Лусинда Райли
Сестра на луната (5) (Историята на Тиги)

3.

Следващият месец премина сякаш мигновено — месец, пълен с тъжни раздели, защото Маргарет и аз трябваше да се сбогуваме с мъка с любимите ни животни. Елените, двете червени катерици, таралежите, совите и единственото ни останало магаре бяха разпратени по новите им домове. Маргарет приемаше нещата много по-спокойно от мен — аз леех сълзи след всяко заминаване.

— Това е кръгът на живота, Тиги, пълен е със срещи и сбогувания и е добре да го научиш колкото може по-скоро — посъветва ме тя.

С Кал си разменихме множество имейли и обаждания по въпроса за ограждението на дивите котки и накрая той нае компания да го построи.

— Не трябва да се скъпя за нищо, така ми казаха — обясни ми Кал. — Господарят е подал заявка за финансиране и е твърдо решен котките да се развъдят.

От снимките, които ми прати, се виждаше, че жилището на котките е възможно най-модерното — няколко клетки, подобни на павилиони, свързани от тесни тунели и обградени от дървета, растителност и изкуствени скривалища, които котките да открият и проучат. Щеше да има общо четири павилиона, за да може всяка котка да си има собствена територия и да имаме възможност да отделим женските от мъжките, когато и ако забременеят.

Показах снимките на Маргарет, докато пиехме шери през последната ни вечер заедно.

— Божичко! Тук могат спокойно да живеят два-три жирафа, да не говорим за няколко кльощави котки — изсмя се тя.

— Чарли очевидно приема напълно сериозно програмата си за размножаване.

— О, да, той е перфекционист, нашият Чарли. Жалко, че толкова млад си изгуби мечтата. Не мисля, че се е съвзел оттогава.

Наострих слух.

— От какво?

— Не биваше да го споменавам, но туй шери ми развърза езика. Нека кажем само, че нямаше късмет в любовта. Момичето му го взе друг, а той се ожени за тая негова съпруга по инерция.

— Виждала ли си съпругата му?

— Само веднъж на живо, на сватбата им преди, колко бяха, вече шестнайсет години. Разменихме няколко думи, но не я харесах много. Много е красива, не отричам, но също като в приказките, физическата красота невинаги означава вътрешна красота, а Чарли винаги си е бил наивен по отношение на жените. Ожени се на двайсет и една, като беше трети курс медицина в Единбург — въздъхна Маргарет. — Вече беше бременна със Зара, дъщеря им, нали разбираш. Мисля, че целият живот на Чарли дотогава беше реакция към поведението на баща му. Медицината и бракът му дадоха алтернатива. Може би сега е времето на Чарли — каза Маргарет и отпи за последно от шерито си. — Определено го е заслужил.

* * *

На следващата сутрин се засуетих около багажника на ленд роувъра „Берил“, който в момента съдържаше Моли, Игор, Поузи и Полсън, които виеха и пищяха недоволно от котешките клетки. Бяха нужни много време и усилия да ги натоварим и въпреки дебелия ми пуловер и работни ръкавици, по китките и ръцете ми имаше няколко дълбоки драскотини. Макар шотландските диви котки да имаха горе-долу същите размери и окраски като домашните котки „таби“, приликите свършваха дотук. Неслучайно ги наричаха също „шотландски тигри“. Особено Полсън имаше навика първо да хапе, а после да задава въпроси.

Но въпреки киселия им и често жесток нрав, ги обичах до една. Те бяха малка искра надежда в един свят, в който толкова много местни видове бяха предали Богу дух. Маргарет ми беше обяснила, че за да им се попречи да се съешават с домашните котки, няколко размножителни програми из цяла Шотландия целяха да създадат чистокръвни котенца, които по-късно да върнат в дивата природа. Затваряйки вратите под звуците на ядосаното им ръмжене, усетих товара на отговорността си като един от пазителите на бъдещето им.

Алиса, домашното ми таралежче — наречена така, защото като бебе беше паднала в заешка дупка, откъдето я извади кучето Гинес, а аз я спасих от челюстите му — седеше в картонена кутия на предната седалка, заедно с раницата ми, съдържаща малкото дрехи, които притежавах.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Кал, който вече седеше зад волана и гореше от нетърпение да потегли.

— Да — преглътнах аз, знаейки, че ще трябва да се върна в къщата и да се сбогувам с Маргарет, което щеше да е най-сърцераздирателният момент от всички. — Можеш ли да ми дадеш пет минути?

Кал кимна с безмълвно разбиране, а аз изтичах обратно в къщата.

— Маргарет? Къде си? Ехо?

Не я видях никъде, затова излязох да я потърся навън и я намерих да седи на земята, в центъра на празното заграждение на дивите котки, с Гинес и Батън, които стояха на пост от двете й страни. Държеше главата си в ръце и раменете й се тресяха.

— Маргарет? — отидох до нея, коленичих и я прегърнах. — Моля те, недей да плачеш, иначе и аз ще се разплача.

— Не мога да се спра, моме, опитах се да бъда смела, но днес… — Тя свали ръце от лицето си и видях, че очите й са зачервени. — Днес е краят на една епоха, когато ти и котките си тръгнете…

Тя протегна кокалестата си, увредена от артрита ръка, като на зла вещица от приказките, но всъщност изразяваше точно обратното: искрена доброта.

— Ти ми беше като внучка, Тиги. Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че опази живота и здравето на животните ми, когато нямах сили да се справя сама.

— Скоро ще дойда да те видя в бунгалото ти, обещавам. Все пак не сме толкова далече една от друга. — Взех я в прегръдките си за последен път. — За мен беше удоволствие и научих толкова много. Благодаря ти, Маргарет.

— Удоволствието беше изцяло мое. И като говорим за учене, иди да видиш Чили, докато си там, горе. Той е един стар циганин, който живее в земите на имението, и е истинска златна мина за билкови лекове, и за животни, и за хора.

— Ще отида. Довиждане засега, скъпа Маргарет. — Изправих се и тръгнах бързо към портата, защото знаех, че след малко и аз ще заплача. Кал се появи до мен.

— Ти само гледай онези ми ти котки да си навъдят повечко котенца! — провикна се Маргарет, а аз й махнах за последно, качих се на Берил и потеглих към следващата глава от живота си.

* * *

— Това е спалнята ти, Тиг — каза Кал и пусна раницата ми на пода.

Огледах малката стая с нисък таван, чиято мазилка беше напукана и покрита с издутини, сякаш таванът беше изтощен от усилието да поддържа покрива отгоре. Стаята беше, първо, леденостудена, и второ, лишена от удобства, дори според моите стандарти, но поне имаше легло. Имаше и скрин, върху който поставих таралежката Алиса, все още в пътната й кутия.

— Мога ли да донеса тук и клетката й? — попита Кал. — Не мога да се оправя с нея в дневната. Ако избяга нощеска, като нищо ще я настъпя и смачкам по пътя за нужника! Не трябва ли да спи зимен сън?

— Да, в дивата природа щеше да е заспала, но не мога да рискувам — обясних. — Не е наддала достатъчно на тегло, откакто я спасих, и не би могла да преживее зимата. Трябва да я държа на топло и да се погрижа да продължи да яде.

Кал донесе клетката и след като настаних Алиса обратно в дома й и я нахраних с любимата й котешка храна, се почувствах толкова уморена, че седнах на леглото и ми се прииска да си легна.

— Много ти благодаря за помощта днес, Кал. Нямаше да успея сама да сваля котките по склона до клетките.

— Да, фина фея си ти, нали? — каза Кал и ме огледа. — Едва ли ще те моля да ми помагаш да цепя дърва и да оправям огради тая зима.

— По-силна съм, отколкото изглеждам — излъгах, защото всъщност не бях. Поне физически.

— Е, както и да е, сигурен съм, че имаш други умения, Тиг. — Кал посочи студената, гола стая. — На тая къща й трябва женска ръка — намекна той. — Аз хабер си нямам.

— Сигурна съм, че можем да я направим по-приветлива.

— Искаш ли нещо за ядене? Има яхния от еленско в хладилника.

— Ъ-ъ-ъ, не, аз всъщност съм веганка, ако си спомняш…

— А, да, разбира се. Е, тогава… — Той сви рамене, а аз се прозинах. — Може би ти трябва малко сън.

— И аз така мисля.

— Има корито в банята, ако искаш да се понакиснеш. Ще изчакам да използваш първа топлата вода.

— Не се притеснявай, аз ще си лягам веднага — отвърнах. — Лека нощ, Кал.

— Лека, Тиг.

Най-накрая вратата се затвори зад него и се отпуснах на учудващо удобния матрак, завих се и заспах моментално.

* * *

Събудих се в шест часа от смразяващия студ и собствения си вътрешен часовник. Светнах лампата и видях, че навън още е тъмно като в рог, а прозорците са заскрежени отвътре.

Нямаше нужда да се обличам, защото още бях в пуловера си и мръсните дънки от вчера, така че само си навлякох допълнителна жилетка, ботушите, якето и шапката. Влязох в дневната с многото греди, където имаше и голямо огнище. Грабнах фенера, който Кал ми беше показал, от куката до входната врата, където висеше. Включих го и се приготвих да изляза навън. Намерих по памет пътя до големия хамбар, където имаше хладилно помещение, от което щях да взема мъртвите гълъби и зайци за храна на котките. Докато ги слагах в кошницата, забелязах Бодил, който спеше върху бала сено в ъгъла. Той усети приближаването ми, събуди се и се протегна сънено, след което тръгна полека към мен на невъзможно дългите си крака и ме поздрави, като набута дългата си муцуна в протегнатата ми длан. Погледнах интелигентните му кафяви очи, обградени от сива козина, която почти приличаше на гъсти, рунтави вежди, и сърцето ми се разтопи.

— Ела, момче! Да видим дали и за теб има нещо за ядене.

След като събрах храната за котките и избрах сочен кокал за Бодил, отново излязох навън. Бодил се опита да ме последва, но неохотно го бутнах обратно в хамбара.

— Може би някой друг ден, миличък — казах му. Не можех да рискувам да изплаши котките само ден след пристигането им.

Минах по заскрежената поляна и слязох по склона към клетките. Досега не бях виждала такова черно като мастило небе, без никаква светлина. Използвах фенера, за да осветя пътя надолу по склона, и стигнах до входа на първата клетка.

— Моли? — прошепнах в тишината. — Игор? Поузи? Полсън?

Хванах дръжката по навик, но си спомних, че тук, където в бъдеще можеше да дойдат посетители, имаше електронна ключалка, за да не могат случайни хора да влизат и да притесняват котките. Напрегнах си мозъка да си спомня комбинацията, която ми каза Кал, и я налучках от третия опит. Чу се тихо щракване и вратата най-сетне се отвори. Влязох и я затворих.

Отново повиках котките по име, но не чух нищо, дори най-леката стъпка на лапичка върху сухо листо. С тези четири огромни клетки, котките можеха да бъдат навсякъде и очевидно всички се криеха, сигурно сърдити.

— Хей, милички, аз съм, Тиги — прошепнах в напълно тихия въздух и дъхът ми излезе като ледена вълна пред мен. — Тук съм и няма от какво да се страхувате. В безопасност сте, кълна се. Тук съм, с вас — повторих и зачаках да видя дали ще реагират на гласа ми. Нямаше резултат и след като огледах всеки от павилионите и се ослушвах толкова дълго, колкото можех, без да умра от измръзване, разпределих плячката, излязох и се качих обратно по склона.

* * *

— Какво си правила навън толкоз рано? — попита ме Кал, когато излезе от миниатюрната кухня с две чаши чай, от които се вдигаше пара.

— Отидох да проверя котките, но не искаха да излязат. Горкичките, сигурно са ужасени, но поне чуха гласа ми.

— Както знаеш, не съм почитател на котките по принцип. Самовлюбени, драскащи, необщителни гадинки са те, лоялни към този, който ги храни. Дай ми по-добре едно куче кат’ Бодил — изкоментира той.

— Видях го днес в хамбара, дадох му кокал от хладилното помещение — признах аз и отпих от силния чай. — Винаги ли спи там?

— Да, той е работещо куче, както ти казах, не някакво разглезено градско пуделче.

— Не може ли понякога да спи в къщата? Навън е ужасно студено.

— Ох, Тиг, много си мекушава. Свикнал си е той — скара ми се меко Кал и тръгна обратно към кухнята. — Искаш ли препечени филийки и сладко?

— Да, благодаря, много ще се радвам — викнах в отговор, докато отварях вратата на спалнята си. Коленичих пред клетката на Алиса и отворих вратичката. Видях две блестящи очички, подаващи се от мъничката дървена къщурка, в която обичаше да се заравя. Едно от крачетата й беше лошо счупено, когато падна в заешката дупка, и така и не се възстанови напълно. Тя ходеше с накуцване из клетката си като пенсионер, макар да беше само на няколко месеца.

— Добро утро, Алиса — прошепнах. — Как спа? Искаш ли малко краставица?

Върнах се в кухнята, за да взема краставицата от хладилника — който, както забелязах, се нуждаеше от основно почистване, за да се отстрани зелената плесен от гърба и рафтовете. Видях, че и мивката е пълна с мръсни тенджери и тигани. Извадих препечените филийки и ги намазах с маргарин на плота, покрит с трохи, които сякаш не бяха чистени поне от седмица.

Типичен мъж, помислих си. Макар да не бях фанатичка на тема чистота, това преминаваше границите на търпението ми и ме сърбяха пръстите да се заема за работа. След като нахраних Алиса, седнах с Кал на малката масичка в ъгъла на дневната и започнах да си ям филийките.

— И какво даваш обикновено на котките сутрин? — поинтересува се той.

— Днес им сложих гълъбите и два заека, които донесох със себе си.

— Имам една купчина еленови сърца за теб, прибрани във фризера. Ще ти покажа — той е в една барака в двора зад хижата.

— Много ще им харесат, благодаря ти, Кал!

— Не схващам, Тиг. Казваш, че си веганка — как тогава понасяш всеки ден да държиш мъртво месо?

— Защото това е природата, Кал. Хората са еволюирали достатъчно, за да могат да правят съзнателен избор каква диета да следват, а и имаме предостатъчно алтернативни източници на храна, за да живеем, докато животните нямат. Алиса яде месо, защото това е естествено за нейния вид; същото е и с котките. Просто така стоят нещата, макар да признавам, че не ми харесва идеята да разнасям еленски сърца. Сърцето е есенцията на всички ни, нали?

— Не мога да кажа, аз съм мъж и обичам вкуса на червено месо между зъбите си, от карантиите до най-добрите пържоли. — Кал размаха пръст към мен. — И те предупреждавам, Тиг, никога няма да еволюирам — месояден съм до мозъка на костите си.

— Обещавам, че няма да се опитвам да те убеждавам, но няма и да ти готвя агнешки котлети и такива неща.

— Мислех си, че вие французите си обичате червеното месо, не е ли така?

— Аз съм от Швейцария, не от Франция, може би е заради това — възразих с усмивка.

— Маргарет ми каза и че си падаш малко зубърка, с твойта диплома и всичко друго, а, Тиг? Сигурен съм, че можеш да си намериш висок пост с добра заплата в някоя лаборатория, вместо да го играеш бавачка на някакви проскубани котки. Защо Кинеърд?

— Всъщност работих в лаборатория няколко месеца, обработвах данни. Плащаха добре, но бях ужасно нещастна. Качеството на живота е това, което има значение, нали?

— Аха, като имаш предвид какво ми плащат за убийствената работа тука, трябва да вярвам! — изсмя се Кал. — Е, радвам се, че си тук, хубаво е да имам компания.

— Мислех си днес да направя пролетно почистване на къщата, ако нямаш нищо против.

— Има си нужда, не може да се отрече. Ще се видим по-късно.

С тези думи той си навлече старото яке „Барбур“ и тръгна с тежки стъпки към вратата.

* * *

Прекарах остатъка от сутринта долу с котките — или по-скоро без тях, защото колкото и обстойно да претърсвах бърлогите, внимателно скрити сред растенията, не можах да ги намеря.

— Би било истинска катастрофа, ако поверениците ми умрат през първата седмица — казах на Кал, когато мина през къщата по обед за един от мегасандвичите. — Не са докоснали храната.

— Аха, права си — изръмжа той, — но изглеждаха като да имат достатъчно тлъстинки, че да преживеят няколко дни. Ще свикнат, Тиг.

— Надявам се, наистина. Както и да е, трябва да отида да напазарувам храна и почистващи препарати — казах аз. — Къде е най-близкото подходящо място?

— Сега ще те заведа до местния магазин. Ще те науча и да караш Берил, трябва малко време да й свикнеш.

Прекарах следващия час в изучаване на Берил и ексцентричните й прищевки, докато карахме до магазина и обратно. Магазинът се оказа голямо разочарование — продаваха се бог знае колко вида маслени сладкиши за минаващи туристи, но нямаше кой знае какво друго. Поне успях да взема картофи, зеле и моркови, солени фъстъци и много печен боб за протеини.

Върнахме се в къщата и Кал ме остави да се заема с чистенето, но след като потърсих и не намерих метла и бърсалка за под, реших, че няма друг изход, освен да отида и да попитам Берил дали има пособия за чистене, които мога да взема назаем. Прекосих двора до задната врата на хижата. Почуках, но не получих отговор, така че отворих вратата и влязох.

— Берил? Тиги от малката къща е! Тук ли си? — провикнах се, вървейки по коридора към кухнята.

— Горе съм, скъпа, с новата приходяща прислужничка — чу се глас отгоре. — Ще сляза след минутка. Иди в кухнята и сложи чайника, ако обичаш!

Изпълних инструкциите на Берил и тъкмо търсех чайник, когато тя влезе с една бледа млада жена в престилка и гумени ръкавици.

— Това е Алисън, която ще се грижи хижата да е чиста, когато дойдат гостите по Коледа. Нали така, Алисън? — Берил говореше бавно и ясно, все едно момичето имаше проблем със слуха.

— Да, точно тъй, госпожо Макгърк.

— Е, добре, Алисън, ще се видим утре точно в осем сутринта. Има много работа за вършене, преди да дойде господарят.

— Да, госпожо Макгърк — повтори момичето, очевидно уплашено до смърт от новата си шефка. Кимна за довиждане и се изнесе от кухнята.

— Леле-мале — поклати глава Берил, отвори един шкаф и извади чайника. — Няма кой знае колко мозък нашата Алисън, но и аз нямам кой знае какъв избор на персонал по тези места. Поне може да идва пеша от чифлика на родителите си, което през зимата е най-важното.

— Ти наблизо ли живееш? — попитах Берил, докато слагаше чаени листа в чайника.

— В една къщичка отвъд долината. Предполагам, че не пиеш чая си с мляко?

— Не.

— Позволено ли ти е едно парче от домашния ми милионерски сладкиш? Вътре има истинско масло. — Берил посочи съблазнителните парчета сладкиш, покрити с дебел слой шоколад и карамел. — Все пак местната млекарна е съвсем наблизо и мога лично да гарантирам, че се грижат много добре за кравите.

— В такъв случай ще си взема, благодаря — отговорих, понеже реших, че сега не е подходящ момент да обяснявам, че имам проблем с откъсването на новородените теленца от майките им, които биваха държани постоянно бременни, за да дават неестествено количество мляко за хората. — Това, което абсолютно отказвам да ям, са месото и рибата. Понякога си позволявам млечни продукти — обожавам млечен шоколад — признах си.

— Всички го обичаме, нали? — Берил ми подаде парче сладкиш в чиния и на устните й проблесна усмивка. Помислих си, че сме направили една малка крачка към сприятеляване, макар и с цената на принципите ми. — Как се справяш в къщата?

— Ами — започнах, наслаждавайки се на всяка хапка от прелестния маслен сладкиш, — дойдох да те питам дали имаш метла и бърсалка за под, ако може и прахосмукачка, които да мога да взема назаем, за да я почистя хубаво?

— Да, имам. Мъжете сякаш обичат да живеят като прасета в собствената си мръсотия, нали?

— Някои мъже, да, макар че баща ми беше един от най-чистите и прибрани хора, които познавам. Всичко винаги беше на мястото си, а той сам си оправяше леглото всяка сутрин, макар да имахме икономка, която да го прави вместо нас.

Берил ме изгледа все едно си е променила мнението за общественото ми положение.

— Значи си от дворянството, така ли?

Не разпознах думата.

— Какво значи това?

— Извинявай, Тиги, английският ти е толкова добър, че забравям, че явно си французойка, съдейки по акцента ти.

— Швейцарка съм, всъщност, но родният ми език е френският, да.

— Имах предвид, че се чудех дали не си от благородническо семейство — поясни Берил. — Понеже каза, че си имала икономка.

— Не, или поне не мисля така. Аз и сестрите ми сме били осиновени от баща ми като бебета.

— Така ли? Колко интересно! Баща ти казвал ли ти е откъде произхождаш?

— За жалост той почина преди пет месеца, но остави писмо на всяка от нас. Моето ми казва точно къде ме е намерил.

— И ще отидеш ли на това място?

— Не съм сигурна. Щастлива съм просто да бъда себе си, каквато винаги съм била, и да имам прекрасните си спомени със сестрите ми и осиновителя ми.

— И не искаш нищо да ги нарушава? — попита Берил.

— Точно така, не искам.

— Кой знае? Един ден може да поискаш, но засега, съжалявам за загубата ти. Е, метлите и бърсалките са в шкафа надолу по коридора, твое ляво. Можеш да вземеш каквото искаш, стига да ги върнеш, като свършиш с тях.

— Благодаря ти, Берил — казах аз, трогната от съболезнованията й за Татко.

— Ако имаш нужда от още нещо, за да направиш онази къщичка обитаема, само ми кажи. А сега трябва да се обадя по радиото на Бен, ратая ни, и да го пратя да събере още дърва за Чили.

— Това е старият циганин, който живее в земите на имението, нали?

— Да.

— Маргарет препоръча да се срещна с него.

— Ами той винаги си е вкъщи, скъпа. Направо е превит надве от артрита, как преживява зимите навън в долината не мога и да си представя. Поне има нова дървена колиба, която му построи господарят през лятото. Има изолация, така че е на топло.

— Това е много мило от страна на Ч… господаря.

— Е, аз вече му казах, че социалните би трябвало да преместят Чили в селото от съображения за собствената му безопасност. Проблемът е, че всеки път, когато отидат да го видят, той се крие и никой не може да го намери. Следващия път, като дойдат, няма да го предупреждавам изобщо — закани се Берил. — Сега се налага някой от нас да го наглежда всеки ден, да му носи храна и дървесина. Все едно си нямаме достатъчно работа! Както и да е — Берил посегна към радиопредавателя, — трябва да се захващам за работа.

Взех една бърсалка, метла и прахосмукачка и ги понесох с усилие през двора. Бодил, който бягаше радостно напред-назад пред мен, изобщо не ми помагаше.

— Хей, Тиг! — чу се глас от недрата на бараката в двора. — Тук вътре съм, варя две еленски глави. Ще правиш ли чай скоро?

— Да, но ще трябва да излезеш да си го вземеш, няма начин да стъпя вътре, докато се занимаваш с това — провикнах се в отговор.

— Хубаво, Тиг, две бучки захар, ако обичаш!

— Да, Ваше Превъзходителство — отговорих. — Само да си оставя кофата и бърсалката, ако нямате нищо против! — Клекнах в реверанс и отворих вратата на къщата.