Лусинда Райли
Сестра на луната (33) (Историята на Тиги)

31.

Мария и Лусия пристигнаха в Гранада в един прекрасен, слънчев майски ден след седмица, изкарана в океана. Взеха стаи в хотел „Алхамбра Палас“ под моминското име на Мария, докато Лусия криеше самоличността си под чифт големи слънчеви очила и новата си сламена шапка. Докато вървяха през лобито, украсено с цветни мавърски плочки и пълно с плюшени дивани и палми в саксии, Мария се почувства, сякаш е пристъпила в друга епоха, недокосната от война и разруха, облечена в богатство и отдалечена от реалността.

Слизането от кораба в Барселона беше голям шок за нея, когато усети осезаемата бедност във въздуха. С Лусия взеха влака за Гранада и пътуваха с постоянни прекъсвания и забавяния, понеже се наложи няколко пъти да сменят вагони заради повреди в релсите.

Мария се успокои, като видя, че красивите сгради на Гранада изглеждаха недокоснати — от новинарските програми, които беше гледала в Ню Йорк, показващи Европа, погълната от огън и плам, очакваше да види димяща купчина пепел. Но всъщност беше обратното — вдигаха се нови сгради, мъже носеха тухли под жаркото слънце, а ребрата им изпъкваха под опърпаните им ризи. Когато спомена това на шофьора на таксито им, той вдигна вежда снизходително.

— Това са затворници, сеньора, които изплащат дълга си към Франко и страната — каза й той.

Затворена в хотелската стая — поне този път Лусия не бе настояла за апартамент, — тя внимаваше да не привлича много внимание към себе си и да не харчи много от парите, които трябваше да измоли от Хосе, преди да тръгнат. Първата сума, която Хосе им предложи, бе толкова нищожна, че Лусия заплаши никога повече да не му позволи да контролира финансите. Хосе се предаде и я учетвори, но все пак на Лусия й се наложи да открадне още толкова в деня, в който се качиха на кораба. Също така продаде две от скъпоценните си кожени палта, както и няколко диамантени бижута, подарени й от богат аржентински почитател.

— Повръща ми се от това, че се наложи да крада онова, което е мое, за да могат съпругата, дъщерята и внучето на татко да оцелеят — изсъска Лусия, когато се настаниха в каютата си на борда.

Мария се зачуди дали разривът между бащата и дъщерята някога ще се излекува, но докато плаваха на изток към любимата й родина, това не я интересуваше особено. Свободата и облекчението, които усети, докато корабът се приближаваше към Испания, бяха невъобразими.

— Каквото и да реши Лусия, аз никога няма да се върна при него, никога! — каза тя на делфините, които плуваха край кораба, докато прекосяваха Атлантика.

Макар да знаеше какво ще я посрещне там, Мария все пак изпита удоволствие от самото пътуване. Почти всички пътници бяха завръщащи се испанци, така че на борда царуваше празнична атмосфера.

А с новите си дрехи, с прическа като на другите жени, Мария се радваше да бъде като всички останали. Дори говореше с другите гости по време на вечерите около красиво подредените големи кръгли маси. Но докато Мария се освобождаваше от обичайната си черупка, Лусия влизаше все по-дълбоко в своята. Прекарваше повечето си време в каютата си, спейки или пушейки, отказваше да вечеря с другите гости поради морска болест или от страх да не я разпознаят. Постепенно обичайната й ведрост бе заменена от униние и отчаяние.

Пристигането им на испанска земя не й подейства добре, както се надяваше Мария. Лусия лежеше в леглото, пушейки унило поредната си цигара, докато Мария разопаковаше багажа им в хотелската стая с две легла.

— Гладна съм — обяви Мария. — Ще слезеш ли долу да хапнеш първата си испанска сардина след всички тези години?

— Не съм гладна, мамо — каза Лусия, но Мария все пак поръча да ги занесат горе в стаята им.

Ставаше почти невъзможно да накара Лусия да яде каквото и да било и Мария постоянно се притесняваше за здравето и на дъщеря си, и на бебето й. На следващата сутрин Мария слезе в лобито и потърси портиера.

— Сеньор, аз и дъщеря ми току-що пристигнахме от Ню Йорк и искаме да си наемем вила извън града. Можете ли да ме насочите към компания, която се занимава с тези неща?

— Не съм убеден, че знам за такава, сеньора. През последните десет години хората отчаяно се опитваха да напуснат Гранада, а не да си търсят къщи под наем тук.

— Но не трябва ли да има множество имоти, които стоят празни? — отказа да се предаде Мария, въодушевена почти до еуфория от факта, че за пръв път от години можеше да говори на собствения си език с непознат.

— Да, сигурен съм, че има много, макар че не мога да кажа в какво състояние са. — Портиерът я огледа по-внимателно, сякаш обмисляше нещо. — Колко хора сте?

— Само аз и дъщеря ми. И двете сме вдовици, току-що пристигнали от Ню Йорк — излъга Мария. — И имаме долари, с които да платим.

— Моите съболезнования, сеньора. Мнозина се намират в същата ситуация в момента. Нека видя какво мога да направя.

— Gracias, сеньор — каза тя.

На следващия ден Алехандро, както той настоя да го нарича Мария, имаше новини за нея.

— Имам възможно предложение, което да огледате. Лично ще ви заведа дотам — добави той.

— Ще дойдеш ли да видиш вилата с мен? — попита тя Лусия, която почти не беше мръднала от леглото, откакто дойдоха в Гранада.

— Не, мамо, сигурна съм, че ще ни избереш нещо хубаво.

Така че Мария тръгна с Алехандро и преминаха с колата му през Гранада. По улиците почти нямаше други автомобили, понеже останалите хора крачеха пеша или караха изпосталели мулета да дърпат каруците. Когато се отдалечиха от луксозния хотел, сградите се превърнаха в колиби, а на местата, където Мария помнеше ресторанти и фламенко барове, прозорците бяха заковани с дъски и по входовете на изоставените сгради седяха просяци, които следяха с очи колата на Алехандро. На три или четири километра извън града пътят започна да пресича широки зелени поля, осеяни с маслинови дръвчета.

— Това може да не ви свърши работа, сеньора, защото е толкова изолирано и ще ви трябва транспорт, за да стигате до града — отбеляза той, когато зави по прашен път през портокалова горичка.

Няколко секунди по-късно пристигнаха пред едноетажна тухлена къща с дъски по прозорците срещу натрапници.

— Това е домът на баба ми и дядо ми, които загинаха в Гражданската война. Сестра ми и аз се опитахме да го продадем, но разбира се, няма купувачи — обясни Алехандро, докато я водеше нагоре по плитките дървени стъпала към обраслата с неподрязани лози тераса, която прикриваше фасадата на вилата от ослепителната светлина на залязващото слънце.

Вътре в къщата миришеше на плесен и Мария видя, че по стените има мухъл. Тъй като прозорците бяха заковани, портиерът използва свещ, за да й покаже дневната, пълна с тежки дървени мебели, кухнята, която беше малка, но щеше да свърши работа, и трите спални в разхлаждащата сянка на полите на планината Сиера Невада.

— Едва ли е подходящо за хора, живели на изискано място като Ню Йорк, но…

— Сеньор, смятам, че е идеално, макар че ще му трябва доста чистене и ще се наложи да се науча да шофирам! — засмя се тя. — И двете са възможни. — Тя кимна, докато излизаше на терасата, след което забеляза с крайчеца на окото си познат силует високо над себе си. Проточи врат наляво и видя Алхамбра в далечината. С това решението й беше взето. — Ще я вземем. Колко?

* * *

— Вилата е перфектна, Лусия! И понеже е в такова лошо състояние, а Алехандро очевидно е отчаян, я взех за жълти стотинки! Утре трябва да дойдеш да я видиш.

— Може би — въздъхна Лусия.

Лежеше свита в леглото си с лице към стената.

— Можеш дори да видиш в далечината Алхамбра, ако се обърнеш наляво, Лусия — каза Мария, въодушевена от факта, че бе успяла да им намери дом толкова бързо и да договори сделка съвсем сама. — Алехандро се отнесе към мен с такова уважение, че се съмнявам дори да е заподозрял, че съм gitana — каза Мария и погледна гордо отражението си в огледалото. — Как се обръщат нещата! Един пайо да иска нашите пари!

— Радвам се за теб, мамо.

— Е, надявам се, да се зарадваш и за себе си, като я видиш. А и не може да е толкова трудно да се научиш да шофираш, нали? Почти никой друг не кара напоследък заради недостига на гориво. Алехандро каза, че може да ми намери евтина кола чрез приятел, който има автосервиз.

— Явно имаш нов обожател — Лусия хвърли поглед на майка си: тъмните й очи блестяха, а лятната й рокля подчертаваше пищното й тяло с извивки на всички правилни места. У нея имаше нова самоувереност, вероятно породена от това, че най-после бе напуснала Хосе. На Лусия само й се щеше да се чувства по същия начин след раздялата си с Менике — но пък той беше напуснал нея, а не обратното…

— Алехандро е женен мъж с пет деца, Лусия. Той просто се радва на допълнителния доход за себе си и сестра си. Каза, че можем да взимаме колкото искаме портокали, преди да бъдат обрани. Можеш ли да си представиш? Наша собствена портокалова горичка! А сега… — Мария свърши с броенето на купчината долари, натрупа ги едни върху други и ги прибра в чантата си. — Трябва да занеса депозита долу на Алехандро, преди да е размислил. Той каза, че касиерът, който му е приятел, ще му даде добра обменна тарифа. Доларите тук явно са като златен прах! — Мария се усмихна широко на дъщеря си и излезе от стаята.

Лусия се зарадва, че тя си тръгна. Макар това да я караше да се чувства злобна и себична, радостта на Мария само увеличаваше нейната тъга.

— Какво ми се случва? — прошепна тя и се втренчи в голяма паяжина в ъгъла на тавана. — Къде съм отишла? Изчезнала съм, като паяка, който някога е направил тази паяжина… останала е само черупка.

Лусия затвори очи и от тях се заизливаха сълзи на самосъжаление.

Къде си, Менике? Мислиш ли за мен, както аз за теб? Липсвам ли ти?

Забрави гордостта си и му кажи какво е станало… кажи му, че преди не разбираше, че той е по-важен от всичко… че си нищо без него…

Лусия се надигна, както беше правила хиляда пъти, откакто той си тръгна. Ръката й се пресегна към телефона край леглото й и увисна във въздуха над слушалката.

Знаеш къде е, телефонният номер на бара, където свири… Обади му се и му кажи, че се нуждаеш от него, че бебето му се нуждае от него, че го обичаш…

— Да, да, да!

Ръката на Лусия стисна слушалката. Трябваше само да даде номера на телефонистката и след няколко минути щеше да чуе гласа му и този кошмар щеше да свърши.

Той те изостави! — Дяволският глас пробуди омразата й към него като пясък в бурно море. — Не те обичаше достатъчно… не те и харесваше кой знае колко… винаги те критикуваше за това колко си глупава…

Лусия пусна слушалката обратно на мястото й.

— Никога! — изсъска тя. — Никога няма да се влача обратно при него, да го моля да бъде с мен. Той вече не ни иска, иначе нямаше да си отиде.

Тя отново се отпусна на възглавниците си, изтощена от мисловната въртележка, от която сякаш никога не можеше да излезе.

— Той дори открадна вас двете от мен — каза тя на стъпалата си, които сякаш не бяха част от тялото й, а отделно същество, което някога я бе понесло на еуфорично пътешествие в небесата, но сега висяха на края на малките й крака като две мъртви сардини. — Дори не искам да танцувам! Той взе всичко от мен, всичко. И вместо него ми даде теб — каза тя на издутината.

Лусия бръкна в чекмеджето до леглото си, извади таблетка от полупразната опаковка и я изгълта с чаша вода. Лекарят пайо, при когото отиде, преди да напусне Ню Йорк, й ги беше предписал за когато не можеше да спи.

Десет минути по-късно изпадна в блажено безсъзнание.

* * *

— Лусия, трябва да станеш! — замоли дъщеря си Мария. — Лежиш в тази стая почти от две седмици! Кльощава си като старо муле и изглеждаш все едно вече си отишла при нашите предци на небето! Това ли искаш? Да умреш?

Мария чу как се надига собственият й глас. Вече не знаеше какво да прави с Лусия — не можеше да каже или направи нищо, за да я накара да се надигне от леглото. Докато прекарваше дните си в почистване на занемарения си от години нов дом, Лусия лежеше неподвижна и все по-необщителна с всеки изминал ден. Така че беше време да изиграе последния си коз.

— Сега отивам във вилата и докато се върна, искам да си станала от леглото. Не си се мила, откакто пристигна, и стаята вони на пот. Ако не си станала и не си се облякла, тогава няма да имам избор. Ще се обадя на Менике и ще му кажа къде сме и какво е станало.

— Не! Мамо! — Очите на Лусия се отвориха и Мария видя страха и ужаса в тях. — Не би посмяла!

— О, да, бих и още как! Няма да те оставя да лежиш тук повече. Трябва да защитя скъпоценното си внуче. — Мария вдигна чантата си и тръгна към вратата. — Помни колко много съм изгубила вече, Лусия. Няма да позволя още една безсмислена смърт да се случи под носа ми. Ще се върна по обяд. Ясно?

Нямаше отговор, така че тя затръшна вратата зад себе си, радвайки се на сравнително чистия въздух в коридора. Не преувеличаваше, като каза на дъщеря си, че вони. Вървейки към асансьора Мария видя, че ръцете й треперят и само се надяваше заплахата й да има ефект.

За щастие, когато се върна точно след обяд, тя откри Лусия седнала с кръстосани крака на леглото си, увита в хавлия.

— Станах и се изкъпах, както пожела. Накарах камериерката да ми смени чаршафите, виждаш ли?

— Това е добро начало, да. Сега да ти намерим някакви дрехи.

Докато Мария ровеше из гардероба на Лусия, тя осъзна, че част от нея всъщност съжалява, че не се наложи да изпълни заканата си. Може би най-доброто, което можеше да се случи, беше Менике да научи истината.

— Навън е горещо, така че облечи това. — Мария сложи една памучна рокля в ръцете на Лусия. — Искам този следобед да дойдеш с мен във вилата и да видиш къде ще се появи на бял свят бебето ти. Искам да погледнеш нагоре към Алхамбра и да си спомниш коя си, Лусия.

— Имам ли избор?

— Да. Можеш да поемеш отговорност за себе си, но ако настояваш да се държиш като дете, ще се наложи да се отнасям с теб като с такова.

Този следобед Мария сложи Лусия до себе си на предната седалка на старата Lancia, която й бе намерил Алехандро чрез приятел. Макар някога да е била елегантен и мощен автомобил, години нехайство бяха покрили с обилна ръжда някога тъмносинята кола, а двигателят като че ли не беше в много по-добро състояние, съдейки по това как майката и дъщерята залитаха и губеха скорост по пътя към къщата.

— Да можеше само татко да те види сега! — Лусия се засмя леко, когато Мария натисна спирачката вместо съединителя и се завъртяха към канавката.

— Не знам защо се смееш — престори се на подразнена Мария, докато връщаше колата обратно на пътя. — Баща ти едва успяваше да подкара едно муле в правилната посока.

Докато се друсаха по прашния път, Мария се молеше само Лусия да одобри мястото, което бе работила толкова здраво да превърне в дом за тях двете.

— Ето я! Вилата „Елза“, кръстена на прабабата на Алехандро. Не е ли хубава?

— Не колкото къщата ми в Мендоса, но е хубава, да — добави бързо Лусия, осъзнавайки, че майка й повече няма да търпи негативно отношение.

Мария разведе Лусия из къщата, горда от това, че вече всичко ухаеше на чисто и стаите бяха озарени от меката лятна светлина, след като дъските по прозорците бяха свалени.

— Това ще бъде детската стая, Лусия — каза тя, когато застанаха на вратата на малката стая между нейната и тази на Лусия. — Само като си помисля, че като малка спеше на сламеник до мен и баща си! Колко далече сме стигнали и то само благодарение на невероятния ти талант. Не са ли големи тези стаи?

Лусия отвори уста да каже, че вилата не беше чак „Уолдорф Астория“, но веднага я затвори, изплашена от заканата за телефонното обаждане.

— И погледни — продължи Мария, отвори една врата и гордо показа тоалетната и малката вана. — Всичко е свързано с кладенеца, който се пълни от потока, който тече по планината. Алехандро ми каза, че не е пресъхвал от четирийсет години. Искаш ли портокалов сок? — попита тя Лусия, когато стигнаха до кухнята. — Изцедих малко тази сутрин.

— Благодаря — каза Лусия. Мария наля по чаша на двете и излязоха да седнат на сенчестата тераса пред къщата.

— Виждаш ли? — Мария посочи наляво, далече над тях. — Ето я Алхамбра в далечината. Нощта на конкурса беше началото на всичко за теб, querida.

— Да, така беше. За добро или лошо — съгласи се Лусия.

— Радвам се, че купихме всичко за бебето и за нас в Ню Йорк. Невъзможно е да намеря каквото и да било в Гранада, освен на черния пазар. А цените… — Мария поклати глава и отпи от портокаловия си сок. — Можеш ли да повярваш, че бебето ще е тук само след три месеца?

— Не. Имам чувството, че всичко в живота ми се промени през последните няколко месеца, мамо.

— Това е най-голямата от всички промени, Лусия. Децата са най-голямото постижение в живота ми. Толкова се гордея… с всички ви.

Беше ред на Мария да сдържи сълзите си.

— Вече опита ли се да… провериш какво е станало с Карлос и Едуардо? — попита плахо Лусия.

— Попитах Алехандро къде да започна. Той ми каза, че… — Мария се поколеба, понеже след като току-що бе измъкнала със заплахи Лусия от депресията, не искаше да я бутне обратно вътре.

— Спокойно, мамо. Мога да го понеса.

— Алехандро каза… каза, че е трудно да проследиш когото и да било от изчезналите. Има… — Мария преглътна. — Има няколко масови гроба около града, където Гражданската гвардия е хвърляла телата на мъже, жени и деца в разгара на Гражданската война. Каза, че няма много документи. Мислех си…

— Да?

— Мислех да се кача на Сакромонте и да видя дали някой знае нещо. Всъщност мисля за това всеки ден, откакто дойдох тук, но се страхувам от това, което може да намеря. Или да не намеря. — Мария сложи ръка на челото си. — Поне през всичките тези години можех да вярвам, че един ден ще намеря любимите си синове и внучета живи и здрави, но ето ни тук, от две седмици в Гранада, а аз не смея да отида.

— Ще дойда с теб, мамо — каза Лусия и хвана ръката на Мария. — Ще посрещнем това заедно, както си обещахме, нали?

— Благодаря ти, дъще.

Лусия се зачуди дали я беше разведрило това прекрасно, тихо място, което майка й бе работила толкова усилено да превърне в нов дом за тях. А и освен това, след разрухата и опустошението, които двете войни бяха донесли на Испания, тя беше жива и в нея растеше нов живот. Докато братята й и семействата им…

— Мамо?

— Да, Лусия?

— Съжалявам, че ти създавам толкова трудности, откакто пристигнахме.

— Винаги си била трудно дете, querida, но разбирам защо. Ти скърбеше.

— Права си, скърбях. За всичко, което бях. Но както казахме, това е началото на нов живот и трябва да се опитам да се възползвам от него. Докато толкова други не могат…

* * *

Мария и Лусия се преместиха във вила „Елза“ няколко дни по-късно. Мария извади шевната машина „Сингер“, която бе донесла със себе си, и седна на грубата дървена маса на терасата да шие завеси и покривки за маси от хубавия памук на цветя, който беше донесла от Ню Йорк. Лусия се забавляваше, като караше старата кола нагоре-надолу по прашната пътека към шосето и обратно и след няколко часа вече беше по-добра шофьорка, отколкото майка й някога можеше да бъде. Мария й уши и няколко прости майчински рокли от плата. В широкополата си шапка, с изпъкнал под широките рокли корем, в град, пълен с хора, които приличаха на нея, Лусия започна да излиза да купува провизии. И с помощта на домашно приготвената храна на майка си Лусия изведнъж си възвърна апетита и започна да спи без помощта на хапчета.

— Мамо?

— Да, Лусия? — отвърна тя, докато закусваха с прясно изпечен хляб и пробваха портокаловия мармалад, с който експериментираше Мария.

— Мисля, че трябва да се качим в Сакромонте, преди да стана прекалено дебела, за да се движа по-надалече от терасата. Готова ли си?

— Никога няма да бъда готова, но си права — кимна Мария. — Трябва да отидем.

— И няма по-добър ден от днес. — Лусия протегна ръка към майка си. — Ще проверя бензина.

Половин час по-късно, с опрян във волана корем, Лусия ги закара в Гранада и нагоре по криволичещите алеи към Сакромонте. Двете жени оставиха колата край градските порти, хванаха се за ръцете и преминаха през нея в един свят, който някога беше всичко, което познаваха.

— Не изглежда различно — каза облекчена Лусия, когато тръгнаха по главната пътека. — Освен, погледни — старата пещера на Чорохумо е затворена с дъски. Семейството му трябва да си е заминало.

— Или е било избито… — каза мрачно Мария и стисна ръката на дъщеря си за утеха. — Погледни нагоре, Лусия, не виждам от никой комин да излиза дим. Това място е изоставено.

— Средата на лятото е, мамо, липсата на пушек не означава нищо.

— Означава всичко, Лусия. В дните, когато беше твърде горещо, за да дишаме, огънят ми продължаваше да гори, за да готвя за семейството си. Чуваш ли я? — прошепна Мария и се спря на място.

— Какво да чувам?

— Тишината, Лусия. Сакромонте никога не е било тихо. Ден и нощ се чуваха смях, спорове, викове… — Мария се усмихна тъжно. — Нищо чудно, че всички тук знаеха какво става с всички останали: всичките ни тайни отекваха в пещерите. Тук нямаше лично пространство. — Мария си пое дълбоко дъх. — Трябва да тръгнем към пещерите на Едуардо и Карлос.

Двете жени заслизаха по виещата се планинска пътека, докато не достигнаха пещерите точно над река Даро, където родителите на Мария някога държаха успешната ковачница. Мария погледна вътре и видя, че хубавият дом, който някога беше създала майка й, Бог да я прости, вече го нямаше. Беше останала само черупката — стъклените прозорци, хубавите завеси и мебелите отдавна бяха изчезнали.

— Радвам се, че не доживяха да видят в какво се превърна любимата им Испания — каза Мария, застанала в стаята, която някога беше дневна, но сега бе само мръсно и вонящо празно пространство, с под, покрит с боклуци, празни пакети от цигари и изхвърлени бирени бутилки.

— Е, добре — преглътна Мария. — Да отидем в пещерите на братята ти.

Двете жени се качиха малко по-нагоре по хълма и откриха някога красивите домове на Едуардо и Карлос в същото състояние като пещерата на родителите й.

— Нищо не е останало… — Мария изтри грубо сълзите си. — Все едно никога не са били тук — прошепна тя с дрезгав от скръб глас. — Сякаш миналото никога не се е случило. Ами Сузана, Елена и красивите ми внучета?

— Може да са ги прибрали в лагер, мамо. Знаеш, че така стана с много gitanos през войната. Менике ми каза, че го пишело във вестника на пайос.

— Няма да намерим нищо повече тук. Хайде, Лусия, да се връщаме. Аз…

— Мамо, знам, че ти е трудно да го понесеш, но, докато сме тук, трябва да потърсим някой, който би могъл да ни каже какво е станало с Едуардо и Карлос, нали? Ще има някой, който знае, кълна се. Така че нека се качим по хълма до семейната ни пещера и да видим дали е останал някой там горе.

— Права си. Ако не го направя сега, никога повече няма да намеря смелост да се върна.

— Божичко, наистина ли сме вървели целия този път всеки ден, за да носим вода? — изпъхтя Лусия, докато с майка й се качваха по хълма.

— Ти си бременна, Лусия, затова сега ти е по-трудно.

— И ти си била бременна, докато си живяла тук, мамо, много пъти! — отвърна Лусия. — Не знам как си го правила.

— Всички правим каквото се налага, когато няма друг начин — каза Мария. — А после, когато свикнем с нещо по-добро, осъзнаваме колко труден е бил животът ни. Лусия! — Мария стисна ръката на дъщеря си, когато завиха и видяха старата си пещера. — Виж! — Мария посочи над пещерата. — От комина се вдига пушек. Dios mío! Някой живее тук! Аз…

— Спокойно, мамо! — каза Лусия, когато майка й се спря на място и притисна ръка до устата си. Тя внимателно сложи Мария да седне на стената, която служеше за защитна бариера над маслиновите горички, разстилащи се под пещерата. — Седни тук за малко, пийни вода. Днес е много горещо. — Лусия й подаде манерката от кошницата, която носеше, и майка й пи дълго и обилно. — Кой може да бъде… Какво ще намерим зад тази затворена врата?

— Може да са просто бездомници, които са се настанили в празната пещера и не са ни никакви — сви рамене Мария. — Не бива да таим прекалено големи надежди.

— Знам, знам, но… Мамо, искаш ли да останеш тук, а аз да ида да питам?

— Не, който и да е в пещерата ни, трябва да видя с очите си. — Мария си повя силно с ветрилото в ръката си. — Добре, да тръгваме.

Секунди по-късно вече стояха пред старата си входна врата с вече олющена и избеляла синя боя.

— Аз ли да почукам или ти, мамо?

— Аз ще почукам.

Мария се постара да се успокои, знаейки, че зад здравата дървена врата лежат отговорите на въпросите, които си бе задавала хиляда пъти, откакто напусна Сакромонте. Вдигна разтрепераната си ръка, за да почука по дървото.

— Ще трябва да почукаш по-силно, мамо — насърчи я Лусия. — Дори куче с наострени уши не би те чуло.

Мария почука по-силно и затаи дъх, за да се заслуша дали от другата страна се приближават стъпки към вратата. Нямаше никакъв звук.

— Може би са излезли — предположи Лусия.

— Не, никой gitano не би оставил огън да гори в празна пещера — заяви твърдо Мария. — Има някого вътре, знам, че има.

Тя почука отново и пак не получи отговор, затова отиде до малките стъклени прозорчета, за да се опита да погледне през тях, но те бяха покрити със същите дебели дантелени завески, които тя сама бе ушила и закрепила над прозорците, за да се пази от любопитни очи като своите.

— Hola! — каза тя и почука по стъклото. — Аз съм Мария Амая Албайсин. Някога живеех тук. Върнах се да намеря семейството си. Моля, пуснете ме вътре! Hola!

— И Лусия, дъщеря й, е тук. Не ви мислим злото — добави умолително Лусия. — Моля, отворете.

Нещо в думите на Лусия очевидно проработи. Чуха се тежки стъпки, доближаващи се до вратата отвътре, резето се вдигна и вратата се отвори на не повече от няколко сантиметра.

Едно зелено око ги изгледа иззад вратата. Лусия посрещна погледа му.

— Аз съм Лусия — каза тя, сочейки себе си, после хвана Мария и я дръпна пред окото. — Ето я и майка ми. Кой сте вие?

Най-накрая вратата се отвори. И пред тях се показа познато лице — лице, вече набръчкано от годините, с коса, бяла като снега по върховете на Сиера Невада, и тяло толкова огромно, че запълваше входа.

— Dios mío! — прошепна смаяно жената, взирайки се в тях. — Мария… и малката Лусия, на която помогнах да се роди в нощта на сватбата на внучката на Чорохумо! Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!

— Микаела?! Това си ти! — възкликна Мария, а селската bruja разтвори ръце и притисна и двете жени до огромните си гърди.

— Влезте, влезте… — покани ги Микаела, а очите й зашаваха нервно по прашния път, когато се отмести встрани, за да ги остави да влязат. След като затвори вратата зад себе си, Мария видя чамовите люлеещи се столове, които й бе направил Карлос. При вида им очите й се насълзиха, а в гърдите й се надигна надежда.

— Божичко, от всички хора на света… не мислех, че някога отново ще видя вас двете — засмя се Микаела и смехът й отекна сред стените на пещерата. — Какво правите тук?

— Дойдохме отчасти заради Лусия — каза Мария и посочи корема й, — и отчасти, за да разберем какво е станало със синовете ми и семействата им.

— Така значи… — Микаела сложи ръка на издутия корем на Лусия. — Имаш вътре момиче, истинско съкровище, много борбено. Много ще прилича на теб, Мария — добави тя. — Кой е щастливият татко?

Когато никоя от жените не отговори, Микаела кимна.

— Аха, разбирам. Е, нека се радваме, че поне една от новото поколение gitanas скоро ще се роди в този наш ужасен свят. Толкова много са изгубени за нас…

— Знаеш ли съдбата на синовете ми, Микаела? — Мария поклати глава и посегна инстинктивно към ръката на Лусия.

— Не мога да кажа, че знам, Мария. Ако си спомням правилно, ти още беше тук, когато двамата изчезнаха в града.

— Да, тук бях. И никой не ги е виждал оттогава?

— Не, толкова съжалявам, Мария, но малцина от мъжете ни, които бяха или отведени насила, или просто никога не се върнаха от града, се появиха отново… — Микаела хвана другата ръка на Мария.

Лусия гледаше с интерес как очите на Микаела се обърнаха нагоре, също като тези на Чили, когато получаваше видения от горния свят.

— Казват ми, че са там. Горе са, гледат ни сега. Добре са и са в безопасност.

— Аз… — Гърлото на Мария беше толкова сухо, че не можеше да преглътне. — Знаех го в сърцето си, разбира се… Но все пак се надявах.

— Какво сме ние, хората, без надежда? — въздъхна Микаела. — Няма недокоснато семейство в Сакромонте, а и в цяла Гранада. Цели заличени поколения… мъже, жени, деца… убити за престъпления, които никога не са извършвали. И пайос, и gitanos. Е… ти видя какво беше, преди да си заминеш, Мария. После само стана по-лошо.

— Но… — Мария едва говореше, гърлото й още беше свито от емоциите. — Какво е станало със съпругите и децата на Едуардо и Карлос?

— След като си тръгна, Гражданската гвардия дойде тук, горе, да прочисти останалите на хълма gitanos. Мария, толкова съжалявам, но Сузана и Елена бяха отведени заедно с децата…

— Не! — проплака Мария. — Значи и те са мъртви? Как мога да го понеса! А аз ги оставих тук да умрат, за да спася собствената си кожа…

— Не, мамо! Това не е вярно! — намеси се Лусия. — Направи го, за да спасиш Пепе, да дадеш на поне един от синовете си шанс за живот. Не забравяй, че си се молила на жените на Едуардо и Карлос да дойдат с теб!

— Не бива да се самообвиняваш, Мария, ти им даде избор. Помня, че Елена ми го каза малко преди да я вземат — каза Микаела.

— Елена беше бременна… тя беше съпругата на Едуардо, Лусия. Не можеш да си представиш по-мило момиче. Роди ли бебето, преди… — Мария не можеше да изрече думите.

— Да, роди го, Мария. — За пръв път на пълните устни на Микаела се появи усмивка. — И тъкмо тогава се случи чудото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лусия.

Микаела седна на масата и направи знак на майката и дъщерята да сторят същото.

— В живота винаги има равновесие. Дори когато навсякъде около нас има зло, се случват добри неща, дори прекрасни, за да запазят естествената хармония. Само няколко седмици преди да я отведат, Елена роди момиченцето си. Бях там с нея, помагах й, също както помогнах на твоята майка да те роди, Лусия. И изглежда, Мария, си благословена, защото не само имаш своята Лусия, която е специална по толкова много начини, а и внучка ти, дъщерята на Едуардо… в мига, в който я видях, разбрах.

— Разбра какво? — попита Лусия.

— Че именно тя е наследила от прабаба ти дарбата да вижда. Духовете в горния свят ми казаха, че тя ще бъде следващата bruja и че трябва да я закрилям.

— Дъщерята на Едуардо е имала дарбата? — прошепна Мария.

— Точно така. И пророчеството се сбъдна: в същата сутрин, когато тя и останалите бяха отведени, Елена дойде при мен с бебето си, което бе нарекла Анхелина, защото имаше лице на ангел, и ме помоли да се грижа за него няколко часа, докато тя е на пазар. Съгласих се с радост, понеже и двете с Елена вече знаехме, че ще бъда част от бъдещето на Анхелина. Привързах бебето за мен и отидохме в гората да търсим билки и плодове. Нямаше ни много часове, понеже вече започвах да уча Анхелина да слуша ритъма на вселената чрез земята, реките и звездите. Не знаех, че докато сме били там, Гражданската гвардия се е качила в Сакромонте и е взела Елена, Сузана и децата им, докато били на път към пазара.

Лусия осъзна, че слуша старата bruja, сякаш тя разказваше някоя от приказките си за старите времена. Но това беше реалност и… Лусия дори не можеше да си представи накъде ще тръгне историята.

— Почти цялото село беше отведено. Само онези, които не бяха в пещерите си, когато дойде гвардията, успяха да се спасят — обясни Микаела. — Тогава разбрах, че горният свят ме е пратил в гората, за да защитя Анхелина. От онзи миг, Мария, отгледах внучка ти като свое дете.

В пещерата се възцари тишина, докато Мария и Лусия се опитваха да възприемат казаното от Микаела. И какво означаваше то.

— Нима… нима казваш, че тя е жива? — прошепна Мария, едва смеейки да попита, в случай че е чула грешно.

— О, да, жива и здрава! Какво красиво и умно момиче имаш за внучка, Мария! Вече притежава сили, далеч надвишаващи моите собствени.

— Тогава къде е?

— Навън е, бере билки в гората, както съм я научила.

— Аз… не мога да повярвам! След толкова трагедии, дъщерята на Едуардо е жива! Истинско чудо, нали, Лусия?

— Да, мамо, така е!

— Много пъти си мислех, че ще ни открият — продължи Микаела. — Но шестото чувство на Анхелина винаги беше една стъпка пред гвардията. Тя ми казваше кога трябва да напуснем пещерата и да се скрием в гората, докато „дяволските мъже“, както ги наричаше, се махнат. Нито веднъж не сгреши и се научих да вярвам на нейния инстинкт повече, отколкото на своя.

— Значи си напуснала дома си и си се пренесла тук? — попита Мария.

— Беше по-добре моята пещера да остане празна — прекалено близо е до градските порти, а аз не мога да се скрия лесно — засмя се Микаела. — Докато вашата пещера е далече от портите и близо до гората, така че можехме лесно да избягаме там.

Мария погледна едрата жена и трябваше да се съгласи, че би й било трудно да стане невидима. Но някак бе успяла. Бе успяла да спаси дъщерята на Едуардо, Анхелина. Нейната внучка…

— Скоро ли ще се върне? — попита Лусия. — Нямам търпение да видя племенничката си!

— Ще се върне, след като свърши разговора си с дърветата, за да разбере къде точно да набере вълшебните билки, които ползва в отварите си. Тя е като вятъра, дух, който не слуша нищо друго, освен собствените си непогрешими инстинкти.

— Как бих могла да ти се отблагодаря, Микаела? Това, което си направила за мен, за това семейство…

— Не. Не съм направила нищо. Бях спасена заради Анхелина. Знам го.

— А сега, след като и двете войни са свършили, хората връщат ли се да живеят в Сакромонте? — попита Лусия.

— Общността, която някога имахме тук, вече я няма. Всички са мъртви или разпръснати по света. Сакромонте никога няма да бъде като преди — каза мрачно Микаела.

— Може би с времето — възрази Мария.

— Сега, след като сте тук, работата ми е свършена — сви рамене Микаела. — И съм благодарна, понеже се страхувах какво ще стане с Анхелина, ако ме няма. Беше ми казано, че някой ще дойде за Анхелина, когато имам нужда. Сърцето ми — то не може да ме поддържа още дълго, нали разбирате. — Тя се надигна от масата, а лицето й посиня от усилието. — А сега имам малко супа за обяд. Гладни ли сте?

Както Мария, така и Лусия се възползваха от предложението на Микаела, повече от нужда да се концентрират върху нещо, докато чакат малкото дете чудо да се прибере, отколкото от глад. Мария разказа на Микаела за живота им в последните девет години, както и че вече живееха в портокалова горичка в полите на планините Сиера Невада.

— Hola, Maestra — каза високо гласче, когато входната врата се отвори, и едно слабичко, подобно на дух същество влезе в пещерата с кошница, пълна с неща, които приличаха на бурени.

Мария ахна, защото това дете не би могло да прилича по-малко на gitana, дори да беше пуснато на земята от ангелското войнство, на което беше кръстено. С червеникавозлатистата си коса Анхелина изглеждаше съвсем като пайо.

Мъдрите, спокойни очи се спряха на двете жени край масата.

— Вие имате някаква връзка с мен, нали? — каза тихо тя, вървейки към тях. — Вие ли сте семейството ми?

— Да — каза Мария, отново на път да се разплаче. — Аз съм баба ти, а това е леля ти Лусия.

— Те ми казаха, че нещо специално ще дойде днес — кимна Анхелина без никаква изненада. — С тях ли ще живея, когато отидеш на горния свят, Maestra?

— Да. — Микаела погледна изуменото лице на Мария почти самодоволно. — Досега разказвах на баба ти и леля ти всичко за теб.

Анхелина остави кошницата си на пода и разтвори широко ръце, за да прегърне първо Мария, а после и Лусия.

— Радвам се, че дойдохте. Maestra се притесняваше, че времето й изтича. Сега може да се подготви за пътуването си без страх. Има ли супа? — попита тя.

— Да — Микаела тръгна да се надига, но Анхелина я спря с ръка.

— И аз мога да си я взема. Тя се опитва да прави всичко вместо мен, но аз й казвам да си почива. Твоето бебе ще бъде момиченце и ще бъдем големи приятелки — кимна Анхелина на Лусия, докато сипваше супа в тенекиена купа.

— Микаела вече й каза — отвърна Мария. Лусия поне веднъж мълчеше, смаяна от това невероятно малко момиченце, а Мария можеше само да я гледа с изумление.

Детето на Едуардо… ще бъде дадено на мен…

Анхелина седна на масата и си изяде супата, задавайки стотици различни въпроси за Мария, Лусия и другите членове на семейството.

— Имам и чичо, освен леля, нали?

— Да, Анхелина, името му е Пепе. Може би някой ден ще ни посети тук.

— Ще го познавам дълго време. Пророчествата се сбъдват, Maestra — каза тя радостно на Микаела. — Знаех си, че няма да ни подведат.

— Тя ходи ли на училище? — попита Мария.

— За какво ми е училище? — отговори Анхелина. — Уча всичко, от което имам нужда, от Maestra и гората.

— Може би трябва да се научиш да четеш и пишеш — каза Лусия, докато тършуваше в кошницата си за цигарите си, след което запали една. — Ще ми се да го бях направила.

— О, аз мога да чета и пиша, Лусия. Maestra доведе един пайо да ме научи. — Тя се втренчи в Лусия, която вдишваше дима от цигарата си. — Знаеш, че това е лошо за сърцето ти. Един ден ще допринесе за смъртта ти. Трябва да спреш.

— Ще правя, каквото искам — отвърна Лусия, вече подразнена от това ангелско дете, което сякаш знаеше всички отговори.

— Всяка от съдбите ни зависи от нас. Понякога. — Тя се разсмя и погледна многозначително Микаела. — Кога мога да дойда да ви посетя? — попита тя Мария. — В дома ви.

— Трябва да дойдеш скоро — каза Мария, изведнъж обляна от изтощение. Бяха й се струпали прекалено много неща наведнъж; жизнеността и силата на това дете бяха зашеметяващи, а и тя още не беше осмислила напълно последното потвърждение, че синовете й и семействата им са загубени. — Микаела и аз ще уредим да дойдем да те вземем с колата.

— Благодаря — каза учтиво Анхелина. — А сега трябва да направя отвара, преди силата в билките ми да си е отишла. За сърцето на Maestra е. Ще направя една и за твоето бебе — обяви Анхелина. Тя занесе кошницата си до работния плот и се захвана за работа с голям нож на дъската.

Последва прочувствено сбогуване и уговорка да вземат Анхелина след два дни.

— Благодаря ви, че дойдохте, бабо, лельо — каза Анхелина, докато ги прегръщаше. — Направихте ме много щастлива. Довиждане.

Мария и Лусия вървяха към колата си безмълвно.

— Тя е… изключителна — прошепна Мария, повече на себе си, отколкото на дъщеря си.

— Така е, макар да е доста дразнещо едно деветгодишно дете да ми казва, че трябва да спра да пуша — намръщи се Лусия, докато палеше двигателя. — Е, сега поне знаем какъв цвят одеялце да ушием на бебето — добави тя с дрезгав смях. — Напомня ми на Чили като момче. И той беше твърде зрял за годините си. Боже, как ми липсва! Още един близък, когото почти със сигурност сме загубили в тези проклети войни.

— Да пратя ли телеграма на баща ти, за да го уведомя за смъртта на синовете му и за внучката му? Не би ли трябвало да знае?

— Защо не? Може би поредната му курва ще му го прочете — каза провлачено Лусия, докато прокарваше внимателно колата по тесните калдъръмени пътища.

— Моля те — въздъхна Мария. — И двете получихме достатъчно омраза и загуба в живота си за един ден. Какъвто и да е Хосе, той е твой баща и мой съпруг.

— Знаеш ли поне къде е?

— Пепе ми прати телеграма, че тръгват на ново турне в Щатите другата седмица.

— Как я прочете, мамо?

— Алехандро ми я прочете — призна Мария. — Той предложи да ми помогне да се науча да чета по-добре.

— Казах ти, че си имаш гадже — изкикоти се Лусия, — което е повече, отколкото имам аз, или някога ще имам — добави тя и погледна корема си.

— Още си млада, Лусия! Животът ти тепърва започва.

— Не, мамо. Мисля, че твоят живот започва. Алехандро знае ли вече, че си gitana?

— Не.

— Ще се променят ли нещата между вас, ако научи?

— Не знам, но не е ли по-безопасно за теб и бебето да не знае?

— Както звучи, май е по-добре и за теб — усмихна се сухо Лусия. — Мнозина биха казали, че предаваме културата си, като се държим като пайос — даже живеем като тях, в нормална къща…

— Може би е така — въздъхна Мария, — но когато си спомня за годините горе в Сакромонте, когато се отнасяха към нас като с кучета, ми е приятно да живея без тези предразсъдъци. А и отвътре още сме тези, които сме, Лусия, независимо дали косата ни е дълга или къса, какви дрехи носим или къде живеем. Така е… по-лесно — призна Мария.

— Значи не искаш да се върнеш да живееш в собствената си пещера, мамо?

— Не мога да изхвърля Микаела, след всичко, което е направила за Анхелина. Мисля, че това състояние на нещата урежда всички ни.

— Да, мамо. Засега е така.