Лусинда Райли
Сестра на луната (10) (Историята на Тиги)

8.

Качих се в хижата в десет часа на следващата сутрин, както ме бяха помолили. Берил беше в кухнята и слагаше подправки на две огромни сьомги, вероятно за днешната вечеря.

— Добро утро, Тиги! — усмихна се напрегнато. — Готова ли си да се правиш на екскурзовод? Той те чака в голямата стая.

— Само се надявам да не се изгубя, Берил. Никога преди не съм обикаляла цялото имение с колата без Кал.

— Убедена съм, че ще се справиш, а и радиопредавателят ще е у теб, за всеки случай. В онази кошница там има и термос с горещо кафе и кутия маслен кейк, за всеки случай.

— Благодаря!

— Е, добре, сега по-добре тръгвай. Ако започне да вали силно сняг, се върни веднага.

— Ясно.

Излязох от кухнята и се отправих по коридора към голямата стая. Зед седеше пред огъня с лаптоп на масичката пред себе си. Във въздуха се носеше силна миризма на алкохол и цигарен дим.

— А, виждам, че шофьорката ми е пристигнала — каза той и ми се усмихна. — Което е добре, защото съм на косъм да изхвърля лаптопа през прозореца. Единственото място, където има добра връзка с интернет, е офисът на Берил, а не искам да нахлувам в нейната територия.

— Сигурна съм, че не би имала нищо против.

— Тя е интересна жена; бих казал, че не е добра идея да я предизвикваш — отбеляза Зед, изправи се и тръгна към мен. — Не съм убеден, че ме харесва.

— О, харесва ви, няма съмнение — на Нова година ми каза, че ви смята за джентълмен.

— Значи изобщо не ме познава. — Той се засмя, когато видя изражението на лицето ми. — Само се шегувам, Тиги. Ще тръгваме ли?

Излязохме навън, натоварих радиопредавателя и кошницата с кафе и кейк на задната седалка на Берил и се качих зад волана. Показах на Зед как да затвори вратата, след като седна на седалката до мен.

— Мисля, че е време собственикът да инвестира в нов транспорт за гостите си — каза той, когато защракахме по пътя. — Дамите се върнаха от вчерашния тур с натъртени задни части.

— Сигурна съм, че и това е в списъка, но както знаете, той току-що отвори хижата за гости. Удобно ли се чувствате досега?

— Да, всичко е чудесно, с изключение на колата. — Той ме изгледа, докато си проправях път по стръмен завой. — Ти си по-силна, отколкото изглеждаш, а?

— Определено съм свикнала с живота сред природата, да.

— И какво прави едно швейцарско момиче в дивите гори на Шотландия?

Обясних колкото можах по-кратко, докато карах внимателно надолу по склона към същинската долина.

— Вижте! — Спрях колата с леко приплъзване, взех бинокъла от задната седалка и му го подадох. — Ей там, горе, на хълма под онази горичка, има малко стадо сърни.

Зед взе бинокъла и го фокусира върху покритите със сняг дървета, които сочех.

— Да, виждам ги.

— Много от тях са бременни в момента, затова стоят далече от мъжките, които виждаме от южната страна на долината. Те се пекат на слънце, докато женските треперят в сянката — добавих.

— Типични мъже, избират си най-топлото място — засмя се Зед и ми върна бинокъла.

— Боя се, че няма кой знае какво за гледане през този сезон, с всичкия този сняг. Трябва да се върнете през лятото, когато долината оживява. Наистина е красиво.

— Мога да си представя, но аз съм по-скоро градски човек.

— Къде живеете?

— Имам жилища в Ню Йорк, Лондон и Цюрих, както и кораб, който държа в Сен Тропе за през лятото. Пътувам много.

— Изглежда сте много зает човек.

— Да, последните няколко месеца бяха особено натоварени. — Той въздъхна тежко. — Това ли е всичко? — попита той, докато карах колата още по-навътре в земите на имението, които бяха покрити с лед и сняг и не ми предоставяха много гледки, които да му покажа.

— Малко по-нататък в долината има шотландски говеда. Много са сладки. А ако извадите наистина голям късмет, може да видите скален орел.

— А може и да не видя. Мисля, че ми стига толкова, Тиги. Сега искам само един спокоен обяд и чаша вино пред камината. Знаеш ли някой ресторант или пъб наблизо?

— Боя се, че не. Не съм яла или пила навън, откакто пристигнах тук, а и нищо не е наистина „близо“ до Кинеърд.

— Тогава нека се връщаме, моля. Замръзнах тук. Ако знаех, че колата няма отопление, щях да си сложа скиорския костюм.

— Добре — свих рамене и направих обратен завой с известно хлъзгане. — Сигурна съм, че Берил ще ви спретне нещо за обяд, като се върнем в хижата.

— Ще бъда честен с теб, Тиги, не природата исках да видя днес.

Усетих погледа му върху себе си, но се концентрирах върху шофирането по заледения път нагоре. Усетих, че се изчервявам, и се мразех заради това.

Върнахме се в хижата и проследих Зед, който влезе в кухнята, за да говори с изненаданата Берил. Тя явно даваше урок по готвене на пай на Алисън — момичето беше покрито с брашно и навиваше тестото във формата, която изискваше Берил.

— Навън просто е прекалено студено, Берил — каза Зед. — А в ленд роувъра няма отопление. Трябваше да вземем моята кола, но вече е твърде късно. Бих искал да се запали огъня в Голямата стая и да донесеш там сандвичи за двама ни. О, и две чаши „Совиньон блан“, което донесох с мен.

— Трябва да се захващам за работа… — промърморих.

— Но можеш да си вземеш малко обедна почивка, нали, Тиги? А и не искам да обядвам сам.

Хвърлих отчаян поглед към Берил, но тя го пренебрегна напълно.

— Както желаете, господине. Идете в Голямата стая, а аз ще донеса сандвичите и виното. Заведи го там, Тиги, и запали огъня, ако обичаш. Ще дойда след няколко минути.

Това не беше молба, а заповед, така че заведох Зед в Голямата стая и направих каквото поиска от мен Берил.

— Така е доста по-добре — каза Зед, след като седна на едно кресло и си стопли ръцете на огъня. — Жалко, че нямаме греяно вино. Обичам да пия по чаша на обяд, за да се стопля на пистите. Ходиш ли на ски, Тиги?

— Аз съм швейцарка, разбира се, че ходя.

— Много бих искал да те заведа в едно шале в Клостерс, което харесвам. За мен е най-доброто — влизаш и излизаш със ски, за да можеш да се върнеш по обяд и да ядеш най-прекрасните скалопини с телешко, предоставени от един от най-добрите главни готвачи в страната. В кое училище си учила, впрочем? — внезапно смени темата той.

Казах името на училището и Зед кимна самодоволно.

— Най-доброто. Предполагам, че говориш перфектно френски.

— Роден език ми е, макар че аз и сестрите ми говорехме и английски като деца. А вие?

— Немски, но и мен ме научиха да говоря английски още от бебе, както и руски и френски. Също като къщите ми, принадлежа на всички страни и на никоя. С други думи съм типичен гражданин на глобалния свят от двайсет и първи век — каза той, докато Алисън влизаше с подноса, на който имаше бутилка бяло вино и две чаши.

— Остави ги там — заповяда властно Зед. — Ще си налеем сами.

Момичето не каза нищо, само направи странно движение, което евентуално би могло да бъде реверанс, и излезе с бързи стъпки от стаята.

Зед провери етикета на бутилката, сипа малко вино в собствената си чаша, подуши го, завъртя го и отпи, след което кимна и напълни моята.

— Идеално за обяд. Свежо, чисто, с приятен аромат и добър остатъчен вкус. Santé.

— Santé.

Чукнахме се с чашите и Зед отпи голяма глътка, а аз — съвсем мъничка, от учтивост, защото не бях свикнала да пия на обяд. Вгледах се в огъня, но отново усетих погледа на Зед върху себе си.

— Не приличаш много на швейцарка, Тиги.

— Защото съм осиновена. Като всичките ми сестри.

Той отново ми кимна по онзи странен начин, все едно знаеше всичко.

— И коя всъщност е родната ти страна?

— Испания, или поне така мисля. Баща ми умря миналата година и в писмото, което ми даде адвокатът му след това, пишеше, че ме е намерил там.

— Ти си много необичайна жена, Тиги. — Зелените му очи блестяха в светлината на огъня. — Много от момичетата в елитния ти швейцарски пансион трябва да са били богати малки принцеси, но ти… ти определено не си такава.

— Не мисля, че която и да е от нас, сестрите, е била възпитана да бъде такава.

— Макар да сте имали най-доброто от всичко?

— Живеехме много привилегирован живот, да, но ни научиха да знаем стойността на нещата и кое е наистина значимо в живота.

— И кое е то? — попита той, докато си наливаше още вино, след което допълни и моята чаша, от което всъщност нямаше нужда.

— Най-общо казано, да бъдеш добър човек. Да не съдиш за другите по позицията им в живота, защото, както винаги казваше Татко, животът е лотария — някои хора печелят, а други губят.

— Принципно съм съгласен, разбира се — кимна Зед, а изгарящият му поглед не се отместваше от мен. — Но какво знаем аз и ти за борбата? Цял живот съм имал пари, както и ти. Независимо дали ни харесва или не, винаги сме знаели, че имаме на какво да се опрем, ако се провалим. Така че дори да живеем, все едно нямаме нищо, никога няма да познаваме страха, който носи истинската бедност.

— Вярно е, но поне можем да съчувстваме, да бъдем благодарни и да се опитаме да използваме привилегиите си, за да направим нещо добро за света — контрирах аз.

— Възхищавам се на алтруизма ти. И явно наистина живееш така, като работиш тук и се грижиш за животните, вероятно за жълти стотинки.

— Мда — съгласих се.

— Предупреждавам те, Тиги, че добрите ти намерения може да се изгубят по пътя.

— Никога! — твърдо поклатих глава.

— Е, — започна той, отпивайки от виното си, докато ме гледаше оценяващо, — да не би да си тук, защото търсиш изкупление за нещо?

— Нищо подобно! Правя това, което обичам, на място, което обичам, и нямам друг мотив, най-малкото пък вина. Живея от това, което припечелвам, и толкова. — Усещах, че се опитва да ме накара да призная нещо, което просто го нямаше у мен. — Аз съм просто… — свих рамене, — тази, която съм.

— Може би затова те намирам за толкова пленителна.

Видях как ръката му се промъква към моята, но, слава богу, се чу остро почукване по вратата. Станах, за да отворя.

— Обядът ви — обяви Берил, влизайки в стаята с поднос в ръце.

— Много ти благодаря — казах й аз, а тя закрачи към ниската маса до камината и постави подноса върху нея.

— Да, благодаря ти, Берил — усмихна й се Зед. — Много си мила и се извинявам, ако съм ти причинил неудобство.

— Нищо подобно, господине, това ми е работата. Ще желаете ли да сервирам сандвичите? — попита Берил.

— Не, сигурен съм, че с Тиги ще се справим. Трябва да поздравя вас и собственика на имението за отличния избор на персонал — каза той и ме посочи с кимване. — Тиги и аз имаме много общо помежду си.

— Радвам се, че сте доволен, господине — каза дипломатично Берил. — Добър апетит!

Тя излезе от стаята и Зед се усмихна.

— И тя не е каквато изглежда.

— Сандвич? — предложих му, след като преместих единия в чиния и му я подадох.

— Благодаря.

— А вие с какво се занимавате? — попитах го.

— Управлявам голяма комуникационна компания.

— Всъщност нямам никаква представа какво значи това.

— Понякога и аз нямам представа — засмя се Зед. — Просто си представи телевизия, интернет, мобилни телефони, сателити и тъй нататък; всичко, което позволява на човешката раса да комуникира, събрано на едно място.

— Значи сте бизнесмен?

— Да. — Той отхапа голяма хапка от сандвича си със скариди и кимна одобрително. — Трябва да призная, че престоят ми тук в последните няколко дни ме накара да осъзная колко много се нуждая от почивка. Прекарвам по-голямата част от живота си в пътуване, летя от единия край на света до другия, за да ходя по срещи.

— Звучи като много бляскав живот.

— Всичко може да изглежда бляскаво отвън, докато не заживееш в него. Бързи коли, пътуване в първа класа, най-добрите хотели, вино и храна… но всичко това става обичайно след известно време. Когато се намираш тук, сред това… — Зед посочи с жест планинския пейзаж навън, — започваш да виждаш нещата в перспектива, нали?

— Да, природата често има този ефект. Тъй като живея тук през цялото време, имам много широка перспектива — усмихнах се. — Приемам деня, какъвто е, опитвам се да живея за мига и да му се наслаждавам.

— Осъзнатост^[1] — промърмори Зед. — Един лайф коуч^[2] ми даде да чета книга на тази тема. Определено не ми идва отвътре. Но как би могло, когато всеки ден летя до различни държави? Трябва да съм подготвен, да гледам в бъдещето, не просто да се нося по течението в мъгла от добри намерения.

— Но начинът ти на живот е твой избор, нали?

— Да, така е. — Той ме погледна все едно изведнъж му бях дала ключа към смисъла на живота. — Искам да кажа, имам достатъчно пари — бих могъл да продам бизнеса и просто… да спра.

— Да, би могъл. А сега… — Погледнах часовника си. — Наистина ще трябва да те оставя. Имам работа за вършене.

— Наистина ли? Едва докосна виното си.

— Не искам да заспя зад волана. Надявам се разходката тази сутрин да не е била разочарование за теб.

— О, не, изобщо не беше разочарование. — Погледът му се задържа върху мен, когато се изправих и тръгнах към вратата.

— Тиги?

— Да?

— Утре си заминавам, но ако мога да го кажа, беше удоволствие да се запозная с теб.

— Удоволствието е мое — отвърнах. — Сбогом.

— Сбогом.

* * *

— Заета си била, малка Хочиуичи. Надушвам мъж — каза Чили по-късно същия ден, докато сипвах обяда му в тенекиената купа.

— Ето, заповядай — игнорирах коментара му и сложих купата на масичката до него.

— Да внимаваш! Той не е какъвто изглежда. — Чили млъкна за момент, наклони глава и ме изгледа изпитателно. — Или може би е! — изкикоти се той. — Надушваш опасност, Хочиуичи? Така и трябва.

— Наистина ли? Не съм сигурна, че надушвам каквото и да е. Едва го познавам — обясних. Бях започнала да свиквам с драматичните изявления на Чили, но беше интересно, че е успял да забележи присъствието на мъж. Както и, ако трябваше да бъда честна, неудобството, което изпитвах около Зед.

— Сега седни тука и ми кажи какво е казал татко ти за това откъде си дошла — каза той, докато слагах чашата с ужасно силно кафе, каквото предпочиташе, до него.

— Ами той каза, че трябва да отида в град на име Гранада и че срещу Алхамбра има място, наречено Сакромонте. Трябва да почукам на синя врата и да питам за жена на име Анхелина.

Първо си помислих, че Чили е получил някакъв пристъп, защото се сви на две и започна да издава странни гърлени звуци. Но когато вдигна глава, изражението му ми показа, че плаче или се смее, защото по бузите му течаха сълзи.

— Какво? Какво има?

Той замърмори под носа си на испански и ядно изтри бузи с юмруците си.

— Какво става?

— Вятърът те е довял тук при мен. След всички тези години, дошла си, както беше казано.

— Какво е било „казано“? — намръщих се.

— Че ще се върнеш и аз ще те водя у дома. Да, родена си в пещера в Сакромонте, и вече го знаех аз — закима той категорично. — Седемте пещери на Сакромонте… Сакромонте…

Той заповтаря думата отново и отново, все още присвит, обгърнал с ръце съсухреното си тяло. Изпитах странно чувство и ме побиха тръпки, когато внезапно си спомних виденията си, как някой ме вдига към тавана на една пещера…

— Това е… твоят дом — прошепна той. — Защо да се боиш? Родата се познава, пратена си била при мен. Ще ти помогна, Хочиуичи.

— Това място… Сакромонте, защо е толкова специално?

— Защото е наше. Място, което принадлежи на нас. Също и заради… — пръстът му посочи месинговото легло, — ето това.

Погледнах леглото, но не видях нищо, освен ярко одеяло на карета.

— Това, момиче! — Чили премести леко пръста си и видях, че сега сочи китара, облегната на стената. — Донеси го тук — нареди ми той. — Ще ти покажа.

Изправих се, донесох му инструмента и го сложих в протегнатите му ръце. Той го погали, почти както майка гали детето си. Беше стара китара, с различни пропорции от онези, които бях виждала преди; тъмното дърво бе полирано до блясък, инкрустирано с искрящ седеф около резонаторния отвор.

Чили хвана китарата за грифа с кокалестите си пръсти и я намести пред себе си. Пръстите му замахнаха надолу и в задимената стая отекна кух, нехармоничен звук. Отново прокара пръсти по струните, след което започна да ги настройва една по една, като с една ръка тестваше звука, а с другата се мъчеше да нагласи напрежението.

— Ahora! — възкликна той след последното дръпване на струните. Започна да тропа с ботуш по пода, отмервайки ритъма. Пръстите му се движеха по струните, а ботушът тропаше все по-бързо и по-бързо. Тогава пръстите му, сякаш изцерени от артрита само от радостния звук, който създаваха, засвириха умело на инструмента и малката колиба се изпълни с пулсиращия каданс на музиката, за която можеше да има само едно име: фламенко.

Тогава Чили започна да пее. В началото гласът му отказа, уморен и изхабен като китарата, на която свиреше. Но постепенно ръмжащият звук на събираната с години флегма от пушенето на лула се стопи и бе заменен от дълбок, звънък глас.

Затворих очи. И моите крака тропаха по пода, цялата колиба вибрираше в ритъма на музиката. Познавах този ритъм, както познавах себе си, и изпитвах непреодолимо желание просто да стана и да затанцувам…

Ръцете ми сами се вдигнаха над главата ми, изправих се, тялото и душата ми се отзоваха на невероятната музика, която свиреше Чили. И затанцувах — чрез някаква странна алхимия ръцете и краката ми знаеха точно какво да правят…

Последен тон на струните, вик „Оле!“ от Чили, после тишина.

Отворих очи, останала без дъх от физическото усилие, и видях, че Чили се е свлякъл над китарата и диша тежко.

— Чили, добре ли си?

Отидох до него и проверих пулса му; сърцето му още биеше, бързо, но равномерно.

— Да ти донеса ли малко вода?

След известно време той вдигна леко глава и се обърна към мен със светнали очи.

— Не, Хочиуичи, но може да ми донесеш малко уиски — ухили се той.