Лусинда Райли
Сестра на луната (39) (Историята на Тиги)

37.

— Каква изненада — каза Зара, докато излизахме заедно от летището в Инвърнес. Вдигна поглед от мобилния си към мен. — Татко ми е пратил съобщение, че все пак не е тук — наложило се е да се качи в Кинеърд, а ние трябва да си хванем такси.

— Добре — съгласих се и последвах Зара до стоянката на такситата отвън.

Докато изминавахме дългия час и половина път до Кинеърд, видях, че се появяват първите признаци на пролетта. Ручеите, край които минавахме, бълбукаха от топящия се сняг от върховете с увеличаването на температурите. Езерото изглеждаше синьо под ясното слънчево небе, а по бреговете му бяха започнали да растат първите нарциси. Когато таксито се изкачи по стръмната алея към Кинеърд, видях, че топящият се сняг е започнал да разкрива части от зелените ливади.

Зара настоя да отнесе раницата ми до къщата, където Кал вече ме чакаше на прага.

— Здравей, скитнице! — поздрави ме той и ме прегърна с големите си силни ръце.

Секунди по-късно бе прекъснат от силует със сива козина, който се хвърли към нас. Бодил се изправи на задните си крака, без проблеми опря предните си лапи на раменете ми и радостно заблиза лицето ми.

— Радва се да те види отново, спор няма — засмя се Кал. — Но си мисля, че на теб и на Зара трябва да ви сложим маркери, че да знаем къде сте, като се запилеете. Как си, Тиг? — попита той, след като Бодил, успокоен, че съм истинска, отиде да поздрави Зара.

— Много по-добре, благодаря. Съжалявам, че ти създадох такива неприятности, Кал.

— Тъй направи, не може да се отрече. Господарят не беше на себе си като изчезна, но всичко е наред, щом приключва добре. А не мога да кажа същото за положението тук, след като си тръгна. Много неприятности ни се струпаха, Тиг. — Той сниши глас, за да не го чуе Зара, която си играеше с Бодил на двора. — Чарли казал ли ти е нещо?

— Да, спомена нещо в Испания. Нещо за съдебен спор.

— А това е само началото — прошепна той, докато Зара вървеше към вратата на къщата.

— Е, добре, да отидем да видим дивите котки, преди да се е стъмнило — усмихнах й се. — Как са те, Кал?

— О, много са си добре всичките. Също толкова необщителни, колкото обикновено, но давам най-доброто от себе си.

Котките, както можеше да се очаква, показаха недоволството си от заминаването ми, като отказаха да излязат. Зара обаче накрая откри Поузи да седи в любимата си кутия и аз се опитах да я подмамя да се покаже.

— Не са особено благодарни, че се грижиш за тях, а? — каза Зара, когато се върнахме при задната врата на хижата. Тя отвори и чухме женски хлипове.

— Не, не са. Това майка ти ли е? — попитах, вече готова да побягна.

— Не, не е тя — каза Зара, влезе вътре и нетърпеливо ме повика да дойда с нея.

— Наистина трябва да се връщам в къщата…

— Моля те, Тиги, да видим кой е!

Неохотно последвах Зара, като изостанах на няколко метра зад нея, когато зави по коридора към кухнята.

— О, Берил, какво има? — чух я да пита, докато стоях край вратата.

— Нищо, скъпа, нищо.

— Но очевидно си много разстроена от нещо. Тиги също е тук, нали, Тиги? — повика ме Зара, така че пристъпих в кухнята.

— Просто имам лоша настинка, от която очите ми сълзят, това е всичко. Здравей, Тиги.

— Здравей, Берил. — Видях, че се мъчи да си наложи спокойствие.

— Сега, Зара — каза тя и изтри очите си, — дали не можеш да идеш да ми донесеш малко яйца от килера?

— Добре. — Зара схвана намека и ме погледна с объркване, след което излезе от кухнята.

— Берил, какво има? Какво е станало?

— О, Тиги, каква бъркотия само… Изобщо не трябваше да му казвам, тогава нямаше да се върне и да постави горкия господар в тази ситуация. Проклинам деня, в който го родих! Нищо добро няма в него. Качих се тук само за да предам заявлението си за напускане. Ще си събера нещата и ще си замина колкото мога по-скоро. — Тя ми подаде един плик. — Можеш ли да се погрижиш господарят да го получи? Вероятно така или иначе го очаква.

— Нямам никаква представа за какво говориш, Берил — казах аз, следвайки я по коридора към гардеробната, където си обу здравите обувки за сняг и облече дебелото палто, шапка и ръкавици, с които се прибираше пеша до дома си.

— За жалост скоро ще разбереш!

— Аз… Не мислиш ли, че е по-добре да останеш и да поговориш с Чарли? Каквото и да е станало, той ще бъде съкрушен без теб тук.

— След това, което се случи, той само ще се радва да ми види гърба, Тиги. Аз унищожих семейство Кинеърд и няма спор. — С последен изпълнен с болка поглед към мен тя излезе през задната врата.

— Леле, много е разстроена, нали, Тиги? — каза Зара, която се появи зад мен с яйцата, докато вратата се затваряше зад Берил.

— Да, така е. Каза, че напуска.

— Е, не може да напусне. Кинеърд без Берил е като, ами, като татко без слушалките си — сви рамене Зара. — Това всъщност е нейната къща и винаги е била. — Зара погледна яйцата в ръката си. — Явно аз ще трябва да сготвя вечеря за мен и татко днес, освен ако мама не се появи…

След като влязохме в кухнята, чухме вратата на дневната да се отваря и се подадохме, за да видим как Чарли водеше по коридора мъж в костюм от туид.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Джеймс. Поне сега знам какви са вариантите — чухме да казва Чарли, докато минаваха край вратата.

— Не си в добра ситуация, но ще намерим решение, убеден съм. Приятен ден, милорд.

Чухме входната врата да се затваря и Чарли да въздиша тежко, преди да се обърне и да тръгне обратно по коридора към нас. Зара изскочи иззад кухненската врата.

— Здрасти, татко! Тук сме. Кой беше този човек?

— Адвокатът ми, Зара. О, здрасти, Тиги! — каза той с изненада, когато ме видя да се въртя зад нея. — Не знаех, че идваш.

— Какво става тук, татко? Току-що видяхме Берил, която беше обляна в сълзи и каза, че напуска.

— О, боже, къде е сега? Ще ида да говоря с нея.

Не само виждах, но и чувах изтощението на Чарли.

— Не можеш, защото току-що си тръгна — каза Зара.

— И се боя, че ми даде това. — Вдигнах плика и му го подадох.

— Мога да се досетя какво е това — каза той и го взе.

— Татко, хайде, ще ни обясниш ли какво става? Искам да кажа, забрави Берил за секунда, къде е мама?

— Аз… — Чарли погледна първо дъщеря си, после мен, и поклати глава в отчаяние.

— Татко, спри да се отнасяш към мен като към двегодишно дете, вече съм пораснала и искам да знам какво става!

— Е, добре — кимна той. — Какво ще кажете да идем да седнем в Голямата стая? Едно уиски определено ще ми се отрази добре.

— Защо със Зара не отидете? — предложих аз. — Така или иначе, трябва да се връщам в къщата.

— Моля те, остани, Тиги! — помоли ме Зара. — Няма проблем, нали, татко?

— Разбира се — отвърна Чарли с бледа усмивка. — Ти беше страхотна, Тиги, и вероятно трябва да чуеш всичко, защото е свързано и с твоето бъдеще.

В Голямата стая аз и Зара седнахме на дивана, а Чарли си сипа два пръста уиски от бутилката в бюфета. Седна на стола до огъня и отпи голяма глътка.

— Е, добре, ти поиска да се отнасям с теб като с възрастна, Зара, така че ще направя точно това. Ще започна с голямата новина. Съжалявам, скъпа, но майка ти иска развод.

— Добре — кимна спокойно Зара. — Това не е голям шок, татко. Трябваше да съм глуха и сляпа, за да си помисля, че сте щастливи заедно.

— Много съжалявам за това, Зара.

— Къде е мама?

— Тя е отседнала… другаде.

— Татко, попитах те къде е. „Другаде“ не е достатъчно добър отговор. Тя ми каза, че е тук, в Кинеърд. Така ли е?

— Отседнала е у Фрейзър в къщата му точно след главната порта. Той е мъжът, който те намери на пътя със спуканата гума, последния път, когато се опита да избягаш.

— О, той ли! — завъртя очи Зара. — Мама спомена, че излизала да язди с него няколко пъти. Той я учел на езда.

— Може и така да е било, Зара. Във всеки случай вече знаеш къде е тя.

— И Фрейзър е новият й приятел, така ли?

— Да.

— Татко… — каза Зара, изправи се отиде до него, — толкова съжалявам. — Тя го прегърна.

— Недей да съжаляваш, Зара. Тази ситуация не е по твоя вина. Аз и майка ти сме тези, които имат проблем.

— Тя ми каза веднъж, когато беше много разстроена, че си се оженил за нея само защото е била бременна. Вярно ли е?

— Няма да те лъжа, Зара, това беше причината да се оженим толкова бързо, но не съжалявам и за един ден от брака си. — Той протегна ръка към дъщеря си и стисна нейната. — Получих теб и затова всичко си струваше.

Видях, че Чарли е на път да се разплаче, и се зачудих дали просто да не се измъкна от стаята и да ги оставя насаме.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, от години си мечтая двамата да се разведете. А ако си останал с мама само заради мен, не е трябвало да го правиш. Дори да боли сега, татко, разделени ще сте много по-щастливи, сигурна съм.

— Знаеш ли какво, Зара? — Очите на Чарли блестяха влажни, когато й се усмихна с мъка. — Ти си невероятна.

— Аз съм дъщеря на баща си — сви рамене тя. — А сега да се върнем към Берил и защо тя иска да напусне.

— Може да ми потрябва още едно уиски, преди да продължа да разказвам това.

— Аз ще ти го донеса — казах и скочих, за да взема чашата на Чарли и да я напълня. — Абсолютно сигурен ли си, че не искаш да си тръгна? — попитах го, когато му върнах чашата.

— Не, Тиги, защото това е частта, която има отношение към теб и всички други, които работят в Кинеърд. Споменах ти я в Испания, но искам да знаеш точно по каква причина бъдещето ни е толкова несигурно.

— Какво има, татко? — подкани го Зара. — Просто го кажи!

— Добре, ето: когато бях малко момче, най-добрият ми приятел беше Фрейзър. Той е син на Берил, Зара.

— Шегуваш се! — възкликна в тотален шок Зара. — Нищо чудно тогава, че тя се чувства толкова зле, след като мама е избягала с него и тъй нататък.

— Да, не се съмнявам, че е така, но се боя, че има още. — Чарли се поколеба за няколко секунди, преди да продължи. — Както и да е, знаеш колко малко деца живеят в земите на имението или около него, така че, понеже бяхме на една възраст, с Фрейзър бяхме неразделни, както казах преди малко. Правехме всичко заедно; баща ми дори предложи да плати Фрейзър да отиде с мен в същото училище, когато бях на десет. — Чарли поклати глава. — Мислех, че просто проявява щедрост, но…

— Всичко това е много хубаво, тате — прекъсна го Зара. — Но какво всъщност се е случило?

— С Фрейзър се скарахме много, когато учехме заедно в Единбургския университет. Той открадна Джеси, приятелката ми — всъщност тогава ми беше годеница. Двамата напуснаха университета и отидоха в Канада, откъдето беше Джеси. След това срещнах майка ти и се ожених за нея. Мога честно да ти кажа, че бях изтрил Фрейзър от ума си в продължение на години, така че когато се появи изневиделица тази Коледа, това ми дойде като гръм от ясно небе.

— Спомням си — промърморих на себе си.

— А сега… го е направил отново и е откраднал мама — каза Зара. — Какво гадно копеле! Знам, че каза, че ти е бил приятел, но звучи все едно просто е искал всичко, което имаш ти.

— Мисля, че си права — въздъхна Чарли. — А аз, като пълен глупак, винаги бях щастлив да му го дам. Истинският проблем беше, че никой никога не ми каза истината за Фрейзър, макар че като се замисля, винаги е било доста очевидно.

— Каква е истината, татко?

Видях как Чарли се поколеба, а на челото му пулсираше вена.

— Хайде, татко, мога да го понеса. Не може да стане много по-зле — окуражи го Зара.

— Боя се, че може, скъпа. Добре… ами, моят баща, тоест твоят дядо, не беше много щастлив с баба ти. В крайна сметка, работата е там, че той и Берил, ами, те са били любовници в продължение на години.

— Дядо и Берил?!

— Да. Татко се запознал с нея години преди да срещне майка ми, но Берил не идвала от типа семейство, което родителите на баща ми смятали за подходящо за съпругата на бъдещия господар. Затова той се оженил за мама, но Берил скоро го последвала в Кинеърд. И ето къде е ключът, Зара: Берил забременяла и родила Фрейзър около два месеца преди майка ми да роди мен.

В стаята се възцари тишина, докато се мъчехме да възприемем думите на Чарли.

— О, Господи, тате! — Накрая Зара наруши мълчанието. — Значи ти и Фрейзър всъщност сте братя?

— Полубратя, да. И сега, когато вече го знам, осъзнах, че съм бил сляп през по-голямата част от живота си. Ако погледнеш снимките на баща ми, Фрейзър, с неговия ръст и любов към стрелбата и уискито, прилича на него по всички показатели. Вероятно всички са знаели, освен мен. Какъв глупак съм бил…

— Боже, татко, това е наистина ужасно. Много съжалявам. — Зара отново го прегърна силно.

— Фрейзър винаги ли е знаел, че ти е полубрат? — попитах Чарли.

— Не, той каза, че майка му — Берил — му съобщила новината точно преди с Джеси да избягат в Канада, за да се оженят. Наскоро ми каза, че се надявала това да го спре да не ми причини нещо толкова ужасно, но очевидно не е проработило. Не би спряло и баща ми. Той също цял живот правеше каквото му харесва.

— Ами баба? Тя знаела ли е за връзката на Берил със съпруга й?

— Не знам, Зара. Не забравяй, че тя умря при инцидент по време на езда, когато бях на седем. Много удобно за татко — въздъхна Чарли. — Нищо чудно, че Берил винаги е имала такова собственическо отношение към хижата. Допускам, че е станала господарка тук във всичко, освен по име, след като мама умря, а мен ме пратиха в интернат с Фрейзър.

— Мразиш ли баща си? — попита Зара. — Тоест, задето е причинил това на майка ти. Аз бих го мразила. Имам предвид, сега мразя мама, задето го причинява на теб.

— Не, Зара, не го мразя. Татко беше какъвто беше, също като Фрейзър. Но, честно казано, не съм сигурен, че някога съм го обичал, нито пък той мен. Все пак човек не може да си избира роднините. — Чарли ме погледна тъжно.

— Ами Берил и това, което е направила?

— Мисля, че тя наистина е обичала баща ми. И фактът, че беше тук да се грижи за него, когато той остаря, много ми улесни живота. Тя, повече от всички други, още е с разбито сърце от загубата му. Сега е съвсем сама.

— Е, добрата новина е, че ти не си, защото аз съм тук, татко, и те обичам — каза разпалено Зара. — Ще се грижа за теб, кълна се.

Искаше ми се да прегърна Зара, задето се държеше толкова зряло — в много отношения тя беше реалната жертва в тази ситуация.

— Благодаря ти, скъпа. — Чарли целуна лъскавата коса на дъщеря си, очевидно трогнат. — Но се боя, че има и по-лошо.

— По-лошо от това, което току-що ми разказа? — Зара завъртя очи. — Боже! Разказвай тогава, татко, като си почнал.

— И така — продължи Чарли с леко треперещ глас, — в началото не можах да разбера защо Фрейзър се върна внезапно тук по Коледа, но разбира се, той беше дошъл, за да види дали има нещо за него в завещанието.

— И имаше ли? — попита Зара.

— Ами татко така и не направи завещание, така че на хартия няма нищо. Макар че скоро разбрах от семейния адвокат, че татко му бил прехвърлил преди години собствеността върху малката къща, където Фрейзър живее сега. Вероятно татко го е направил, за да успокои гузната си съвест, понеже никога не би могъл законно да признае Фрейзър. Всички са приели за даденост, че имението автоматично ще премине у мен като негов наследник. — Чарли си пое дълбоко дъх. — Или поне досега смятахме така.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Зара.

Господи, не… — помислих си. Предвид казаното от Чарли в Испания, като че ли имах идея какво се задава.

— Проблемът е, Зара, че както споменах по-рано, Фрейзър е най-големият син на баща ми, и тъй като татко не е написал завещание, в което да остави имението на мен, той по право има законна претенция към Кинеърд.

Зара изруга под нос, а аз си поех дъх.

— И какво ще се случи сега? — По фините черти на лицето на Зара бе изписан ужас.

— Ами нали си спомняш, че той дойде в хижата да говори с мен точно преди Нова година?

— Да, чух: всичките крясъци, и тогава ти каза, че се връщаме в Инвърнес и бях много ядосана — спомни си Зара. — Дойдох в твоята къща да ти се оплача, Тиги.

— Да, точно така — потвърди Чарли. — Фрейзър ми каза онази нощ, че е говорил с адвокат и възнамерява да заведе дело, за да получи дяла от имението, който смята, че му се полага.

— Не! — Зара стана и закрачи из стаята. — Не можеш просто да оставиш това да се случи, татко. Не можеш! Фрейзър дори не е бил тук през последните бог знае колко години!

— Какъвто бащата, такъв и синът… — въздъхна Чарли. — В много отношения той е естественият наследник. Аз…

— Стига, татко! Не можеш просто да легнеш на земята и да оставиш това да се случи! Кинеърд е твой… наш! А това, че той споделя някакво ДНК с теб, не означава нищо!

— Боя се, че в съдебната зала означава много, Зара. Всъщност току-що получих писмо от адвокатите на Фрейзър с молба да предоставя проба от слюнка и фоликул от косата си, но според това, което ми каза Берил, няма съмнение, че Фрейзър ще бъде признат като мой полубрат.

— Но Фрейзър е копеле! Във всеки смисъл на думата — разгневи се Зара. — Ти си истинският наследник, защото баба и дядо са били женени!

— Права си, че преди няколко десетилетия един незаконен син дори нямаше да бъде взет предвид от закона, но в днешно време нещата са различни. Уверявам те, че се консултирах с най-добрите адвокати, проверих всеки възможен път за излизане от ситуацията, но фактите са си факти. Фрейзър е по-големият ми брат, син на баща ми, предишния господар, и законен или не, има право да наследи поне половината от имението. Ако стане така, Кинеърд вероятно ще трябва да бъде продаден, за да може приходите да се разделят наполовина, защото, за жалост, няма опция да споделям имението с Фрейзър. Ще трябва просто да си отида. Много съжалявам, Зара. Знам какво означава за теб Кинеърд, но в момента не виждам изход.

— Мама знае ли? — попита накрая Зара.

— Да, тя беше там в нощта, когато той ми каза.

— О, Господи! — изкрещя Зара. — Това, което наистина ме вбесява, е, че мама очевидно е на негова страна! Искам да кажа — тя отново започна да крачи напред-назад, — че тя знае колко много държа на Кинеърд! Като подкрепя него, тя отнема наследството на собствената си дъщеря!

— За да бъдем честни към майка ти, тя все пак ми каза, че Фрейзър се е съгласил да те посочи за своя наследница в завещанието си, ако не им се родят деца.

— За бога, татко! — отново извика Зара. — Как можеш да си толкова спокоен?!

Зара отново избухна в гневна тирада за несправедливостта на ситуацията. Макар и аз да кипях от гняв, останах безмълвна. Това не беше правилният момент да добавям собствените си мисли към разговора.

— И освен това мама още е достатъчно млада, за да има деца, ако остане с Фрейзър. Това предложение е жалко! — изкрещя Зара, а по бузите й потекоха сълзи от ярост.

— Зара, ти поиска да се отнасям с теб като с възрастна и правя точно това — каза нежно Чарли. — Разбирам колко си разстроена, но просто така стоят нещата.

— Тогава, татко, е време да си намериш топките и да започнеш да се бориш! — Зара изрита силно гърба на един стол. — Излизам, трябва ми въздух.

Тя отиде с маршова стъпка до вратата, отвори я и я затръшна зад себе си.

— Проблемът е, че се боря от януари и не съм стигнал доникъде — поклати глава Чарли. — В крайна сметка, ще зависи от съдийското решение, но е крайно малко вероятно Фрейзър да остане с празни ръце.

— Да потърся ли Зара? — попитах го.

— Не, просто й трябва малко време да се успокои. Може да не й харесва, но определено е наследила темперамента на майка си. — Чарли направи гримаса. — Каква ужасна бъркотия!

— Да, така е — съгласих се.

— Тъжното е, че Кинеърд на практика е бил разрушен много години преди аз да се родя. Това, от което всъщност има нужда, е вливане на милиони, за да се запази красотата му за бъдещите поколения. А който и да спечели, нито аз, нито Фрейзър имаме средствата да направим необходимото.

— Ами субсидиите, за които си подал заявки, Чарли?

— Тиги, не искам да звуча пренебрежително, но каквото и да получа, ще е капка в морето. Всъщност говорих с човек от Шотландския национален фонд преди около две седмици. И ако по някакво чудо успея да задържа собствеността върху Кинеърд, това може да е единственият път напред.

— Кое?

— Да „подаря“ имението на държавата — с други думи, да им го дам за без пари в замяна на това семейството ми да остане тук, в хижата, завинаги. Доста често се случва хора в моята ситуация да правят точно това. Както и да е, няма смисъл да мислим за това в момента — може да минат месеци, ако не и години, докато делото стигне до съда.

— Толкова съжалявам, Чарли, наистина. И особено за Улрика. Сигурно си съкрушен.

— Знам колко лошо изглежда и разбирам защо Зара мрази майка си в момента, но вие с нея не знаете цялата история. Истината е, че изобщо не трябваше да се женя за нея. Още бях разстроен от загубата на Джеси, а Улрика беше много красива и много увлечена по мен, и, да, страстта играеше голяма роля. Когато тя си отиде, Улрика видя, че макар да се е омъжила за благородник, аз всъщност съм обикновен човек, който си изкарва прехраната като лекар. Беше много… разочарована.

— Разбирам — кимнах и се замислих колко беше лоялен, макар едва да не потръпнах, когато спомена за страстта си към нея.

— Оженихме се по грешните причини, това е всичко — продължи Чарли. — Интересно е, че би трябвало да набия Фрейзър, задето ми е откраднал съпругата, но вместо това, колкото и да е иронично, изпитвам облекчение. Наистина се надявам да бъдат щастливи заедно, Тиги. От години чакам да си намери някой друг.

— Иначе нямаше да се разведеш с нея?

— Не. Това ме прави или страхливец, или баща, който искаше поне да се опита да даде на дъщеря си стабилен семеен живот. Най-лошото от всичко е, че знам, че се провалих в тази задача.

— Направил си каквото си сметнал за правилно, Чарли, а никой не може да стори повече от това.

— Освен това познавам и собствените си недостатъци, Тиги. Зара беше права, когато ми каза да си намеря топките. Прекалено много приличам на майка си — предпочитам прост живот без драма. За жалост успях да постигна точно обратното, поне в личен план.

— Е, според мен е необходима огромна сила, за да вършиш работата, с която ти се занимаваш всеки ден, Чарли.

— Както и да е — въздъхна той — нищо от това не е твой проблем, Тиги, и много съжалявам, че се оказа забъркана в тази каша.

— Моля те, не се извинявай. Според онова, което ни разказа, и ти нямаш вина за ситуацията. Ще изляза да потърся Зара. — Изправих се и той направи същото.

Той тръгна към мен и ме хвана за ръката.

— Благодаря ти, че толкова се стараеш да й помагаш.

В този миг вратата на Голямата стая се отвори и разкри Улрика с Фрейзър зад нея.

— Много съжалявам, че прекъсвам малкото ти любовно гнезденце, Чарли — каза Улрика и тръгна към нас. Чарли веднага пусна ръката ми.

— Тиги ми е просто приятелка, Улрика, както съм ти казвал многократно. Какво искаш?

— Чух, че Зара е в Кинеърд. Искам да я видя. Къде е?

— Излезе на чист въздух.

— Значи си й казал?

— Да.

— Мислех, че сме се разбрали да говорим с нея заедно?

— Да, така беше, но тя разбра, че става нещо и настоя да й разкажа какво.

— Защо не ми се обади? — Прекрасните сини очи на Улрика пламнаха от гняв. — Можех да дойда за десет минути, както знаеш много добре! Не ме лъжи, Чарли, искал си да чуе първо твоята страна на историята, за да те съжалява!

— Кого да съжалявам?

Всички подскочихме, когато видяхме бледото лице на Зара на вратата на Голямата стая. Тя скръсти войнствено ръце.

— Здрасти, мамо, здрасти, Фрейзър. Колко се радвам да ви видя!

— Зара, скъпа, толкова съжалявам! — Улрика тръгна към дъщеря си и се опита да я прегърне, но Зара я отблъсна.

— Остави ме на мира, мамо! Не мога да повярвам, че си довела и него!

— О, това е просто страхотно! — изръмжа Улрика и посочи с пръст към мен. — Докато тя стои там и има нахалството да държи баща ти за ръката в моята къща! Нали знаеш, Зара, че тя и баща ти имат връзка от месеци?

— Не ставай смешна, Улрика! — отвърна остро Чарли. Той застана пред мен в защитнически жест. — Тиги не е направила нищо лошо. Всъщност и двамата трябва да сме й благодарни, че подкрепяше Зара през цялото това време.

— Да, сигурна съм, че тя е истински ангел и не очаквам да признаеш какво си направил — озъби се Улрика. — Винаги аз съм лошата. Е, този път просто няма да го търпя!

— По-добре да си тръгвам — промърморих аз и бузите ми се зачервиха.

— Не, Тиги, искам да останеш — каза Зара, дойде при мен и ме хвана за ръката. — Дори с татко да сте се чукали като зайчета от години, не ми пука!

Отворих уста, за да възразя, но Чарли го направи вместо мен.

— По дяволите! За последен път ви казвам, Тиги и аз нямаме връзка! Сега може ли да излезем от забавачницата и да се държим като възрастни хора?

— Той лъже, Зара — въздъхна Улрика, — но както и да е. Тя очевидно те е настроила срещу мен и след всичко, което съм направила за теб, аз… — Тя се обърна към Фрейзър, който още не се бе включил в дискусията, и опря лице в гърдите му. — Просто искам да си върна малкото ми момиченце! — зарида тя.

— Да, бе, мамо! Проблемът е, че малкото ти момиченце го няма от години. Вече съм възрастна, не забравяй!

— Добре, добре — намеси се Чарли. — Може ли всички да се успокоим, моля? Зара, сигурен съм, че майка ти наистина иска да поговори с теб и да ти обясни. Защо не ви оставим насаме за малко?

— Няма да говоря с мама, докато той е тук — посочи тя безмълвния Фрейзър.

— Тогава ще ви оставя. — Фрейзър кимна на Чарли, свали ръцете си от раменете на Улрика, сложи си шапката и се обърна към вратата. — Ще те чакам навън в колата.

И в този момент го освети слънчев лъч и сянката му се открои на пода. И видях силуета на много специфичната му по форма шапка върху новия мокет, който беше сложила наскоро Улрика.

О, Господи… — казах си на ум и залитнах от шока, докато Чарли ме буташе към вратата.

— Няма да напускате къщата, нали? — попита ни Зара.

— Ще бъдем в кухнята — отвърна Чарли.

— Добре.

Видях как Фрейзър се отдалечава по коридора и затръшва вратата зад себе си, след което последвах Чарли в кухнята и затворих вратата й.

Разбрах, че съм сдържала дъха си цяла вечност, чак когато го изпуснах и вдишах дълбоко няколко пъти.

— Добре ли си, Тиги? Изглеждаш все едно си видяла призрак. — Чарли включи чайника и се обърна към мен, а аз се свлякох задъхана на един стол.

— Може би наистина видях.

— Какво има?

— Той е бил, Фрейзър. О, боже! — Поклатих глава. — Той е!

— Съжалявам, Тиги, но не разбирам.

— Онази шапка, която описах на полицията като трилби, той е бил! — повторих.

— Съжалявам, но не схващам нищо. Опитай се просто да ми кажеш спокойно какво имаш предвид.

— Чарли, сигурна съм, че Фрейзър беше човекът, когото видях онази нощ в долината. Той е този, който застреля Пегас и едва не ме уби!

— Но… как можеш да си сигурна?

— Вече ти казах! Онази шапка, която носеше преди малко… Видях сянката му върху мокета и беше същата, като сянката му върху снега. Сто процента сигурна съм, Чарли.

— Това е шапка на канадската конна полиция — и да, като че ли е подобна по форма на трилби. Е, не би ме изненадало — каза той и дойде да сложи чаша чай в треперещата ми ръка, след което размисли и я сложи на плота до мен. — Сигурна ли си, че си добре, Тиги?

— Да! Но какво ще правим? Определено не искам да му се размине убийството на Пегас! Детективът, с когото говорих в болницата, каза, че който го е направил, е можел да убие и мен, че може да му повдигнат обвинения не само за бракониерство срещу защитен вид, а и потенциално за опит за убийство.

— Тогава да се обадим веднага в полицията. — Чарли тръгна да става, но аз го спрях с ръка.

— Почакай малко, първо трябва да помислим как е най-добре да постъпим. Искам да кажа, ако полицията го разпита, Фрейзър със сигурност ще отрече, а Улрика вероятно ще му осигури алиби, доколкото я познавам. Помниш ли къде беше тя в нощта, когато ме простреляха?

— Имам чувството, че беше в Кинеърд… да, така беше, защото на следващия ден трябваше да кара чак до Северен Йоркшир, за да вземе Зара за уикенда. Нищо чудно, че изведнъж така й се прииска да стои тук, горе, през цялото време. — Чарли вдигна вежда.

— По дяволите! — изругах. — Е, предвид обстоятелствата, тя сто процента ще излъже, за да го защити. Но все пак знам, че полицията държи куршума, който мина през мен, и гилзата, която могат да свържат с пушката…

— Която вероятно е в обора на Фрейзър в момента.

— Фрейзър може да отиде в затвора за това.

— Или не, ако получи алиби от Улрика и си намери добри адвокати. Трябва да те предупредя, че тези неща никога не са сигурни — каза Чарли. — Викали са ме да давам показания на няколко процеса, където беше очевидно за мен, че жертвата не е умряла от естествена смърт, но обвиняемите се измъкнаха без никакви последствия.

— О! — възкликнах обезкуражена. — Но ще навреди на претенцията му към Кинеърд, ако съдията узнае, че е подсъден за застрелване на защитен вид в самото имение, което иска да притежава, нали така?

— Съжалявам, Тиги, но се боя, че си прекалено наивна. Това няма да бъде прието като доказателство в съдебен процес, макар че не би го представило в добра светлина.

Разговорът спря, докато и двамата си поемахме дъх.

— Чарли — казах накрая. — Мисля си…

— Какво?

— Ами, чудя се дали няма начин да използваме факта, че вече зная, че Фрейзър е стрелял по мен, за да ти помогнем?

Чарли ме зяпна.

— Искаш да кажеш да го изнудваме?

— Ъ-ъ-ъ, да, явно да. Ами ако му кажа, че съм го разпознала като човека, който стреля по мен и Пегас през онази нощ? Че ще се обадя в полицията веднага? Освен ако… понеже е част от семейството ти и не искаш скандал, съм готова да си замълча, стига той да се откаже от претенцията си към Кинеърд, да напусне страната и да се скрие обратно в дупката, от която е изпълзял. Въпросът е как мислиш, че ще реагира? Дали ще прояви смелост, или ще се качи на следващия самолет за Канада с Улрика?

— Кой знае? Работата с побойниците, а Фрейзър си е такъв, е, че под повърхността всичките са страхливци по душа. Но, Тиги, това е прекалено голяма цена за теб. Не искаш ли да го видиш зад решетките за това, което ти причини?

— Оживях, нали? Смъртта на Пегас е тази, която искам да отмъстя, а ако онова, което знам, може да спаси Кинеърд от разруха от ръцете на мъжа, който го уби, бих казала, че това е достатъчно добро за мен — и за него.

— Много зависи от това дали е задържал онази пушка или не — замисли се Чарли.

— Кал знае ли къде е къщата на Фрейзър?

— Разбира се, че знае. Защо?

Погледнах през прозореца на кухнята и протегнах врат, за да видя дали колата на Фрейзър още беше в двора и дали той беше в нея. Видях, че си беше там.

— Докато Фрейзър още е тук, Чарли, се обади на Кал и му кажи да слезе в къщата на Фрейзър. Да провери в обора за…

— Да, пушката. — Чарли вече беше на крака и вървеше към офиса и телефона.

— И му кажи да се обади, ако я намери — добавих, а в главата ми започна да се оформя план.

— Добре. — Чарли се върна в кухнята две минути по-късно. — Кал тръгна и ще ми се обади по домашния телефон, за да ми каже дали ловната пушка на Фрейзър е там. Слаба богу, че около къщата има сносен мобилен сигнал. Тиги… — Чарли взе ръцете ми в своите. — Искаш ли да премислиш отново? Може би е по-добре да оставиш полицията да се заеме…

— Не е ли по-добре да го направим сега, докато Фрейзър е в капан? Трябва да действам веднага, преди да съм загубила кураж и преди той да осъзнае, че съм го познала, и да избяга. Щом Кал ни се обади, трябва да извикаш Фрейзър тук. Предполагам, че нямаш записващо устройство тук? — попитах неочаквано.

— Диктофонът ми е в колата, използвам го, за да давам на секретарката си да пише писма. Защо?

— В случай че си признае — отвърнах, спомняйки си всички долнопробни детективски романи, които бях чела като тийнейджърка. — Тогава ще имаме доказателство.

— Вероятно няма да бъде прието в съда, но разбирам накъде биеш. Ще ида да го взема. Колата ми е отпред, ти стой до телефона.

Разменихме си детински усмивки, преди той да излезе, защото въпреки сериозността на ситуацията, тя беше и доста невероятна. А най-невероятното беше, че изведнъж си спомних думите на Анхелина към Чарли по мой адрес в Гранада:

„Тя държи отговора на проблема ти…“

Можех само да се надявам предсказанието й да се окаже вярно.

Телефонът в офиса иззвъня няколко секунди по-късно и се спуснах да го вдигна.

— Кал е, Тиг. Тук съм в обора на Фрейзър и държа ловната пушка в ръцете си.

— Боже, Кал! Надявам се да носиш ръкавици, иначе може да намерят отпечатъците ти по нея!

— Чарли вече ми каза да ги сложа. Какво по дяволите става там горе?!

— Ще ти кажа по-късно, но стой където си, докато не ти се обадим.

— Добре. Чао тогава.

Затворих домашния телефон и чух как вратата на Голямата стая се затръшва. Подадох се и видях Зара да върви по коридора към мен, крещейки обиди към майка си, която очевидно още беше в стаята.

— Зара! — изсъсках, след като изтичах до нея и я завлякох в кухнята. — Слушай ме! Не ме интересува какво мислиш за майка си, но има шанс с баща ти да успеем да спасим Кинеърд, ако се върнеш и я накараш да продължи да говори.

— Шегуваш ли се, Тиги? Мразя я, не искам никога повече да дишам същия въздух като нея! Ох!

— Зара! — Чарли влезе с диктофона в ръка. — Връщай се в Голямата стая при майка си веднага! Чуваш ли ме? Ще стоиш там и я карай да говори и говори, докато не кажа, че можеш да излезеш!

— Добре, татко — кимна Зара, стресната от нехарактерната агресия на баща си.

— Е, тя ми каза да си намеря топките — сви рамене Чарли, след като Зара се обърна и тръгна обратно към Голямата стая.

— Е, добре, скрий този диктофон някъде и после… — Преглътнах тежко. — После иди да го извикаш.

— Добре — каза Чарли, включи диктофона и го скри зад кутията за хляб. — Сигурна ли си, че ще се справиш с това, Тиги?

— Да, стига ти да си с мен.

— Винаги. — Той ми се усмихна и излезе да доведе Фрейзър.

Сърцето ми вече наистина препускаше, затова вдигнах очи към небесата и помолих Пегас да бъде с мен, докато играех най-важното представление в живота си. За да спася Кинеърд, Зара и скъпия ми Чарли…

Чух задната врата да се отваря и затваря отново и Чарли и Фрейзър да вървят към кухнята.

— Боя се, че не можеш да кажеш или направиш нищо, което да ме накара да променя решението си — казваше Фрейзър, докато влизаха. — Искам онова, което е мое по право, и това е. — Тогава забеляза, че седя до плота и ме погледна пренебрежително. — Тя пък какво прави тук?

— Тиги просто искаше да си поговори с теб, Фрейзър.

— Така ли? Е, казвай каквото имаш да казваш.

Той седна срещу мен. Фактът, че беше толкова самоуверен, че дори не си направи труда да си свали шапката пред жертвата си, ме изпълни с гнева, който ми беше необходим, за да кажа каквото трябваше.

— Става дума за нощта, в която бе застрелян Пегас — започнах, решавайки, че не е моментът за увъртания. — Казах на полицията, че видях сянката на нападателя си в снега и че той носеше необичайна шапка, подобна по форма на трилби. Когато видях сянката ти на килима в Голямата стая по-рано, осъзнах, че ти беше този, който простреля Пегас и за малко не ме уби.

— Какво?! — Фрейзър се изправи веднага. — Боже, Чарли, не мога да повярвам, че двамата сте паднали толкова ниско. Тръгвам си веднага.

— Добре — казах спокойно. — Няма проблем. Кал е в къщата ти с ловната пушка, която смятаме, че си използвал, за да застреляш мен и Пегас. Полицията вече ми каза, че куршумът е у тях, както и гилзата, и трябва само да ги сравнят с пушката ти. Ще им се обадим и ще им кажем да те чакат направо там, какво ще кажеш?

— Аз… говориш измислици и го знаеш. Улрика беше с мен онази нощ. Само иди и я питай.

— Нас това не ни интересува, нали, Чарли? — казах спокойно. — Да задават въпроси на теб и Улрика е работа на полицията. Иди да им се обадиш, в такъв случай, Чарли. Чао, Фрейзър — казах аз и занесох чаената си чаша до мивката, за да я изплакна, давайки време на Фрейзър да помисли, а аз да подишам малко. Видях Чарли да тръгва към вратата на кухнята.

— И двамата знаем, че беше ти, Фрейзър — продумах тихо, докато оставях чашата на сушилнята. — И като се замисля, изведнъж си спомних, че пушката беше насочена към мен онази нощ. Сигурна съм, че полицията много ще се заинтересува. Те и без това казаха, че го смятат за опит за убийство. Ако еленът не беше застанал между нас, можеше аз да съм убитата.

— Добре, добре, да говорим — каза Фрейзър. Чарли се спря с една ръка на бравата. — Какво искаш? — попита ме Фрейзър.

— Справедливост, разбира се, за Пегас и за мен. — Обърнах се бавно към него и се зарадвах да видя, че поне беше проявил благоприличието да си свали шапката. — Но искам справедливост и за Чарли. Ти искаш дял от имението само защото е негово, не защото го обичаш. Вероятно ще трябва да бъде продадено, за да получиш дела си, и тогава вековете история на семейство Кинеърд ще бъдат изгубени. Мисля, че това би било жалко, нали?

— Малка кучка такава! — промърмори Фрейзър, а Чарли се приближи до него.

— Достатъчно, Фрейзър!

— Спокойно, Чарли, нека ме нарича, както иска — казах с равен тон. — Особено при положение че всичко се записва. А той вече призна, че е виновен.

— Нищо подобно не съм признал!

— Мисля, че го направи — свих рамене. — Както и да е, Фрейзър, изборът е твой. Все пак ти и Чарли споделяте същата кръв и каквото и да си му сторил, той не би искал да види своя полубрат да гние в затвора, нали, Чарли?

— Разбира се, че не бих го искал, Тиги — кимна в знак на съгласие Чарли.

— Така че, Фрейзър, съм готова да премълча пред полицията, че ти си стрелял по Пегас и мен онази нощ, стига да се откажеш от претенцията си към имението Кинеърд и да напуснеш страната.

— Това е чисто изнудване! — разгневи се Фрейзър, но остана на място.

— Да, пълно морално падение от моя страна — казах аз, — но какво да се прави? Е, кое ще бъде? Изборът е твой.

Двамата с Чарли видяхме как през студените сини очи на Фрейзър премина гама от емоции, от ярост до страх. Накрая той се изправи.

— Ще съжаляваш, че си направила това за него — извика Фрейзър и размаха пръст към мен. — Той е жалък. Само питай жена му, или пък моята бивша жена. Те ще ти кажат. — Той тръгна към вратата.

— Да разбирам ли, че си решил да напуснеш страната?

— Трябват ми няколко часа да си уредя нещата. Ще ми ги дадете, нали?

— Да. О, и Кал ще задържи онази твоя пушка, в случай че си промениш мнението. Нали така?

Фрейзър обходи с поглед кухнята. Цялото му тяло се тресеше от гняв. После погледна и двама ни с такава омраза, че се разтреперих. Този човек беше чисто зло и за пръв път се почувствах щастлива, че знаех думите на проклятието.

Без да каже и дума, Фрейзър се завъртя и излезе от стаята.

Чарли и аз се заслушахме в стъпките му към задната врата и гледахме скришом през кухненския прозорец как се качи на джипа си и излезе от двора с бясна газ.

— Ще се обадя на Кал и ще му кажа веднага да се маха от обора с онази пушка. Засега ще го пратя в чифлика на родителите на Лохи, просто в случай че Фрейзър реши да го подгони. Там горе никога няма да го намери — каза Чарли и се запъти към офиса.

Улрика влезе в кухнята няколко секунди по-късно, следвана от Зара, която завъртя очи.

— Не видях ли току-що колата на Фрейзър да потегля? — попита Улрика.

— Да — промърморих аз.

— Но той трябваше да ме изчака!

Отпуснах се на един стол, понеже всичкият адреналин, или каквото там ме беше поддържало през последните петнайсет минути, се изцеди от мен.

— Добре ли си, Тиги? Лицето ти има странен цвят — каза Зара и дойде до мен, а Чарли се върна и вдигна палец към мен. Улрика стоеше неуверена встрани.

— Значи със Зара сте си поговорили? — попита Чарли.

— Да. Тя се съгласи, че така е най-добре — кимна Улрика.

— Да бе да — каза тихо Зара и добави „Какво, по дяволите, става?!“ достатъчно тихо, че да не я чуе майка й.

— И си напълно сигурна, че искаш развод, така ли, Улрика? — Очите на Чарли се впиха в тези на жена му.

— Абсолютно. Няма връщане назад. — Улрика ми хвърли поглед. — Целият е твой, ако го искаш. Е, добре, аз тръгвам. С Фрейзър ще ходим на вечеря довечера.

— Приятно прекарване! — подвикнах след нея, докато тя излизаше от кухнята, за да се върне в джипа си.

Телефонът иззвъня и Чарли отиде да вдигне.

Зара изчака да чуе как вратата на офиса се затваря, преди да се обърне към мен.

— Може би сега ще ми кажеш какво, по дяволите, се случва? Трябваше да се преструвам, че нямам нищо против майка ми буквално да помогне на оня идиот да ми открадне наследството изпод носа ми! И да се съглася да прекарам половината ваканция в скапаната му къща, когато искам само да го фрасна в лицето!

— Не бъди прекалено строга към майка си, Зара. Знаеш как любовта може да те заслепи, нали? — казах аз.

— Какво? Как така сега си на нейна страна?

— Не съм, Зара, но… нека почакаме баща ти да се върне и ще ти кажем какво стана току-що. Засега обаче ще ми направиш ли чаша чай с много захар?

Когато Чарли се върна, дойде при мен, за да ми премери пулса.

— Пак беше Кал. Стигнал е до фермата и е в безопасност. Сега, това не е голяма изненада, но пулсът ти е много ускорен. Време е да си лягаш, госпожице — каза той, сложи ръка около кръста ми и ми помогна да се изправя от стола.

Не се възпротивих. Чувствах се напълно изтощена.

— Някой ще ми каже ли какво, за бога, става?! — оплака се Зара.

— Ще ти обясня, след като сложа Тиги да си легне. Но нека да го кажа така, Зара, изглежда тази невероятна жена току-що спаси наследството ти.