Лусинда Райли
Сестра на луната (27) (Историята на Тиги)

25.

Следващата вечер, след като използваха ваната в апартамента на Лусия, за да изперат смърдящите костюми, членовете на куадрото тръгнаха по улиците на Лисабон към „Кафе Аркадио“. Лисабон съперничеше по великолепие на Мадрид, а „Кафе Аркадио“, с царствената си фасада в стил ар нуво, веднага издаваше богатството на клиентелата си. Мануел ги чакаше отвън, облечен в безупречен черен вечерен костюм с папийонка.

— Успяхте! — каза той и прегърна Лусия.

— Да, сеньор, но не можем да останем много дълго, понеже ни помолиха да танцуваме другаде по-късно. Може ли да влезем?

— Разбира се, но…

— Проблем ли има, сеньор? — Менике забеляза безпокойството на мъжа.

— Управителят, ами, оказа се, че той не е почитател на… фламенко.

— Искаш да кажеш, че не харесва gitanas? — нахвърли му се Лусия. — Тогава ще говоря с него!

Лусия подмина Мануел и отвори вратата на кафето. Във въздуха се носеха цигарен дим и гласове, които стихнаха, когато Лусия мина между масите, за да стигне до бара в дъното.

— Къде е управителят? — попита тя настоятелно келнера, който наливаше напитки зад бара.

— Ами… — Келнерът се огледа нервно, докато останалите gitanos се събираха около Лусия. — Ще отида да го намеря.

— Лусия, недей, има други места, където можеш да танцуваш! — предупреди я Менике. — Няма да свирим там, където не сме желани.

— Огледай се, Менике — прошепна под нос Лусия и посочи с леко кимване гостите по масите зад тях. — Това са богати пайос и ние имаме нужда от парите им.

Управителят се появи със скръстени в отбранителен жест ръце, сякаш се готвеше за битка.

— Сеньор, аз съм Лусия Албайсин и дойдох със своето куадро, за да танцувам във вашето кафе. Сеньор Матос — Лусия посочи Мануел, — ми каза, че имате много клиенти, които познават сценичните изкуства и биха оценили уменията ни.

— Това може и да е вярно, но в моето кафе никога не е имало изпълнители цигани. Освен това нямам с какво да ви платя.

— Искате да кажете, сеньор, че не искате да ни платите, понеже от костюма ви и облеклото на клиентите ви е очевидно, че живеете добре.

— Сеньорита Албайсин, отговорът все още е не. Сега ще помоля вас и трупата ви да напуснете кафето с мир, преди да съм се обадил в полицията.

— Сеньор, перфектният ви испански показва, че сте един от нас, нали?

— Да, аз съм от Мадрид.

— И знаете ли какво се случи в нашата държава? И какво направихме, за да дойдем в Лисабон и да изнесем представление пред вас?

— Чух за проблемите, разбира се, но не съм ви молил да идвате…

— Тогава ще попитам клиентите ви дали искат да ме видят как танцувам. И ще им кажа как бяхме пратени в принудително изгнание от собствената си държава, само за да ни изхвърли наш сънародник!

Лусия се извърна от него и грабна един стол от близката маса. Облегна се на рамото на Менике, за да се покачи на стола и запляска с ръце в шумен palmas. Краката й затропаха в ритъм по стола и пляскането продължи. Стаята притихна, когато Лусия стъпи на масата, а хората около нея бързо си вдигнаха чашите, преди краката й, които продължаваха да удрят масата, да ги съборят.

— Оле! — извика тя.

— Оле! — повтори нейното куадро и неколцина от зрителите.

— Señores y señoritas, управителят не иска да танцуваме пред вас. Но ние дойдохме от Испания и рискувахме живота си, за да се измъкнем от любимата си родина само с дрехите на гърбовете си.

Мануел преведе думите на Лусия на португалски.

— Е, искате ли аз и приятелите ми да танцуваме пред вас?

Тя огледа публиката.

— Sin! — Чу се отговор от една маса.

— Sin! — Извика друга маса, докато накрая целият бар не я подкрепи.

— Gracias. Тогава ще го сторим.

Докато масите се местеха, за да се отвори място за куадрото, управителят издърпа Лусия встрани.

— Няма да ви платя, сеньорита.

— Тази вечер ще танцуваме безплатно, сеньор, но утре — Лусия го мушна с пръст между ребрата, — ще се молите да приема парите ви.

* * *

Менике гледаше как Лусия поглъща хляба и месото — единствената храна, която персоналът на хотела бе успял да намери в три през нощта. Докато той беше напът да се строполи на пода от изтощение, не само след тазвечерното представление, а и след травмата от последните няколко дни, Лусия сякаш не беше засегната по никакъв начин, седеше на пода и се радваше на триумфа си заедно с останалите от трупата.

Как го постига? — запита се той. Тя изглеждаше толкова крехка, но тялото й някак понасяше напрежението, на което го подлагаше, а умът й и емоциите й бяха като стоманен капан, който се затваряше около всички неприятни случки и й позволяваше да се буди наново и да прегръща всеки нов ден.

— Ето! Сега можем да останем тук! — Лусия плесна с ръце като дете. — И можем да си купим нови костюми. Утре трябва да потърсим подходящи платове и шивачка.

— Може би можем да си намерим по-евтин хотел, или апартамент за всички ни… — промърмори Хосе.

— Тате, спри да се притесняваш. Вчера можеше да ни хвърлят в затвора, задето сме взели стаи, които не можем да платим. Тази нощ ни ръкопляскаха стотици. А слухът ще се разпространи, обещавам ти. — Лусия отиде до баща си и го прегърна. — Още бренди, тате?

— Вие може да празнувате, но аз отивам да си легна. — Менике отиде до Лусия и я целуна по лъскавата черна коса.

* * *

Увереността на Лусия, че ще си спечели място в сърцата на португалците, се оказа оправдана. Седмица след седмица тълпите пред „Кафе Аркадио“ нарастваха — стотици напираха да видят феномена Ла Кандела. Лусия, изправена пред ново предизвикателство, бе удвоила яростта и страстта на танците си. Това, както и въодушевлението, че гледат самата същност на великата си съседка, съборена на колене от гражданска война, само подсилваха влечението на публиката към фламенкото. Но докато публичната персона на Лусия достигаше висините, за които бе мечтала тук, вътрешното й аз ставаше все по-безутешно. Всяка сутрин, легнала на леглото си в апартамента, тя караше Менике да й чете на глас новините от Испания и да й казва какво е чул да се шепне по лисабонските барове.

— Убили са Лорка, най-великия ни поет, в Гранада — съобщи й горчиво Менике. — Няма да се спрат пред нищо, за да унищожат страната ни.

— Dios mío! Стигнали са до Гранада! Какво ще стане с мама? С братята ми?! Докато аз седя тук като кралица, те може би гладуват, може и да са мъртви! Може би трябва да се свържа с Бернардо, да го помоля да ме закара с автобуса обратно в Гранада…

— Лусия, Испания е в хаос. Не можеш да се върнеш — каза й за стотен път Менике.

— Но не мога просто да ги оставя там! Майка ми жертва всичко за децата си! Може нещата да са различни в Памплона, но в Сакромонте семейството е всичко.

— Но майка ти не е твоя отговорност, а на баща ти, нали, pequeña?

— Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че татко се интересува само от банковата си сметка и брендито си. Никога не е поемал отговорност за мама, нито за мен или братята ми. Какво можем да направим за тях? — Лусия закърши чувствителните си ръце, а от очите й потекоха сълзи. — Ти имаш много приятели пайос на високи позиции.

— Бяха на високи позиции, Лусия, но кой знае докъде са паднали сега?

— Не можеш ли да им пишеш? Провери как да намериш документи за семейството ми, за да дойдат тук? Моля те, нуждая се от помощта ти. А ако не ми я дадеш, ще трябва да се върна в Испания и да им помогна сама.

— Не, прекалено е опасно, pequeña. Салазар подкрепя Франко в Испания и тук гъмжи от шпиони на националистите. Ако ни хванат дори да шепнем…

— Кой е този Салазар? Как смее да ни шпионира! — извика Лусия.

— Той е премиерът на Португалия, Лусия. Не слушаш ли нищо от това, което казвам?

— Само ако е под акомпанимента на китарата ти, mi amor — отвърна честно тя.

* * *

Следващата неделя, без представление, за което да бърза, сломен от молбите на Лусия, Менике взе на заем колата на Мануел Матос и потегли обратно към испанската граница. Беше минал почти месец от пристигането им в Португалия и той само се надяваше да успее да си спомни местоположението на фермата, където бяха намерили подслон в нощта, в която влязоха в Португалия. Преди Бернардо и Фернанда да напуснат Лисабон, Бернардо му каза, че няма да се връщат в Испания. Вместо това смятаха да изчакат края на войната при роднините си във фермата, които, според намеците на Бернардо, му бяха отдавнашни партньори в контрабандата от времената на Великата война.

— Кажи му, че каквото и да струва да подкупи необходимите чиновници, ние ще платим — бе казала Лусия.

Няколко часа по-късно, след няколко безрезултатни пътувания по покрити с дупки пътеки, Менике спря пред малка селска къща. За радост я разпозна.

— Сега трябва да се моля още да са тук — каза си той, докато слизаше от колата, и отиде да почука на вратата. Отвори я познато лице.

— Фернанда! Слава богу! — въздъхна от облекчение Менике.

— Какво има? Лусия да не е болна?

— Не, не, нищо подобно. Бернардо вкъщи ли си е?

— Да, ядем торта. Влезте, сеньор.

Менике седна и заслуша разказа на Бернардо и братовчед му за мрачните новини, получени от пътници, влизащи в Португалия от разкъсаната си от войната родина.

— Там е истински хаос. Не съм се връщал, откакто националистите превзеха граничния пункт в Бадахос. Прекалено е опасно.

— Тогава може би няма да можеш да ни помогнеш.

— От какво имате нужда? — попита Фернанда и побутна с лакът Бернардо. — Не забравяй, че само благодарение на приятелите ни от театъра се измъкнахме навреме.

— Лусия каза, че ако не намеря начин да помогна на семейството й да напусне Испания, тя ще отиде да ги потърси сама. А всички знаем каква е Лусия. Това не е празна заплаха. Тя предложи да плати колкото трябва.

Бернардо погледна братовчед си Рикардо, който поклати глава.

— Този път е прекалено рисковано дори за нас.

— Но с вашите връзки в Испания трябва да има начин, нали? — замоли ги Фернанда. — Помисли, Бернардо, ако беше нашата майка, и ти би сторил всичко, за да й помогнеш.

— Понякога си мисля, че искаш да ме видиш мъртъв, жено! — отвърна Бернардо.

— Можем да им намерим документи — каза Рикардо, — но проблемът е самата Гранада. Гвардията и Черния отряд избиват стотици. Без да се замислят, извеждат мъже на улицата и ги застрелват пред децата им. Градският затвор е претъпкан и никой не е в безопасност, сеньор.

— Откъде знаете толкова много за града? — изгледа го Менике.

— Имаме роднина, който дойде във фермата от Гранада само преди седмица.

— Как е успял да избяга, щом границата е затворена?

— Крил се е в каросериите на камиони и пресякъл край Фаро.

— Значи има начин — каза Менике.

— Винаги има начин, сеньор — отвърна Рикардо, — но ще бъда брутално честен — дори да стигнем до града, няма гаранция, че ще намерим семейството на сеньора Албайсин живо. Нейните хора, хората от Сакромонте, имат още по-малко приятели от обикновените цивилни, както знаете.

— Знам, сеньор, но те са свикнали с това. Лусия е убедена, че майка й е жива и инстинктите й обикновено са верни. Може би бихте могли да се опитате да осигурите документите, от които семейството й ще има нужда, за да прекоси границата, и да помислите дали сте готови да ни помогнете. — Менике извади купчината песети, които Лусия бе откраднала от скривалището на баща си. — Ще почакам да чуя дали ще можете да организирате пътуването. — Менике посочи една картичка върху купчината банкноти. — Пратете ми телеграма с отговора си.

— Ще направим всичко възможно, сеньор — каза Бернардо, като погледна първо парите, а после братовчед си и жена му. — Сбогом засега.

Три дни по-късно Менике получи телеграма.

„ЩЕ ОТИДЕМ СТОП ПОСЕТЕТЕ НИ СКОРО ПРЕДИ ДА ТРЪГНЕМ СТОП БЕРНАРДО СТОП“

* * *

Както пред останалите от трупата, така и пред очарованата си публика, Лусия не показваше нищо от страха си. Но когато останеше сама с Менике нощем, докато дните минаваха без никаква вест от Бернардо, тя се свиваше в прегръдките му като дете, което се нуждае от закрила.

— Кога ще чуем? С всеки изминал ден ме е страх от най-лошото.

— Помни — каза й Менике и повдигна брадичката й, — че в този труден живот, който водим на земята, единственото, което имаме, е надеждата.

— Да, знам, и трябва да имам вяра. Te amo, скъпи мой.

Менике галеше косата й, докато тя се унасяше в сън в ръцете му, и си помисли, че може би единствената добра страна на тази ситуация беше това, че Лусия бе в най-уязвимото си състояние; за пръв път, откакто се срещнаха, той чувстваше, че двамата споделят таен страх, който не можеше да бъде изказан и който създаваше връзка между тях. Никога преди не бе усещал, че я притежава, не бе усещал чувството на близост, което съществуваше сега, когато тя лежеше в прегръдките му. И поне за това бе благодарен.

* * *

Шест седмици по-късно, в един бурен ден през есента на 1936 година, на вратата на апартамента им почука портиер.

— Сеньор, имате… гости, които ви чакат на долния етаж. Управителят предлага да се качат веднага. — Портиерът преглътна смутен.

— Разбира се — отговори Менике и даде бакшиш на портиера. — Очакваме ги.

Той затвори вратата и отиде да събуди Лусия, която още спеше, макар да минаваше два следобед. Предната вечер излизаха на бис четири пъти и се върнаха чак в пет сутринта.

— Pequeña, имаме гости.

Лусия веднага се събуди и видя изражението на Менике.

— Те ли са?

— Не знам, човекът не каза имената им, но…

— Dios mío, нека да е мама, а не Бернардо, дошъл да ни каже, че е мъртва…

Пет минути по-късно, Лусия си беше облякла панталони и блуза. Тя влезе в дневната в същия момент, в който на вратата се почука.

— Аз ли да отворя, или ти? — попита я Менике.

— Ти… не, аз… да. — Тя кимна и малките й длани се свиха в юмруци от нерви, когато тръгна към вратата.

Той видя как тя се прекръсти и си пое дълбоко дъх, след което отвори вратата. Няколко секунди по-късно чу радостен вик, преди Лусия да доведе вътре измършавяла като скелет жена и младеж с китара и да затвори вратата зад тях.

— Мама е тук! Тук е! И брат ми Пепе!

— Добре дошли! — Менике се изправи и се доближи до тях. — Да ви поръчам ли нещо за ядене или пиене, сеньора Албайсин?

Менике видя как тялото на Мария се разтресе от самото усилие да остане на крака. Момчето, което изглеждаше много по-здраво, му се усмихна срамежливо.

— Трябва да поръчаме пиршество! Мама каза, че не е яла като хората от месеци — каза Лусия, заведе майка си до едно кресло и й помогна да седне. — Какво искаш за ядене, мамо? Каквото и да ти хрумне, ще ти го намеря. — Лусия коленичи и хвана слабите й ръце в своите.

Менике видя, че жената беше зашеметена, очите й шаваха нервно по луксозната стая.

— Каквото и да е… — Мария прочисти гърло, защото гласът й беше дрезгав. — Каквото и да е, ще свърши работа, Лусия. Може би малко хляб. И вода.

— Ще поръчам всичко от менюто! — обяви Лусия.

— Не, моля те, само малко хляб.

Лусия повика пиколо и му даде списък с всичко, което искаха. В това време Менике огледа майката на Лусия и момчето, което явно беше най-малкият й брат. Нямаше съмнение, че е син на Хосе — беше одрал кожата на баща си. Притискаше китарата си до себе си, сякаш беше от злато, като че беше единственото останало нещо, което притежаваше, а вероятно беше точно така.

Клепачите на Мария се затваряха, сякаш за да скрият всички ужаси, които бяха видели очите й.

— Е, храната е поръчана — каза Лусия, когато се върна в стаята и видя, че майка й спеше. — Пепе, много лошо ли беше пътуването?

— Не — каза момчето. — Никога преди не се бях возил на моторна кола, така че беше забавно.

— Имахте ли проблеми по пътя? — попита го Менике.

— Само веднъж ни спряха. Бернардо, шофьорът, даде на полицията много песети и те ни пуснаха да вървим. — Пепе се усмихна. — Но имаше пушка и беше готов да стреля.

— Бернардо или полицаят?

— И двамата — каза той с ококорени очи.

— Пепе… — Лусия отиде и коленичи до него, шепнейки, за да не събуди майка си. — Къде са Едуардо и Карлос? Защо не са дошли с вас?

— Не знам къде са братята ми. Карлос отиде в града до магазина си за мебели преди няколко седмици и не се върна. После Едуардо отиде да го потърси и също изчезна. — Пепе сви рамене.

— Ами жените и децата им? Защо не дойдоха с вас?

— Не искаха да тръгнат, без да знаят какво е станало със съпрузите и бащите им.

Лусия се обърна и видя, че очите на Мария се бяха отворили, когато заговори.

— Опитах се да ги убедя, но те отказаха.

— Е, може би ще те последват, когато Едуардо и Карлос се намерят.

— Ако някога се намерят — въздъхна тежко Мария. — Стотици мъже от Гранада са изчезнали, Лусия, и пайос, и gitanos. — Мария допря трепереща ръка до сърцето си. — Трима синове загубих в онзи град… — Гласът й стихна, сякаш нямаше енергията и смелостта да изрече думите. — И Рамон го няма. Отиде в портокаловата си горичка и не се върна…

— Dios mío! — промълви Менике и се прекръсти.

Чувайки за трагедията на Испания от човек, който е страдал и изгубил толкова много, осъзна значението на случилото се по начин, с който никой репортаж във вестниците не можеше да се сравнява. Лусия плачеше открито.

— Мамо… — Тя отиде до майка си и я прегърна през отслабналите рамене. — Поне сега с Пепе сте в безопасност.

— Мама първо не искаше да дойде — обясни Пепе, — но аз казах, че няма да я оставя там сама, затова тръгна заради мен.

— Не можех да нося на съвестта си и смъртта на Пепе — въздъхна Мария. — Щеше да умре в Сакромонте. Нямаше храна, Лусия… нямаше нищо.

— Е, сега има, и скоро ще дойде, мамо! Колкото можеш да изядеш!

— Gracias, Лусия, но дали няма легло, където да си почина първо?

— Трябва да легнеш на моето легло. Ела, ще ти помогна.

Менике гледаше как Лусия почти носи майка си към спалнята.

Изгледа Пепе.

— Мисля да си сипя едно бренди. Искаш ли и ти?

— Не, сеньор, мама забранява алкохола вкъщи. А аз съм само на тринайсет.

— Извини ме, взех те за по-голям. — Менике се усмихна на Пепе и си наля чашка от гарафата. — Явно си бил много смел — каза той, след като изпи брендито на една глътка.

— Не аз, сеньор. Когато Гражданската гвардия дойде на нашата улица, за да отведе младите мъже насила, мама ме скри в обора под сламата. Не ме намериха, затова взеха мулето вместо мен.

— Разбирам.

Менике откри, че отново се усмихва. Харесваше това момче — макар да беше толкова млад, спокойствието му и чувството за хумор явно не го бяха напуснали през последните няколко ужасяващи и опасни месеци.

— Значи си извадил късмет.

— Мама каза, че това е една от добрите страни на това да си gitano — чиновниците нямаха записки за раждането ми.

— Вярно, вярно — съгласи се Менике. — Свириш ли? — попита той и посочи китарата, която момчето още стискаше.

— Да, сеньор, но не като вас. Чувал съм записите ви. Или татко. Мама ми каза, че той е най-добрият. Той тук ли е? Никога не съм го виждал, нали разбирате, а бих искал.

— Някъде в хотела е, да, но снощи свирихме до много късно. Сигурно още спи — отвърна Менике в отчаян опит да спечели още време, за да поговори с Лусия. Макар Хосе да бе изоставил семейството си, Мария очевидно бе научила най-малкия си син да обича и уважава баща си. Той се изправи и си наля още едно бренди. На вратата се почука и поръчаната храна пристигна.

— Dios mío! — Очите на Пепе се разшириха при вида на двете колички, отрупани с храна. — Това е банкет като за краля на Испания!

Лусия влезе в стаята и подуши аромата на храна.

— Мама спи, така че ще й запазим нещо за по-късно. Ще отида да събудя останалите от куадрото и да им кажа чудесните новини.

— Да, и трябва да кажеш на баща си, че скъпият му син Пепе е тук и очаква с нетърпение да го види за пръв път. — Менике погледна предупредително Лусия и тя го разбра.

— Разбира се. Сигурна съм, че и той много ще се радва да те види, Пепе.

Лусия излезе от апартамента и тръгна по покритите с мек килим коридори към стаята на баща си. Не си направи труда да чука на вратата, а направо влезе. Стаята вонеше на цигарен дим и алкохол. Хосе спеше дълбоко и хъркаше като прасе.

— Събуди се, тате, имам изненада за теб — извика в ухото му тя. — Тате! — Лусия го разтърси, но той само изстена, така че тя отиде до умивалника, напълни една чаша с вода и я изля на лицето му.

Хосе изруга, но бързо се съвзе.

— Какво има? — попита той, мъчейки се да се надигне.

— Тате, трябва да ти кажа нещо. — Лусия седна на ръба на матрака му и хвана ръцете му. — Пратих Бернардо и братовчед му да спасят мама от Гранада. И тя дойде! Вече е тук, в моя апартамент! Сега спи, но донесе лоши новини…

— Спри! — вдигна ръка Хосе. — Казваш, че майка ти е тук, в Лисабон?

— Да.

— Защо?!

— Защото, ако беше останала в Испания, щеше да е мъртва! Някой от нас трябваше да направи нещо, за да я спаси — Едуардо и Карлос са изчезнали, заедно с хиляди други в Гранада. Съжалявам, татко, но използвах песетите, които криеш под пода, за да платя за спасяването им.

Хосе я зяпна, мъчейки се да преодолее махмурлука и да схване какво казва дъщеря му.

— Едуардо и Карлос са мъртви?

— Трябва да се надяваме да не са, но мама каза, че никой не ги е виждал в последните няколко седмици. Слушай, татко, има още нещо, което трябва да знаеш, преди да те заведа да я видиш.

— Лусия! — Хосе вдигна ръка, за да я спре. — Не разбираш ли, че тя ме мрази? Напуснах я, за да дойда в Барселона с теб. Вероятно ще ме нападне с юмруци, ако ме види. Може би е по-добре да остана тук. — Хосе вдигна чаршафа до брадичката си, сякаш за да се защити.

— Не, тате, няма да те нападне. Тя не те мрази — още те обича, макар да не мога да разбера защо, но — продължи бързо Лусия, — не за това исках да говоря с теб.

— Има нещо по-лошо от това, че майка ти е дошла в Лисабон?

Лусия едва се сдържа да не зашлеви баща си през лицето. Въпреки всичко, което бе направил за нея, отказът му да приеме семейните си отговорности я разстройваше и дразнеше неимоверно.

— Татко, Пепе също е тук.

— И кой е Пепе?

— Най-малкият ти син. Когато с теб заминахме за Барселона, мама вече е била бременна с него.

Хосе я погледна с пълно неверие.

— Мисля, че още спя и всичко това е кошмар! Когато майка ти дойде да ме посети в Барселона, не спомена, че е бременна.

— Не е знаела…

— Или може би детето не е мое.

В стаята отекна плесница, когато Лусия загуби последните останки от самоконтрола си.

— Как смееш, татко? Да изоставиш жена си и майката на децата си и да проявиш такова неуважение към нея! Ти си истински позор! — Лусия се тресеше от гняв — макар никоя дъщеря gitana да не проявяваше неуважение към баща си, това вече беше прекалено. — Ти — каза тя с пръст, насочен към носа му, — по-добре слушай какво ти казвам. Мама е научила сина ти да обича и уважава баща си, макар никога да не те е виждал. Той не знае нищо за „леличките“, минали през леглото на баща му, нито за любовта му към брендито, а само че баща му е прочут китарист, който трябва да стои далече от семейството си, за да изкарва пари за тях.

— Mierda! За пари ли е дошла, за това ли става дума?

— Нищо ли не чу от това, което ти казах, или просто си глупак? — Лусия вече крещеше. — Това, че умът и сърцето ти са пълни със змии, не означава, че и с мама е така. Това момче там вярва, че ще срещне баща си, който ще е също толкова щастлив да го види.

— Забравяш едно нещо, Лусия. Никой не ми е казал, че имам син. Аз ли съм виновен за това?

— Защо никога не си виновен ти?! Всичко в живота е по вина на някой друг, нали? — извика Лусия. — Знаеш много добре, че си изоставил семейството си — изтри майка ми от живота ми, даже не ми даваше подаръците, които ми е пращала за рождените дни! Не я видях цели десет години! А когато отидох, тя ме накара да се закълна да не ти казвам за Пепе. Както и да е — поклати глава в отчаяние тя, — не мога да кажа нищо повече. Прави каквото искаш, но мама и Пепе са тук и ще останат тук.

Лусия излезе от стаята, усещайки как кръвта й кипеше. Отиде до прозореца в коридора, отвори го и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Когато се успокои достатъчно, за да се върне в апартамента си, отвори вратата и чу звука на китари отвътре. Менике свиреше с Пепе, и двамата изгубени в свой собствен свят. Тази гледка я успокои и я накара да се усмихне. Дори баща й да не можеше да се държи подобаващо със сина си, може би Менике щеше да запълни дупката.

— Dios mío! — ахна Менике, когато двамата спряха да свирят. — Лусия, Пепе е наследил таланта на баща си! Имаме ново попълнение за нашето куадро!

— Той е едва на тринайсет, Менике — напомни му Лусия.

— А ти си била още по-малка, когато си започнала да танцуваш, Лусия.

— Gracias, сеньор. — Пепе погледна срамежливо Менике. — Но досега съм свирил само пред семейството и съседите на сватби и фиести.

— Всички сме започнали така — увери го Менике. — Ще ти помогна, както и баща ти.

— Той буден ли е вече, Лусия? — попита с надежда Пепе.

— Да, облича се и ще дойде да те види много скоро. И той чака с нетърпение да се срещнете. Докато чакаме, какво ще кажеш да се изкъпеш? — предложи Лусия. Застоялата миризма на немитото тяло на Пепе се носеше из стаята.

— Да се изкъпя? Тук има ли буре? — Пепе огледа объркан луксозната стая.

— Има стая с вана, която се пълни от чешми.

— Шегуваш се! — Пепе се ококори невярващо. — Може ли да я видя?

— Разбира се, че може. — Лусия му подаде ръка. — Ела с мен.

Менике се загледа след тях и отново се замисли за многото страни на характера на Лусия. Държеше се почти майчински с Пепе, беше платила цяло състояние, за да спаси майка си и брат си…

През следващите двайсет минути той бродеше разсеян из дневната.

— Семейството е всичко — въздъхна той, повтаряйки думите на Лусия. Зачуди се дали пристигането на майката и сина ще навреди на сплотената им група. На вратата на апартамента се почука плахо.

— Аз съм, Хосе — чу се глас зад вратата.

— Явно предстои да разбера — промърмори Менике и отиде да отвори. — Hola, Хосе. Издокарал си се, както виждам.

— Идвам да поздравя сина, който не знаех, че имам — каза той с дрезгав шепот, застанал на прага, и огледа нервно вътрешността на апартамента.

— Да, така е.

— А жена ми? Къде е тя?

— Още спи. Пътуването я е изтощило. Влез, Хосе. Лусия заведе Пепе да се изкъпе във вана за пръв път.

— Какъв е той?

— Чудесно момче е, добре отгледано от майка си, и талантлив китарист.

— Смяташ, че със сигурност е мой? — прошепна Хосе, докато сядаше, после се изправи отново и закрачи напред-назад.

— Когато го видиш, можеш сам да прецениш.

— Другите ми синове — Едуардо и Карлос… Лусия каза, че са изчезнали. — Хосе допря ръка до челото си. — Каква сутрин, пълна с шокиращи новини! Мисля да си пийна малко бренди.

— По-добре недей — посъветва го Менике. — Ще имаш нужда от остър ум в следващите няколко часа.

— Да, прав си, но…

В този миг Лусия и момчето излязоха от банята. Пепе беше облечен в чиста риза и панталони.

— Взехме назаем малко от твоите дрехи, Менике, макар панталоните да са му къси — закачи се с момчето Лусия. — Висок си, като баща ти. А ето го и него! — обяви Лусия и погледът й се спря на Хосе. — Тате, ела да поздравиш сина, когото винаги си мечтал да видиш.

— Аз… — Хосе огледа младежа от глава до пети и разбра, че Лусия му е казала истината. Очите му се насълзиха. — Сине мой! Изглеждаш точно като мен на твоята възраст! Ела тук, hijo, нека те прегърна!

— Татко… — Пепе тръгна колебливо към него. Хосе разтвори ръце и притисна момчето до себе си, след което се разплака открито.

— След всичките тези години, не мога да повярвам! Не мога!

Лусия отиде при Менике, понеже и тя имаше нужда от прегръдка. Зарадва се, че реакцията на Хосе изглеждаше искрена.

Тогава вратата към спалнята на Лусия се отвори и се появи Мария. Тя погледна съпруга и сина си и нейните очи също се насълзиха. Лусия срещна погледа й и кимна.

— Виж кой е тук, тате — каза тя.

Хосе се обърна и видя жена си, Мария, чиито очи бяха разширени от страх на слабото й лице.

— Мария.

— Да, Хосе. Със сигурност си чул, че дъщеря ти спаси живота ми и този на сина ни, като ни изведе от Гранада.

— Чух.

Хосе тръгна бавно към нея със сведена глава, като бито куче, което чака да му се скарат. Спря се на половин метър и вдигна очи към нея, мъчейки се да намери точните думи. Тишината сякаш се проточи до безкрай, докато Менике не я наруши.

— Сигурен съм, че и двамата имате да говорите за много неща. Защо не ви оставим на мира и не отидем да представим Пепе на останалите от куадрото?

— Да! — Лусия скочи на предложението на Менике. — Ела, Пепе, още не си видял леля си Хуана. Тя ще бъде изумена колко си висок.

Лусия предложи ръката си на Пепе, който не отместваше поглед от родителите си — за пръв път в живота си ги виждаше заедно. Тя го хвана за ръката и го издърпа към вратата, следвана от Менике.

— Ще се видим с вас по-късно — каза на майка си и баща си. — И заедно ще отпразнуваме събирането си. — С последен убийствен поглед към Хосе тя изведе Пепе и Менике от стаята.

* * *

— Е, какво каза той, мамо? — прошепна Лусия, когато седнаха на пода на апартамента, за да довършат храната, поръчана от Лусия по-рано.

— Каза, че съжалява — сви рамене Мария и отчупи парче хляб.

— А ти какво отговори?

— Приех го. Какво друго можех да направя? Пепе е видял достатъчно от мечтите си унищожени — няма да унищожа още една. Това казах на Хосе. А и както знаеш — Мария сниши гласа си още повече, — и аз не съм съвсем невинна.

— Не, мамо, грешиш. Съпругът ти изостави теб и децата ти за четиринайсет години! Рамон беше там да те подкрепя.

— Да, Лусия, но аз бях и още съм омъжена жена. Може би не трябваше да се поддавам…

— Не, той те е поддържал жива, когато с татко си заминахме. Не бива да се чувстваш виновна.

— Рамон се отнасяше към Пепе като към свой син. Обичаше го толкова много. Отгледа го като свое дете… — продължи Мария.

— Както направи ти за неговите деца, когато изгубиха майка си, помниш ли? — Лусия плесна подразнена по пода. — Защо лошите хора никога не изпитват вина и не поемат отговорност за болката, която са причинили? Докато добрите хора, които не са сторили нищо лошо, продължават да се самонаказват?

— Баща ти не е лош човек, Лусия, просто е слаб.

— Още измисляш извинения за поведението му!

— Не, просто знам кой е. Не му бях достатъчна и това е всичко.

Лусия осъзна, че нямаше смисъл да продължава този разговор.

— Значи сте приятели?

— О, да — кимна Мария. — Баща ти ме попита дали можем да забравим миналото и да започнем отново.

— А ти какво каза?

— Казах, че можем да забравим миналото, но нямам сили да започваме отново. Някои неща никога не могат да бъдат променени.

— Какво например?

Мария отхапа парченце хляб и го задъвка замислена.

— Няма да споделя леглото му отново. Неговото разбиране за „споделяне“ е различно от моето и понеже знам що за човек е, съм наясно, че няма да продължи дълго, дори той да вярва обратното. Не мога отново да си причиня тази болка. Разбираш ли?

— Да, мамо.

— Опитай се да си представиш, че е Менике — че ти е казал, че те обича, че ти си единствената за него, а после си открила, че е казал същото нещо на много други жени, когато му е изнасяло. — Мария направи усилие да преглътне — стомахът й беше толкова свит, че беше трудно да смели каквато и да било храна.

— Бих му отрязала cojones, докато спи през нощта — заяви Лусия.

— Сигурна съм, че би го направила, querida, но ти не си като мен и аз понасях унижението отново и отново.

— Може татко да се е променил. Някои мъже се променят, когато остареят. А се заклевам, че не съм виждала жена край него, откакто дойдох да те посетя в Сакромонте.

— Ами… — Мария направи гримаса, докато поглъщаше хляба. — Това е нещо, предполагам. Не се притеснявай, Лусия, разбрахме се да се съберем, дори само заради Пепе. Той повече от всички трябва да вярва, че се обичаме.

— Ти обичаш ли го още, мамо?

— Той е любовта на живота ми и винаги ще бъде, но това не значи, че пак ще ме прави на глупачка. Остарях и научих какво може да понесе сърцето ми и какво не може. Затова ще спя при Хуана.

— Не, мамо! Ще си имаш собствена стая. Ще сляза на рецепцията веднага да го уредя.

— Gracias, Лусия. — Мария сложи ръка на дланта на дъщеря си. — Знам, че искаш с баща ти да се съберем наистина, това е естествено, но не може да стане.

— Разбирам, мамо, напълно разбирам. Може би в бъдеще, а?

— Научих се никога да не казвам никога, querida mía — усмихна се немощно Мария. — Засега само се радвам, че сме в безопасност и Пепе най-сетне успя да се срещне с баща си. Никога не бих могла да ти се отблагодари, Лусия.

— А тази нощ, мамо, за пръв път от толкова години ще ме видиш как танцувам!

— Да, но може би трябва първо да си почина, за да съм готова да го оценя.

— Но аз щях да те заведа на пазар! Да ти купя нова рокля!

— Утре — каза немощно Мария и се надигна от масата. — Утре ще имам нова рокля.

— Боя се, че мама е болна — каза Лусия на Менике, щом останаха сами в апартамента с остатъците от пиршеството.

— Лусия, мисля, че очакваш твърде много. Майка ти не е болна, просто е останала без сили от месеци гладуване, да не говорим за шока да дойде тук и да види съпруга си за пръв път от толкова години.

— Е, надявам се да си прав. Трябва да направим каквото можем, за да й помогнем да се оправи. Не съм убедена, че е щастлива, че е тук.

— Лусия… — Менике отпи от горчивото си кафе. — Никой от нас не може да знае какво е да вземеш решение дали да изоставиш двама сина, които обичаш, за да спасиш третия. Тя е дошла тук заради Пепе, а не заради себе си.

— Да, но се надявам да се радва поне малко, че е тук. Сега трябва да отида на пазар и да избера на мама рокля за довечера. Искам да изглежда красива. Ще дойдеш ли с мен?

Менике се съгласи, както винаги, съзнавайки, че ще трябва да се откаже от така необходимата му сиеста преди представлението довечера.

На излизане от апартамента той се запита и за нивото на емоционална зрялост на Лусия и дали желанието й да събере отново майка си и баща си не се коренеше в стремежа й да се освободи от неоправданото чувство за вина, че е причинила раздялата им.

* * *

Мария слушаше гласовете на елегантните клиенти на „Кафе Аркадио“. Макар да не разбираше какво казват, й беше ясно, че тези пайос бяха много богати — личеше си по дрехите, които носеха, и скъпия алкохол, който пиеха. Никога преди не бе правила повече от това да подмине някой пайо на улицата, но ето че сега беше тук, седеше в рокля, също толкова елегантна, колкото техните, с коса, вдигната на темето й в изящна прическа, която й бе направила Хуана.

И всички те бяха тук да видят дъщеря й: Лусия Албайсин, малката gitana от Сакромонте. Само като си помислиш, че тя бе покорила сърцата и умовете на пайос в друга държава! Беше прекалено много, за да го възприеме.

— Чувствам се като в сън! — сякаш прочете мислите й Пепе, докато отпиваше от бирата, която му беше сервирана, и се оглеждаше наоколо. — Опашката пред входа става все по-голяма. Възможно ли е наистина да сме тук, мамо, сред португалски пайос?

— Да, и всичко е благодарение на сестра ти, която ни спаси — каза Мария.

— И татко — добави Пепе. — Той ми каза, че е предоставил песетите, необходими, за да се подкупят чиновниците и да получим документи.

— И на него, разбира се — съгласи се Мария с тънка усмивка.

Сякаш по даден знак Хосе изникна до тях.

— Започваме след пет минути. — Очите му обходиха тялото на Мария. — Изглеждаш прекрасно тази вечер. Почти не си се променила, откакто беше на петнайсет години.

— Gracias. — Мария сведе очи и решително игнорира коментара му.

— Сега трябва да се подготвя. — Хосе се поклони.

— Но Лусия още я няма.

— Тук е, Мария, но всяка нощ излиза навън да раздава автографи на хората, които не могат да влязат — обясни той и отиде при останалите от куадрото, които се бяха събрали в дъното на кафето.

— Лусия е много известна, нали, мамо?

— Много — потвърди Мария със същото удивление като сина си. Останалите от куадрото заеха местата си под бурните аплодисменти и викове на публиката. Хосе и Менике започнаха да репетират и Мария видя как Пепе се усмихва радостно.

— Татко има такъв талант, нали? Може би е по-добър и от Менике.

Мария погледна сина си и видя абсолютното обожание в очите му. Дощя й се отново да заплаче.

— Да, точно като теб.

Когато Пепе тръгна да пие още от бирата си, Мария твърдо взе бутилката от ръцете му.

— Не, querido. Алкохолът пречи на свиренето.

— Така ли? Тогава защо видях татко да пие на обяд?

— Защото той вече е развил уменията си. Сега гледай представлението!

След още няколко минути импровизации от Менике и Хосе, пръстите на Хосе внезапно спряха.

— Но къде е Ла Кандела? — Той се огледа, а публиката затаи дъх.

— Няма я, а не можем да започнем без нея.

— Тук съм — чу се глас от входа на кафето.

Всички зрители се обърнаха, когато чуха гласа на Лусия, и започнаха да аплодират. Тя ги накара да замлъкнат с жест и се понесе през тълпата, а дългият шлейф на роклята й за фламенко, с дължина, достойна за кралица, я следваше като змия. Тя се качи на сцената и умело използва китките си, за да го отметне в желаната посока.

— Arriba!

— Оле! — отговори публиката.

— Сега вече можем да започнем. — Хосе изсвири първия тон със замах и Лусия започна да се движи.

Заедно с всички останали Мария гледаше като в транс това създание, така изпълнено с огън и страст, че едва го разпознаваше като своето дете.

Докъде си стигнала само, querida mía — помисли си тя, докато слушаше възторжените аплодисменти на зрителите, изправени на крака, и се присъедини към овациите им. — Ти си просто великолепна.

Хосе като че ли също бе достигнал съвсем друго ниво на изпълнение. Тази вечер той следваше ритъма на дъщеря си без засечка, сякаш знаеше точно кога да остави стъпалата й да поемат контрола.

— Сестра ми, тя е невероятна! — прошепна Пепе, когато Лусия завърши своите alegrías и цялото кафене се изправи на крака и завика за бис.

Тя вдигна ръце, за да ги укроти.

— Да, ще има бис, но само ако моят специален гост се качи на сцената с мен. Ела, Пепе — направи му знак Лусия и всички погледи в кафето се спряха на момчето.

— Не мога, мамо! — изпадна в паника Пепе. — Не съм достатъчно добър!

Мария посегна към китарата му, която Лусия бе настояла да донесе със себе си.

— Хайде, иди при сестра си, Пепе.

Разтреперан, Пепе се качи на сцената. Менике се изправи и галантно му предложи стола си. Момчето седна до баща си, който зашепна в ухото му.

— Señores y señoras, позволете ми да ви представя Хосе и Пепе — баща и син, които свирят заедно за пръв път! — обяви Лусия и се завъртя с шлейфа си към ъгъла на сцената.

Когато Пепе вдигна китарата си на позиция, Хосе се пресегна и хвана рамото на сина си, след което му кимна и засвири. След няколко секунди Пепе се присъедини плахо, гледайки пръстите на баща си и слушайки ритъма. Мария затаи дъх, докато Пепе се мъчеше да овладее нервите си. Най-накрая, когато очите му се затвориха, а раменете му се отпуснаха, Мария също се успокои. Тя видя как Хосе внезапно спря да свири, разбирайки, че Пепе има увереността да продължи сам. Беше изгубен в собствения си свят, също като Лусия всеки път, когато танцуваше, и пръстите му се движеха като бързи, ловки паяци по струните. Солото му получи буря от овации, след което Менике, Хосе и Лусия се включиха и докараха изпълнението до изумително кресчендо, което накара публиката да скочи на крака и да закрещи за още.

Хосе се изправи, вдигна сина си на крака и го прегърна. Мария, неспособна да се спре, остави сълзите й да потекат.