да направя закуска на Анхелина, а на теб и мен също ще ни трябва храна…

След като Пепе се облече и слязохме до синята врата, той ме остави да седна в малката градинка и се захвана за работа в кухнята. Върна се с поднос топло кафе и хляб, следван от Анхелина.

— Значи се прибираш у дома? — попита тя.

Кимнах.

— Да, след няколко часа. Но ще се върна веднага щом ми разрешат — добавих бързо. — Още имам да уча толкова много от теб…

— Да, а ние още ще сме тук, когато се върнеш. Макар Пепе да е стар и дебел… аз съм здрава като вол — намигна ми Анхелина.

— Искам да остана тук с вас — казах й. — Но Али и Чарли смятат, че е по-добре да се върна в Женева…

— Понякога трябва да имаш доверие на други хора да знаят кое е най-добро за теб. И за тях — засмя се Анхелина. — Не отказвай на онези, които те обичат, шанса да се погрижат за теб. Разбираш ли?

— Общо взето, но наистина не искам да си тръгвам.

— Знам, защото това място е в сърцето ти. Добре дошла си тук, когато пожелаеш.

— Благодаря ти. — Задъвках вкусния хляб и се постарах да се насладя на тези последни мигове с новооткритото ми семейство. Събрах смелостта си и им зададох въпроса, който отлагах през целия си престой тук, в Гранада, защото знаех, че отговорът щеше да има тъжен край. — Преди да тръгна, можете ли… да ми разкажете за майка ми и баща ми? Имам толкова въпроси, а не мога да си тръгна, без да знам…

— Да, Ерисо, разбира се, че трябва да ти кажем — каза Анхелина и въздъхна тежко. — Не всичко в тази история е щастливо и може би беше егоистично да не ти го разкажем по-рано. Но аз и Пепе не обичаме да се връщаме към това…

Пепе я хвана за ръката и всички поседяхме тихо няколко мига. После Пепе сякаш се съвзе и ме погледна с кафявите си очи.

— Ще започна аз, защото бях там. Беше 1944 г. и докато светът все още се раздираше от война, Лусия беше в Южна Америка на върха на кариерата си…