Лусинда Райли
Сестра на луната (32) (Историята на Тиги)

30.

— Войната в Европа е свършила!

Мария нахлу в апартамента на дъщеря си, където Лусия лежеше свита на дивана, обвита в мрак. Мария разтвори завесите и в стаята нахлу ярка светлина.

— Querida, целият град празнува на „Таймс Скуеър“. Всички други от куадрото излязоха там — няма ли да дойдеш и ти?

Нямаше отговор. Чинията с храна, която Мария й бе донесла предната нощ, стоеше недокосната до препълнен пепелник.

— Още ли няма вест от него? — попита Мария, вървейки към дъщеря си.

— Не.

— Убедена съм, че ще се върне.

— Не, няма да се върне, мамо, не и този път. Каза, че не ме обича достатъчно, за да остане. Искаше да изоставя семейството си, да се откажа от кариерата си. Как бих могла да го направя? — Лусия се надигна и изпи на един дъх студеното кафе, което седеше на пода от часове, след което запали цигара.

— Помни, querida, че това си е твоят живот. Всички около теб биха разбрали, ако последваш Менике. Много от нас правят неща, които не искат, от любов.

— Искаш да кажеш като теб с татко? И новата му курва! — изрече ядно Лусия. — Мразя любовта, вече не вярвам в нея!

Мария остана безмълвна, зашеметена от разкритието на дъщеря си. Макар да знаеше от много месеци, че е вярно, горчивото потвърждение на дъщеря й я преряза като нож.

Двете жени седяха безмълвни, всяка изгубена в собствената си болка.

— Знам колко много ти липсва. — Мария проговори първа. — Почти не си яла, откакто замина.

— Имам стомашно разстройство, затова ми прилошава! Това е всичко.

— Ще се стопиш, ако не внимаваш, querida. Не го оставяй да ти причини това.

— Той не ми причинява нищо, мамо! Той направи своя избор и си отиде. Това е положението. Той избра себе си пред мен, както правят накрая всички мъже.

— Поне се опитай да похапнеш. — Мария събра с лъжицата няколко сардини и ги предложи на дъщеря си.

— Не мога. Всеки път, когато погледна сардините, си спомням за Менике и само от това започва да ми се повръща.

— Добре, querida, ще те оставя засега, но ще съм тук, ако ти потрябвам, няма да слизам на „Таймс Скуеър“ с другите — каза Мария и тръгна към вратата.

Мария излезе от стаята и остави Лусия сама. Лусия се изправи и погледна ключалката на вратата. Поигра си малко с ключа, после го завъртя и чу звука от метала, който се плъзна леко в рамката.

Тя отстъпи няколко крачки и посочи ключалката, сякаш беше отровна змия.

— Това искаше той да направи с мен! Да ме заключи далеч от семейството ми, да затвори вратата за тях и за кариерата ми. Добре е, че го няма — каза тя на дивана и двете кресла. — По-добре ми е без него, да! По-добре е!

Никой не отговори и тя обиколи огромната празна стая, мислейки си колко беше спокойно тук без вечното свирене на китара на Менике за фон и без всичките му вестници на пайос по пода и масата.

Неспособна да се укроти, тя отиде до прозореца и погледна надолу, за да види ликуващите тълпи, носещи се по Пето авеню към „Таймс Скуеър“. Трафикът беше спрял. Тя отвори прозореца и веднага я нападна поток от клаксони, крясъци и подсвирквания. Сякаш целият Ню Йорк празнуваше долу и тя потръпна, когато видя двойките, които се целуваха и прегръщаха по улиците.

Лусия затръшна прозореца и затвори рязко завесите. После стисна клепачи и обгърна с ръце слабото си тяло. Тишината в стаята беше безкрайна и тя едва я понасяше. Хвърли се на дивана и притисна лицето си в една възглавница, усещайки как сълзите й заплашват да потекат.

— Няма да плача! Не трябва да плача за него! — Тя удари възглавницата с юмрук и се зачуди дали някога се бе чувствала толкова нещастна, колкото сега.

Може би ще се върне. Преди го е правил…

Не, няма, той ти предложи избор…

Той те обича…

Не те обича достатъчно…

Обичам го…

НЕ!

Лусия се надигна и вдиша дълбоко.

— Прекарах живота си в работа, за да постигна всичко това! Ако не е достатъчно, значи… — Тя поклати буйно глава.

— Той ми липсва… — прошепна тя. — Нуждая се от него, обичам го…

Най-накрая се отдаде на скръбта, зарови лице във възглавницата на дивана и си изплака сърцето.

* * *

— Какво й е? — попита жена си Хосе, докато куадрото ядеше в апартамента на Лусия след поредното разпродадено шоу в театъра.

Мария се спря, мислейки си, че съпругът й още не бе попитал защо се е изнесла от спалнята му.

— Знаеш какво й е, Хосе. Менике й липсва.

— Е, как можем да го накараме да се върне обратно?

— Животът не е толкова прост. Този път си е отишъл завинаги.

— Никой не си заминава завинаги, както знаеш добре, Мария — каза той и отпи голяма глътка бренди директно от бутилката.

Преди да го е зашлевила през зачервеното от алкохола лице или да е забила нож в предателското му сърце, Мария се изправи.

— Понякога се случва, Хосе, а Менике го няма вече от два месеца — каза тя и се изправи. — Сега ще ви кажа лека нощ, понеже съм уморена.

Тя излезе от стаята, знаейки, че няма смисъл да води какъвто и да било разговор с него, докато е пиян. На другата сутрин нямаше дори да помни какво е казала. Мария отиде в собствената си миниатюрна спалня и заключи вратата зад себе си. Дишайки тежко в мрака, тя се постара да успокои разтуптяното си сърце и отиде до леглото.

— Мамо? — чу се глас изпод чаршафите.

— Лусия? Какво правиш тук? — Мария посегна към ключа за лампата и видя, че дъщеря й се е свила на кравай, точно както спеше като дете на сламеника до нея в пещерата. — Болна ли си, querida?

— Да, не… О, мамо, какво ще правя?

— С Менике?

— Не, не става дума за Менике! Той взе решението си и ме остави, защото не ме обича достатъчно. И аз не искам никога да дишам същия въздух като него!

— Тогава какво има?

— Става дума за… — Лусия се обърна, а тъмните й очи бяха помрачнели. Пое си дълбоко дъх, сякаш събираше кураж да изрече думите. — За подаръка, който ми е оставил.

— Какъв подарък? Не разбирам.

— Това!

Лусия отметна чаршафа и посочи корема си. За другите леката издутина на корема й би била незабележима, но Мария знаеше, че дъщеря й по принцип е кожа и кости. Когато легнеше, стомахът й обикновено хлътваше надолу.

— Dios mío! — Мария се прекръсти и покри устата си с ръка. — Ти носиш дете?

— Да, нося изчадието на дявола!

— Не говори такива неща, Лусия! Това дете е невинно като всяко бебе, независимо кои са родителите му и какво са сторили. Колко месеца?

— Не знам — въздъхна Лусия. — Често нямам кървене. Може би три или четири… не помня.

— Тогава защо не му каза нещо? Или на нас? Боже, Лусия, би трябвало да си почиваш, да ядеш, да спиш…

— Не знаех, мамо. — Лусия се надигна на възглавниците и мушна с пръст корема си. — Докато това не заприлича на месечина преди две седмици.

— Не си имала гадене? Прилошаване?

— Да, но спря преди известно време.

— Не се храниш, даже баща ти ме попита тази вечер какво ти е… — Мария се вгледа в издутината. — Мога ли да го докосна, Лусия? Да проверя колко е голямо бебето?

— Започвам да се чувствам все едно там има балон, който расте всеки ден. Искам да го изтръгна! О, мамо, как можа да ми се случи това? — заплака Лусия, докато Мария опипваше корема й.

— Ето! Усетих го да се движи! Живо е, gracias a Dios.

— О, да, понякога ме рита нощем.

— Значи е поне на четири месеца! Изправи се, Лусия, отпусни си мускулите и ме остави да те видя в профил.

Лусия направи каквото й нареди майка й и Мария я погледна смаяна.

— Вече си мисля, че са пет месеца. Как си успяла да го скриеш, е мистерия за мен?!

— Може би си забелязала, че вече не нося панталон. Не мога да закопчея ципа около кръста си, но поне корсетите на роклите ми прибират стомаха.

— Не! — Мария поклати глава ужасена. — Не бива повече да носиш корсети, Лусия! Бебето има нужда от място, за да расте. И трябва веднага да спреш да танцуваш.

— Мамо, как мога да го направя? Имаме още едно турне, което предстои, и…

— Ще кажа на баща ти и той ще го отмени утре.

— Не! Все се надявам, че ако продължа да танцувам, бебето просто ще се изплъзне от мен. Изумена съм, че е оцеляло толкова дълго, понеже го храня само с цигари и кафе…

— Достатъчно! — Мария се прекръсти. — Не говори такива ужасни неща, Лусия. Ще си докараш проклятие. Децата са най-скъпоценният дар, който ни се дава!

— Но аз не искам този дар! Искам да го пратя обратно, откъдето е дошъл!

Мария отиде до дъщеря си и сложи ръка на устата й, за да я спре.

— Лусия, поне веднъж в живота си ще ме послушаш. Независимо дали си щастлива от това или не, трябва да поставиш себе си и бебето на първо място. Не само бебето може да се разболее, но и майката. Разбираш ли? — Мария свали ръка, надявайки се, че ако Лусия се изплаши за собствения си живот, може да се вразуми.

— Искаш да кажеш, че може да умра при раждането?

— Има по-добър шанс да не се случи това, ако сега се погрижиш за себе си.

Лусия бавно вдигна поглед към майка си и се спусна в прегръдките й.

— Какво ще стане с всички нас, ако не мога да танцувам? — прошепна тя.

— Раждането не е доживотна присъда. След няколко месеца пак ще тропаш с крачета още по-бързо от сега!

— Какво ще кажем на татко? — Лусия се строполи на леглото. — Ще бъде толкова шокиран. Срамно е да имаш бебе, без да си омъжена.

— Лусия — Мария седна на леглото до дъщеря си и я прегърна. — Знаеш толкова добре, колкото и аз, че няма нужда да става така. Трябва да кажеш на Менике…

— Никога! Никога няма да му кажа! И ти не бива да го правиш! — Лусия се изтръгна от прегръдките на майка си и й се нахвърли. — Трябва да ми обещаеш. Обещай ми сега! Закълни се в живота на Пепе!

— Но аз не разбирам — ти го обичаш, той те обича. Той сам ми каза, че иска деца…

— Ако искаше, щеше да остане с мен! Проклинам го, мамо! Никога повече не искам да го виждам, докато съм жива.

— Сега говорят гневът и наранената ти гордост. Ако знаеше за това — Мария посочи корема й, — щеше да се върне, убедена съм.

— Не искам да се връща! И се кълна, че ако му кажеш, ще избягам и няма да се върна. Чуваш ли ме?

— Да — въздъхна Мария. — Макар че те моля да премислиш отново. Не разбирам защо, когато има щастливо решение за всички, ти го пренебрегваш.

— Ти може би си способна да прекараш целия си живот с мъж, който се е отнесъл с неуважение към теб, но аз не мога. Мразя го, мамо, разбираш ли?

Мария знаеше, че е безсмислено да продължава спора. Също като Хосе дъщеря й имаше упорит характер и беше твърде горделива, дори при тези обстоятелства, за да помоли Менике да се върне при нея.

— Тогава какво искаш да правиш? Искам да кажа… — Мария бързо промени начина, по който формулира въпроса. — Къде искаш да отидеш, за да родиш бебето?

— Не зная. Трябва да помисля. Може просто да остана тук и да се скрия в апартамента?

— Ако искаш да остане в тайна, поне засега, мисля, че би било разумно да напуснеш Ню Йорк.

— Защото от „Ню Йорк Таймс“ може да видят корема ми, когато изляза на разходка, и да разкритикуват и морала ми, освен танците ми? — отвърна горчиво Лусия.

— Ако новината излезе по вестниците, не след дълго ще достигне и до Менике. Ако си решена да не му казваш, значи…

Лусия закрачи бавно.

— Нека да помисля… Трябва да помисля. Къде да отида? Ти къде би отишла?

— Обратно в Испания… — Думите се изплъзнаха от устата на Мария, преди да успее да ги спре.

— Далече е, мамо — усмихна се Лусия, — но поне говорят нашия език. — Тя отиде до прозореца, сложи малките си ръце на перваза и допря нос до стъклото.

— Може би трябва да поспиш, преди да решиш и да поговорим утре. — Мария се изправи, понеже не искаше да влияе на дъщеря си със собствените си егоистични желания и нужди. — Поне войната вече свърши и сме свободни да пътуваме, където поискаме. Лека нощ, querida.

* * *

— Взех решение, мамо, и се надявам да се съгласиш, че е правилно.

Мария погледна дъщеря си, която стоеше надвесена над леглото й. Лусия още беше облечена в същите дрехи, които носеше предната нощ, а около очите й имаше дълбоки сенки.

— Ще отида, където пожелаеш, querida.

— Мисля, че е най-добре да се приберем у дома.

— У дома? — Мария погледна дъщеря си, мъчейки се да отгатне кое място смята за „дом“. Все пак детето пътуваше от десетгодишно.

— Как, в Гранада, разбира се! Права си, мамо. Трябва да се върнем в Испания. Там е мястото на сърцето ми и винаги ще бъде. — Лусия вдигна поглед към небето. — Искам да се будя сутрин и да виждам Алхамбра над себе си, да усещам аромата на маслиновите горички и цветята и да ям твоите magdalenas за закуска, обяд и вечеря и да стана много, много дебела… — Лусия се засмя, когато погледна малката издутина на корема си. — Нали така става с всички майки?

Макар сърцето на Мария да подскочи от радост, тя знаеше, че трябва да се увери, че Лусия не гледа през розови очила на детските си спомени.

— Querida, не бива да забравяш, че вече нищо в Испания не е същото като преди. Както Гражданската война, така и Втората световна война са унищожили много от това, което беше. Не знам дори дали са останали от нашите в Сакромонте, нито дали братята ти и семействата им са оцелели. Аз…

Гласът на Мария се пречупи от емоциите.

— Да, мамо. — Лусия отиде до нея. — Сега, след като войната свърши, трябва да отидем и да проверим, нали? Ще бъда там с теб. И, разбира се, не е нужно да живеем в Сакромонте — сигурна съм, че мога да намеря някоя хубава вила на скрито място, която да наемем. Никой няма да ме търси в Андалусия, нали? Освен това, искам бебето ми да се роди в истинската си родина.

— Сигурна ли си, че не искаш да кажеш на Менике, Лусия?

— Не, мамо! Още ли не разбираш? Искам да отида колкото може по-далече от него! А той никога не би се сетил да ме търси в Гранада. Може би не искам вече и да танцувам — въздъхна Лусия. — Може би това време от живота ми си е отишло с Менике. Затова трябва да започна отначало. Може би майчинството ще ме промени, ще спре завинаги неуморните ми крака. Променило е теб, нали, мамо? Ти почти не си танцувала, след като си родила братята ми и мен.

— Това беше по много различни причини, Лусия — каза Мария, осъзнавайки, че решението на Лусия е базирано единствено върху желанието да избяга колкото се може по-далече от Менике и неговото предателство и изоставяне, както го виждаше тя. — Не бях като теб световноизвестна танцьорка, обожавана от хиляди, а просто обикновена gitana, която обичаше да танцува за удоволствие.

— И аз танцувам за удоволствие, мамо, и може би мога да науча бебето си, както ти научи мен. Може би ще се науча да готвя, да правя magdalenas и твоите наденички, както ги правиш ти. Е? Трябва да тръгнем възможно най-скоро. Не искам да родя по море — потръпна тя. — Ще кажеш ли на татко?

— Да, Лусия.

Въпреки желанието си, Мария усети приятна тръпка при мисълта за лицето на неверния си съпруг, щом чуеше новината.

— Не му казвай къде отиваме. Кажи, че ще идем в Буенос Айрес, Колумбия… където и да е. Нямам доверие на татко да го задържи в тайна от Менике.

— Но с твое позволение ще кажа на Пепе. Един от семейството трябва да знае, в случай че се наложи да се свържат с нас.

— Бих доверила на Пепе и живота си — съгласи се Лусия, после изведнъж се усмихна. — Испания, мамо! Можеш ли да повярваш, че се връщаме?

— Не, Лусия, не мога.

— Пред каквото и да се изправим, ще го посрещнем заедно. Нали? — Лусия протегна ръка към майка си.

— Да. — Мария я хвана и я стисна силно.

* * *

Преди да напуснат Ню Йорк, Лусия и Мария отидоха в „Блумингдейл“ на 59-а и Лексингтън, където купиха цял куфар играчки, плат, от който да ушият дрехи за бебето, детска количка „Силвър Крос“ и всички други неща, които Мария не бе могла да си позволи за децата си. После Лусия настоя да отидат в женското отделение, където и на двете им взеха мерки за елегантни костюми и чаени рокли. Лусия купи и сламена шапка с широка периферия и дълга панделка.

— Идеална за горещото андалуско слънце!

Тя извади пачки долари от голямата си дамска чанта и уреди с изумената касиерка покупките да бъдат прибрани в куфари и пратени в каютите им на борда на парахода, който щеше да ги закара до Испания.

— Не искаме татко да получи никакви улики къде отиваме, нали? Сега, мамо, остава само още една спирка, за да завършим трансформацията си, и ще сме готови!

Все пак Мария бе ужасена, когато Лусия я завлече във фризьорски салон и нареди косите и на двете да бъдат отрязани и оформени в модерните къдрици по това време „виктори ролс“. Когато дългите й гарвановочерни коси бяха отрязани до раменете, Мария се прекръсти. От косата на Лусия, която падаше под кръста й, паднаха още повече сантиметри.

— Не искам никой да ме познае по време на пътуването, нито в Гранада. Така че известно време ще се преструваме, че не сме gitanas, а изискани пайос. Нали, мамо?

— Да, Лусия, както кажеш — въздъхна Мария.