Лусинда Райли
Сестра на луната (29) (Историята на Тиги)

27.

— Сега на мен ми се доспа — обяви Анхелина и ме върна обратно в настоящето. — Няма повече, докато не си почина.

Погледнах Анхелина и видях, че очите й са затворени. Бе говорила поне час и половина.

Това, което исках, беше да изтичам обратно до хотела, да взема писалка и хартия и да запиша всичко, което ми бе казала Анхелина, за да не забравя нито дума. Повечето деца имаха лукса миналото им да е свързано с настоящето и бъдещето — бяха отгледани в обстановка, която приемаха и разбираха. За мен беше все едно ми се преподава ускорен курс по наследството ми, което беше възможно най-отдалечено от живота, който бях живяла, след като Татко ме е отнесъл оттук. Трябваше някак да слепя двете Тигита в едно и знаех, че това ще отнеме време. Първо трябваше да свикна да бъда сегашната нова Тиги, която тепърва откривах.

— Време за обяд — обяви Пепе и тръгна към входа на пещерата.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, когато го последвах вътре и попадах в старомодна кухня.

— Да, Ерисо. Чиниите са ей там. — Той посочи един резбован дървен шкаф, много подобен на онези, които помнех, че е правил Карлос, синът на Мария, преди толкова много години.

Извадих ги, както ме бе помолил Пепе, а той донесе още храна от един стар хладилник, който бръмчеше и виеше.

— Имаш ли нещо против да поогледам наоколо? Искам да видя къде всъщност съм родена.

— Да, точно ето там — посочи Пепе дъното на пещерата. — Сега Анхелина спи там. Ключът за лампата е отляво.

Прекосих кухнята и разтворих опърпаната завеса. Опипом намерих в пълния мрак ключа за лампата и стаята изведнъж бе осветена от една-единствена крушка. Видях старо желязно легло, покрито с цветно плетено одеяло. Погледнах варосания овален таван и въздъхнах от удивление. Как беше възможно да си спомням толкова ясно как онези силни, здрави ръце ме вдигат към него като малко бебе?

Когато излязох от спалнята, внезапно се почувствах отмаляла и помолих Пепе за чаша вода.

— Иди седни с Анхелина — каза Пепе, подавайки ми чашата, и аз отидох, като преместих стола под сянката на ароматен храст.

Пепе пристигна с препълнена табла и Анхелина се размърда, а аз му помогнах да сервира всичко.

— Тук ядем проста храна — каза той, сякаш се страхуваше, че ще се погнуся от прясно изпечения хляб, чинийката зехтин и купата сочни домати.

— Това е идеално за мен. Аз съм веганка.

— Какво значи тази дума? — попита Пепе.

— Не ям месо, риба, мляко, масло и сирене.

— Dios mío! — Изненаданият поглед на Пепе се плъзна по тялото ми. — Нищо чудно, че си толкова кльощава!

Въпреки простотата на храната знаех, че никога няма да забравя вкуса на хляба, натопен в домашно пресован зехтин, и най-пресните домати, които някога бях яла. Погледнах над масата Анхелина и Пепе и се учудих колко различни изглеждаха, макар да бяха чичо и племенница. Но ако някой се съмняваше, че са роднини, плавните им движения и интонацията на говора им издаваха, че са от едно семейство. Зачудих се какво ли бях наследила от тях.

— Скоро трябва да уредим да срещнеш останалите от семейството си в Сакромонте — отбеляза Анхелина.

— Ще свиря на китара — каза Пепе, щракна с пръсти и завъртя мустак около тях.

— Мислех, че всички са си тръгнали? — учудих се.

— Тръгнаха си от Сакромонте, но не са толкова далече в града. Трябва да направим фиеста! — Анхелина плесна с ръце от удоволствие. — Сега ще поспя следобеден сън, както и ти, Ерисо, защото имаш нужда от почивка. Върни се в шест часа и ще поговорим още.

— А аз ще приготвя още храна. Ще те направим силна, querida — каза Пепе.

Събрахме купите и чиниите обратно на подноса и аз отнесох каната с вода и чашите в кухнята. Анхелина ми махна и се скри зад завесата.

— Спи, Ерисо! — повтори тя, така че кимнах на Пепе и се върнах по пътеката към хотела си.

* * *

Спах като заклана и се събудих десет минути преди шест, наплисках лицето си със студена вода, за да се разбудя, и побързах да се върна пред синята врата край тясната пътека.

— Hola, Ерисо — поздрави ме Анхелина, която вече ме чакаше там. Тя ме хвана за китката, провери с пръсти пулса ми и кимна.

— По-добре е, но ще вземеш още един pocíon преди да тръгнеш. Ела — повика ме тя и тръгна по пътеката край пещерата си.

Вървяхме ведро една до друга. Когато погледнах по-нагоре по хълма, видях още четири или пет комина, от които се издигаха тънки струйки дим, а после подминахме старица, която пушеше цигара пред вратата си и поздрави Анхелина. Тя се спря да си поговорят и се почувствах малко по-добре при мисълта, че Сакромонте не е напълно изоставено. После продължихме, докато не стигнахме до гъста гора от лявата страна на селото.

Анхелина тръгна между дърветата и накрая достигнахме поляна. Видях, че беше пълна с гробове, над които стърчаха грубо издялани дървени кръстове. Анхелина ме поведе между редиците, докато намери онова, което търсеше.

Посочи три кръста поред.

— Мария, твоята bisabuela — прабаба; Лусия, твоята abuela, тоест баба; и Исадора, твоята madre.

После почака, а аз коленичих на гроба на майка си и потърсих датата на смъртта й, но на простия кръст бе изписано единствено името й.

— Как е умряла?

— Друг път, Ерисо. Засега само й кажи „здрасти“.

— Здравей — прошепнах на покритата с трева пръст. — Ще ми се да те бях познавала.

— Тя беше прекалено добра за тази земя — въздъхна Анхелина. — Нежна и мила, също като теб.

Останах още малко, мислейки, че би трябвало да изпитвам повече емоции, защото това беше повратен момент, но може би мозъкът ми още обработваше информацията, защото усещах само странна празнота.

Накрая се изправих и продължихме да вървим между редиците кръстове. Видях имената на бебетата, които бе загубила Мария, после на тримата й сина и внуците й.

— Едуардо и Карлос, те не са тук, но Рамон им направи кръстове за помен.

Анхелина ме преведе по още два-три реда, повтаряйки „Амая, Амая, Амая…“.

Кръстовете бяха безкрайни — сякаш цялото ми семейство по майчина линия бе погребано или упоменато тук.

После минахме на Албайсин, рода на прадядо ми Хосе, които бяха също толкова многобройни. И най-накрая, при мисълта, че корените ми се простират над петстотин години назад, нещо се помръдна в сърцето ми и започнах да усещам невидимата нишка, която свързваше всички ни.

Анхелина продължи да върви през морето от кръстове, докато не напуснахме поляната и се озовахме в гъст участък от гората.

Тя погледна надолу и потупа със стъпала земята.

— Добре — кимна тя, — първи урок. Легни, Ерисо.

Обърнах се към Анхелина и видях, че вече е коленичила. После тя легна по гръб върху меката пръст и аз последвах примера й.

— Слушай, Ерисо! — Анхелина направи пресилен жест с ръка до едното си ухо и ми кимна.

Видях как Анхелина сложи малките си длани зад главата си като възглавница и затвори очи. Направих същото, макар да не бях сигурна какво трябваше да слушам.

— Почувствай земята — прошепна тя, което не ми помогна много, но затворих очи и бавно вдишах и издишах, надявайки се да усетя каквото и да се очакваше да усетя. Дълго време чувах само птиците, които си пожелаваха лека нощ, бръмченето на насекомите и шумоленето на малките животинки в шубрака, фокусирах се върху този звук, звука на природата, и накрая шумът се усили и се превърна в какофония в ушите ми. Тогава изпитах странно усещане — сякаш усетих под себе си пулс, първо лек, после все по-силен и по-силен. Най-накрая пулсът на земята се обедини с моя собствен и усетих, че съм в пълна хармония с него…

Не знам колко дълго лежах там, но колкото повече се оставях на течението, вместо да се страхувам, толкова повече започвах да чувам, усещам и виждам: усетих шума на реката далеч под нас, все едно сладките й пречистващи води се изливаха върху мен, после видях великолепните цветове на всички риби, плуващи в нея. Отворих очи и дървото над мен се превърна в старец, чиито ръце клони се вееха бавно от ветреца, а дългите му бели коси и брада бяха направени от хиляди малки паяжинки, разпръснати по покрития с мъх ствол на тялото му. Дланите му от клонки покриваха по-малките клони, сякаш човекът дърво защитаваше децата си.

А звездите… никога не бях виждала толкова много от тях, блестящи толкова ярко… Докато гледах нагоре, небето над мен започна да се движи и върти, докато не осъзнах, че се състоеше от милиарди малки духчета, всяко със своя собствена енергия, и разбрах с удивление, че небесата са много по-гъсто населени от земята…

После видях нещо, което първо взех за падаща звезда, но когато се застоя над върховете на дърветата, разбрах, че нямаше как да е така, защото след няколкосекундна пауза то изведнъж се стрелна нагоре и увисна право над мен, явно намерило мястото си в небесата.

Веднага се преместих в колибата на Чили и го видях да лежи в леглото си; или поне тялото, което някога му беше дом, лежеше там — кожа и кости, захвърлени като стари дрехи в леденостудената колиба. Знаех какво означава това.

— Братовчед ни Чили… — каза глас до мен. Сепнах се и се изправих, и погледнах в очите Анхелина.

— Той е мъртъв, Анхелина.

— Просто се е преместил в горния свят.

По бузата ми се спусна сълза и Анхелина се пресегна да я изтрие нежно.

— Не, не, не. Без плач, Ерисо. — Тя посочи нагоре. — Чили е щастлив. Усещаш го. Тук. — Тя сложи ръка на сърцето ми, преди да ме притегли в прегръдка.

— Видях и душата му, неговата… енергия да отлита нагоре — казах й, още удивена от видяното.

— Пращаме му нашата любов и се молим за душата му сега.

Наклоних глава назад като Анхелина и се замислих колко беше странно, че испанските gitanos пазеха толкова силна католическа вяра редом със собствените си духовни традиции. Предположих, че въпреки различните си земни практики, двете вери не си противоречаха, защото и двете включваха вярата в по-висша сила; вярата, че има по-велика сила от нас във вселената. Хората просто я интерпретираха според гледните точки на различните си култури. Gitanos живееха сред природата и следователно почитаха духовете, които бяха част от нея. Индусите виждаха кравите и слоновете като свещени, а християнството почиташе божественото в човешка форма…

Анхелина ми направи знак да стана и аз се изправих. Сетивата ми сякаш наистина бяха пречистени и обновени. Когато Анхелина хвана ръката ми и ме поведе уверено през дърветата, докато не видяхме бледите светлини на селото, изпитах чувство на еуфория, че някак бях успяла да се слея в едно с невероятната вселена, която всички обитавахме. Спомних си думите на Татко:

Дръж краката си на свежата земя, но извиси ума си до прозорците на вселената…

Когато се върнахме пред синята врата, Анхелина отново провери пулса ми.

— Все по-добре и по-добре. Сега ще ти дам твоя pocíon и скоро ще се оправиш.

След като изпих отвратителната напитка пред погледа на Анхелина, тя допря ръка до бузата ми.

— Ти си кръв от моята кръв. Щастлива съм. Buenas noches.

Когато си легнах в стаята пещера в хотела, сърцето ми сякаш се беше успокоило, като че ли равномерният пулс на земята бе забавил и усмирил моя. Мислите ми се върнаха към мига, в който бях видяла душата на Чили да напуска земята, и му изпратих безмълвно послание, фактът, че Анхелина също го бе усетила, доказваше, че предишните случаи, в които бях изпитвала подобно усещане, че нечия душа се движи, не бяха просто творения на прекалено силното ми въображение. Което означаваше, че „другата част“ от мен беше също толкова истинска, колкото и здравите стени на пещерата, които ме заобикаляха.

И дори само заради това се радвах, че бях решила да поема на това пътешествие в миналото си.