Лусинда Райли
Сестра на луната (25) (Историята на Тиги)

23.

— Имам новини за теб — каза Карселес, докато седяха заедно пред любимия му бар в Барио Чино. Лусия погледна импресариото, който бе организирал турнето им по провинциите. Лицето на Карселес бе почервеняло от твърде многото бренди, а стомахът му изпъкваше над здраво вързаните му с колан панталони. Пушекът от цигарите им се извиваше нагоре към здрачаващото се небе.

— Какви са те?

Карселес наля още бренди в чашите им.

— Театър „Фонталба“ в Мадрид организира представление в чест на актрисата Луизита Естесо. Ще те сложа между двама от другите изпълнители. Време е талантът ти да бъде показан в столицата.

Лусия, вече свикнала с екстравагантните обещания на Карселес, които целяха да я мотивират, но рядко се изпълняваха, го изгледа невярващо.

— Ще ме заведеш в Мадрид?

— Да, Лусия. Ще се впишеш перфектно в програмата. Великият Менике даже предложи да ти акомпанира. Какво ще кажеш?

— Dios mío! — Лусия стана да прегърне Карселес, преобърна масичката и разля брендито навсякъде. — Ама това е страхотна новина!

— Радвам се, че си щастлива, Лусия. Само една нощ е и ще имаш едва пет минути в програмата, но ще бъдат твоите пет минути и трябва да покажеш на хората, които имат значение в Мадрид, какво можеш.

— Ще им покажа, обещавам! Gracias, сеньор!

— Чу ли вече, татко? — Лусия нахлу в спалнята на Хосе. Той беше сам и пушеше в леглото.

— За Мадрид? Да, чух. Разбира се, няма да ти платят. Разбираш това, нали?

— На кой му пука за парите?! Ще танцувам пред хиляда души! Не е ли чудесна новина?

— Чух, че Менике ще ти акомпанира.

— Да, така че няма нужда да идваш. Карселес ще бъде с мен във влака, а Менике ще се грижи за мен, когато пристигна.

— Това е, което ме притеснява — промърмори мрачно Хосе и загаси цигарата си в полупразна бутилка бира.

— Вече съм голямо момиче, тате. Не забравяй, че съм на двайсет и една години. Ще се върна, преди да се усетиш.

Лусия се върна в собствената си стая, отказвайки да позволи на лошото настроение на баща й да развали нейното. Свали си роклята за фламенко и се отпусна чисто гола на матрака, където остана да лежи с разтворени ръце и крака. Накрая в ума й взе да се оформя идея.

— Да! — Лусия скочи от леглото и отиде в ъгъла, където държеше на купчина дрехите си, и започна да ги претърсва, знаейки точно какво ще облече, за да направи представлението си и себе си незабравими.

— Мадрид… — прошепна тя, след като откри каквото търсеше. — И Менике!

* * *

— Добре ли си, pequeña? — прошепна в ухото й Менике две седмици по-късно, докато стояха заедно зад кулисите на огромната сцена и слушаха възторжените аплодисменти за Ел Ботато, който танцуваше прочутата си farruca с комедийни акробатични скокове.

— Да, но съм притеснена, Менике. Никога не се притеснявам, преди да танцувам.

— Толкова по-добре, адреналинът ще даде повече дълбочина на изпълнението ти.

— Никой тук не е чувал за мен — прехапа уста Лусия. — Ами ако ме изгонят от сцената с дюдюкания?

— Всички ще знаят името ти след това изпълнение. А сега — той бутна леко рамото й, — тръгвай!

Лусия излезе на сцената под вяло ръкопляскане от публиката, а ярките прожектори изгаряха очите й. Беше й горещо и я сърбеше под дебелата мантия, с която бе загърната. Менике я последва секунди по-късно и публиката нададе одобрителни викове и заръкопляска.

— Мамо — промълви тя, когато зае отварящата си позиция, — днес танцувам за теб.

Седнал от едната й страна, Менике видя как дребната фигура се изправи в центъра на огромната сцена. Когато започна да свири първите акорди, преди да запее, видя как брадичката на Лусия се повдига, а ноздрите й се разширяват. Когато ритъмът се ускори, тя свали с плавно движение мантията си и я хвърли на сцената. Публиката ахна смаяна, когато видя, че тази дребна женичка е облечена в черните панталони с висока талия и колосаната бяла риза на мъжки танцьор. Косата й бе прибрана, разделена по средата и напомадена, а очите й, оградени с очна линия, отправяха предизвикателство към публиката.

Тогава тя започна да танцува. Всякакво недоволно мърморене спря след няколко секунди, когато хиляда и четиристотинте зрители бяха омагьосани от жената дете, чиито чудодейни стъпала някак успяваха да удрят пода в толкова бърз ритъм, че и най-опитните ръце не можеха да ги настигнат. Когато осъзнаха, че Лусия изпълнява същата farruca като Ел Ботато — танц, запазен за мъжете, зрителите полудяха, нададоха викове и започнаха да подсвиркват при тази странна гледка. Тя се носеше като вихрушка от чиста енергия и Менике бе толкова запленен от гледката, че едва не забрави да изпее следващия куплет от песента си.

Тя е толкова чиста… есенцията на фламенко — помисли си той.

Публиката вече беше на крака и пляскаше в тон, докато стъпалата на Лусия удряха безмилостно пода, и накрая Менике се зачуди дали няма просто да се строполи на пода в безсъзнание. Как малкото й тяло намираше сили да поддържа това невероятно темпо толкова дълго, той просто не знаеше.

— Оле! — извика тя и най-накрая тропна по пода за последен път и се приведе напред в нисък поклон.

Публиката избухна, а Лусия се поклони отново и отново. Менике излезе напред да получи собствените си аплодисменти до нея.

— Ти успя, pequeña, направи го — прошепна й той, когато я подкани да излезе напред за пореден път.

— Успях ли? — попита го Лусия, когато Менике най-сетне я поведе да слезе от сцената и да се скрие зад кулисите, където вече чакаше тълпа, събрала се да я поздрави.

— Направи перфектния си дебют в Мадрид.

— Не мога да си спомня нищо.

Менике виждаше, че тя изглежда замаяна и виси на ръката му, за да запази равновесие. Той я поведе през навалицата към съблекалнята си и затвори решително вратата зад тях.

— Почакай малко да се съвземеш. — Той я сложи да седне на един стол и й подаде чашка бренди.

— Gracias. — Лусия погълна напитката наведнъж. — Никога не помня какво съм танцувала. Добре ли се справих?

Менике разбра, че въпросът е искрен, а не подкана за комплименти.

— Не беше просто добра, Лусия, ти беше… истинско чудо!

Някой потропа силно на вратата.

— Готова ли е Ла Кандела да получи приветствията на верните си почитатели?

— Готова съм.

Тя се изправи, обърна се към едно огледало и взе кърпичка, за да попие обляното си в пот лице.

— Но преди да дойде техният ред…

Менике я взе в ръцете си и я целуна.

* * *

— Как така татко пристига днес? — Лусия се надигна до Менике в удобното му легло няколко дни по-късно. — Не трябваше да идва чак до другата седмица! Справям се чудесно в Мадрид сама.

— Лусия, баща ти насочва кариерата ти, откакто си била малко момиченце. Нали не би му отказала този триумф? Освен това, той е твоят китарист. Само той знае как най-добре да ти акомпанира.

— Не! — Лусия хвана пръстите на Менике и ги целуна. — Тези пръсти знаят как най-добре да ми пригласят. И не само на китарата…

Менике усети как нещо в него се раздвижва, когато Лусия размърда голото си тяло до него.

— Да, pequeña, но вече имам договор да свиря другаде в следващите два месеца, както знаеш.

— Тогава го отмени — каза тя и ръката й се плъзна под чаршафа. — Трябва да ми акомпанираш в „Колизеума“.

— Хайде, хайде. — Менике я хвана за ръцете. — Звездата ти може да изгрява, но още не си същинска примадона, така че не се дръж като такава. Баща ти ще доведе със себе си твоето куадро. Много по-добре е да ти пригласят собствените ти китаристи и певци, които познаваш и на които имаш доверие, отколкото някой друг да ти ги избере.

— Беше толкова хубаво да съм свободна от него — оплака се Лусия. — Когато съм тук, с теб… се чувствам като жена, а не като дете, като каквото ме третира татко.

— Определено си жена, Лусия. — Менике посегна към гърдите й и ги погали, но този път тя бе тази, която го отблъсна.

— Дори когато дойде татко, може ли да остана тук с теб?

— Докато съм тук в Мадрид, разбира се, че можеш, но сега, когато най-после печелиш добри пари от договора си с „Колизеума“, ще можеш да си вземеш апартамент с другите от куадрото. — Менике стана от леглото и започна да се облича.

— Не ме ли искаш повече тук?

— Искам те, но не мога винаги да съм тук с теб.

— Кариерата ти е по-важна от мен?

— Кариерата ми е важна колкото теб — поправи я Менике. — Сега трябва да тръгвам, имам среща за новия запис. Ще се видим по-късно.

Лусия се хвърли обратно на възглавниците, вбесена, че както любовникът й, така и баща й осуетяваха плановете й. След триумфа си в „Театро де Фонталба“ тя бе вкусила за пръв път свободата и нямаше намерение да се отказва от нея без бой. Особено от новите удоволствия, които бе открила в спалнята с Менике.

— Обичам го! — изкрещя тя в празния апартамент и плесна с ръка по матрака. — Защо ме оставя тук сама!

Тя се надигна от леглото, взе си цигарите и седна на перваза да запали. Под нея имаше широк булевард, обграден от дървета и гъмжащ от хора и автомобили. На четвъртия етаж не можеше да чуе шума, ако не отвореше прозореца, което и направи, за да позволи на струйката дим от цигарата й да се понесе плавно навън под утринното слънце.

— Тук толкова ми харесва! — извика тя към улицата отдолу. — И не искам да си ходя! Как смее Менике да предлага да си намеря друга къща?! — Тя изхвърли угарката си през прозореца и тръгна гола през апартамента, за да сложи да кипне вода за обичайното си силно кафе. Също като Менике, стаите бяха малки, безупречно чисти и подредени. — Той дори готви! — измърмори тя, сваляйки чаша за кафе от един рафт. — Искам го!

Лусия отнесе кафето си в дневната и се сви в едно кресло, за да го изпие, гледайки китарите му, подредени внимателно по едната стена. Той беше различен от всеки друг gitano, когото познаваше, с неговата майка пайо, отгледан в Памплона в най-северната част на Испания. Семейството му бе живяло в къща — истинска къща! — и той бе израснал сред пайос. Понякога Лусия се чувстваше като диво животно в сравнение с неговата спокойна изисканост. Той не виждаше пайос като врагове, както бе научена, а просто като друг род хора.

— Аз съм и двете, Лусия, така че трябва да възприема и двете култури. А и пайос са онези, които ще донесат и на двама ни успеха, за който мечтаем — й бе казал той една нощ, след като му се присмя, че чете вестник на пайос. — Те имат силата и парите.

— Те убиха брат ми! — изкрещя в отговор тя. — Как мога да им го простя?

— Gitanos също убиват gitanos, пайос убиват пайос — напомни й Менике и сви рамене. — Съжалявам за брат ти, случилото се с него е ужасно, но предразсъдъците и горчивината няма да ти помогнат в живота, Лусия. Трябва да простиш, както ни казва Библията.

— Сега и свещеник ли стана?! — вбеси се Лусия. — Караш ме да чета Библията? Много добре знаеш, че не мога да чета!

— Тогава ще те науча.

— Нямам нужда! — Тя отблъсна ръката, която я прегърна. — Тялото и душата ми са всичко, от което се нуждая.

Но дълбоко в себе си Лусия знаеше, че Менике е прав. Тълпите хора, които купуваха предварително билети, за да видят представленията й, не бяха gitanos, а пайос, и техните пари щяха да платят голямата седмична заплата, която й бе предложена.

Лусия се изправи.

— Той се отнася към мен точно като татко! — извика на китарите. — Като към глупава малка gitana, която нищо не разбира. Но ме обладава по три пъти на вечер, за да задоволи страстта си! Мама е права, всички мъже са еднакви. Е, ще му покажа аз на него!

Тя замахна с крак и изрита една китара. Струните издадоха остър звук, когато падна на една страна. Лусия погледна подредения рафт книги и замахна към тях с ръка, събаряйки ги на пода. Върна се в спалнята и за пръв път от няколко дни облече роклята за фламенко, която Менике бе свалил от нея. Вдигна обувките си, отиде до вратата на апартамента, отвори я и си тръгна.

* * *

Когато се върна у дома и намери бъркотията в апартамента, Менике въздъхна и се отправи към театър „Колизеум“, където Лусия трябваше да има репетиция този следобед.

Менике откри Хосе да пуши до служебния вход на театъра, докато остатъкът от куадрото чакаше вътре.

— Лусия в театъра ли е вече? — Менике попита Хосе.

— Не, мислех, че е с теб — отвърна Хосе. — Никой не я е виждал.

— Mierda — изруга под нос Менике. — Оставих я в апартамента ми тази сутрин… къде може да е отишла?

— Ти ми кажи — отговори Хосе, едва сдържайки гнева си. — Ти трябваше да я наглеждаш.

— Както знаете, сеньор, никой не може да „наглежда“ Лусия, особено когато побеснее.

— Първото й представление е след една седмица! Дойдохме тук да репетираме! След всичко това наистина ли ще пропусне големия си шанс?

Мозъкът на Менике бързо прехвърляше възможностите.

— Елате с мен, мисля, че знам къде може да е отишла.

Половин час по-късно пристигнаха на „Пласа де Олавиде“, обградена от кафета и барове. А там, в центъра на площада, беше Лусия, сред насъбралата се около нея тълпа. Двама случайни китаристи се бяха присъединили към нея, за да й акомпанират, и докато Менике си проправяше път през множеството, чу дрънченето на монети, които падаха по земята около нея. Той застана със скръстени ръце и я загледа как танцува. Когато приключи, той и Хосе се присъединиха към бурните аплодисменти, които получи.

Тя започна да вдига монетите и направи знак на публиката, че представлението е свършило.

— Hola, Лусия — каза той и тръгна към нея. — Какво правиш тук?

Лусия свърши със събирането на монетите, изправи се и го погледна предизвикателно.

— Бях гладна и нямах пари за обяд. Затова дойдох да припечеля малко. А сега какво ще кажеш да отидем да хапнем?

* * *

Въпреки нежеланието на Лусия баща й да идва в Мадрид, тя поне се зарадва да види останалите от куадрото.

— Чили, донесе ли ми отварата? — попита тя, игнорирайки Росалба, която стоеше до него.

— Така като те гледам, Лусия, Мадрид май ти се отразява добре — отвърна Чили с хитра усмивка. — Щастлива ли си?

— Никога не съм щастлива, но Мадрид си има своите силни страни — съгласи се Лусия.

През следващите няколко дни куадрото си намери апартамент в града и Хосе започна прослушвания, за да разшири трупата им китаристи, певци и танцьори. След няколко дълги следобеда в празния театър си намериха необходимите нови членове.

Себастиан беше китарист, който купуваше на всички напитки и цигари, макар че скоро се разкри, че пръстите му са също толкова умели в кражбите от джобовете на пайос, колкото и в свиренето на китарата. Той обеща да не престъпва закона, но по някакво чудо продължаваше да има достатъчно песети, които да споделя.

Братът на Себастиан, Марио, наричан „Ел Тигре“, беше гъвкав и мъжествен, нападаше всеки танц, сякаш беше бик, когото трябва да повали. Той бе единственият танцьор, който според Лусия можеше да се мери с нейната бурна енергия. Наеха и две млади танцьорки, избрани от Лусия просто защото бяха най-невзрачни.

— И така, дъще — каза Хосе и вдигна чаша за тост към Лусия след първата им репетиция с оркестъра. — Утре куадрото на Албайсин ще получи своята премиера в театър „Колизеум“.

— Както и аз — прошепна Лусия и вдигна чаша за тоста.

* * *

През следващите няколко месеца славата на Лусия се разпространи. Пред билетния център на „Колизеум“ се редяха опашки — всички искаха да видят пленителната млада gitana, която танцуваше в мъжки дрехи.

Най-сетне Лусия Амая Албайсин ставаше звезда.

Макар да й липсваха морето и културата на Барселона, които толкова подхождаха на циганския й дух, Лусия обожаваше Мадрид, с неговите величествени бели сгради и широки булеварди. Във въздуха се носеше чувство на неотложност и страст, с всекидневните демонстрации на многобройните политически партии на пайос, всяка стремяща се да събере поддръжници, повечето недоволни след победата на републиканците този ноември. Менике често се опитваше да й обясни за какво крещят всички тези мъже, но тя само се разсмиваше и го целуваше, за да го накара да млъкне.

— Омръзна ми да гледам пайос, които се бият помежду си — казваше тя. — Хайде да идем да гледаме как някой пайо се изправя срещу бик!

— Това място е истинска кочина — отбеляза Менике, когато за пръв път влезе в стаята й в апартамента на куадрото. Остатъци от сардини и друга храна застояваха върху чиниите, натрупани високо в препълнената мивка, а мръсните дрехи лежаха, където ги беше хвърлила дни по-рано.

— Да, но си е моята кочина и ме прави щастлива — каза тя и го целуна.

Понякога Менике се чувстваше все едно се опитва да опитоми диво животно; друг път искаше да защити уязвимото малко момиченце, в каквото толкова лесно се превръщаше Лусия. Което и от двете да беше, той бе напълно запленен от нея.

Проблемът беше, че същото важеше и за останалата част от Мадрид. Сега вместо Менике, прочутият китарист, да бъде в центъра на вниманието, когато излизаха заедно в града, Лусия бе тази, с която всички искаха да се срещнат.

— Какво е усещането да си най-известната танцьорка gitana в цяла Испания? — попита я той една сутрин, докато лежаха в леглото в апартамента му.

— Това очаквах през целия си живот — сви рамене небрежно тя и запали цигара. — Чаках това дълго време.

— Някои чакат цял живот и никога не го получават, Лусия.

— Аз си го заслужих, всяка секунда от него — отвърна пламенно тя.

— Значи сега си щастлива?

— Не, разбира се! — Главата й се отпусна обратно на рамото му и той усети аромата на помадата, с която приглаждаше косата си. — Ла Архентинита е превзела света! А аз — само Испания. Има още много за вършене.

— Сигурен съм, че има, pequeña — въздъхна той.

— Казах ли ти, че ми предложиха да танцувам във филм? Някакъв пайо режисьор — Луис Бунюел. Чувам, че бил много добър. Да го направя ли?

— Да, разбира се! Тогава талантът ти ще бъде запечатан завинаги на филм, за да го видят поколенията, след като умреш.

— Аз никога няма да умра — отвърна Лусия. — Ще живея вечно. А сега, querido, трябва да се облечем и да се видим с новите ми приятели пайос, които ще ме водят на обяд в един от луксозните си ресторанти. Аз съм почетният гост! Можеш ли да го повярваш?

— Мога да повярвам всичко за теб, Лусия, наистина — каза Менике, докато Лусия го издърпваше от леглото.