Лусинда Райли
Сестра на луната (6) (Историята на Тиги)

4.

Оставаха две седмици до Коледа и дните намаляваха все повече с приближаването на зимното слънцестоене. Въпреки заскрежените прозорци още не бе валял сняг и се радвах, че успях да направя къщичката много по-уютна отпреди. Берил дойде с купчина хубави завеси на цветя на следващия ден, след като взех назаем бърсалката и метлата й.

— Избери си, които искаш — подкани ме тя. — Висяха в хижата, преди да я реновираме, и бяха прекалено хубави, за да ги хвърлим. Има и няколко килима, които събират прах — леко са проядени от молците, но ще дадат малко топлина на тия каменни подове. Кажи на Кал, че има едно старо кожено кресло в хамбара, което ще стои хубаво пред онова огнище.

— Голяма домакиня си, а? — изкиска се Кал, когато видя обновената дневна.

Всъщност се наслаждавах на процеса, понеже никога не бях имала собствен дом. Сега, седейки пред огромното огнище вечер, докато Кал се излягаше на дивана, се чувствах доволна. Макар в началото да игнорираше Алиса, Кал се беше поддал на чара й и често я взимаше от клетката й и я оставяше да се свие доволна в голямата му длан. Бях малко разстроена, че той приемаше Алиса като гостенка в къщата, но не позволяваше да приберем Бодил.

— Ще се връщаш ли при семейството си за Коледа? — попита ме той, докато закусвахме заедно, а скрежът по прозореца обграждаше като в рамка прекрасната долина под нас.

— В началото си мислех да си отида у дома в Швейцария за няколко дни, но котките още са толкова неспокойни, че сигурно няма да мога. Само ще се притеснявам, а и никоя от сестрите ми няма да се връща вкъщи тази година, така че би било много странно да съм там без тях и Татко.

— Къде живеят сестрите ти?

— Мая, най-голямата, е в Бразилия, Али е в Норвегия, Ася е надолу в Южна Англия, Кики пак е потеглила на някакво ново приключение, а Електра, малката ми сестричка… е, тя може да е навсякъде. Тя е модел. Може да си чувал за нея. Повечето хора са чували.

— Да нямаш предвид онази Електра? Дето е по-висока от мен и все е на първа страница на вестниците, полугола и виси на врата на оная рокзвезда?

— Да, точно тя — потвърдих.

— Леле, Тиг! Пълна си с изненади, а? — Той ме огледа внимателно. — Не, хич не приличаш на нея.

— Всички сме осиновени, нали помниш, Кал? — изкикотих се. — Не споделяме и капка обща кръв.

— Да, разбира се — каза той. — Е, кажи на Електра, че ако иска да навести сестра си, бих се радвал да я придружа до местния пъб за по едно-две уискита.

— Ще й кажа следващия път, когато се обади — отговорих аз, и като видях премрежения му поглед, бързо смених темата. — А ти какво ще правиш по Коледа?

— Каквото правя всяка година. Ще бъда със семейството си в Дорнох. И ти си добре дошла у нас, Тиги. Все пак няма как да излапаш цялата пуйка, нали? — изкиска се той.

— Много мило от твоя страна, Кал, но още не съм взела окончателно решение. Не ми харесва, че никоя от нас няма да бъде с Мама, жената, която ни отгледа от малки. Може би трябва да я поканя тук — започнах да мисля на глас.

— Тази твоя „Мама“ е била омъжена за баща ти, така ли?

— Не, макар че беше почти същото. Не в интимно отношение — побързах да уточня. — Той я наел за наша бавачка, когато бяхме малки, и тя така и не си отиде.

— Да не се обидиш, Тиг, ама имаш много странно семейство, поне в сравнение с мен.

— Знам, но обичам Мама и Клаудия, икономката ни, и сестрите ми точно толкова, колкото и ти обичаш семейството си. Наистина не искам смъртта на Татко да ни раздели. Той държеше всички ни заедно — въздъхнах. — Винаги се стараехме да сме си вкъщи за Коледа.

— Да, семейството е всичко — съгласи се Кал. — Може да се мразим и в червата, но ако външен човек нарани някой от нас, ще се защитаваме взаимно докрай. Ако искаш да поканиш таз твоя Мама да дойде тук, няма проблем, и ще се постараем да ви направим Коледата колкото може по-… коледна, така да се каже. А сега по-добре да се връщам при моите огради. — Той стана и ме потупа по рамото на излизане.

По-късно същата сутрин се обадих на Мама и й предложих да дойде в Шотландия за Коледа, но тя отказа.

— Тиги, chérie, много мило от твоя страна, че си се сетила за мен, но не мисля, че мога да оставя Клаудия сама.

— И тя е добре дошла тук — предложих, — макар че може да ни е малко тясно.

— Всъщност вече поканихме Георг Хофман на гости, и разбира се, Крисчън също ще е с нас.

— Ясно. Е, ако си сигурна… — предадох се накрая, мислейки колко е тъжно, че на Коледа в Атлантис ще бъде само персоналът, без никой от семейството.

— Сигурна съм, chérie. А ти как си? И как са ти гърдите?

— Всичко е наред, дишам само чист планински въздух, Мамо.

— Гледай да се обличаш топло. Знаеш, че гърдите ти не понасят добре студеното време.

— Ще внимавам, Мамо, обещавам. Довиждане засега.

* * *

Няколко дни по-късно се обадих на Маргарет, за да видя как е, и тя ме покани на коледен обяд у тях. Приех поканата с благодарност, облекчена, че няма да ми се налага да смущавам семейната Коледа на Кал, или по-скоро, ако трябва да съм честна, да се изправя пред мъртвата печена птица, с която щяха да обядват. Заведох Бодил на разходка в земите на имението. Той явно се беше привързал към мен, което Кал намираше за много забавно, и ме следваше насам-натам като спътник на вещица, когато не го използваха за лов. Няколко пъти дори го вкарах скришом в къщата, когато знаех, че Кал го няма. Бодил се припичаше на огъня, докато аз решех рунтавата му, заплетена козина, надявайки се господарят му да не забележи. Винаги си бях мечтала за собствено куче.

Когато се прибрах и влязох вкъщи, Кал тъкмо поставяше малка коледна елха в ъгъла на дневната. Той вдигна поглед и се намръщи на Бодил, който ме бе последвал до вратата и сега стоеше на прага и гледаше умолително.

— Тиг, казах ти сто пъти, той не трябва да влиза. Ще го развалиш.

— Да го разваля? — попитах виновно, чудейки се дали Кал вече знаеше, че съм нарушила заповедите му.

— Да, ще го направиш мекушав. Остави го навън.

Неохотно изпъдих Бодил в двора и прошепнах, че ще се видим по-късно, след което затворих вратата.

— Реших, че туй дръвче малко ще разведри обстановката, а и тебе — обясни Кал. — Изрових го с корените от гората, та после можем да го върнем. Може утре да идеш до Тейн да купиш лампички и украси за него?

В очите ми избиха сълзи при вида на малкото дръвче, което седеше килнато на една страна в кофата си с пръст.

— О, Кал, това е толкова мило, благодаря ти! — Отидох до него и го прегърнах. — Ще отида утре, след като нахраня котките.

— Е, гледай да е рано, че утре ще вали сняг, няма спор. Онез сасенах долу на юг само си мечтаят за „бяла Коледа“, ама тука не помня една Коледа, дето да не е валяло.

— Нямам търпение! — казах с усмивка.

* * *

Както бе предрекъл Кал, на другата сутрин се събудих и видях първия сняг за сезона. Взех резервния ленд роувър, който беше още по-стар и потрошен от Берил, и внимателно го закарах до Тейн.

До Коледа оставаха само няколко дни и градчето беше пълно с хора, дошли на пазар. След като купих лампички и украшения за елхата, избрах един мек шал на шотландско каре за Кал и розов вълнен пуловер за Маргарет. На прибиране забелязах един очукан рейндж роувър, паркиран пред хижата Кинеърд. Берил не беше на себе си от няколко дни, защото Чарли и семейството му щяха да дойдат да прекарат Коледа в хижата, преди да я оставят на първите клиенти за Хогманей.

Когато Кал се прибра вкъщи, малката ни елхичка вече беше украсена и светеше, а в камината весело пламтеше огън. От старата портативна уредба на Кал звучеше диск с коледни песни, който бях купила в Тейн.

— Очаквам стария Свети Ник^[1] да падне от комина всеки момент — засмя се Кал, докато окачваше якето, шапката и шала си на куките, които го бях накарала да завинти до входната врата. — Навън даже си имаме елени, виж, Тиг!

Погледнах през прозореца и видях, че шестте елена, които обикновено стояха на ливадата до хижата, бяха дошли да ни навестят. Всичките бяха мъжки и достатъчно добре опитомени, за да ги храним; Кал ми беше обяснил, че са отгледани от хора в земите на имението.

— Усещаш ли вече коледния дух, Тиг? Чакай само да опиташ от мойто греяно вино! Тогаз ще го усетиш, и още как! Какво има за вечеря?

— Фасул в касерол, или сам си сготви улова — отговорих и тръгнах към кухнята.

— А, давай тогава. Последният, който направи, беше много вкусен.

Докато вечеряхме с касерола и бутилка евтино вино, с Кал обсъдихме напредъка на котките.

— Поне гълъбите и еленовите сърца вече изчезват от местата, където ги оставям всеки ден, но всички, освен Поузи, още отказват да се приближат до мен. Скоро ще трябва да ги заведа всичките на ветеринар, а нямам представа как да се доближа до тях.

— Тиг, не можеш да принудиш животни да свикнат с нов хабитат по програма.

— Знам — въздъхнах, — но се чувствам толкова притисната, Кал. Размножителният сезон започва през януари, но те са толкова разстроени, че почти не излизат от собствените си клетки, камо ли да се сближават една с друга. И честно казано, не мисля, че се харесват особено; никога не съм забелязвала химия между тях.

— Не мисля, че размножаването има нещо общо с химията. В размножителния сезон съм виждал един елен да се сношава с шест кошути подред. Това си е природата и трябва само да се надяваш, че твоите момчета ще изпитат нуждата.

— Страхотен консултант по дивите животни се оказах — оплаках се. — Ако не се родят котенца напролет, имам усещането, че ще бъда тотално разочарование за Чарли.

— Ох, Тиг, господарят не е чудовище. По-рано го видях в хижата и каза, че ще дойде да види котките и теб някъде по Коледа.

— О, господи! — изстенах. — Ами ако не искат да излязат, когато дойде да ги види?

— Той ще разбере. Впрочем исках да те помоля за съвет, нали си момиче и госпожа Коледа отгоре на всичко. Трябва да купя нещо на Кейтлин и нямам идея какво.

— Кейтлин?

— Моето момиче. Живее в Дорнох, но няма още дълго да е мое момиче, ако не й измисля свестен коледен подарък.

Изгледах Кал с едва прикрита изненада.

— Имаш приятелка? Кал, защо никога не си ми споменавал за нея?

— Това са лични работи, нали? А и досега не сме засягали темата.

— Но ти постоянно си тук, в имението. Кейтлин не се ли сърди, че те вижда толкова рядко?

— Не особено, защото винаги е било така. Виждаме се за по един уикенд всеки месец и всеки първи четвъртък.

— Откога сте заедно?

— Към дванайсет години — отвърна той и налапа още от касерола. — Предложих й преди две години.

— Божичко! Тогава защо не живее тук, в къщата, с теб?

— Първо на първо, тя е мениджър на местния отдел на строителната каса^[2] в Тейн, който, както знаеш, е на един час път оттук. Каквото е времето по тия места, не може да рискува снегът да блокира пътищата и да остане затворена тук. А и не иска да живее във влажна дупка като тази. Но ако види какво си направила с къщата, може и да си промени мнението, имай предвид! — засмя се той. — Ами ти, Тиг? Има ли някой специален човек в живота ти?

— Имаше един мъж, когото срещнах в лабораторията в зоопарка „Сервион“, имахме нещо като връзка за известно време, но не беше сериозно. Още не съм срещнала „единствения“, така да се каже — обясних и отпих от виното си. — Късметлия си, че си я срещнал, Кал. Много ще се радвам да се запозная с Кейтлин. Защо не я доведеш някоя вечер около Коледа?

— Работата е там, Тиг — намръщи се Кал, — че общо взето я оставих с впечатлението, че съквартирантката ми е брадата боксьорка, а не хубава мома като теб. Знаеш какви са жените, никога няма да ме остави на мира.

— Това е още една причина да я доведеш тук, за да я уверя, че не съм заплаха за нея. При всички случаи искам да се запозная с нея в някакъв момент, щом имате толкова сериозна връзка. О, и препоръчвам да й купиш нещо от бижутерията.

— Тя е практично момиче, Тиг — каза със съмнение Кал. — Миналата година й взех термални чорапи за спане и водоустойчиви ръкавици. Изглеждаше съвсем доволна.

— Гарантирам ти, Кал — отвърнах, потискайки кикота си, — че жените, независимо колко са практични (или колко се преструват на практични), обичат бижутата.

Час по-късно си казахме лека нощ и се прибрахме по спалните. Разкритието на Кал ме радваше — според моя опит, колкото и да беше модерно днешното общество, в отношенията между мъж и жена, които живеят заедно, винаги имаше напрежение, докато не се изясни къде е границата. Което разговорът ни току-що бе изяснил. Не изпитвах никакво сексуално влечение към Кал, но определено се чувствах близка с него. Добрата новина беше, че след като израснах с пет сестри, Кал вече можеше да се превърне в това, за което винаги бях мечтала — по-голям брат.

* * *

Погледнах нагоре към Полсън, който седеше на една от дървените платформи над мен. Той се печеше на слънце с дупе към мен и показно ме игнорираше. Не ми пукаше. Поне беше излязъл от кутията си на чист въздух, което ми даваше надежда, че най-сетне е преодолял травмата.

Снимах го бързо с фотоапарата си, в случай че господарят на имението — както бях започнала да наричам Чарли Кинеърд, като всички тук — поискаше доказателство, че котките са живи.

— Весела Бъдни вечер — казах на Полсън, — и може би утре сутрин ще благоволиш да погледнеш към мен, за да мога да ти кажа „Весела Коледа“ очи в очи.

Изкачих се обратно нагоре по склона, мислейки си, че ако котките имаха репутацията на горди и капризни като кралски особи, то Полсън беше самият цар. Погледнах нагоре и видях една много слаба жена, която стоеше на върха на склона и ме наблюдаваше. Имаше дълги крака като жираф и беше облечена в зимно яке, което Кал би нарекъл „градско“, с ефектна кожена яка. Гъстата й коса беше бледоруса, блестеше като ореол под слънчевата светлина и обрамчваше две големи сини очи и устни, които можеха да минат за възглавници. Която и да беше, бе много красива. Започна да върви към мен, вдигайки много шум със стъпките си. Полсън я видя и веднага се скри.

— Ъъъ, здравейте — казах аз и тръгнах нагоре с удвоена скорост. Стигнах я и се оказах лице в лице с нея, или по-точно с очи срещу стомаха й, понеже беше надвиснала над мен на върха на склона.

— Много съжалявам, госпожо, но достъпът до този район е забранен.

— Наистина ли? — проточи тя и ме погледна пренебрежително. — Не мисля така.

— Всъщност за момента е така, защото дивите котки тъкмо пристигнаха, нали разбирате. Опитвам се да им помогна да се приспособят, а те са много темпераментни, не обичат непознати, а току-що ги убедих да започнат да излизат на открито и…

— Коя сте вие всъщност?

— Казвам се Тиги, работя тук.

— Така ли?

— Да. Няма проблем, ако стоите тук, горе. Искам да кажа, знам, че не се вижда много, но господарят на имението се опитва да развъди котките, защото в Шотландия са останали само триста.

— Знам всичко това — каза тя и чух лек чуждестранен акцент, както и едва прикритата антипатия в думите й. — Е, няма да се меся в малкия ви проект. — Тя се усмихна стегнато. — Ще последвам инструкциите и ще се оттегля. Довиждане.

— Довиждане! — провикнах се след подобието на Клаудия Шифер и я загледах как се качва обратно по склона. Инстинктивно разбрах, че съм направила грешка.

* * *

— Срещнах една жена долу при котките днес — казах на Кал, когато се прибра за обяд. — Беше руса, с устни на принцеса на „Дисни“ и много висока.

— Била е господарката, значи — отвърна Кал, сърбайки супата си. — Съпругата на господаря — Улрика.

— Мамка му! — прошепнах.

— Какво е станало, Тиг? Обикновено не псуваш.

— Мисля, че бях много груба към нея, Кал. Тъкмо бях успяла да изкарам Полсън от бърлогата му, когато тя дойде и го принуди да се прибере обратно вътре. Така че в общи линии й казах да се маха. — Прехапах устна и зачаках реакцията на Кал.

— Бас държа, че хич не й се е понравило — каза той и обра остатъците в купата си с парче хляб, което натъпка в устата си. — Вероятно за пръв път й се случва някой да й каже да се разкара.

— Боже, Кал, аз само се опитвах да защитя котките; тя би трябвало да разбере, ако знае нещо за дивите животни, нали?

— Тя знае само тия животни, дето ги носи по тялото си, Тиг. Винаги следва последната мода. Била е модел като по-млада.

— Трябваше да се сетя коя е, когато я видях — изстенах.

— Която и да е, не си искала да пречи на котките. Няма значение, Тиг. Сигурен съм, че ще го преодолее. И без това хващам бас, че не е дошла да види котките, а пазачката им. Чарли сигурно й е казал за теб, а доколкото я познавам, едва ли й се нрави да има млада жена в нейната територия. Особено хубавица като теб.

— Ха! Благодаря за комплимента, Кал, но едва ли ще се почувства застрашена от мен. — Посочих дребното си тяло, което така и не бе развило женствената фигура, която се очакваше, облечено в стария ми арански пуловер, покрит с дупки от молците в къщата на Маргарет.

— И все пак си мисля, че ще изглеждаш доста добре, ако се постараеш. А точно това трябва да направиш за сбирката довечера в хижата. Забравих да спомена, че господарят продължава традицията на баща си да организира парти с пиене и танци на Бъдни вечер в голямата зала, така че ще трябва да се понаконтиш.

— Какво?! — Изгледах Кал с ужас. — Нямам никакви хубави дрехи!

— Е, може поне да се изкъпеш, че да не миришеш на диви котки, като отидеш.

Тази нощ открих, че единствените ми дрехи, различни от прояден от молци пуловер, бяха червена карирана риза и „най-добрите“ ми черни дънки. Пуснах кестенявата си коса, вместо да я връзвам на опашка, и добавих малко спирала за очи и червено червило.

Ахнах от изненада, когато видях Кал в дневната. Беше облечен в шотландска поличка в тъмносиньо и зелено, от токата на колана му висеше традиционната торбичка споран, а в единия му чорап имаше нож.

— Леле, Кал, изглеждаш невероятно!

— И тебе си те бива — каза той одобрително. — Хайде, да тръгваме!

Отидохме до предния вход на хижата, където вече чувах гласовете отвътре.

— Това е единственият ден в годината, когато на нас от простолюдието ни е позволено да прекрачваме прага на предния вход — прошепна ми той.

Влязохме вътре и аз вдигнах поглед към прекрасната коледна елха над стълбището. В камината гореше буен огън, а Берил и Алисън предлагаха греяно вино и коледни пайове с месо на гостите. Мъжете носеха шотландски полички като Кал, а жените — тартанови шарфове.

— Изглеждаш много добре, Тиги — каза Берил. — Весела Коледа!

— Весела Коледа! — Чукнахме се и отпих от греяното си вино, оглеждайки се крадешком за Чарли Кинеърд и съпругата му.

— И двамата още са горе — сякаш прочете мислите ми Берил. — На новата господарка винаги й трябва много време да се приготви. А и нали се подготвя да поздрави поданиците си — добави тя със стиснати устни.

Берил продължи да раздава храна и вино на другите новопристигнали гости, а аз тръгнах безцелно из залата. Забелязах, че повечето гости бяха в пенсионна възраст. Тогава видях една тийнейджърка, която изпъкваше сред посивелите глави. Стоеше сама с чашата си греяно вино и изглеждаше отегчена, като всяко момиче на нейната възраст на подобно събиране. Доближих се до нея и видях, че ми изглеждаше позната — имаше същите ясни сини очи и гладка кожа като жената, която срещнах край клетките на котките тази сутрин, но косата й беше с цвят на махагон, вълниста и подрязана много късо. Беше очевидно, съдейки по суитшърта й и нарочно скъсаните дънки, че не е положила никакви усилия да се облече официално за празненството.

— Здрасти — усмихнах се, когато стигнах до нея. — Аз съм Тиги. Тъкмо започнах работа в имението. Ще се грижа за дивите котки, докато свикнат с мястото.

— Да, татко ми спомена за теб. Аз съм Зара Кинеърд. — Сините очи на Зара ме изгледаха преценяващо, също като тези на майка й по-рано днес. — Изглеждаш много млада, за да си консултантката на татко. На колко си години?

— Двайсет и шест. А ти?

— На шестнайсет. Как се чувстват котките? — попита ме тя, като че ли с истински интерес.

— Ще им отнеме малко време да се приспособят, но има напредък.

— Ще ми се да бях на твое място, по цял ден на чист въздух и да работя с животните в имението, вместо да съм затворена в класната стая и да решавам задачи и други подобни. Мама и татко няма да ми позволят да дойда да работя тук, докато не завърша образованието си.

— Не ти остава много, нали?

— Цели осемнайсет месеца! А дори след това мама сигурно очаква да стана главен редактор на „Вог“ или нещо от тоя тип. Не мисля така — изсмя се тя. — Пушиш ли? — прошепна в ухото ми.

— Не. А ти?

— Да, когато мама и татко не ме гледат. Всички в училище пушат. Ще дойдеш ли с мен навън, за да изпуша една? После можеш да кажеш, че си ме завела да видя еленовите глави в склада или нещо подобно. Тук е тоооолкова скучно!

Последното нещо, което ми трябваше, беше да ме хванат как помагам на дъщерята на господаря да пуши между сградите. Но това момиче ми харесваше, затова се съгласих и се измъкнахме през входната врата. Зара веднага изрови смачкана цигара и запалка от джобовете на суитшърта си и запали. Забелязах тежките сребърни пръстени по ръцете й и черния лак, който ми напомни за сестра ми Кики, когато беше на възрастта на Зара.

— Татко каза, че трябва да поговоря с теб, докато съм тук, и да разбера какво си правила в убежището на Маргарет — каза тя и изпусна цигарения дим от устата си в ледения въздух. — На таралежката от приказките на Биатрикс Потър ли си кръстена? — продължи тя, преди да успея да отговоря.

— Да, оттам идва прякорът ми. Казват, че като бебе косата ми била щръкнала нагоре, като на таралеж. Истинското ми име е Тайгета.

— Доста необичайно. Откъде идва?

— Аз и сестрите ми сме кръстени на Седемте сестри, съзвездието Плеяди. Виж — посочих съвършено ясното нощно небе. — Ето ги там, точно над онези три звезди в редица — това е Коланът на Орион. Според легендата Орион преследвал сестрите в небесата. Виждаш ли ги?

— Да! — възкликна Зара с детинско въодушевление. — Много са мънички, но ако се вгледам, виждам как блестят. Винаги съм се интересувала от звездите, но не ни учат много за тези неща в училище. На теб хареса ли ти да следваш зоология? Искам да уча нещо подобно в университета.

— Да, и много ще се радвам да ти разкажа, но не мислиш ли, че трябва да се връщаме вътре? Родителите ти може да те търсят.

— Не, не ме търсят. Имаха голяма кавга. Мама отказва да слезе, а татко се опитва да я разубеди. Както обикновено. — Зара завъртя очи. — Става истерична, нали разбираш, ако татко не е съгласен с нея, и тогава той трябва с часове да й се моли да се успокои.

След досегашните ми срещи с бащата на Зара ми беше трудно да го вкарам в подобна сцена — изглеждаше като човек, който винаги държи под контрол всичко около себе си. Но не беше прилично да разпитвам за повече детайли, така че разказах на Зара каквото можах за специалността си, а после и за работата си в убежището на Маргарет. Очите й заблестяха на лунната светлина.

— Еха, това звучи страхотно! Сега, след като татко най-сетне е господарят, му казах, че трябва да отдели няколко акра за убежище за животни като това на Маргарет. И може би от онези зоопаркове, където децата могат да галят някои животни — така местните родители ще могат да си водят децата и да ги насърчават да се радват на имението.

— Това е чудесна идея, Зара! Какво каза той?

— Че в момента няма достатъчно пари за нищо — въздъхна Зара. — Казах му, че ще спра училище и ще дойда тук за постоянно да му помагам, но той пак почна да разправя как трябва да завърша и да ида в университет. Маргарет не е имала диплома, нали? Трябва ти само любов към животните.

— Вярно е, но дипломата помага да направиш кариера, Зара.

— Имам кариера! — Сините й очи блеснаха яростно и тя разтвори ръце, сякаш за да прегърне имението. — Възнамерявам да прекарам живота си тук, горе. Ти знаеше ли, че искаш да работиш с животни, когато беше на моята възраст?

— Да.

— Животните са толкова по-добри от хората, нали?

— От някои хора да, но пък един от дивите котараци, Полсън, е такава примадона, че едва ли бих го харесала, ако беше човек.

— Звучи като майка ми… — изкикоти се Зара. — Ела, по-добре да влезем и да видим дали нашите са успели да слязат вече.

Докато вървяхме обратно към хижата, се замислих, че Зара беше истинска тийнейджърка — заклещена на неудобното място между детството и превръщането в жена.

Салонът вече беше претъпкан и загледах как Зара маха и праща целувки на различни верни служители сред тълпата, които, съдейки по възрастта им, вероятно я познаваха от малко бебе. Тя все пак беше тяхната „принцеса“ — бъдещата наследница на имението Кинеърд. Част от мен й завиждаше, че всичката тази красота ще бъде нейна, но поне по всичко личеше, че тя искрено обича Кинеърд.

Мислите ми бяха прекъснати от появата на ниска жена с предпазливи сини очи и гъста червена коса.

— Зара, няма ли да ни запознаеш? — попита жената.

Зара се обърна и целуна жената по двете бузи.

— Кейтлин! Колко се радвам да те видя! Тиги, това е Кейтлин, по-добрата половинка на Кал. Кейтлин, това е Тиги, тя дойде да работи в имението за няколко месеца.

— Да, Кал ми е разправял за теб. Как се оправяш в къщичката с него? Не е най-удобното място, нали?

— О, не е толкова зле, а и твоят Кал прави всичко възможно да се чувствам добре дошла. Къщата изглежда много по-добре отпреди, постарах се да стане по-удобна за двама ни…

Тиги, просто млъкни! — казах си, когато видях изражението на Кейтлин.

Зара ме спаси, като започна да разпитва Кейтлин за работата й в строителната каса. Няколко секунди по-късно самият Кал се присъедини към нас, с по чаша уиски във всяка ръка, придружен от слаба, привлекателна жена, която изглеждаше на около четирийсет. Видях колко неудобно се почувства при вида на годеницата си и съквартирантката си заедно.

— Виждам, че вече сте се запознали. Аз, ъ-ъ, се канех да ви събера по-рано, но не можах да намеря Тиги. — Той се усмихна с обич на Кейтлин и прегърна раменете й с мускулестата си ръка, при което уискито в ръката му едва не се разля.

— Да, запознахме се. — Кейтлин също му се усмихна, но погледът й никак не беше весел.

— Да, както и да е — продължи той, за да смени темата, — тъкмо доведох Фиона тука да се запознае с Тиги. Тиги, това е местната ни ветеринарка, Фиона Макдугъл. Каза, че ще ти трябва някой да прегледа котките и това е твоят човек.

— Здрасти, Тиги, радвам се да се запознаем! — Гласът на Фиона беше мек и топъл, с лек шотландски акцент.

— Удоволствието е мое — отвърнах, благодарна, че не се налага да продължавам разговора с Кейтлин.

Преди някой да успее да каже нещо повече, бяхме прекъснати от внезапен цветен проблясък на стълбите над нас. Погледнахме нагоре, като всички други гости в залата. Избухнаха аплодисменти, когато жената, която бях видяла край клетките на дивите котки, сега облечена във впита по тялото червена рокля с шарф от тартан през рамо, слезе по стълбите под ръка със съпруга си Чарли Кинеърд. Сега, вместо лекарската си униформа, в която го бях видяла предния път, той носеше вечерно сако, папийонка и шотландска поличка; все едно беше излязъл от някой от портретите на предишните господари на имението, които висяха в хижата.

Когато се обърнаха на ъгъла на стълбището, за да слязат по последните няколко стъпала, рязко си поех дъх. Не заради нея, макар да изглеждаше поразително красива, а заради него. Изчервих се от срам, когато отново изпитах същото бодване в стомаха като последния път, когато се видях с него.

Двамата се спряха на средата на стълбището и жената започна да маха на тълпата долу, все едно беше взимала уроци от възрастната владетелка на Великобритания. Чарли стоеше до нея и скованите му рамене издаваха напрежението, което бях забелязала по време на интервюто. Въпреки фалшивата усмивка на лицето му знаех, че се чувства неудобно.

— Дами и господа! — Чарли вдигна ръка за мълчание. — Преди всичко бих искал да ви посрещна с добре дошли на нашето ежегодно коледно събиране. Това е първото такова събитие, на което съм домакин, макар да съм присъствал на всяко едно през последните тридесет и осем години. Както всички знаете, баща ми Ангъс почина внезапно в съня си миналия февруари и преди да кажа каквото и да било друго, моля всички да вдигнете чашите уиски, които ви е раздала Берил, и да вдигнем тост за него. — Чарли взе чаша от подноса на Берил и я вдигна до устните си. — За Ангъс!

— За Ангъс! — повтори в хор тълпата.

— Искам също така да благодаря на всеки един от вас, който е помагал за поддръжката на имението през годините. Мнозина вече знаят, че въпреки месеците на несигурност след смъртта на баща ми, аз имам визия за бъдещето, да вкарам имението Кинеърд в двайсет и първи век, но в същото време да направя всичко по силите си да възстановя някогашното му естествено великолепие. Това е трудна задача, но знам, че с подкрепата на местната общност ще мога да го направя.

— Да, ще можеш! — провикна се мъжът до мен, извади манерка от джоба на якето си и отпи голяма глътка.

— И най-накрая искам да благодаря на съпругата си Улрика, че беше до мен през тази трудна година. Нямаше да се справя без нейната подкрепа. За теб, скъпа!

Всички отново вдигнаха чашите си, макар всичките да бяха празни, така че Чарли побърза да продължи.

— И, разбира се, дъщеря ми Зара. Зара? — Той се огледа из стаята, както и аз, но тя бе изчезнала. — Е, всички си я знаем отдавна колко обича да изчезва в неподходящи моменти.

Чу се развеселено мърморене след коментара на господаря.

— Сега остава само да пожелая весела Коледа на всеки един от вас.

— Весела Коледа! — отвърнахме в хор.

— А сега, моля, напълнете си чашите, а след няколко минути ще свием килимите за танците.

— Много вдъхновяваща реч, а? — отбеляза Кал, хвана ръката на Кейтлин в мечешката си лапа и промърмори нещо как двамата щели да донесат още за пиене.

— Добър човек е този — каза Фиона, докато Кал отвеждаше Кейтлин. — Как се справяш тук? — попита тя, насочвайки цялото си внимание към мен, и изведнъж ме порази интелигентността в красивите й зелени очи.

— Приспособявам се — отвърнах. — Толкова е красиво, че понякога усещам, че бих могла да се изгубя в него. Малко е странно да бъда сред толкова много хора тази вечер, след последните три седмици в изолация.

— Знам какво имаш предвид. Изпитах нещо подобно, когато се преместих тук от Единбург.

— О, какво те е довело от големия град в планините, ако нямаш нищо против да попитам?

— Влюбих се в местен човек — отговори просто тя. — Почти бях завършила обучението си за ветеринар в Единбургския университет и бях на практика в местния ветеринарен кабинет близо до Кинеърд, когато се запознах с Хамиш. Той имаше малка ферма наблизо. След като завърших, ми предложиха работа в голяма клиника в Единбург, но избрах да послушам сърцето си и се омъжих за Хамиш, след което се преместих тук. Започнах работа в местния ветеринарен кабинет, а когато партньорът ми Иън се пенсионира преди около две години, поех бизнеса изцяло.

— Ясно. Много работа ли имаш?

— Да, много, макар че тук се грижа за различни видове пациенти. Малко домашни любимци, каквито щяха да ми водят в Единбург, и безброй овце и крави.

— И харесва ли ти?

— О, да, много, макар че понякога е трудно, като ти се обадят в три сутринта да помогнеш на бременна юница, а навън е натрупал трийсет сантиметра сняг — засмя се тя.

До нея изникна висок, рус младеж с широки рамене.

— Здрасти, мамо, чудех се къде си изчезнала.

Ясните му сиво-зелени очи, толкова подобни на тези на Фиона, че всеки би познал, че й е син, блестяха под светлините.

— Здрасти, Лохи — каза Фиона с топла усмивка. — Това е Тиги, момичето, което се грижи за новите диви котки в имението.

— Радвам се да се запознаем, Тиги — каза момчето и ми протегна ръка, а след това, когато Зара се върна при нас, се изчерви до ушите.

— Здрасти, Лохи! — поздрави го Зара. — Откога не съм те виждала! Къде се криеш?

— Здрасти, Зара — каза той и се изчерви още повече. — Бях в колежа в Дорнох.

— Ясно. А сега какво правиш?

— Търся си работа като чирак. Няма много свободни места, така че помагам на татко във фермата.

— Казах му да говори с Кал тази вечер и да го пита дали има работа тук, в Кинеърд — добави Фиона.

— Кал има отчаяна нужда от помощ — намесих се аз.

— Но татко няма никакви пари — въздъхна Зара.

— Готов съм да работя без пари, само за да трупам опит — каза Лохи и усетих отчаянието му.

— Може би не съвсем без пари, Лохи — вметна майка му.

— Е, ще кажеш някоя добра дума за мен, нали, Зара?

— Разбира се. Ще отидеш ли да ми вземеш нещо за пиене? — помоли го тя.

— Леле, колко е пораснал! — прошепна в ухото ми Зара, след като Лохи кимна енергично и тръгна към претрупаната маса в дъното на залата. — Някога беше нисък, дебел и покрит с акне! Мисля, че по-добре да ида да му помогна.

— Давай — казах на гърба й, защото вече се беше обърнала и се отдалечаваше от мен.

— Тийнейджъри, а? — Фиона завъртя очи и двете се засмяхме.

Кал се върна с още чаши уиски, но аз отказах, понеже внезапно почувствах, че главата ми се замайва. Забелязах, че Чарли и Улрика поздравяваха гостите и се приближаваха все повече към нас.

— Всъщност не ми е добре. Сигурно е от алкохола. Мисля, че ще се прибера вкъщи.

— Но, Тиг, трябва да останеш за танците! Това е събитието на годината! А и знам, че Чарли ще иска да ти каже здрасти.

— Той има да се види с много хора, а и съм сигурна, че по Коледа ще има още шансове да поговорим. Ти остани тук, Кал, и се забавлявай. Ще се видим у дома. Фиона, много се радвам, че се запознахме.

— И аз, Тиги, обади се да ми кажеш кога да дойда да прегледам котките ти. Кал има номера ми.

— Разбира се, благодаря ти, Фиона!

Обърнах се, преди Кал да успее да ме спре, и излязох навън. Видях, че се е спуснала гъста мъгла; тя се носеше по въздуха и покриваше като с воал примигващите светлинки на коледната елха. На няколко метра от елхата проблесна друга светлина и осъзнах, че някой наблизо пуши цигара.

— Весела Коледа! — казах, когато се разминах със силуета.

— И на вас. Ъ-ъ-ъ… — Силуетът тръгна към мен и когато излезе от мъглата, видях, че е много висок, но в мрака не можех да различа нищо друго от чертите му.

— Хубаво ли е партито? — попита той с лек акцент, който не можах да определя.

— Да, много е хубаво.

— Тук ли е Чар… господарят?

— Да, той е домакин на партито, заедно със съпругата си. Не сте ли влизали още?

— Не.

— Ти ли си, Тиги? — Към нас проблесна фенер. — Търсих те под дърво и камък вътре.

Чарли Кинеърд тръгна към мен, но спря внезапно, когато фенерът му освети събеседника ми.

Минаха няколко секунди, преди да каже:

— Ти какво правиш тук?

— Дойдох си у дома да навестя старата си майка. Реших да я изненадам. Не е незаконно, нали?

Чарли отвори уста да отговори, но я затвори отново. От него се излъчваше осезаема антипатия.

— Е, добре — казах с всичкото фалшиво веселие, което можах да събера, — ще ви пожелая лека нощ. Весела Коледа! — добавих, преди да се обърна и да тръгна с възможно най-бърза крачка към къщичката. Отваряйки вратата, чух как двамата мъже си говорят, или по-скоро си ръмжат един на друг. В обикновено спокойния глас на Чарли се чуваше остър тон, изразяващ…

Какво, Тиги?

— Омраза — прошепнах и потръпнах.

Затворих вратата, за да заглуша надигащите се гласове и очевидно назряващата кавга. Къщата беше леденостудена, понеже огънят почти бе загаснал, а топлинните акумулатори не работеха. Разпалих огъня и се свих пред него, като изведнъж се почувствах много самотна и осъзнах наново, че това беше първата Коледа, която прекарвах извън Атлантис, без сестрите си и Татко.

Извадих зарядното от мобилния си и все още облечена в зимното си яке влязох в банята, за да видя дали са дошли телефонните феи с двете си чертички сигнал. Оказа се, че са, и успях да прочета множество съобщения от сестрите си и да изслушам едно гласово от Мама, което ме накара да се почувствам много по-добре.

Започнах да пиша на телефона.

„Нека Коледният дух да бъде с теб и да ти донесе радост и благодат, скъпа, с любов, Тиги…“

Изпратих същото съобщение на петте си сестри и оставих гласово на Мама. След това седнах пред огъня с Алиса на коляното ми, да ми прави компания, и чух как църковната камбана от другата страна на долината известява настъпването на коледния ден.

Чух скимтене пред вратата и станах, за да пусна вътре Бодил, понеже знаех, че Кал няма да се върне още няколко часа. Той скочи весело вътре и се опита да се качи на коленете ми, когато се свих пред огъня.

— Бодил — казах аз, затрупана с миризлива сива козина, — просто си прекалено голям!

Все пак се радвах на топлината му и на компанията му.

— Две самотни създания заедно. Весела Коледа, скъпи — прошепнах, докато галех меките му уши, след което ги целунах. — И на теб, Татко, където и да си.