Лусинда Райли
Сестра на луната (37) (Историята на Тиги)

35.

Пепе се прозя и си издуха носа.

— Мисля, че говорих достатъчно — довърши той и кимна. — Анхелина ще поеме оттук.

Пепе се изправи и напусна терасата.

— Горката Лусия — казах аз, като почти буквално се изтръгнах от „другия свят“, в който бях през последния час. — Била е толкова млада.

— Да, но и егоистична. Живееше само за да танцува. Като много други велики артисти, от тях не стават най-добрите съпруги и майки — каза Анхелина.

— Мисля, че мога да позная каква тайна е пазил от майка си Пепе — казах тихо.

— Да, видях го веднага, щом го срещнах. В днешно време можеш да бъдеш какъвто си, да харесваш мъже, жени или понякога и двете, но тогава не беше така. Особено сред gitanos. Горкият Пепе, родил се е в грешния век.

— Значи е останал с теб, Мария, Рамон и майка ми в Сакромонте, така ли?

— Да. Изкарваше си прехраната като китарист. Някак се оправяхме. Беше беден живот, но не и нещастен. А и вече чу, че Пепе донесе пари от Америка. Освен това благодарение на Пепе Исадора получи наследство от майка си, когато беше на осемнайсет години. Това помогна на семейството да просперира.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тя използва парите, за да помогне на мъжа си да развие собствен бизнес. Баща ти, Ерисо.

— Кой е бил той? — попитах я нетърпеливо.

— Вече чу името му. Той е Андрес, момчето, което тя срещна като малка, чиито родители притежаваха кафенето за сладолед на площада. Разбира се, те не искаха синът им да се жени за gitana, но Андрес не го интересуваше и когато се ожени, се премести тук, горе. Рамон, Мария, Пепе и аз се преместихме в старата му пещера и я направихме по-голяма, за да може Исадора да си има семейство с Андрес в своята. Исадора използва парите си, за да помогне на Андрес и Рамон да започнат бизнес. След като Пепе му каза за подвижните колички, които продават напитки по улиците в Ню Йорк, Андрес реши да купи портокалова горичка, Рамон да отглежда и пресова портокалите, а Андрес да продава сока в града. Баща ти и Пепе измислиха хладилно отделение, което да закачат за мотопеда му и в което да стои портокаловият сок. С това той не забогатя, но изкарваше достатъчно, като продаваше сока на площада. Имаше останали достатъчно богати пайос и повече туристи, за да го направят възможно. След време направи още две машини и през лятото наемаше други да продават и сока, и онази „Кока-Кола“, дето стана толкова популярна. Андрес беше, как го казваш, предприемач.

— И кога са се оженили родителите ми?

— Когато майка ти беше на осемнайсет.

— Но това значи… — Направих сметката на ум. — Значи, че съм се родила цели двайсет години след това! Защо са го отложили толкова дълго?

— Те не са отложили, querida. Повече от всичко мечтаеха за семейство и нямаше двойка, която повече да го заслужава. Такава любов между тях… — Анхелина въздъхна. — Опитвах се да помогна, разбира се, но горката ти майка помяташе много пъти и те се предадоха много преди да дойдеш ти. Тогава, както става понякога, щом спряха да се опитват и се успокоиха, ти реши да дойдеш.

— Но щом са били щастливо женени, защо се е наложило да ме дават на Татко Солт?

— О, Ерисо, помни, че макар Гражданската война и Втората световна война да бяха свършили много по-рано, Франко бе завел Испания на много лошо място. Годините, които последваха, за мнозина бяха почти толкова лоши колкото предните. Цялата страна имаше проблеми с парите, а нашата общност отново бе ударена най-силно. Но нямаше да има значение, ако…

— Какво, Анхелина?

Видях сълзи в очите на старицата. Тя се опита да се вземе в ръце, а аз се подготвих най-сетне да чуя какво се е случило.

— Бях видяла лошите времена в живота си, но трагедията на майка ти и баща ти беше най-лошата, мисля. Да — кимна тя — най-лошата.

— Разбирам, но трябва да ми кажеш какво е станало, Анхелина.

— Е, първо ще ти кажа, че не съм виждала такава радост у човек, както в деня, когато скъпата ми Исадора дойде да ми каже, че носи дете. А баща ти се върна на мотопеда си с пълни ръце с цветя за нея. Не съм виждала толкова щастлив човек. Но казах на майка ти, че е възрастна и трябва да почива. Андрес се държеше с нея като със скъпоценна порцеланова кукла — работеше допълнителни часове, за да има повече пари, за когато пристигнеш ти. Всяка седмица, в която ти оставаше в корема й, беше чудо за тях — след като изгубиха толкова много бебета, можеш да си представиш. — Анхелина кимна тъжно. — И тогава, една вечер, когато времето беше много лошо и по пътищата течеше твърде много дъжд, баща ти не се върна вкъщи. Пепе слезе в полицията онази нощ и му казаха, че са намерили мъж мъртъв в канавката, затиснат от мотопеда си. Беше Андрес… хладилникът за портокаловия сок бил много тежък и полицията каза, че направил мотопеда нестабилен в лошото време. Аз…

Анхелина извади голяма розова кърпичка и си издуха носа. Аз стиснах ръце, мъчейки се да не се разплача.

Анхелина поклати глава и потрепери.

— Всичките тези години се опитваха да те направят, но той не доживя да види раждането ти. Майка ти прие смъртта на Андрес много лошо: не можеше да яде и да пие, макар че й казвах, че трябва, заради бебето. Ти дойде един месец по-рано — и повярвай ми, направих всичко възможно да спася майка ти, но не успях. Не можех да спра кървенето, Ерисо, а когато дойде линейката, която извика Пепе, и лекарите не можаха. Тя умря в деня, след като ти се роди.

— Разбирам. — Нямаше какво повече да се каже. И двете седяхме в тишина известно време, докато аз си мислех колко жесток можеше да бъде животът. — Защо те? — прошепнах повече на себе си, отколкото на Анхелина. — След всички тези години не са ли заслужавали да прекарат малко време с бебето си? Тоест с мен?

— Да. Ужасна история е и вече разбираш как ми се къса сърцето да я разказвам. Обаче може техните животи да са били толкова кратки, а ти не си имала радостта да ги видиш и да се грижат за теб, но срещам много хора, които живеят дълго, а така и не откриват любовта, която имаха майка ти и баща ти. Нека това да ти е утеха, querida, че беше толкова желано дете. Много често усещам майка ти край мен. Усещам радостта й — тя винаги беше толкова щастлива, това беше дарът й. Аз… я обожавах, да, така беше. — Анхелина си издуха силно носа в кърпичката и поклати глава. — Пепе… мисля, че смъртта й му разби сърцето завинаги. Затова ни остави преди малко — не може да понесе да говори за това.

— И така… — Опитах се да се съвзема, защото знаех, че времето ми свършва, а трябваше да зная всичко, преди да си тръгна.

— Как се озовах у Татко Солт?

— Той дойде при мен да му гледам точно след като майка ти умря. Ти беше там, само на няколко дни. Той чу историята ти и предложи да те осинови. Трябва да разбереш, Ерисо, че аз и Пепе бяхме стари и бедни. Не можехме да ти дадем живота, който заслужаваше.

— Имала си му доверие?

— О, да, имах му доверие — увери я Анхелина. — Попитах горния свят и оттам ми казаха, че това е правилно. Баща ти е — беше — много специален човек. Той щеше да ти даде живота, който ние не можехме. Но аз го накарах да обещае да те прати обратно тук, когато пораснеш. И ето! — каза тя с бледа усмивка. — Той изпълни обещанието си.

— Ами Мария? Още ли е била жива, когато съм се родила?

— Рамон умря в годината преди Мария. И двамата доживяха да видят сватбата на Исадора и баща ти, но не и раждането ти, Ерисо.

— Майка ми дала ли ми е име, преди да умре?

— Не, не официално, но… когато се роди, всички казвахме, че приличаш на таралеж с тази щръкнала коса. Тя, както и ние, те наричаше „Ерисо“, докато още беше с нас.

— И после станах „Тиги“, кръстена на измислен таралеж. — Замислих се за съвпадението, ако изобщо беше такова. — Нали знаеш, че истинското ми име е Тайгета?

— Да, баща ти каза, че ще те кръсти на една от Седемте сестри. Аз… той намери ли още от вас?

— Да, още една. Сестра ми Електра дойде една година след мен.

— А Седмата сестра?

— Не, той каза, че не я е открил. Само шестте сме.

— Изненадана съм — каза тя.

— Защо?

— Аз… — Анхелина отвори уста да каже нещо, но пак я затвори. После сви рамене. — Понякога посланията са объркани. А сега, Ерисо, искаш ли да видиш снимка на майка си и татко си?

— Да, моля.

Тя зарови ръка в големия джоб на кафтана си. Извади цветна снимка.

Когато ми я подаде, усетих косъмчетата в задната част на врата ми да настръхват. Вгледах се омаяна в снимката.

— Това са те на сватбата им, така ли? — промълвих.

— Да. Годината беше 1963.

Двойката на снимката се гледаше с любов и обожание на невинните си млади лица. Цветовете бяха избелели до бледи имитации през годините, но видях, че мъжът имаше къдрава кестенява коса и топли светлокафяви очи, а жената…

— Виждаш, че приличаш на нея — каза Анхелина.

И наистина го виждах. Косата й беше по-тъмна от моята, но формата на очите й и чертите на лицето й ми бяха много познати.

— Mi madre — прошепнах. — Te amo.

* * *

Вече минаваше два часът, а трябваше да съм на летището в четири и половина. Имах да мисля за толкова неща, но не беше сега времето. Оставих Анхелина да дреме под слънцето и отидох да си взема раницата от хотела, след което отидох в пещерата със синята врата и отворих завесата на спалнята, за да се сбогувам със сестра си и най-новия член на семейството ни. Беър сучеше жадно от гърдата на Али.

— Дойдох да се сбогувам, скъпа Али. Грижи се за себе си и за малкия, нали така? И толкова ти благодаря, че дойде тук да ме намериш. — Целунах ги и двамата.

— Не, благодаря на теб и прекрасните ти роднини, че бяхте тук с мен. Какъв подарък само ще си занеса у дома — усмихна се Али. — Ще те видя в Атлантис много скоро, надявам се.

— Да, не се съмнявам.

— Добре ли си? — попита ме тя. — Много си бледа.

— Анхелина току-що ми разказа за майка ми и баща ми. И как са умрели.

— О, Тиги! — Али протегна ръка към мен. — Толкова съжалявам.

— Е, може би помага това, че никога не съм ги познавала. Честно казано, просто съм малко зашеметена.

— Разбирам. Е, някой ден, ако искаш, ще ти разкажа всичко за биологичното си семейство, а ти може да ми разкажеш за своето. Но засега, скъпа Тиги, се връщай в Атлантис да възстановиш силите си.

— Така и ще направя. Чао, Али. Чао, Беър.

Излязох в градинката, събудих Анхелина и й казах, че си заминавам.

— Ще се върнеш скоро, нали, Ерисо? И доведи онзи мил господин Чарли с теб — намигна ми тя, а аз се изчервих.

Пепе излезе от пещерата с купчина дискове.

— Ето, Ерисо — каза той и ми ги подаде. — Макар да не си виждала своя abuelo Менике, можеш да слушаш музиката му. Слушай, и усети duende тук — каза той с ръка на сърцето си и ми се усмихна. — Vaya con Dios, querida.

Анхелина и Пепе ме целунаха по бузите, по които се лееха сълзи.

Марсела ме чакаше до своето Пунто, за да ме закара на летището.

— Готова ли си, Тиги?

За последен път се усмихнах и помахах на семейството си.

— Готова съм.

* * *

По-късно същия ден отлетях у дома в Атлантис с частния самолет, който бе уредила Мама, а главата ми още бе пълна с мисли за миналото ми, но и за настоящето ми. Предвид състоянието на нещата, реших дори да не се замислям за бъдещето. Когато Мама ме посрещна на пристана, а Крисчън ме свали от кораба и потънах в топлите й, успокоителни прегръдки, си спомних какво ми каза Анхелина — че хората, които ме обичат, искат да им се даде шанс да се погрижат за мен. Бях тук за няколко седмици и това беше всичко.

Така че се предадох на удобния пашкул, който представляваше възстановяването в Атлантис. Леглото ми стоеше в средата на стаята, за да се възползвам от прекрасния изглед към Женевското езеро. Лежах като принцеса в таванското си убежище и открих, че съм много по-уморена, отколкото си мислех, както умствено, така и физически. Предвид драмата от последните няколко седмици това може би не беше толкова изненадващо, така че послушах тялото си и отстъпих пред изискванията му. Често заспивах следобед под звуците на успокоителните глас и китара на Менике на стария ми портативен CD-плейър и се будех около час по-късно. Клаудия, прекрасната ни икономка, настояваше да ми носи закуска, обяд и вечеря, плюс нощна чаша горещо овесено мляко и домашни курабийки.

Но в края на първата седмица вече ставах неспокойна.

— Моля те, Клаудия, няма ли да ме оставиш да сляза долу за вечеря днес? — замолих й се, когато достави поредния поднос с храна. — Трябва да си изтощена от изкачването на стълбите по десет пъти на ден! А аз наистина се чувствам по-добре…

— Nein, liebling. Трябва да си стоиш в леглото и да си почиваш.

Беше очевидно, че Чарли е говорил с Мама, и двете ми гледачки настояваха да следват съветите му до последната подробност, колкото и да беше дразнещо — беше ми забранено да излизам от спалнята си и когато пристигнах, ми се наложи физически да попреча на Мама да влезе с мен в тоалетната. Но когато следващата седмица премина и осъзнах, че водя обречена битка, се предадох и започнах да обмислям как да използвам разумно времето, което имах. Анхелина винаги казваше, че за всичко случващо се си има причина, а когато извадих от раницата си всичките бележки, които си бях направила в Сакромонте, и започнах да ги запаметявам, реших, че е била права. Процесът ме накара да се замисля как точно се очакваше да използвам новооткритите си сили. Дали трябваше напълно да сменя кариерата си и да започна работа като билкарка и спиритуалистка като предците си? Тези дни, за да практикуваш подобно нещо професионално, независимо дали става дума за предписване на силни билкови лекове, или полагане на ръце върху наранени тела, били те човешки или животински, трябваше да имаш квалификации, които да доказват, че знаеш за какво говориш. Десет дни със стара испанска циганка нямаше да свършат работа в днешния бюрократичен свят. Някогашните brujas бяха лекували клиенти, които са имали пълна вяра в дарбите им; не са имали нужда от сертификати, които да докажат таланта им.

Прекарах много часове, загледана в планините от другата страна на езерото и замислена как бих могла да включа наученото в работата си. И колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че Чили може да е бил прав, когато ми каза, че съм избрала грешния път. Опазването на животните беше чудесно, но вече знаех със сигурност, че исках да използвам силите си върху самите животни.

— Силата е в ръцете ти, Тиги — промърморих на себе си и се вгледах съсредоточено в тях.

После се замислих за Фиона, чиито произведени от хората лекарства бяха излекували Бодил за няколко дни. И Чарли и Анхелина, използващи и модерни, и холистични методи, за да се грижат за мен и за Али, и се зачудих дали има начин да комбинирам двете…

— О, не знам — въздъхнах подразнена, защото всичко беше толкова просто, когато работех за Маргарет. Животни, чист планински въздух и работа от зори до мрак. Потърсих онлайн различни курсове, които биха могли да ми дадат квалификациите да практикувам върху животни. И за моя изненада открих множество холистични такива, включително по рейки. И както бе споменала Фиона, имаше списък с алтернативни ветеринарни кабинети, които вече практикуваха по този начин.

— Искам ли наистина да се връщам в университета за толкова години, за да се изуча за ветеринар? — запитах се, захапала върха на химикалката си. — Не! — поклатих глава раздразнена. — Ще бъда старица, докато завърша, а и не искам да ги режа, за да изучавам как работи лимфната им система. Трябва да има друг начин…

Докато ставах все по-силна физически, започнах да будувам през нощта. Затова, след като Мама дойдеше да ми премери пулса и ми пожелаваше лека нощ, изчаквах да чуя как върви тихо до стаите си в края на коридора, давах й половин час да заспи и ставах от леглото, за да се разхождам тихомълком из къщата. Първия път, когато усетих подтика да го направя, реших, че просто ми е омръзнало да съм затворена, но когато продължих да ставам нощ след нощ, за да продължа безцелните си разходки в мрака, осъзнах, че търся нещо, или по-скоро някого…

Усещах присъствието на Татко в тази къща толкова силно, че сякаш току-що беше станал от бюрото си, за да иде в кухнята за чаша вода, или да се качи по стълбите до леглото си.

Стигнах дотам, че да преравям чекмеджетата на бюрото му за улики, че скоро е бил там, или следи, които да обяснят енигмата на скъпия ми баща.

— Кой беше ти? — попитах, когато вдигнах малка икона с образа на Мадоната и се запитах дали Татко е бил религиозен. Като малки ни водеше на църква, но когато започнахме да растем, ни остави сами да избираме дали да я посещаваме.

Тогава забелязах самотна китка билки, вързани с протъркано въженце. Внимателно ги свалих от рафта, виждайки в ума си циганката, която ме бе спряла на площада в Гранада и някак знаеше прякора ми.

— Там ли си ги получил? — прошепнах на въздуха, затворих очи и помолих духовния си водач за напътствие. Проблемът беше, че не знаех дали Татко вече беше дух или не.

— Ако си там, горе, моля те, кажи ми нещо — прошепнах.

Но не получих отговор.

* * *

— Мамо, моля те, не мога повече да стоя в това легло! Моля те, денят е прекрасен. — Посочих слабото мартенско слънце, което топеше скрежа по прозореца. — След толкова дни затворена съм сигурна, че Чарли би одобрил да изляза и да подишам чист въздух.

— Не знам — въздъхна Мама. — Освен риска да хванеш настинка, трябва и да изкачиш всички тези стъпала, за да се върнеш в леглото.

— Ако наистина настояваш, ще оставя Крисчън да ме занесе обратно горе — предложих.

— Боя се, че Крисчън днес го няма, но… — Виждах, че Мама обмисля нещо. — Ще говоря с Клаудия и Чарли, chérie. О, почти забравих, имаш писмо.

— Благодаря.

Мама излезе от стаята, а аз отворих тънкия плик, като забелязах, че е от чужбина.

26 февруари 2008

Резерват за диви животни „Маджете“

Чиквава, Малави

 

Скъпа госпожице Д’Аплиез,

Благодарим ви за заявката ви за работа като надзирател в резервата за диви животни „Маджете“. Изпратихме ви по електронната поща покана за интервю в Лондон в петък, 7 март, но не получихте отговор. Моля да ни информирате най-късно до сряда, 5 март, дали още имате интерес към позицията и дали ще присъствате на интервюто, детайлите, за което можете да намерите в прикачения документ.

Искрено ваш,

Китвел Невира

Управител на резервата „Маджете“

Преглътнах и станах от леглото, за да извадя стария си лаптоп от чекмеджето. Напълно бях забравила за имейла, който изпратих в момент на отчаяние, а откакто се върнах у дома, нямах нито причина, нито желание да си проверявам електронната поща.

Намерих не само два имейла с молба да се явя на интервюто след седмица, а и по един от Мая, Ася и Кики, както и три от Чарли.

Отложих отварянето на имейлите от Чарли, като започнах с тези на сестрите ми. Най-изненадващ беше този от Кики.

Здрасти, Тиги,

Али ми каза, че си била ранена и си вкъщи в Атлантис. Надявам се скоро да се оправиш. Знам как мразиш да си болна. Може би си чула, че се преместих в Австралия. Тук много ми харесва и отново рисувам. Живея с дядо си и приятелката си Криси. Има много животни тук, ако искаш да ми дойдеш на гости.

С много обич,

Кики xx

— Еха, Кики — промълвих на себе си — успяла си, намерила си своя дом.

Поех си дълбоко въздух и започнах имейлите на Чарли. Всеки от тях съдържаше по няколко реда, които ме питаха дали съм добре, а в последния имаше молба за позволението ми да ме запише за различни изследвания и тестове в болницата в Инвърнес в средата на март, след престоя ми в Атлантис.

Тоест Чарли приемаше за даденост, че ще се върна в Шотландия.

— Наистина е най-добре да не се връщаш, Тиги — казах си. — Сигурна съм, че Кал няма да има нищо против да осинови Алиса и да събере каквото съм оставила там, за да ми го изпрати…

Така че, понеже не исках да изглеждам груба и неблагодарна за всичко, което беше направил за мен, му написах бърз отговор, преди да съм си променила решението.

Скъпи Чарли,

Благодаря за имейлите ти. Добре съм и си почивам много. Благодаря ти за предложението да ме запишеш за изследвания, но вероятно ще е по-лесно да ги направят тук, в Женева. Както знаеш, медицинските услуги тук са отлични.

Надявам се всичко при теб да е наред.

Тиги

— Господи! — промърморих, натискайки „изпращане“. Не ми харесваше, че звуча толкова студено и официално, но всичко друго беше задънена улица, защото нямаше да разбия семейството му, най-малкото заради Зара.

— Е, добре, Тиги — каза Мама, когато влезе отново в стаята ми. — Току-що говорих с Чарли и той смята, че е добра идея да се разходиш навън.

— О! — Отново потръпнах при мисълта за имейла, който бях пратила току-що. — Добре.

— Но още не иска да катериш всичките тези стълби. Така че с Клаудия решихме, че трябва да вземеш асансьора.

— Асансьор? Не знаех, че имаме такъв!

— Баща ти поръча да го инсталират малко преди… да ни напусне, защото му беше трудно да изкачва стълбите — обясни Мама. — Така че, chérie, нека те облечем в по-топли дрехи и ще те заведа долу.

След като бях увита в достатъчно дрехи, за да остане доволна, Мама ме поведе по коридора. Последвах я, очаквайки заинтригувана да видя къде е този асансьор. Тръгнах към стълбите, които водеха към долния етаж, където беше спалнята на Татко, но Мама ме спря.

— Асансьорът е тук, chérie.

Тя извади сребърен ключ от джоба на полата си и тръгна към стената на коридора. Вкара го в ключалка в един от панелите на стената, завъртя го и издърпа малкото резе под ключалката. Панелът се отмести и разкри врата от тиково дърво. Тя натисна блестящо месингово копче отстрани, след което се чу бръмчене.

— Не мога да повярвам, че не съм забелязала това през лятото — казах аз, докато чакахме да дойде асансьорът. — И защо му е трябвало на Татко да се качва на таванския етаж, когато спалнята му е на долния?

— Искаше да може да стига до всички етажи в къщата. До миналата пролет беше стар сервизен отвор — отвърна Мама, а асансьорът оповести с тихо дрънчене, че е пристигнал, и тя отвори вратата.

И двете с Мама бяхме слаби, но трудно се побрахме вътре. Също като външната врата вътрешността беше от полирано дърво. Напомни ми на типа асансьори в луксозните стари хотели.

Мама затвори вратата и натисна един от месинговите бутони. Когато асансьорът тръгна надолу, забелязах, че имаше четири копчета, но доколкото знаех, къщата имаше само три етажа.

— Докъде води този, Мамо? — посочих последния бутон.

— До мазето долу. Там баща ти държеше бутилките си с вино.

— Дори не знаех, че тук има мазе. Изумена съм, че със сестрите ми не сме го намерили, когато изследвахме къщата. Как се стига до него?

— С асансьора, разбира се — каза Мама, а той спря плавно. Излязохме през още един подобен панел в стената, скрит в задния коридор, който водеше към кухнята.

— Сега, Тиги, ще си взема палтото и ботушите от гардероба и ще излезем навън.

След като Мама ме остави, тръгнах към антрето, чудейки се какво в думите й в асансьора ме бе оставило с усещане за лъжа. Отворих широката входна врата и вдишах прекрасния аромат на чист, свеж въздух, за да се опитам да събудя мозъка си.

Явно проработи, защото внезапно се сетих, че ако асансьорът беше единственият начин да се стигне до мазето, значи трябва да е бил там много преди миналата пролет, когато Мама каза, че Татко го е инсталирал, иначе как е стигал Татко до виното си преди това?

Мама се присъедини към мен и излязохме в хладния, но прелестно свеж следобед. Реших поне засега да не споменавам противоречието с асансьора.

— Странно е — отбелязах, докато вървяхме по пътеката към езерата, — че макар теренът и климатът да са толкова подобни на Кинеърд, тук мирише толкова различно.

— Мислиш ли, че ще се върнеш в Шотландия, когато се възстановиш напълно? — попита Мама.

— Не, не мисля. Работата не е каквато очаквах.

— Мислех, че си много щастлива там, chérie. Стрелбата ли те уплаши?

— Не, това беше просто лош късмет. Сигурна съм, че бракониерът се целеше в Пегас, не в мен. Всъщност, Мамо, писмото, което ми даде, беше от един резерват в Малави. Канят ме на интервю в Лондон другата седмица за позицията на надзирател.

— Малави? Лондон другата седмица? — Мама ме изгледа нервно. — Надявам се, че нямаш намерение да ходиш?

— Бих искала да отида на интервюто, да. Африка ми е отколешна мечта, както знаеш, Мамо.

— Тиги, ти се възстановяваш от сериозно сърдечно заболяване. Да заминеш за Африка е просто… ами, това е просто лудост! Какво ще каже Чарли?

— Чарли не ми е пазач, Мамо.

— Той е лекарят ти, Тиги, и трябва да го слушаш.

— Всъщност току-що му писах, че ще преместя лечението си в Женева. Много по-лесно е, отколкото да летя до Шотландия.

— Но си готова да летиш до Лондон, а после може би до Малави?! — Мама присви очи. — Тиги, какво става?

— Нищо, Мамо. Както и да е, ще го обсъдим по-късно. Как е Мая?

Мама схвана намека.

— Тя е много добре. Толкова е прекрасно, че е открила щастието! Надявам се скоро да има сватба.

— Ще се жени за Флориано?

— Не е казала нищо със сигурност, но имам чувството, че иска да започне да си ражда бебенца, докато още е достатъчно млада.

— Еха, Мамо, следващото поколение…

— Като заговорихме за това, тази сутрин чух, че Али смята да ни посети след около две седмици с малкия Беър. Нямам търпение! Тя се надява още да си тук, когато дойде — добави многозначително тя.

— Е, дори да отида в Лондон за интервюто, ще се опитам да се върна да ги видя. А и да ме няма, поне няма да ти липсвам, когато имаш бебе, на което да гукаш. Боже, сякаш беше онзи ден, когато аз самата бях малко момиченце, болна на легло тук, докато Електра за малко да събори цялата къща с крясъците си! — усмихнах се.

— Е, да се надяваме, че си на път да се възстановиш. Става студено, Тиги, по-добре да се приберем.

— Сега се качвай в леглото — каза Мама, когато влязохме в къщата. — Ще ти донеса малко чай.

— Всъщност, след като имам асансьора, бих искала да поседя малко в кухнята с теб и Клаудия. Горе ми става самотно — добавих умолително.

— D’accord — съгласи се Мама. — Дай ми палтото си и ще го закача с моето.

Направих го и тръгнах по широкия коридор към просторната кухня — любимата ми стая като дете. Когато бях болна, беше голяма радост да ми позволят да сляза тук и Клаудия да ме гледа, а аз да й помагам с готвенето, докато Мама имаше работа.

— Знаеш ли, Клаудия, ако някой парфюмер можеше да вкара в бутилка миризмата на кухнята ти, бих я купила — казах й и отидох да я целуна по бузата. Тя се обърна от тенджерата със супа, миришеща на вкусно, която бъркаше, и по набръчканото й лице изгря усмивка.

— Тогава ще трябва да има серия от различни аромати, защото кухнята ми мирише различно в различните части от деня. — Клаудия напълни чайника и го включи.

— Не си ли забелязала, Клаудия? На долния етаж съм. Току-що бях на разходка с Мама.

— Забелязах и се радвам. Съгласна съм, че се нуждаеш от чист въздух. Марина, като повечето парижанки, сякаш се страхува от него.

Бях свикнала с пренебрежителните коментари на Клаудия за французите — тя беше германка на определена възраст и враждебността й се подразбираше.

— На теб… трудно ли ти е да работиш тук без Татко? — попитах я.

— Разбира се, Тиги, за всички ни е така. Тази къща изгуби душата си. Аз…

За пръв път видях Клаудия на ръба на сълзите. Макар да си бях създала по-близки отношения с нея, от която и да е от сестрите ми, никога не я бях виждала да показва такива емоции.

— Просто ми се ще нещата да бяха различни — продължи тя и ми направи знак да седна на масата, след което сложи пред мен две кифлички и малко гърне сладко.

— Имаш предвид, че ти се иска Татко да беше жив?

— Да, разбира се, че това имам предвид. — Когато Мама се върна в кухнята, видях как Клаудия се уви като в наметало в обичайния си рязък маниер. — Чай?

Петнайсет минути по-късно Мама настоя да се върна горе, за да си почина. Докато гледах как Мама вади ключа за асансьора от кутийката за ключове до кухненската врата, се почувствах като затворничка, която водят обратно в килията й. Застанах зад нея в коридора, докато отключваше и плъзгаше панела. Отбелязах си на ум техниката, с която го отваряше внимателно.

— Защо Татко е решил да скрие асансьора, Мамо? — попитах я, когато започнахме да се издигаме нагоре.

— Не питай мен, chérie. Може би не е искал вие, момичетата, постоянно да се возите нагоре-надолу в него — отвърна тя. — Или може да е било от гордост. Може би не е искал да разберете колко е болен.

— Значи сърдечният му удар не е бил неочакван?

— Ами… не, не беше, което само показва колко са сериозни всички форми на сърдечно заболяване — каза многозначително тя, когато пристигнахме на таванския етаж. — Сега си почини, Тиги, и може да обмисля дали да не слезеш долу и за вечеря.

Тя ме остави пред вратата на спалнята ми, а аз седнах до прозореца, за да си събера мислите. Макар да бях виждала много великолепни залези в Атлантис, те никога не спираха да ме въодушевяват, палейки планините с червено-златна светлина. Разликата днес беше в тишината вътре — в миналото от стаята на някоя от сестрите ми щеше да бучи музика, щеше да има смях или караници, бръмченето на моторницата, връщаща се на пристана, или косачката за трева, носеща се по ливадата.

Сега, макар Мама и Клаудия да бяха в къщата, имах усещането, че Атлантис е изоставен — сякаш всичката енергия на Татко и сестрите ми беше изчезнала, оставяйки само призрака на минали спомени след себе си. Беше депресиращо и ужасно тъжно и се чудех как Мама и Клаудия се справяха с празнотата всеки ден. Каква нужда имаше от тях изобщо сега? Клаудия, готвеща само за Мама, поддържаща къща, в която ние, сестрите, се връщахме рядко, и Мама с огромното й празно гнездо. Атлантис някога беше животът им; това, което стоеше пред тях сега, трябваше да им изглежда като зейнала бездна.

— Не ми харесва да съм тук без сестрите ми и Татко… — промълвих и слязох от седалката на прозореца, осъзнавайки колко по-добре трябваше да съм сега. Две и половина седмици тук ми бяха показали, че съм надраснала детския си дом.

— Искам да се върна към живота си — промърморих на себе си. — Или по-скоро да си намеря живот.

Отворих си лаптопа и взех писмото от резервата в Малави. Препрочетох го и без да мисля повече отговорих по имейл, че ще дойда на интервюто в Лондон.

Облекчена, че съм направила нещо, каквото и да е, за да придвижа живота си напред, обърнах вниманието си обратно към Атлантис. Бях планирала нещо за по-късно тази вечер…

* * *

Подразних се, че трябваше да чакам до след полунощ, за да чуя как се затваря вратата на Мама. Почаках още двайсет минути, държейки се будна, като рецитирах някои от съставките на лековете на Анхелина и си напомнях думите на забраненото проклятие. Нямах представа защо мозъкът ми е така решен да не ми позволи да го забравя, но всеки ден ме подканяше да ги повторя.

Най-накрая си сложих старите ботуши от овча кожа „Уг“, навлякох си дебел вълнен пуловер и взех фенерчето, което Мама винаги оставяше на нощната масичка. Излязох от стаята си, минах на пръсти по коридора и включих фенерчето, за да сляза по стълбите до приземния етаж. Отидох до кутията за ключове в кухнята, извадих онзи, който Мама бе използвала, за да отключи асансьора, и намерих панела в коридора. След като успях да го отключа и отворя, осветих с фенерчето вратата на асансьора. Трябваше да поема риска Мама да чуе дрънченето и бръмченето от апартамента си на горния етаж, но поне беше в най-далечния край на коридора.

Натиснах бутона и асансьорът дойде. Пристъпих вътре и осветих с фенерчето си месинговите бутони. Натиснах най-долния и усетих как асансьорът леко се наклони, тръгвайки надолу, и спря само след няколко секунди. Отворих вратата и видях единствено непрогледен мрак. Включих отново фенерчето и пристъпих напред, но щом кракът ми докосна бетона под мен, пространството внезапно бе обляно от светлина.

Огледах се и видях, че Мама бе казала истината за съдържанието му. Стаята приличаше повече на модерен сутерен, отколкото на влажно мазе: с нисък таван, но просторна, може би с размера на кухнята, която трябваше да е над нея. По стените бяха подредени стойки за вино, препълнени с бутилки, и си помислих колко беше странно, че Татко, който пиеше вино само по празници, е имал такава огромна колекция. Разходих се из стаята, забърсвайки праха от някои от по-старите бутилки, и се почувствах едновременно облекчена и разочарована. Каквото и да бях очаквала да намеря, тук го нямаше.

Тогава очите ми се спряха на нощна пеперуда, пърхаща край една от вградените лампи в тавана. Когато погледът ми се отмести надолу от тавана, забелязах цепнатина в една от стените под него, която се скриваше зад една от стойките за вино. Тръгнах към стойката.

— Няма начин да преместиш това, Тиги — промърморих, но все пак свалих двата реда бутилки по средата и осветих с фенерчето стената зад тях, разкривайки панел точно като този, който така успешно криеше асансьора. След това извадих долния ред бутилки и видях малка, кръгла ключалка в стената.

Пулсът ми се ускори, взех ключа от асансьора и се пресегнах през стойката, за да проверя дали пасва в ключалката. Получи се и чух как се отключва с металически звук. Хванах резето и се опитах да го дръпна напред и настрани, както бях направила с панела горе. Веднага поддаде, но за жалост стойката за бутилки беше сложена прекалено близо до стената и не позволяваше повече движение.

— По дяволите! — възкликнах и думите ми отекнаха в избата. Умората вече ме бе застигнала и използвах последните си остатъци от енергия, за да заключа отново панела и да върна бутилките обратно по местата им.

— Не че трябва да се притеснявам да върша каквото искам в къща, която отчасти притежавам — казах успокоително на себе си, докато се връщах задъхана към асансьора. Когато стигнах до него, забелязах, че вратата бе обградена от метална рамка и че имаше още две врати, които не бях забелязала преди, защото бяха скрити в рамката. В стената точно до тях имаше и бутон, който вероятно ги затваряше.

— Леле, това е като банков трезор или нещо подобно — промърморих, изкушена да натисна бутона, но после се усетих, че ако металните врати се затвореха, можеше да остана тук в капан, без никаква връзка с външния свят.

Десет минути по-късно си легнах изморена в леглото и започнах да кроя планове как да продължа разследването си.