Лусинда Райли
Сестра на луната (28) (Историята на Тиги)

26.

Лисабон

Август 1938

Две години по-късно

— Получих предложение да свирим в Буенос Айрес — обяви Хосе, когато седна с Лусия и Менике в апартамента им.

— Не е ли родена там Ла Архентинита? — попита баща си Лусия.

— Да, тя е от Аржентина.

— А къде е Аржентина? В Съединените американски щати ли?

— Не, в Южна Америка е — испанската Америка, ако предпочиташ — завъртя очи Менике пред обърканите представи за географията на Лусия.

— Там говорят испански, така ли?

— Да. Ще откажем, разбира се — каза Хосе.

— Защо? — присви очи Лусия. — В Португалия сме вече повече от две години и ми дойде до гуша да бъда изгнаничка в държава, където се говори друг език. В Буенос Айрес ще мога да разбирам какво казват всички! Тате, искам да отида.

— Няма да отидем, Лусия — заяви твърдо Хосе.

— Защо не?!

— Ще трябва да се качим на кораб и да прекараме много дни по вода, за да стигнем дотам. Както знаеш добре, querida, никой gitano не може да прекоси водата и да оцелее — отвърна сериозно Хосе.

— Моля те, не започвай пак с това старо суеверие! Умрях ли, когато прекосих река Даро, за да напусна Сакромонте и да мина по моста към Алхамбра? Бяхме стотици, тате, и никой от нас не напусна земята!

Един от нас я напусна… — помисли си Мария, която седеше тихо до тях и шиеше къдрици по новата рокля за фламенко на Лусия.

— Река Даро е гостоприемна към нас от стотици години. Тя е само няколко метра широка на мястото, където я прекосяваме, а не океан, на който трябва да живеем със седмици! Освен това…

— Освен това какво, тате? — попита Лусия.

— Тук сме успешни, в Лисабон. Имаме всичко, което искаме. Ти си непозната в Буенос Айрес, Лусия, и ще трябва да започнем отначало.

— Не правим ли това цял живот, татко?

— Ла Архентинита е кралицата там…

— Нима те е страх от нея? Аз не се страхувам! Тук ми е скучно и макар да печелим много пари, има нови държави, които трябва да видят какво мога. — Лусия се обърна към Менике. — Съгласен ли си? — попита го тя.

— Мисля, че е интересна възможност — отвърна дипломатично той.

— Повече от това е. — Лусия го изгледа предизвикателно и се изправи. — Това е предопределено. Прати им телеграма, че ще отида. Вие можете сами да си решите дали да дойдете с мен.

Лусия излезе от стаята, а родителите й и Менике се спогледаха неспокойно.

— Лудост е да заминаваме, когато всичко тук върви толкова добре — каза Хосе. — Макар да не можем да се върнем в собствената си държава, живеем добре в Португалия.

— Да, така е — съгласи се Менике, — но все повече ме притеснява политическата ситуация в Европа. Тук живеем несигурен живот, Хосе — правя всичко по силите си да ни защитавам от доносници, макар славата на Лусия да привлича всички погледи към малкото ни куадро. Кога на полицията на Салазар ще й омръзне от нас, gitanos, и ще ни върне обратно в Испания, където да ни убият? И кога Адолф Хитлер ще предизвика Франция и Великобритания в достатъчна степен, за да започне всеобща война…

— Hombre, четеш прекалено много вестници и прекарваш прекалено много нощи в разговори с онези пайос, твоите compadres — каза пренебрежително Хосе. — Няма нищо по-опасно от прекосяването на океаните; опитваш се да ни отведеш към сигурна смърт!

— Хосе, при всичкото ми уважение, опитвам се само да направя най-доброто за всички ни. Имам силното чувство, че трябва да напуснем Португалия, докато още имаме възможност и границите са отворени. — Менике се обърна към Мария. — Какво мислиш ти?

Мария му се усмихна с благодарност. Рядко я питаха за мнението й. Тя затърси точните думи.

— Мисля, че стремежът на дъщеря ми да показва талантите си никога няма да стихне. Тя е още млада и иска да изкачи по-високи върхове. Както някога искахме всички ние. — Мария погледна Хосе. — Тя е тази, която публиката иска да гледа, тя ни осигурява прехраната. И каквото и да си мислим по този въпрос, трябва да задоволим апетита й да покорява нови сцени. — Мария сви рамене извинително и отново сведе очи към дрехата, която шиеше.

— Говориш разумно, жено — каза накрая Хосе. — Не си ли съгласен, Агустин?

— Да — отговори той, облекчен, че Мария се бе съгласила с него, но засегнат от верните й думи, че Лусия е тази, която публиката иска да види. — А ако се окаже, че съм сгрешил, има кораби обратно за Португалия. Или, ако имаме късмет, един ден за Испания.

— Значи мнозинството е срещу мен — въздъхна Хосе. — Макар че не знам дали останалите от куадрото ще ни последват.

— Разбира се, че ще ни последват. — Иглата на Мария спря и тя вдигна поглед към тях. — Те знаят, че са нищо без Лусия.

Но дали тя знае, че е нищо без нас? — помисли Менике.

* * *

— Dios mío! Защо направихме това? — изстена Лусия и се наведе от леглото, за да повърне в кофата, която Менике й беше сложил за тази цел. — Защо в океана има толкова много вода?

— Сигурен съм, че скоро ще се оправиш, pequeña.

— Не. — Лусия се довлече отново до леглото и се хвана за двете страни на койката, когато корабът се наклони надясно. — Ще умра, преди да достигнем сушата, убедена съм. И акулите ще изядат тялото ми и сама ще съм си виновна, че поисках да дойдем.

— Е, ако не ядеш нищо, няма да получат много добра вечеря — отбеляза Менике, който единствен от куадрото не бе получил морска болест, след като корабът „Монте Паскал“ бе потеглил от пристанището на Лисабон седмица по-рано. — Сега ще отида да потърся стюард, който да почисти тук. Да ти донеса ли нещо друго? — попита той, отваряйки вратата.

— Един годежен пръстен би бил чудесен! — извика тя, докато вратата се затваряше зад него.

* * *

— Тази вечер ще вечеряме с капитана — обяви Лусия три дни по-късно, докато си вдигаше косата и си слагаше руж по бузите, които още бяха бледи от скорошната й болест.

— Достатъчно добре ли си, pequeña! — попита Менике.

— Разбира се! Капитанът е поканил специално мен и не мога да му откажа, защото иначе може да обърне кораба — каза тя без намек за ирония. — Сега ела!

Вечерята при капитана беше приятно преживяване. Капитанът предложи на всички хубаво вино, а сервитьорите носеха блюдо след блюдо, макар само Менике да успяваше да се наслади на храната. Хосе седеше до него и говореше разпалено с капитана, който беше голям почитател на фламенкото.

— А чухте ли новините от Англия? — попита капитанът. — Премиерът господин Чембърлейн обеща „мир в нашето време“ — определено държи Хитлер под контрол.

— Виждаш ли, hombre — каза Хосе и плесна Менике по рамото, — мир! Нямаше нужда в крайна сметка да тръгваме по това проклето море! О, как копнея за Испания…

— Ах, приятелю — каза капитанът, докато се привеждаше напред да налее още бренди в чашата на Хосе. — Когато видиш прелестта на Буенос Айрес и Аржентина, никога няма да поискаш да си тръгнеш!

— Току-що отидох в каютата на мама, но беше празна! — обяви възторжено Лусия на следващия ден.

— И какво от това? Може да е къде ли не на кораба.

— Не и в шест сутринта. Затова после се промъкнах тихичко като котенце до каютата на татко и познай какво?

— Кажи ми.

— Открехнах вратата и ги видях да лежат в леглото прегърнати. Не е ли прекрасно? — Лусия изтанцува бързо zapateado около леглото им. — Знаех си! Просто си знаех!

— Да, хубава новина е, че са загърбили миналото си, поне засега.

— Менике! — обърна се към него Лусия с ръце на кръста. — Истинската любов е вечна, нали?

— Разбира се. А сега отивам да репетирам една нова песен с Пепе.

Преди и той да повърне в кофата, която още стоеше край леглото, в случай че морската болест на Лусия се завърне, Менике излезе от стаята.

* * *

Докато „Монте Паскал“ плаваше край бразилския бряг, поне времето навън оправи настроението на пътниците. Всички от куадрото излязоха на палубата и се наслаждаваха на горещината също като акулите, от които така се страхуваха. Сега всичката им енергия бе фокусирана върху подготовката за пристигането им в Аржентина. Дори Лусия, изгубила форма заради морската си болест, благоволи да репетира с тях.

— Менике? — каза тя в нощта, преди да пристигнат в Буенос Айрес.

— Да, pequeña?

— Мислиш ли, че можем да постигнем успех в Аржентина?

— Ако някой може, то това си ти, Лусия.

Малката й ръка се промъкна до неговата.

— Мога ли да бъда по-добра от Ла Архентинита?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Това е нейната родина.

— Ще бъда! — заяви без колебание Лусия. — Buenas noches, querido. — Тя го целуна по бузата и се обърна.

* * *

На следващата сутрин корабът пусна котва на пристанището в Буенос Айрес. Куадрото излезе на палубата, всички облечени в най-хубавите си дрехи и с напомадени коси.

— Дори никой да не дойде да ни посрещне, ще се държим все едно сме очаквали някого — прошепна Лусия на Менике, докато гледаха как се спуска подвижният мост. Лусия се надигна на пръсти, за да погледне събралото се множество на пристана.

— Те изглеждат и говорят като нас! — възкликна щастливо тя.

— Лусия! Ла Кандела! — извика някой изпод тях.

— Някой не извика ли името ми? — обърна се Лусия към Менике с удивление и радост. Пак се извърна към сушата и помаха. — Тук съм! — извика под импровизирания акомпанимент на хора на чайките.

Куадрото на Албайсин слезе по подвижния мост с картонените куфари, украсени с връзки билки, вързани с шалове, за да отпъждат лошия късмет.

— Hola Buenos Aires! — извика триумфално Лусия, щом стъпи на аржентинска земя за пръв път. — Не умрях! — Тя прегърна останалите от клана си. Пред очите им светнаха рояк светкавици и един висок мъж в копринен костюм тръгна към тях.

— Къде е Лусия Албайсин? — попита той.

— Тук съм! — Лусия си проправи път през навалицата.

— Вие ли сте? — Мъжът погледна дребната, крехка жена, чиято глава не достигаше дори до рамото му.

— Да, а вие кой сте?

— Аз съм Сантяго Родригес, импресариото, който ви доведе тук, сеньорита.

— Bueno, вие плащате, а ние ще танцуваме за Буенос Айрес!

Насъбралата се тълпа нададе радостен вик.

— Какво е усещането да бъдете на аржентинска земя?

— Прекрасно! Баща ми, брат ми, майка ми и даже куфарът ми получиха морска болест в океана! — каза тя с усмивка — Но сега сме тук и сме в безопасност.

Светкавиците блеснаха отново, когато сеньор Родригес прегърна малкото тяло на Лусия и още един радостен вик раздра въздуха.

— И така — промърмори Менике — започва новият цирк…