Лусинда Райли
Сестра на луната (35) (Историята на Тиги)

33.

През следващите няколко месеца, макар заминаването на Лусия да беше тъжно, къщата стана много по-тихо място без постоянното й безпокойство. Рамон, който винаги се чувстваше неудобно пред Лусия заради Хосе, се отпусна и развихри всичките си бащински инстинкти върху малката Исадора.

Слухът за Анхелина се разнесе и потокът й от посетители се увеличи. Всички искаха да се допитат до детето ангел, което бе добило репутацията на най-великата bruja сред gitanos от цяло поколение. Започнаха да идват клиенти чак от Барселона и една нощ Анхелина дойде да седне с Мария и Рамон.

— Искам да ви помоля за съвет — каза тихо тя, с прибрани в скута си ръце. — Понеже съм толкова малка и още се уча, не изисквам да ми се плаща. Хората често ми оставят козе мляко или яйца, както знаете, но се чудя…

— Дали не трябва да определиш цена за различните лечения и лекарства — довърши вместо нея Рамон. — Как мислиш, Мария? Все пак използваме парите, за да купуваме гориво и да се качваме три пъти седмично до Сакромонте, за да може Анхелина да бере билки. Би трябвало поне да покрием този разход.

— Знаеш ли колко е взимала Микаела, abuela? — попита Анхелина.

— Не точно, не — отвърна Мария. — Тя никога не отказваше да лекува пациент, който не може да си позволи да плати, но ако имаха средства, ги взимаше. Особено от богатите пайос, които идваха да я видят.

— Не мисля, че пайос ще идват при дете като Анхелина и ще плащат — засмя се Рамон.

— Може би не, все още, но така Микаела изкарваше повечето си пари.

— След малко ще предложиш да заведем Анхелина на площада до катедралата! Може да раздава розмарин и да предсказва за няколко песети — вдигна вежди Рамон.

— Знаеш ли — отбеляза Мария по-късно същата вечер, когато извади изпод дъските на пода кутията с парите им и я отвори, — макар да се шегуваш, че можем да пратим Анхелина на площада да хваща богати пайос, скоро може и да се наложи. Имаме пари само за още три месеца.

— Лусия обеща да прати още, нали?

— Да, но не са пристигнали. Ами ако са били откраднати по пътя? От Америка до Испания има много път и пакетът трябва да е минал през много ръце. Колко гладни хора има в пощенския офис в Гранада?

— Лусия не е глупава, querida. Би ги скрила добре. Какво има, Мария? Не си на себе си.

— Не — въздъхна Мария. — Може да не съм bruja, но просто имам лошо предчувствие, че нещо ще се обърка.

— Това изобщо не е нормално за теб. — Рамон се намръщи, след което я прегърна. — Помни, че и двамата вече сме оцелели. Заедно можем да се изправим пред всичко. Обещавам.

— Надявам се, Рамон, наистина се надявам.

* * *

Седмица по-късно една кола, която Мария не разпозна, се качи по пътя до къщата. Паркира пред къщата и една жена пайо с лъскава къса прическа и прекалено големи слънчеви очила слезе от нея.

— Hola, сеньора — усмихна се Мария, докато жената се качваше по стълбите до терасата. — С какво мога да ви помогна?

— Вие ли сте сеньора Албайсин? — попита жената.

— Да, аз съм. А вие сте?

— Аз съм сеньора Коельо.

— А! Сестрата на Алехандро! Моля, влезте. Много се радвам да се запознаем. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, сеньора. Боя се, че дойдох тук, понеже получихме оплаквания от съседите за вас и семейството ви.

— Оплаквания? — Мария се огледа към портокаловите и маслинови горички, обграждащи вилата. — Но ние нямаме съседи.

— Чух, че една от роднините ви използва къщата като работно място.

— Извинете, сеньора, какво имате предвид?

— Тя врачува на хората и прави билкови отвари, които продава. Вярно ли е?

— Ами… да, тоест, единайсетгодишната ми внучка помага на хората, ако са болни или се нуждаят от съвет. Тя е bruja, сеньора.

— Казвате, че този бизнес се ръководи от дете? — Жената свали тъмните си очила и разкри силно гримирани остри зелени очи.

— Да, и сте права, че наскоро повече хора са чули за дарбата й и идват да я търсят.

— Знаете ли, че е незаконно децата да работят, сеньора?

— Това не е работа, тя не получава заплащане…

— Сеньора Албайсин, сигурна съм, че разбирате, че аз и брат ми ви дадохме под наем тази къща на доверие. Брат ми ме увери, че вие и дъщеря ви сте почтени жени. Той не е разбрал, че дружите с… типа хора, които сега идват тук. Нито пък че нашият дом сега се използва за бизнес, и то с детски труд.

— Сеньора, казах ви, че внучка ми не взима пари за услугите си, а хората, които идват тук, са…

— Gitanos. Може би трябва да се радваме, че не сте довели тук целия си клан!

В този момент се появи Анхелина с Исадора на ръце.

— Hola, сеньора — усмихна се Анхелина на жената. — С какво можем да ви помогнем?

— Това ли е детето, което предсказва бъдещето?

— Да, сеньора — отвърна Анхелина. — Искате ли да ви предскажа вашето?

— Не. — Жената видимо потръпна, а Рамон също излезе на терасата, за да види кой е посетителят им.

— А това кой е?

— Казвам се Рамон, сеньора. Добре дошла сте в нашия дом. — Той се усмихна и й подаде ръка.

— За ваша информация, това е моят дом. И той ли живее тук?

— Да, сеньора — потвърди Мария.

— Алехандро не спомена нито него, нито детето. Доколкото знам, само вие и дъщеря ви сте записани в договора. Колко още от вас се крият вътре?

— Моля ви, само това сме. Дъщеря ми се върна в Америка и… — Мария последва жената, която влезе вътре и започна да отваря всяка врата колебливо, все едно се страхуваше, че може да я нападнат група диваци. Щом се успокои, че няма другиго, жената огледа кухнята и дневната.

— Както виждате, сеньора, направила съм къщата ви красива — каза Мария.

Жената махна с пръст една мравка от кухненската маса.

— Встрани от факта, че току-що открих, че сте настанили в къщата си още семейни членове без позволение и че малолетно дете работи тук, дойдох да ви кажа, че вдигаме наема от другия месец. Брат ми винаги е бил мекушав и дори той разбира, че тази сума е прекалено малка за такъв имот.

— Колко ще бъде новият наем, сеньора?

Жената назова сумата и Рамон и Мария се спогледаха с ужас.

— Но, сеньора, това е четири пъти повече, отколкото плащаме сега! Не можем да си го позволим и…

— Може да увеличите цените й — каза жената и погледна Анхелина.

— Но ние имахме споразумение…

— Да, за двама души. Сега има четирима, а и съм убедена, че полицията ще ни подкрепи, ако им кажем, че в къщата на скъпите ни баба и дядо са се настанили неканени gitanos. Така че ако не можете да платите колкото искаме, ще напуснете къщата до края на месеца, който, нека ви напомня, свършва след три дни. — Жената се обърна и закрачи към терасата, отново със слънчеви очила на лицето. — О, и не си помисляйте да вземете нещо от къщата. Знаем точно какво има в нея. Довиждане, сеньора.

Когато жената се запъти към колата си, Анхелина слезе по стълбите на терасата и я посочи с пръст.

— Проклинам ви, сеньора! — промърмори тя под нос. — Нека да гниете в дълбините на ада!

— Тихо! — каза Мария, когато жената ги погледна, запали двигателя и потегли със скърцащи гуми. — Това изобщо няма да помогне.

— Трябва ли да напуснем тази къща? — попита я Анхелина.

— Да, трябва. — Мария взе бебето Исадора от малките ръце на Анхелина и погледна безпомощно Рамон. — Къде можем да отидем?

— Засега смятам, че трябва да се върнем в Сакромонте.

— Е, поне аз ще съм щастлива — плесна с ръце Анхелина. — Ще бъда близо до гората, макар че ще ми липсва ваната.

— Поне притежаваме пещерата и никой не може да си я поиска — каза Мария. — Знаех си, че нещо идва, че това е прекалено добро, за да продължи.

— Да, така ми каза. — Рамон протегна ръка към нея. — Помни, че бяхме щастливи преди, querida. Надявам се отново да бъдем щастливи.

— Ами ако Лусия вече е пратила парите тук и пристигнат, след като си отидем? — попита в паника Мария.

— Трябва да пратим телеграма на Пепе и да му кажем какво се е случило, а докато сме в пощата, да ги помолим и да задържат всякакви пратки, които пристигнат за нас. Виждаш ли, Мария? — Рамон хвана ръката й и я стисна нежно. — Винаги има решение на всеки проблем.

— Защо си толкова оптимистичен?

— Защото няма какво друго да бъда.

* * *

Три дни по-късно, след като взе на заем муле, което да впрегне в каруцата си, Рамон потегли с всичките им притежания. Мария го последва с колата, която се надяваше да продаде — нямаше да им трябва в Сакромонте. Макар Мария да знаеше, че когато си gitano, всички домове са временни, тя не можеше да не скърби за загубата на любимата си вила и времето си като пайо.

Рамон направи всичко по силите си да освежи пещерата им. Той вароса всички стени и загради нещо като малка градинка встрани, където да седят през дългите горещи дни. Дори предложи на Мария да превърнат стария склад в дъното на обора в баня.

— Не мога да осигуря течаща вода, но поне можем да използваме тези неща — каза той и показа на Анхелина и Мария очуканата вана и клозет, които бе донесъл в каруцата си от сметището в града.

— Gracias, Рамон — каза Анхелина и го прегърна. — Също толкова добри са.

В много отношения, помисли си Мария, докато седяха заедно отвън и гледаха как слънцето залязва над Алхамбра, преместването се бе оказало по-безболезнено, отколкото се страхуваше. Старият им дом ги бе посрещнал отново и беше успокояващо да бъде сред приятели.

Телеграмата до Пепе беше изпратена и всеки ден Рамон слизаше до градската поща, за да провери дали е пристигнала пратката от Америка. Не беше.

— Поне имаме парите от колата, querida, а може би скоро ще си намеря работа — напомни й Рамон.

Мария го погледна и видя слабото му тяло, все още възстановяващо се от годините в затвора.

— Нека само се надяваме пратката да дойде в следващите няколко седмици — въздъхна тя.

* * *

Четири месеца по-късно все още нямаше нито пратка, нито вест от Пепе. Мария пак се захвана с плетенето на кошници, но малцина в града имаха пари да ги купуват.

— Може ли да дойда с теб, abuela? — попита Анхелина, докато Мария нанизваше кошниците на дълга пръчка, за да ги занесе на централния площад. — Рамон може да гледа Исадора няколко часа, а ти като че ли имаш нужда от помощ.

— Благодаря ти — усмихна се Мария. — Да, може би хубавото ти личице ще ми донесе малко клиенти.

Тръгнаха по дългия път. Мария се радваше, че бе дошло лято. Пролетта беше особено влажна и калта падаше на струйки по планината и носеше воня, която тя помнеше ясно от миналото си. Днес грееше ярко юлско слънце и с Анхелина, която бърбореше до нея, Мария се почувства малко по-ведра.

— Не бива да се притесняваш, бабо, парите ще дойдат, обещавам — усмихна й се Анхелина, когато стигнаха „Пласа де лас Пасиехас“, площадът пред голямата катедрала на Гранада. — Е, добре. — Анхелина се огледа около себе си и посочи едно място точно до стъпалата на катедралата. — Службата ще свърши скоро — каза тя, след като прочете какво пише на таблото на входната врата. — Много хора ще излязат и може да поискат да купят кошниците ти. Сеньорита — каза тя, приближавайки се до една жена пайо, която пресичаше площада, — баба ми е оплела тези красиви кошници със собствените си ръце, искате ли да купите една? Много са здрави, да знаете — добави Анхелина.

Жената поклати глава, но Анхелина я последва.

— Тогава какво ще кажете да ви предскажа бъдещето?

Жената отново поклати глава и закрачи по-бързо.

— Но не искате ли да знаете дали дъщеря ви ще се омъжи за богатия мъж, когото ухажва? — не се предаде Анхелина. — И дали съпругът ви ще получи повишението в службата, към което се стреми?

При тези думи жената се спря и се обърна към Анхелина със смаяно изражение.

— Откъде знаеш това?

— Сеньора, за една песета мога да разбера много повече. А сега, дайте да видя ръката ви…

Мария остана на заден план и загледа как Анхелина проследи линиите на ръката на жената с малките си пръстчета и се повдигна на пръсти, за да прошепне тайните в ухото й. След около десет минути жената кимна, бръкна в чантата си и извади портмонето си. Мария видя как тя извади от него банкнота от пет песети.

— Имате ли да ми върнете? — попита тя Анхелина.

— За жалост нямаме, сеньора, но може би бихте могли да вземете една от кошниците на баба ми вместо това?

Жената изглеждаше зашеметена и кимна автоматично, а Анхелина дотича до Мария да вземе една кошница.

— Gracias, сеньора, и пожелавам на вас и на семейството ви дълъг и щастлив живот.

— Виждаш ли? — каза Анхелина, когато жената си отиде. Тя размаха банкнотата, докато се връщаше при Мария. — Казах ти да не се притесняваш за парите.

Когато тръгна обратно по криволичещите алеи към Сакромонте, Мария нямаше повече кошници за носене. Вместо това имаше издут джоб в полите си, пълен с монети и банкноти.

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза Мария на Рамон онази вечер, докато ядяха кървавицата, която беше купила. — Успяваше да примами клиент след клиент да им гледа на ръка. А дори нямаше розмарин, който да раздава — усмихна се тя.

— Може би това, че е дете и толкова прилича на пайо, е помогнало — предположи Рамон.

— Да, така е, но освен това казваше на всеки от тях нещо дребно за тях самите, което разпознаваха, за да ги привлече. — Мария поклати глава. — Дарбата й е плашеща, Рамон. Беше ме страх да я гледам. Каза, че иска да отиде отново другата седмица, но просто не знам дали е правилно да използва дарбата си за пари. Това се случи с Лусия.

— И също като Лусия, Анхелина има собствена воля. Повярвай ми, тази млада дама никога няма да направи нещо, което не желае. Освен това…

— Какво?

— Анхелина направи всичко това днес, за да успокои теб. Искаше да ти покаже, че не бива да се притесняваш, понеже те обича. Какво грешно има в това?

— Защото винаги се чувствам зависима от другите — въздъхна Мария.

— Не, Мария, ние всички зависим от теб. — Той потупа нежно ръката й. — А сега е време да си лягаме.