Лусинда Райли
Сестра на луната (24) (Историята на Тиги)

22.

— Ела, Лусия. Време е да отидем да танцуваш.

— Уморена съм, татко. Може някой друг да заеме мястото ми днес.

Хосе погледна дъщеря си, която лежеше на стария матрак в малката си стая и пушеше.

— Всички сме уморени, chiquita, но трябва да се печелят пари.

— Това ми казваш всеки ден от живота ми. Може би днес е различен ден, в който няма да работя. — Лусия потупа цигарата си и на пода падна пепел. — Какво ми е донесло това, а, татко? Пътувала съм до Кадиз, Севиля, на турнета по всички провинции, дори съм танцувала с великата Ракел Мелер в Париж, но още живеем в тая скапана кочина!

— Вече си имаме собствена кухня — напомни й Хосе.

— И за какво ни е, като никога не готвим нищо? — Лусия се изправи, отиде до отворения прозорец и хвърли угарката си.

— Мислех, че живееш, за да танцуваш, Лусия.

— Така е, тате, но собствениците на баровете ме карат да бачкам като някой докер — понякога правим три представления на вечер, за да слагаме пари в техните джобове! А и зрителите намаляват с всяко представление, защото вече не ме искат. На двайсет и една години съм, вече не съм дете, а само жена, заклещена в детско тяло. — Лусия прокара ръце по тялото си, за да подчертае думите си. Имаше тъничка талия, плоски гърди и тънки крайници, и беше съвсем малко над метър и двайсет на височина.

— Това не е вярно, Лусия, зрителите ти те обожават!

— Тате, мъжете, които идват в кафето, искат гърди и бедра. Мен могат да ме вземат за момче!

— Това е част от чара ти, от онова, което прави Ла Кандела уникална! Хората не се тълпят да те гледат заради гърдите ти, а заради стъпките ти и страстта ти. А сега спри да се самосъжаляваш, облечи се и ела в бара. Има някого, с когото искам да се запознаеш.

— Кой? Още някой импресарио, който твърди, че ще ме направи известна?

— Не, Лусия, прочут певец, който наскоро записа албум с рекордни продажби. Ще те чакам в бара.

Вратата се затръшна зад Хосе и Лусия удари с юмрук стената. Обърна се пак към отворения прозорец и се загледа в оживените, горещи улици долу. Беше прекарала тук единайсет години, отдадена изцяло на танците…

— Без семейство, без живот…

Погледна надолу и видя млада двойка да се целува под прозореца й.

— И без гадже — добави тя и запали нова цигара. — На татко не би му харесало, нали? Вие сте гаджетата ми — каза тя на стъпалата си, толкова малки, че трябваше да носи детски обувки.

Лусия си свали нощницата и облече червено-бялата си рокля за фламенко, воняща от потта, която се стичаше от нея, когато танцуваше. Надиплените бели ръкави едва скриваха жълтите петна, а шлейфът беше опърпан и мръсен, но имаше пари за пране само веднъж седмично, в понеделник, а днес беше събота. Тя мразеше уикендите — собствената й воня я караше да се чувства не по-добра от обикновена проститутка.

— Само ако мама беше тук — въздъхна тя, когато се изправи пред напуканото огледало, събра дългата си гарвановочерна грива и я завъртя на кок на тила си. Спомни си как майка й някога седеше тук, на матрака до нея, и нежно разресваше косата й.

— Липсваш ми, мамо — каза тя, докато ограждаше очите си с очна линия и си слагаше руж на бузите и устните. — Може би пак ще кажа на татко, че трябва да се върнем в Гранада, за да си почина, но той както винаги ще отговори, че нямаме пари за такова пътуване.

Тя се намуси на отражението си, после освободи шлейфа си и взе да позира пред огледалото.

— Приличам на някоя от онези кукли, които продават по сувенирните магазини! Може би някой богат пайо ще поиска да ме осинови и да си играе с мен!

Тя излезе от апартамента, мина по тесния коридор и излезе на главната улица на Барио Чино. Продавачи, бармани и клиенти й махаха и подсвирваха, когато я разпознаваха.

Което не е изненадващо, защото сигурно съм танцувала във всеки бар тук — помисли си тя.

Все пак вниманието, което привличаше, и вдигнатите чаши от баровете, придружени с викове „La Candela! La Reina!“, успяха да я развеселят. Тук определено нямаше да й липсва компания и почерпка.

— Hola chiquita — чу да казва някой зад нея и се обърна. Видя Чили да си проправя път през навалицата. Вече носеше черните си панталони и елека си, готов за тазвечерното представление. Бялата му блуза, украсена с къдрици, беше разкопчана отгоре в парещата августовска жега.

В последните няколко години Чили й беше станал близък приятел. Той и Лусия бяха част от куадрото на Хосе — трупата му изпълнители на фламенко, които правеха представления заедно в многото барове на Барио Чино. Докато Чили и Хосе свиреха на китара и пееха, Хуана ла Фараона, братовчедката на баща й, танцуваше с Лусия — зрялата външност и женствените извивки на по-възрастната жена контрастираха с младостта и огъня на Лусия. Хуана бе тази, която предложи да доведат още една танцьорка в малката си трупа преди повече от година.

— Нямаме нужда от още една танцьорка — веднага възрази Лусия, когато чу предложението. — Аз не съм ли достатъчна? Не нося ли много песети за всички ви?

Въпреки раздразнението на дъщеря си Хосе се съгласи с Хуана, че още една по-млада танцьорка с пищно тяло би ги направила по-популярни. Росалба Хименес, със своята тъмночервена коса и зелени очи, не можеше да се мери с пламенните bulerías на Лусия, но танцуваше alegrías с чувственост и елегантност. Вече запозната с огнената репутация на Лусия, тя се бе сближила с по-спокойния Чили, а първоначалната ревност на Лусия само нарасна, когато забеляза, че Росалба бавно й отнема приятеля от детинство.

Но Чили вече беше мъж и без да обръща внимание на цупенето на Лусия, се бе оженил за Росалба преди месец на сватба, която продължи цял уикенд и бе отпразнувана от цялото Барио Чино.

— Изглеждаш по-добре от вчера, Лусия — каза той, когато я настигна. — Взе ли отварата, която ти приготвих?

Чили беше щатният brujo на куадрото и все забъркваше билкови лекарства за членовете му, а Лусия имаше пълно доверие в уменията му и дарбата му да вижда незримото.

— Да, Чили, изпих я. Мисля, че помогна, днес се чувствам малко по-енергична.

— Значи всичко е за добро, макар че най-простото лекарство е да спреш да се натоварваш толкова много. — Той се втренчи в нея по начин, който я накара да се почувства все едно се взираше в душата й. Тя отмести поглед и не отговори, така че той продължи. — В „Бар де Манкет“ ли отиваш?

— Да, татко ме чака там.

— Тогава ще те придружа.

Чили тръгна до нея под жаркото слънце. Тъй като беше почивен ден, баровете вече бяха пълни с докери и работници, харчещи надниците си за бира и бренди.

— Какво има, Лусия? — попита я той тихо.

— Нищо — каза веднага тя, понеже не искаше проблемите й да достигнат до ушите на Росалба.

— Знам, че има. Виждам, че сърцето ти е празно.

— Да, Чили. Прав си — предаде се тя. — Сърцето ми е… погълнато от скука, но най-вече самотно.

— Разбирам, но… — Чили се спря и хвана ръцете й в своите. Погледна нагоре и Лусия разбра какво вижда. — Някой идва, о, да… много скоро.

— Ба! Казвал си ми това и преди.

— Казвал съм го, вярно е, но се кълна, Лусия, че моментът е дошъл. Така че — каза той и я целуна по двете бузи, когато стигнаха „Бар де Манкет“, — късмет, chiquita. Ще ти трябва. — Той й намигна и продължи надолу по улицата.

„Бар де Манкет“ жужеше както винаги и Лусия си проправи път с бутане през публиката под бурни аплодисменти, за да стигне до масата на куадрото в дъното, близо до сцената. Баща й вече седеше с наведена глава, концентриран върху разговора си с мъж, който седеше с гръб към нея.

— Обичайното, Лусия? — попита Хайме, барманът.

— Sí, gracias. Hola, татко, довлякох се тук, както виждаш. Salud! — Тя вдигна малката чаша анасоново бренди, която й бе подал Хайме, и я изпи на екс.

— А, кралицата дойде! — отвърна Хосе. — И виж кой е дошъл да отдаде почит пред твоя трон.

— Ла Кандела! Най-сетне се срещаме. — Мъжът се изправи и леко й се поклони. — Аз съм Агустин Кампос.

Първото нещо, което Лусия забеляза у него, беше, че не се извисяваше над нея като повечето мъже. Дребното му, но елегантно тяло беше облечено в добре скроен костюм, а черната му коса внимателно сресана, за да не пада на челото му. Кожата му бе по-бледа от тази на повечето gitanos и Лусия бе готова да заложи новите си кастанети, че има кръв на пайо. Макар ушите му доста да стърчаха, очите му с цвят на карамел бяха топли.

— Hola, сеньор Кампос. Чувам, че записите с изпълненията ви на китара са се прочули из цяла Испания.

— Моля, наричайте ме Менике, така ми казват всички — каза той.

— Менике… — Лусия се усмихна. — „Кутре“?

— Да, дадоха ми прякора като дете, а понеже не съм пораснал кой знае колко, още ми подхожда, не смятате ли?

— А както виждате вие, и аз не съм пораснала много — изкиска се тя, очарована от искреността му и липсата на арогантност. Повечето китаристи, особено успешните, бяха непоносими. — Какво правите тук в Барселона?

— Правя нов запис за компанията „Парлофон“. А докато съм тук, реших да се отбия в Барио Чино да видя някои стари приятели, а може би и да си намеря нови… — обясни той и плъзна поглед по тялото й. — Виждам, че Ла Кандела гори ярко.

— Не, светлината й чезне, защото е изтощена от изпълняването на едни и същи танци пред една и съща публика. Но ти, Менике, се чуваш от всички грамофони.

— Нека да намерим по още едно питие. — Менике щракна с пръсти, за да привлече вниманието на бармана. Хосе видя как дъщеря му излиза от предишното си мрачно настроение и отправи благодарствена молитва.

Естебан Кортес, собственикът на „Бар де Манкет“, дойде на масата им и след като поздрави Лусия с целувки по бузите, се обърна към Менике.

— Време е да направиш магията си, hombre. Покажи на Барселона какво сме изпуснали!

Когато Менике пристъпи на сцената, тълпата го посрещна с аплодисменти, после стихна в очакване. Лусия седна на масата с чаша вино „Мансанила“ и започна да си вее с ветрилото, за да се охлади.

Загледа как Менике настройва китарата си, след което дългите му тънки пръсти засвириха първите ноти на guajiras. Лусия се усмихна вътрешно; това беше най-ефектният и сложен стил във фламенко музиката — дори баща й имаше затруднения с него и само най-уверените в себе си китаристи се осмеляваха да го свирят.

Когато ритъмът на барабана cajón се чу и Менике започна да пее с нисък, топъл глас, Лусия не можеше да откъсне очи от него; пръстите му галеха струните с висока скорост, но лек допир. Той внезапно вдигна очи и я потърси сред публиката. Когато погледите им се срещнаха, тя усети как тялото й реагира, сърцето й заби в такт с музиката, по врата й се спусна струйка пот.

С последен ефектен жест той завърши триумфално мелодията, а по устните му играеше лека усмивка. Тя откри, че му се усмихва в отговор, и в ума й се оформи ясна мисъл.

Чили беше прав. Ще те имам, Менике. Ще бъдеш мой.

* * *

По-късно същата вечер, щом посетителите в бара бяха задоволени, изпълнителите на фламенко се качиха горе за импровизирана juerga в частна стая.

— Dios mío — възкликна Менике, когато влезе с Лусия и намери стаята претъпкана.

— Днес е ден за заплати в Барио Чино и всички се събираме да танцуваме и пеем едни за други — обясни Лусия.

— Виж, ето го Ел Пелуко! — Менике посочи един старец, който седеше царствено на стол с китара в скута. — Направо не мога да повярвам, че още ходи и свири, пие толкова много бренди.

— Не съм го виждала преди, но може би е гост във „Вила Роса“ по-нататък по улицата — сви рамене Лусия. — Сега, моля те, донеси ми малко бренди.

Ел Пелуко вече беше в центъра на вниманието с китарата си и пееше една от старите песни, които дядото на Лусия й бе пял като малка.

— Трябва да те запозная с него, той е легенда — прошепна в ухото й Менике, когато старецът бе изпратен с бурни аплодисменти и друг певец зае празния му стол. — Ел Пелуко! — махна му Менике.

— А, феноменът от Памплона! — Ел Пелуко махна в отговор и дойде да седне до него.

— Бренди за вас, сеньор. — Менике му предложи чаша. Вдигнаха тост и той се обърна към Лусия. — А това е Ла Кандела! Още един феномен в стаята.

Лусия усети погледа на Ел Пелуко върху себе си.

— Значи за теб слушам толкова много. Но теб почти те няма — изсмя се Ел Пелуко, изгълта брендито си и се наведе към Менике. — Определено няма нищо женско в нея. А трябва жена, за да танцува фламенко. Може би е просто малка измамница — прошепна той силно, след което се оригна звучно.

Лусия го чу, каквото беше и намерението му. У нея се надигна гняв, който можеше да изрази само по един начин. Стоейки на място, още с боси крака след представлението й по-рано, тя започна да тропа в ритъм по пода. Ръцете й бавно се издигнаха над главата, дланите й се слепиха в дъното и оформиха роза, както я бе учила майка й. И през цялото време се взираше в очите на мъжа, който я бе нарекъл измамница.

Когато хората разбраха какво става, около Лусия се отвори кръг и певецът замлъкна. Менике и Хосе подхванаха ритъма и взеха да тананикат древни куплети на soleares, докато краката на Лусия удряха по пода. Все още взряна в мъжа, който я бе обидил, тя призова своето duende и затанцува само за него.

Най-накрая Лусия се свлече изтощена на пода. После кимна на зрителите си, които нададоха одобрителен рев, изправи се и дръпна най-близкия стол, така че да застане точно до Ел Пелуко. Качи се на него, за да го погледне в очите.

— Никога повече не ме наричай измамница — каза тя и размаха пръст към издутия му нос. — Ясно, сеньор?

— Сеньорита, кълна се в живота си, че никога няма да го направя. Вие сте… magnifica!

— Коя съм аз? — Лусия пак му размаха пръст.

Ел Пелуко погледна нагоре, търсейки помощ от небесата, след което се поклони:

— Кралицата!

Стаята избухна в аплодисменти при тези думи, а Лусия му подаде ръка да я целуне.

— А сега — каза тя на Менике, когато той й помогна да слезе от стола, — мога да си почина.

Лусия се събуди на другата сутрин с обичайното си главоболие, причинено от твърде малко сън и твърде много бренди. Пръстите й потърсиха опипом цигарите на пода до матрака й. Тя запали една и загледа как димните кръгове се издигат към тавана.

Нещо е различно… — помисли си тя, защото дори в мъглата на махмурлука си не изпитваше обичайната депресия от идването на поредния ден на този свят.

Менике!

Лусия се изтегна доволно с цигара зад главата и се запита какво би било усещането тези чувствителни, известни пръсти да докоснат нея.

После се изправи, връщайки се в реалността.

— Не ставай смешна — каза на себе си. — Менике е звезда, любимец на жените. Прочут е в цяла Испания и може да има всяка жена, която пожелае, с едно щракване на онези пръсти.

Но може би миналата нощ щеше да има нея, а тя би му се отдала охотно, ако баща й не се въртеше около нея като загрижена майка кокошка в края на вечерта.

— Ще те видя ли утре, Лусия? — бе попитал Менике, когато баща й даде да се разбере, че е време да се връщат у дома.

— Тя трябва да танцува в кафенетата утре вечер, Менике — напомни му Хосе.

— Тогава може да дойда да й свиря във „Вила Роса“?

Молбата на Менике остана да виси във въздуха, докато Хосе отвеждаше дъщеря си.

Тази вечер Лусия отиде във „Вила Роса“, където трябваше да изнася представление, но нямаше следа от Менике.

— Може би така е най-добре — промърмори тя, обляна от разочарование, когато се качи на сцената. — Роклята ми вони още по-лошо от вчера.

По-късно тя и баща й тръгнаха по улицата към „Бар де Манкет“, следвани от обичайната й свита верни почитатели. Там, пред кафенето, чакаше Менике.

— Buenas noches, сеньорита, сеньор. Боя се, че по-рано се забавих, но както споменах, бих искал днес да акомпанирам на Лусия — каза той, докато тримата влизаха. — Попитах управителя и той се съгласи, ако на вас двамата ви допада идеята.

— Да, татко, много бих се радвала — каза Лусия на баща си.

— Аз… разбира се, ако управата и дъщеря ми го искат — съгласи се Хосе, но Лусия виждаше буреносните облаци в очите му.

Тази нощ Менике я докара до границата на възможностите й. Започна измамно бавно, но изведнъж тропна с крак, извика „Оле!“ и премина към серия arpeggios, с които дори стъпалата на Лусия трудно оставаха в тон. Зрителите ръкопляскаха, викаха и тропаха с крака, докато двамата гении, един на пръстите и един на стъпалата, се бореха да се засенчат взаимно. Лусия се превърна във въртящ се дервиш, изпълнен с горещина и страст, докато Менике не изсвири последния си акорд, когато поклати глава и стана, за да се поклони на Лусия. Тълпата избухна, а те слязоха от сцената заедно, за да пият бренди, разредено с доста вода.

— Винаги ли трябва да побеждаваш? — прошепна в ухото й той.

— Винаги! — Лусия го погледна с огън в очите.

— Да се срещнем утре за обяд? В „Кафе де л’Опера“, без баща ти. — Менике кимна към Хосе, който стоеше на бара, обграден от почитатели.

— Той никога не се буди преди три.

— Добре. Сега трябва да си вървя. Обещах да свиря във „Вила Роса“. — Менике хвана ръката й и я целуна. — Buenas noches, Лусия.

* * *

Той вече я чакаше на една от външните маси, когато пристигна в кафето на следващия ден.

— Извини ме — каза Лусия, седна срещу него и запали цигара. — Успах се — добави и сви небрежно рамене.

Всъщност бе прекарала последния час в пробване на всяка рокля, блуза и пола, която притежаваше, но всичките й дрехи бяха стари и демоде поне от десет години. Накрая се спря на чифт черни панталони за репетиции и червена блуза с весел червен шал, вързан около врата й.

— Изглеждаш завладяващо — каза Менике и се изправи, за да я целуне по двете бузи.

— Не ме лъжи, Менике. Родена съм с тялото на момче и лицето на грозна бабка и никой от нас не може да направи нищо по въпроса. Но поне мога да танцувам.

— Уверявам те, че нямаш тяло на момче, Лусия — каза Менике и погледът му се спря за кратко върху скрития силует на малките й стегнати гърди. — Какво ще кажеш да поръчаме сангрия? Денят е топъл, а тя е много освежаваща.

— Това е напитка на пайос — намръщи се тя, — но ако е вкусна, защо не?

Менике поръча кана сангрия и сипа малко в чашата й. Лусия отпи, завъртя течността в устата си и я изплю на паважа.

— Толкова е сладко! — Лусия щракна с пръсти на келнера. — Донесете ми едно черно кафе да отмие вкуса.

— Откривам, че имаш огнен нрав, който отговаря на страстта на танците ти.

— Да, духът ми дава duende.

— Вие андалусците сте все едни и същи. Напълно неконтролируеми — ухили се Менике.

— А ти си блед сеньор от Памплона. Чувам, че майка ти е пайо.

— Да, и благодарение на нея ходих на училище и се научих да чета и пиша.

— Значи сега, когато пайос си дават песетите за твоята циганска музика, си станал един от тях?

— Не, Лусия, но не виждам нищо лошо в това да споделяме своята култура със слушатели извън собствената ни общност. А ти си права, пайос са тези, които имат пари. Светът, както и нашият свят на танците, се променя. Тези заведения — Менике посочи многото café cantates, обграждащи улицата, — вече излизат от мода. Хората искат шоу! Светлини, костюми… оркестър на голяма сцена в театър.

— Да не мислиш, че не го знам?! Бях в Париж преди четири години, в шоуто на Ракел Мелер в „Palais du Paris“.

— Чух, че било голям успех. Какво стана?

— На Ла Мелер не й хареса фактът, че „Los Albaydn Trio“, тоест аз, Ла Фараона и баща ми станахме по-голям хит от нея. Можеш ли да повярваш, че тя фрасна Ла Фараона по носа? — изкикоти се Лусия. — Обвини я, че нарочно се опитва да я засенчи.

— Това звучи точно като Ла Мелер. Егото й е по-голямо от таланта й.

— Да, затова напуснахме и работехме по кафетата в Монмартр, което беше много по-забавно. Този живот ми допадаше, но не печелехме почти нищо, така че се озовахме обратно тук. Това сякаш е историята на живота ми, Менике. Получавам голяма възможност и си мисля, да! Това е моментът! После всичко се изплъзва между пръстите ми и се връщам обратно там, откъдето съм започнала.

— Не преувеличавай, Лусия. Ти си прочута, истинска сензация в света на фламенкото.

— Но не там. — Лусия махна с ръка, за да посочи огромната земя зад тях. — Не като теб или Ла Архентинита.

— Която, нека ти напомня, е доста по-възрастна от теб — каза Менике с нежна усмивка.

— Тя е практически баба, а току-що се снима в нов филм!

— Един ден, pequeña, и ти ще бъдеш звезда на екрана, обещавам.

— О, значи виждаш бъдещето като приятеля ми Чили, така ли? — сопна му се тя.

— Не, но виждам амбицията ти. Тя гори като пламък вътре в теб. А сега искаш ли да поръчаме?

— Обичайното за мен — обяви високомерно Лусия на чакащия келнер. — Знаеш ли, танцувам почти толкова отдавна, колкото и Ла Архентинита, и докъде ме е довело това? Докато тя пътува из Европа със своите кожи и карети, аз седя тук и ям сардини с теб.

— Благодаря за този комплимент — вдигна вежди Менике. — И какво следва?

— Карселес е уредил да идем на турне по провинциите.

— Карселес? Кой е той?

— Поредният дебел импресарио, който забогатява на наш гръб — сви рамене Лусия. — Така че ще правя представления в селски барове пред добичетата от фермите, докато Ла Архентинита излиза на сцена пред хиляди.

— Лусия, прекалено си млада, за да си толкова цинична — скара й се Менике. — Ще отидеш ли на турнето?

— Нямам избор. Ако остана още малко тук, в Барио Чино, ще умра — обяви драматично тя и запали още една цигара. — Знаеш ли кое друго ме ядосва?

— Кое?

— Помниш ли Висенте Ескудеро, танцьора? Той ме препоръча на прочутия мениджър на Ла Архентинита, Сол Хурок. Той искаше да ме заведе в Ню Йорк! Представи си!

— И защо не отиде?

— Татко каза, че gitanos не можели да прекосяват водата. Можеш ли да си представиш, че отказа офертата? — Лусия удари силно с юмрук масата и разклати леда в чашите с вода. — Не му говорих цял месец след това.

Менике, който започваше да разбира темперамента на Лусия, реши, че това не е преувеличение.

— Е, ти ми каза, че вече си на двайсет и една, така че технически можеш сама да взимаш решения. Макар че, според мен, баща ти е бил прав за Ню Йорк.

— Бил е прав да го е страх да прекосява вода заради някакво циганско суеверие?

— Не, прав е бил да те остави да продължиш да се развиваш тук. От Барио Чино излизат някои от най-добрите танцьори на фламенко в света. Продължавай да гледаш и да се учиш, моя Лусия. Ще разцъфтиш под правилното обучение и водачество.

— Нямам нужда от учител! Импровизирам всяка нощ! Спри да се отнасяш към мен като баща ми, не си много по-възрастен от мен!

Храната им пристигна и Менике загледа как Лусия се нахвърли на сардините, за да може по-бързо да запали нова цигара. Знаеше, че тя се цупи заради коментарите му и очевидно беше потенциална примадона… но нещо у нея го привличаше като никоя друга жена, която бе срещал. Той я желаеше.

— Трябва да дойдеш в Мадрид, ако имаш възможност. Има по-широка публика и аз също живея там… — Той се усмихна и протегна ръка през масата към нея. Тя я погледна с изненада и малко страх.

Пръстите му достигнаха дланта й и се затвориха около нея; той усети как Лусия потрепери леко, след което си върна спокойствието.

— Аз… къде ще танцувам в Мадрид? — попита тя, опитвайки се да се концентрира върху разговора.

— Има множество големи театри, които правят продукции с много изпълнители и пълен оркестър. Ще спомена името ти на онези, които познавам, но междувременно, моя Лусия, не забравяй, че целта не са парите и славата, а самото изкуство.

— Ще го помня, вече го знам… — Лусия въздъхна. Докосването на ръката му беше като мехлем за душата й. Тя му се усмихна вяло. — Аз съм лоша компания, нали? Само седя тук и се оплаквам.

— Разбирам, Лусия. Също като мен, когато свиря, ти влагаш най-съкровената си същност във всяко изпълнение. Съгласен съм, че кариерата ти е изпаднала в застой и че ти и талантът ти заслужавате да бъдете видени и признати от света. Кълна се, че ще направя каквото мога, за да ти помогна. Засега трябва да ми се довериш и да имаш търпение. Можеш ли да го направиш?

— Да — съгласи се тя, а Менике притегли ръката й до устните си и я целуна.

През следващия месец Лусия и трупата й обикаляха с фургон провинциите на Испания; преминаха по брега, през малките селца, заобикалящи великия град Валенсия, до Мурсия, където готически катедрали изпълваха хоризонта. После продължиха на юг към планините Сиера Невада, блестящи в далечината — примамлива гледка към истинския й дом.

Тя танцуваше нощ след нощ пред възторжена, но малобройна публика, и се връщаше с другите музиканти край огъня да пият бренди или вино, докато слушаха мистичните истории на Чили за други светове. Някои вечери, когато лежеше във фургона, само окуражаващите думи на Менике я поддържаха.

Трябва да продължа да се уча — мислеше си тя, така че вместо да излиза от бара след края на собственото си изпълнение и да пуши отвън, Лусия оставаше там и гледаше внимателно безупречната техника и изящните движения на Хуана ла Фараона.

— Аз съм топка от огън и дух, но трябва да се науча да бъда женствена — мърмореше на себе си Лусия, докато гледаше изящните ръце на Ла Фараона, елегантния начин, по който повдигаше шлейфа си и чувствената извивка на устните й. — Тогава може би Менике ще ме заобича…

— Тате, Хуана каза, че другата седмица ще правим представление в Гранада — каза Лусия, докато се връщаха в лагера си в Алмерия след вечерното шоу. — Трябва да отидем и да посетим мама, Карлос и Едуардо, нали?

Хосе не отговори и Лусия го смушка силно с пръст.

— Е?

— Мисля, че би било най-добре да отидеш сама — каза той накрая. — Аз вече не съм добре дошъл в Сакромонте.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че си! — скара му се Лусия. — Жена ти, децата ти и много от роднините ни са там. Много ще се зарадват да ни видят.

— Лусия, аз…

Хосе се спря на място в средата на една портокалова горичка.

— Какво, татко?

— Майка ти и аз сме женени само на хартия. Разбираш ли?

Лусия сложи ръце на бедрата си.

— Как бих могла да не разбирам, татко? Имала съм толкова много „лелички“ през годините, че трябва да съм идиотка, за да не разбирам. Мислех, че с мама имате уговорка.

— Истината е, че майка ти не искаше „уговорка“, Лусия. Тя ме мрази, а може би същото се отнася за Карлос и Едуардо. Те може би си мислят, че съм ги изоставил, за да те заведа в Барселона и да ти дам шанс.

Лусия погледна ужасена баща си.

— Нима казваш, че това е по моя вина?

— Не, разбира се! Ти беше дете и аз трябваше да взема решение.

Лусия си спомни последния път, когато видя майка си в Барселона, преди единайсет години. Спомни си как тя седеше и нежно решеше косата й. После, след като Мария я видя как танцува във „Вила Роса“, се сбогуваха отвън. Лусия си спомни, че майка й ридаеше.

— Каквото и да се е случило между вас двамата, татко, трябва да отида да я видя.

— Да — Хосе се извърна от Лусия и тръгна клюмнал към фургона.

* * *

Седмица по-късно Лусия влезе в Сакромонте през градската порта. Небето беше много синьо, белите струйки дим от пещерите по склона се издигаха към него, а долината бе зелена и разцъфтяла в късното лято, точно както я помнеше.

Тя вдигна поглед към Алхамбра и си спомни нощта, в която се бе промъкнала като крадец на сцената на големия конкурс Cante Jonde и бе танцувала пред многохилядна публика.

— Татко направи така, че това да се случи, заради мен — каза си тя, за да си вдъхне увереност, докато вървеше по прашните, криволичещи пътеки към дома на детството си. Усмихна се на един старец, който пушеше пура на прага си, а той я изгледа с пренебрежение, сякаш беше някоя проста пайо. Вървейки, Лусия си спомни признанието на баща си, че е изоставил жена си и синовете си. Макар част от нея да го мразеше, задето я беше лъгал с години, Лусия не можеше да отрече какво бе направил за нея онази нощ в Алхамбра, нито отдадеността му на нейната кариера в последните единайсет години.

— Бракът им не е моя работа — каза си твърдо тя, когато погледна нагоре и видя, че от комина на майка й се вдигаше пушек. Когато стигна до входа на пещерата ахна от изненада, защото сега в грубо издялания отвор имаше лъскава врата, боядисана в синьо, а пещерата вече си имаше два стъклени прозореца с червени цветя, посадени в правоъгълни саксии под тях.

Поколеба се боязливо на прага — не беше сигурна дали да почука, изправена пред тази непривична формалност.

— Това е домът ти — каза си тя и протегна ръка към дръжката, за да отвори вратата.

И там, в кухнята, седнала до старата дървена маса, сега покрита с хубава дантелена покривка, беше майка й. Като изключим няколкото сиви кичура в косата й, Мария изглеждаше съвсем същата. До нея седеше малко момченце на около десет годинки с черни къдрици, което се смееше, докато майка й го гъделичкаше.

Мария погледна неканената си гостенка и й трябваше време да се съвземе, преди да си поеме дълбоко дъх и да стане с ръка на устата си.

— Лусия? Това… ти ли си?

— Да, мамо, аз съм — кимна неуверено Лусия. — А това кой е?

— Това е Пепе. Иди да свириш на китарата си навън, querido — каза тя на малкото момченце, което се усмихна на Лусия и си излезе.

— Dios mío, каква изненада! — възкликна Мария, разтвори ръце и отиде да прегърне дъщеря си. — Моята Лусия се върна! Искаш ли портокалов сок? Тъкмо изцедих прясна партида.

Мария отиде до новите за Лусия дървени шкафове, сложени от едната страна на стената. В центъра им имаше желязна мивка, до която стоеше кана с вода.

— Gracias — каза тя, като не само усещаше дискомфорта на майка си, но и й се струваше, че Мария се е издигнала в обществото от последната им среща. Прекрасната ярка светлина на долината огряваше през прозорците вътрешността на пещерата, която явно бе варосвана наскоро.

— А сега, кажи ми, как си? Защо си тук? Кажи ми всичко! — засмя се радостно Мария и предложи на Лусия да седне в красиво изработения люлеещ се стол.

— Трупата ни има турне наблизо. Снощи бяхме в Гранада, имахме представление в „Пласа де лас Пасиехас“. Събра се голяма публика.

— Защо не съм чула за това? — намръщи се Мария. — Бих дала всичко да те видя как танцуваш, querida mía.

Лусия можеше да се досети защо приятелите и съседите на майка й не й бяха казали, че съпругът й и дъщеря й са в околността, но не каза нищо.

— Не знам, мамо, но толкова се радвам, че съм тук!

— А аз толкова се радвам да те видя!

— Едуардо и Карлос у дома ли са си?

— Днес е фиеста и те празнуват навън с всички останали в Сакромонте, но ако останеш за през нощта, ще ги видиш сутринта.

— Не мога да остана толкова дълго, мамо. Довечера трябва да тръгваме.

Мария доби оклюмал вид за момент.

— Е, няма значение, нали си тук сега. — Мария придърпа едно столче до дъщеря си и седна. — Толкова си пораснала, Лусия…

— Не много, мамо, но какво да се прави? — сви рамене тя.

— Имам предвид, че си пораснала и си станала жена. Красива жена.

— Мамо, знам, че всяка майка трябва да нарича дъщеря си красива, но знам и че не съм. Такъв е животът. — Погледът на Лусия обиколи стаята. — Значи си добре, доколкото виждам? Пещерата изглежда много по-удобна, отколкото я помня.

— Добре съм, да. Макар че трябва да ти кажа, че баба ти и дядо ти починаха при епидемията от тиф миналото лято.

— Много тъжна новина — каза Лусия, макар всъщност почти да не ги помнеше.

— Но поне, преди да си отидат, бизнесът на дядо ти преуспя благодарение на помощта на братята ти. И двамата са толкова мили към старата си майка! Всичките нови мебели и кухнята са дело на Карлос. Помниш ли как като дете все режеше парчета дърво?

Лусия не помнеше, но кимна.

— Да си остане между нас — продължи Мария, — но знам, че дядо ти беше изпаднал в отчаяние от лошата работа на Карлос в ковачницата, обаче забеляза любовта му към дърводелството. Даде на Карлос няколко парчета чам и предложи да се опита да направи маса. Оказа се, че брат ти е талантлив дърводелец и сега и gitanos, и пайос се надпреварват да купуват мебелите му. Можеш ли да повярваш, че скоро ще отваря магазин в града, за да показва работата си? Жена му Сузана ще го управлява.

— Разбирам. — Лусия едва успяваше да възприеме всичко, което й казваше майка й. — А къде живеят?

— Заселиха се в една пещера до тази на баба ти и дядо ти по същото време като Едуардо и Елена. Имат дъщеря Кристина и батко й Матео, а скоро ще си имам и трето внуче…

— Малко по-бавно, мамо! Главата ми се завъртя от всички тези имена!

— Извини ме, Лусия, толкова се изненадах да те видя, че езикът ми работи сам и…

— Разбирам. И двете сме нервни, мамо. Мина много време. — Лусия протегна ръка към майка си и лицето й омекна. — Много се радвам да те видя, радвам се и че всичко върви добре за теб и братята ми, откакто си заминахме.

— В началото не беше така. Първите няколко години бяха много трудни. Но стига толкова по тази тема — усмихна се широко Мария. — Кажи ми повече за себе си, Лусия.

— Мамо, първо трябва да ти кажа, че най-после знам какво се е случило между теб и татко. — Предишното й решение да не се меси в брака на родителите й се стопи в този момент. — Той призна, че те е напуснал и ме е взел против волята ти.

— Лусия, и двамата имахме вина.

— Не мисля така, мамо, и не мога да не изпитвам дълбок гняв за всичките години, в които смятах, че не те е грижа за мен, защото не идваше да ме видиш. Сега разбирам.

— Лусия — прошепна Мария и гласът й пресипна. — Липсваше ми и се моля за теб всеки ден, откакто те оставих, повярвай ми. Всяка година в месеца на раждането ти изпращах малък пакет, който баща ти да ти даде. Получила си ги, нали?

— Не съм — заяви директно Лусия. — Татко никога не ми е давал нищо подобно.

Мария видя как очите на дъщеря й се присвиват и изражението й помръква, затова продължи бързо.

— Е, може би са се загубили по дългия път. Баща ти направи каквото сметна за правилно. Направи го за теб.

— И за себе си — изсъска Лусия. — Какво се случи всъщност, мамо? Помня само някои моменти от онова време, например след конкурса… татко крещеше на Карлос… той пък плачеше на пода, ето тук — посочи тя. — После заминахме за Барселона и след няколко седмици дойде ти. Каза ми, че брат ми Фелипе е горе на небето с ангелите.

Мария затвори очи, обляна от спомени. Разказа на пресекулки на Лусия за трагичните обстоятелства около смъртта на Фелипе.

— Затворът на пайос го уби, Лусия. Той умря в деня, след като го освободиха. Затова дойдох в Барселона, да съобщя на теб и на баща ти.

Лусия протегна ръце и хвана дланите на майка си, загорели от слънцето и загрубели от тежката работа. После сведе глава над тях и заплака. След като се върна тук, загубата на детството й и на брат й най-накрая я порази.

— Мамо? — чу се глас.

Лусия вдигна поглед с изненада и изтри сълзите от лицето си. Пепе се бе върнал в кухнята и стискаше китарата си.

— Защо плачете и двете? — попита той и продължи напред.

Лусия погледна по-внимателно лицето на Пепе и забеляза големите му тъмни очи, скулите му и гъстата му черна коса.

— Това да не е… той да не е… — запъна се тя.

— Да, Лусия. — Мария кимна тържествено и изтри собствените си сълзи. — Това е брат ти. Пепе, кажи здравей на твоята hermana.

— Hola — каза срамежливо и й се ухили. Нямаше съмнение, че изглеждаше като копие на Хосе.

— Радвам се да се запознаем, Пепе — успя да се усмихне Лусия.

— По-малка си, отколкото ми каза мама. Мислех, че си ми кака, но съм по-висок от теб!

— Да, прав си, а и си доста нахален. — Лусия не успя да се сдържи да не се засмее.

— Щом си тук, и татко ли е с теб? Мама каза, че той свири на китара, точно като мен — каза Пепе. — Искам да му изсвиря новата песен, която научих.

— Аз… — Лусия хвърли поглед на майка си. — Боя се, че татко не можа да дойде.

— Пепе, иди да нахраниш пилците, а после ще ядем — нареди Мария. Пепе неохотно излезе отново, а Лусия се загледа смаяна след него.

— Как… — започна тя.

— След като те оставих с баща ти в Барселона преди толкова години, се върнах в Гранада. Минаха два месеца, докато разбера, че ми става лошо не от скръбта, а от прощалния дар на баща ти. Но Пепе беше моето спасение, наистина, Лусия. Трябва да го чуеш как свири на китара — един ден ще бъде по-добър от Хосе.

— Татко знае ли?

— Не. Оставих го в Барселона с идеята, че го пускам на свобода.

— Да, свобода да завира своя picha, където си поиска — измърмори Лусия с нов прилив на гняв към баща си.

— Някои мъже не могат да се сдържат, просто е така.

— Е, още не си е научил урока, мамо.

И тогава двете се разсмяха, защото нямаше какво друго да се прави.

— Той не е лош човек, Лусия. Ти най-много от всички трябва да го знаеш. Щастлив ли е?

— Не знам. Свири на китарата си, пие и…

— Е, добре. — Мария прекъсна дъщеря си. — Той е такъв, какъвто е, като всички нас. А част от мен винаги ще го обича.

Лусия видя как майка й въздиша и й повярва.

— Не го намразвай, моля те — каза Мария. — Той искаше да ти даде шанс.

— И на себе си — промърмори Лусия, — но ще се опитам да не го мразя. Заради теб.

— Имам прясна супа за обяд. Искаш ли?

— Да, мамо.

Лусия погълна цялата купа и поиска още, като обяви, че това е най-добрата храна, която е яла, откакто бе напуснала кухнята на майка си преди единайсет години. Мария грееше от удоволствие, докато гледаше как Пепе и Лусия седят на масата и ядат заедно, като семейство. После двете жени излязоха да седнат навън.

— Помниш ли как се опитваше да ме накараш да ти помагам с кошниците? — попита Лусия.

— Да, а ти все си намираше извинение да се махнеш след няколко минути.

— Тук е толкова спокойно, толкова красиво — промълви Лусия, обгръщайки с поглед долината. — Бях забравила. Може би не съм разбирала какво имах.

— Никой от нас не го разбира, querida, докато не го загуби. Научих се, че тайната на щастието е да се опиташ да живееш за мига.

— Това е урок, който може да ми е трудно да науча, мамо. Мислите ми винаги са за бъдещето!

— Ние с теб сме различни: ти винаги си имала амбиции за таланта си, каквито аз нямах. Аз исках дом, семейство и съпруг. — Тя се усмихна. — Успях да получа поне две от тези неща.

— Още ли танцуваш? Беше толкова добра, мамо!

— За удоволствие, да, но вече остарявам. Вече съм abuela с две внучета.

— Мамо, не си много над четирийсет! Много от танцьорките в Барселона са на по петдесет или шейсет години. Значи си щастлива тук? — продължи да пита Лусия.

— Да, смятам, че съм.

Час по-късно, докато Лусия седеше и слушаше как Пепе свири на китара в дневната, която, както й разказа Мария, била на мястото на някогашния обор, от кухнята се чу мъжки глас.

— Hola, mi amor, донесох лакомство за десерт след яхнията довечера.

Лусия чу как майка й казва на госта да млъкне, влезе в кухнята и видя Рамон, съседа, който стоеше с ръка около раменете на Мария. Мария се изчерви и се отдръпна от него.

— Hola, сеньор, как сте? — попита Лусия.

— Добре съм, благодаря — отвърна сковано Рамон и бузите му се зачервиха. На Лусия й се прищя да се изкикоти.

— Как са дъщерите ти, Рамон?

— Добре са, да, много добре.

— Две от тях се омъжиха, а само преди седмица отпразнувахме годежа на Магдалена, нали така, Рамон? — обърна се към него Мария.

— Да, да, точно така — кимна Рамон.

— Как са портокалите ти?

— Много добре, благодаря, Лусия.

— Рамон вече има собствена портокалова горичка — продължи да говори вместо него Мария. — Родителите му починаха само няколко месеца един след друг и след погребението им Рамон намери монети, скрити в комина им. Кой знае колко дълго са стояли там, но фактът, че не са се стопили през всичките тези години, накара Рамон да повярва, че са дар от Пресветата Дева. Така че той купи с тях портокаловата горичка.

— Точно така — потвърди Рамон и изгледа нервно Лусия в очакване на реакцията й.

— Gracias, Рамон, че си се грижил за майка ми, докато ме нямаше. Сигурна съм, че си бил голяма утеха за нея. — Лусия докосна ръката му в жест на помирение.

— За мен е удоволствие, сеньорита — усмихна се успокоен Рамон.

Когато той си тръгна, Мария се обърна към дъщеря си, опитвайки се да охлади зачервените си от смущение бузи, като махаше с ръце.

— Какво ли си мислиш за мен?

— Научих отдавна, че животът е тежък, мамо. А ти си намерила утеха, където си могла. Няма нищо лошо в това.

— Аз… ние… Рамон и аз не парадираме с… приятелството си. Повярвай ми, никога не бих проявила неуважение към баща ти пред хората.

— Мамо, всичко съм виждала в Барио Чино. Нищо не може да ме шокира, най-малкото нуждата от утеха.

— Gracias, Лусия. — Мария хвана ръцете на дъщеря си и ги стисна. — Станала си прекрасна млада жена.

— Мамо, надявам се да съм наследила твоето благоразумие и страстта на баща си. Това е добра комбинация, нали? А сега… — Тя загледа как слънцето започваше да се спуска в нощния си реверанс под Алхамбра. — Трябва да тръгвам обратно към града. Днес заминаваме за Кадиз.

— Не можеш ли да останеш още малко, querida?

— Не мога, мамо, но сега, след като се срещнахме отново, обещавам да идвам по-често. Може дори да дойда и да остана за нещо като ваканция.

— Следващия път ме предупреди и ще устроя празненство, за да видиш цялото си семейство. Вратата ми винаги е отворена и винаги съм тук.

— Мамо, какво искаш да кажа на татко за… сина му?

— Ако можеш да издържиш, смятам, че засега е най-добре да не му казваш нищо. Един ден трябва да му съобщя лично.

— Разбира се. Adiós, мамо.

Докато прегръщаше майка си, Лусия усети горещи сълзи да напират в очите й. Преди да са успели да потекат, тя излезе от пещерата и тръгна обратно по прашния път на своето детство.