Лусинда Райли
Сестра на луната (22) (Историята на Тиги)

20.

— Добро утро, Тиги, как се чувстваш?

Насилих се да си отворя очите, за да видя кой ми говори, понеже не разпознавах гласа.

— Здравей — усмихна ми се медицинска сестра. С огромно усилие си върнах мимолетните спомени за…

— Пегас — прошепнах и долната ми устна затрепери, а очите ми се насълзиха.

— Опитай се да не се разстройваш, скъпа. — Медицинската сестра, която имаше яркочервена коса и мило лице, покрито с лунички, сложи дланта си върху моята. — Преживяла си ужасен шок, но поне си отървала кожата. Скоро ще дойде лекарят да те види. Аз само ще ти измеря температурата и кръвното налягане, но се боя, че не мога да ти предложа твърда храна, докато лекарят не каже, че е позволено.

— Няма проблем, не съм гладна така или иначе — отвърнах, а спомените от предишната нощ започнаха да се връщат.

— Тогава какво ще кажеш за една хубава чаша чай?

— Благодаря.

— Ще пратя някой да ти я донесе. Отваряй, моля — добави тя и сложи термометъра под езика ми, след което затегна ремъка около ръката ми. — Температурата ти е наред, но кръвното ти налягане още е малко височко, макар че е спаднало от снощи. Сигурно е било само от драмата — успокои ме тя с усмивка. — Така, отвън те чака приятелят ти Кал. Да го пусна ли да влезе?

— Да. — Мисълта за Кал и как се бе погрижил за мен отново предната вечер накара още сълзи да потекат от очите ми.

— Добро утро, Тиг — поздрави ме той, когато влезе няколко минути по-късно. — Радвам се да те видя будна. Как се чувстваш?

— Потресена. Пегас наистина ли е… — Прехапах устна. — Мъртъв?

— Да, Тиг. Толкова съжалявам, знам какво означаваше той за теб. Може би просто трябва да си го представиш като митичния Пегас, как му порастват криле и излита към небесата.

— Ще се опитам — отвърнах с насилена усмивка. Не беше типично за Кал да се отнася във фантазии, затова бях благодарна, че прави такова усилие. — Харесва ми тази мисъл, но просто се чувствам отговорна. Той ми имаше доверие, Кал, излезе да ме види както обикновено и заради това го застреляха.

— Тиг, не можеше да направиш нищо повече; никой от нас не можеше.

— Ти не разбираш! Извиках му да бяга, но той се затича към мен. Ако не беше застанал между мен и бракониера, аз щях да съм мъртва сега. Той ми спаси живота, Кал. Наистина.

— Тогава аз поне съм му благодарен. Макар да е ужасна загуба за нас и за природата, предпочитам да е той, а не ти. Лекарят дойде ли вече да те види?

— Не. Но сестрата каза, че е на път. Надявам се да махне всички тези неща — посочих тубите и бипкащата машина, за които бях свързана, — за да мога да се прибера у дома.

— Някои казват, че здравната ни система е скапана, но оня хеликоптер пристигна в долината с парамедиците до половин час, след като се обадих.

— Това обяснява цялото бръмчене и дрънчене — казах аз. — Помислих, че ми се е присънило.

— Не, истинско си беше. Аз те последвах по пътя и нямаше частичка от теб, която да не е сканирана, снимана на рентген или тествана снощи. Лекарят каза, че тази сутрин ще излязат резултатите.

— Честно казано, не помня почти нищо — само много шум и силни светлини. Поне не ме боли нищо.

— Не съм изненадан, предвид това с колко лекарства те натъпкаха. А сега трябва да ти кажа, че един детектив от полицията чака да говори с теб, когато се почувстваш по-добре. Казах му всичко, което знам, но ако помниш, аз не бях там по време на самата стрелба.

— Детектив? Защо ще иска да говори с мен?

— Някой стреля по теб снощи, Тиг. Както ти сама каза, можеше да те убият.

— Но само по грешка, Кал. И двамата знаехме, че целта му беше Пегас.

— Е, засега смятат случая като съмнителен.

— Това е смехотворно, макар че искам да се разбере кой уби елена. Бракониерството също е престъпление, особено при толкова рядко животно.

— Видя ли кой го направи, Тиг?

— Не, а ти?

— Не. Докато стигна до теб, копелето вече го нямаше.

И двамата помълчахме известно време. Мислехме за вчерашния ни разговор за Зед, но никой от нас не посмя да изрече мислите си на глас.

— Искаш ли да се обадя на някого? На някоя от сестрите ти? Или онази дама, която наричаш Мама? — попита ме Кал.

— Божичко, не, освен ако лекарят не ти е казал, че умирам.

— Нищо подобно не е казвал. Напротив, каза, че си голяма късметлийка. А, като заговорихме за него…

Един мъж, съвсем малко по-възрастен от мен на вид, влезе през завесата.

— Здравей, Тиги. Аз съм доктор Кемп. Как се чувстваш тази сутрин?

— Добре, съвсем добре — кимнах и сърцето ми прескочи. Подготвих се да чуя доклада за състоянието си. Лекарят хвърли поглед на монитора и отново насочи вниманието си към мен.

— Добрата новина е, че снощните рентгенови снимки излязоха чисти и потвърдиха това, което си мислехме. Куршумът е минал през страничната част на якето ти за ски и е пробил трите пуловера, които носеше, но раната не е сериозна. Дори не се наложи да правим шевове — само си имаш голям, хубав пластир, който да я покрие.

— Тогава, свободна ли съм да се прибирам?

— Боя се, че още не си. Когато парамедиците те докараха, докладваха, че пулсът ти е много неравен, а кръвното ти налягане — много високо. Първо си помислихме, че получаваш сърдечен удар. ЕКГ-то показа, че преживяваш нещо, наречено аритмия — това означава, че сърцето ти не може да бие равномерно. Освен това имаш пристъпи на тахикардия, при която сърцето бие по-бързо от обикновено. Забелязвала ли си наскоро палпитации или ускоряване на пулса?

— Ами… да, понякога — отвърнах, понеже знаех, че трябва да бъда честна.

— Откога?

— Не помня, но се чувствам съвсем добре, наистина.

— Винаги е добра идея да проверим за неоткрити заболявания, Тиги. И точно това искаме да направим.

— Сигурна съм, че сърцето ми е добре, докторе — отговорих твърдо. — Имах много лоша астма като дете и все боледувах от бронхит. Правиха ми много изследвания в болницата и всеки път проверяваха сърцето ми.

— Това е успокояващо, но кардиолозите искат да ти направят ангиография за всеки случай. Скоро ще дойде санитар да те отведе. Можеш ли да седнеш в инвалиден стол?

— Да — отвърнах окаяно.

Мразех болници и докато санитарят ме буташе по коридора десет минути по-късно, реших, че съм съгласна с Чили и определено бих предпочела да си отида в собствения си хабитат.

Ангиографията беше неприятна, но безболезнена, и след по-малко от половин час отново седях в леглото с купа водниста супа — единствената горе-долу веганска храна в обедното меню.

— Какво ще кажеш да се видиш с детектива сега, Тиг? — попита Кал. — Горкият човек виси тук от малките часове.

Съгласих се и поканиха мъжа вътре. Той се представи като детектив сержант Маклейн, носеше цивилни дрехи и имаше излъчване на практичен и добродушен човек. Седна до леглото ми и извади тефтер.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез. Господин Макензи вече даде показания и ми обясни какво според него се е случило снощи. Пратихме якето и пуловерите ви в криминологията. Измъкнали сте се на косъм. Иззеха куршума от елена, но още търсят гилзите на местопрестъплението. От тях и куршума би трябвало да успеем да определим вида на оръжието. А сега се боя, че ще трябва да взема показания и от вас, като единствен свидетел на самата стрелба. Ако в който и да е момент искате да спрете, моля, кажете. Разбирам, че това може да ви разстрои.

Поех дълбоко дъх и се фокусирах върху това да свърша цялата работа, за да може да ме пуснат и да се върна в леглото си в Кинеърд тази вечер. Разказах на детектива всичко за случилото се, а той ми задаваше въпроси.

— Значи не сте видели стрелеца? — попита той.

— Не, видях само сянката му в снега.

— Мислите, че е бил мъж?

— Да — отвърнах. — Поне сянката му беше много висока, макар че сенките всъщност нямат много връзка с ръста на човека, нали? Звучи странно, но май носеше старомодна шапка в стил „трилби“. Поне така изглеждаше в сянката. Но тогава видях Пегас да тича към мен…

— Пегас?

— Белият елен. Наричах го Пегас…

— Тиг и еленът имаха особена връзка помежду си, детектив — обясни Кал, а от очите ми пак потекоха сълзи.

— А сега ми се ще да нямахме, защото Пегас още щеше да е жив…

— Е, добре, можем да спрем дотук, госпожице Д’Аплиез, много ни помогнахте.

— Ще можете ли да повдигнете обвинение в бракониерство на този човек? — попитах.

— О, да, не се притеснявайте. Ако хванем откачения тип, който е направил това на вас и на елена, ще се погрижа да му се повдигнат обвинения по всички възможни параграфи. На мен ми се струва, че еленът ви е спасил от куршума, така че може дори да го хванем за опит за убийство. Но ви предупреждавам, че медиите са надушили новината — въздъхна сержант Маклейн. — Лошите новини се разпространяват бързо, а и еленът вече беше във фокуса на медиите. Край входа на болницата се въртят няколко репортери. Когато ви изпишат, предлагам да потърсите странична врата. Съветвам ви да отговаряте с „без коментар“ на всички въпроси.

— Добре, благодаря.

— Сега само ще ви помоля да прочетете показанията си и ако всичко е записано правилно, да сложите инициалите си на всяка страница и да подпишете в края.

Направих го и върнах листовете на детектива, стараейки се да спра треперенето на ръцете си.

— Ето визитната ми картичка, ако си спомните още нещо в следващите няколко дни. Имам данните за връзка с вас, така че вече мога да ви оставя на мира да се възстановявате. Ще ви уведомим дали сме намерили гилзата, а отделът ни за подкрепа на жертвите скоро ще се свърже с вас. И ви моля да помислите, госпожице Д’Аплиез — всичко, което можете да си спомните, би могло да ни помогне да повдигнем обвинения на този гадняр. Пожелавам ви бързо възстановяване и благодаря за помощта ви.

След като той си тръгна, усетих как клепачите ми натежават. Тъкмо ги затворих, когато чух завесата отново да се отваря.

— Как се чувствате?

Отворих очи и видях доктор Кемп, младия специализант, да ме гледа отгоре.

— Добре. — Постарах се да изглеждам убедително будна. — Мога ли вече да се прибирам?

— Още не, боя се. Господин Кинеърд, старшият консултант в кардиологията, ще слезе да ви види. Резултатите от ангиографията би трябвало да са готови утре сутрин. Боя се, че той ще се позабави, защото в момента е в операционната. Впрочем изпраща ви пожелания за бързо оздравяване — добави той. — Разбрах, че се познавате.

— Да — преглътнах, а сърцето ми отново подскочи. — Работя за него. Имам предвид, в другия му живот горе в имението.

— Ясно. — Специализантът изглеждаше объркан и се сетих, че едва ли знае каквото и да било за личния живот на Чарли.

Погледнах през прозореца и видях, че се смрачава.

— Ще мога ли да се прибера у дома тази нощ?

— Не, защото той ще иска да вземе резултатите от ангиографията, а може да поиска и да направи още изследвания. Само още един въпрос, Тиги — Кал ми каза, че не си британска гражданка, а швейцарка.

— Да, така е.

— Това не е проблем, швейцарските граждани могат да се лекуват по Националната служба за здравеопазването, но изглежда те няма в системата ни. Някога регистрирала ли си се при лекар от Националната служба в Обединеното кралство?

— Не.

— В такъв случай ще ни трябва паспортът ти, националният ти осигурителен номер и няколко попълнени формуляра, за да уредим бъдещото ти лечение. Ако не ти е под ръка, националният ти осигурителен номер трябва да го има на фишовете за заплатата ти.

— Ясно. — Погледнах Кал. — Много съжалявам, но паспортът ми е на нощната ми масичка, както и фишовете.

— Спешно ли е, докторе? — попита Кал. — Пътуването дотам и обратно отнема три часа.

— Донякъде — каза специализантът. — Знаете каква е бюрокрацията в нашата здравна система. Може ли някой да ви ги донесе?

— Не, ще трябва аз да се върна. Освен ако не искаш Зед като посетител, Тиг — добави с гримаса Кал.

Погледнах измореното му лице, после часовника, който ми показа, че вече минава четири следобед. Детективът беше стоял при мен повече от два часа. Взех решение.

— Кал, защо не се прибереш да поспиш? Ако няма да ме изписват до утре, не можеш ли да се върнеш с паспорта и фишовете и евентуално да ме прибереш по същото време?

— Сигурна ли си, че ще се справиш сама тук цяла нощ?

— Ще се справя, няма проблем. Ти изглеждаш по-зле от мен.

— Благодаря, Тиг, права си. Трябва да се поизтъркам във ваната.

— Тогава ще тръгвам — каза специализантът. — Ще се видим утре, Тиги. Приятни сънища.

— Толкова съжалявам за всичко това, Кал. Това е последното, което ти трябва, с всичко случващо се в Кинеърд.

— А последното, което ти трябваше на теб, беше огнестрелна рана. Добре, Тиг, ще тръгвам. Поне ще имам удоволствието да карам чисто нов рейндж роувър по обратния път. Зед ми зае своя, когато чу, че са те откарали с хеликоптер в болницата.

— Много мило от негова страна — признах неохотно, спомняйки си какво се случи между нас вчера.

— Да… — Кал се намръщи. — Или може би е от чувство за вина. Всички знаем, че има тънка граница между любовта и омразата, а ти му отказа вчера. Освен това главата на бял елен е невероятен трофей, който да си окачиш на стената. Най-невероятният, бих казал, особено за човек като Зед. Мислиш ли, че той те е прострелял?

— Боже, Кал — казах и сърцето ми отново прескочи. — Не знам, просто не знам.

— Съжалявам, че те плаша, но от това, което си ми казвала и което съм видял, той е свикнал да получава каквото иска. Поне знам, че тук си в безопасност.

— Надявам се — въздъхнах. — Кал, можеш ли да ми донесеш и още някои неща? Раницата ми, ръчната ми чанта, която май оставих на леглото, едни дънки, блуза, пуловер, и… ъ-ъ-ъ… чисто бельо. Дрехите ми са в криминологията, а не искам да си тръгна оттук в болнични дрехи.

— Разбира се, ще ти ги донеса. Гледай да не се забъркваш в още проблеми, докато ме няма, нали?

— Виж къде съм. Това е невъзможно, дори за мен.

— Нищо не е невъзможно за теб, Тиг — каза той и ме целуна по челото. — Ще се върна сутринта. Ако се сетиш да ти трябва още нещо, обади се на Берил в хижата и тя ще ми предаде съобщението.

— Благодаря, Кал. Само още един въпрос… — Подготвих се вътрешно за отговора. — Къде са отнесли Пегас?

— Доколкото знам са го оставили където си беше, защото е част от местопрестъплението.

— Аз просто… много бих се радвала да се сбогувам с него.

— Ще разбера къде ще го занесат и ще ти кажа. Чао, Тиг — махна ми той на излизане и изведнъж се почувствах много самотна.

У Кал определено имаше нещо, което ме караше да се чувствам защитена и сигурна. Не само това, но той ме и разсмиваше. Връзката, която бяхме установили помежду си, наистина беше нещо специално и се зачудих дали не сме били роднини в предишен живот…

— Здравей, Тиги — каза друга сестра, вървейки към леглото. — Името ми е Джейн и трябва пак да ти премеря температурата. — Термометърът влезе в устата ми. — Добре, всичко е наред. Не изпитваш болка, нали? — попита тя и вдигна червената папка от края на леглото.

— Не.

— Добре, тогава се надявам да можем да ти свалим интравенозната система по-късно. А сега имаш още един посетител. Достатъчно добре ли се чувстваш?

— Зависи кой е — отвърнах аз, а сърцето ми отново подскочи при мисълта как Зед се спотайва зад завесата.

— Казва се Зара и твърди, че ти е близка приятелка.

— Да, много ще се радвам да я видя.

Няколко секунди по-късно ведрото лице на Зара се показа през завесата.

— Тиги, горкичката ти! А Пегас… О, божичко! Защо не ми каза за него?

— Съжалявам, Зара, но трябваше да остане в тайна.

— Е, вече не е. Чух за стрелбата по местното радио в колата. Как се чувстваш?

— Добре съм, но горя от нетърпение да се прибера вкъщи.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Честно казано, нямам никаква представа, Зара. Видях само една сянка — отвърнах, понеже не исках отново да преживявам цялата случка. — А ти как си? Баща ти каза, че си се върнала в училище.

— Да, но ни пуснаха за уикенда. Мама дойде да ме вземе и поисках веднага да дойда тук да те видя.

— Всичко наред ли е в училище?

— Да, всичко е наред… Джони ми писа да ме пита дали искам да се видим, много съжалявал и прочее. Казах му къде да си го навре — изкикоти се тя.

— Добро момиче! — Вдигнах немощно ръка за „дай пет“.

— Ще се оправиш ли наистина, Тиги?

— О, да, всичко ще бъде наред. Утре би трябвало да ме пуснат — успокоих я, без да добавям, че баща й ме държеше тук. — Как вървят нещата вкъщи?

— Ужасно е. Предпочитам да съм на училище, отколкото с мама в Кинеърд. Татко или е в болницата, или се затваря в кабинета си да говори с адвоката си.

— Адвокат?

— Нещо свързано с имението, не знам. — Зара се почеса по носа.

— Каквото и да е, изглежда все едно нещо ужасно му тежи. Както и да е, по-добре да тръгвам. Мама ме чака. Отиваме в Кинеърд за уикенда, което ще е хубаво. Макар че тоя Зед Езу е много особен, надявам се скоро да се махне. Чао, Тиги! — Тя ме обгърна в мечешка прегръдка. — Благодаря за всичко, страхотна си! — Изправи се и си излезе.

Излегнах се и усетих известна болка от раната, сега, когато обезболяващите бяха спрели да работят. Отново затворих очи, когато шока от последните два дни започна да ме надвива.

— Здравей, Тиги, как се чувстваш?

Отворих очи и погледнах нагоре. Видях Улрика, която дърпаше стол към леглото ми.

— Добре съм, благодаря, че попита.

Тя седна и се наведе към мен.

— Добре. Съжалявам за стрелеца. Надявам се скоро да го хванат.

— Аз също.

— А сега, извини ме, че избирам такъв неподходящ момент, но трябва да поговоря с теб.

Сърцето ми за пореден път подскочи като на трапец, когато усетих пулсиращия гняв под спокойната външност на Улрика.

— За какво?

— За влиянието ти върху дъщеря ми, като начало. Тя попива всяка твоя дума. Моля те, помни, че аз съм й майка.

— Да, разбира се. Съжалявам, аз…

— А след това идва съпругът ми. Очевидно е от самото начало, че се опитваш да забиеш нокти в него. Като много други преди теб…

— Това просто не е вярно! — възкликнах ужасена. — Чарли и аз работим заедно — той ми е шеф!

— Не мисли, че не знам за малките ви сутрешни разходки заедно, частните ви разговори по Коледа. Нека ти кажа сега — този път не води доникъде. Чарли никога няма да ме напусне, никога!

— Не, Улрика — поклатих глава потресена. — Всичко си разбрала погрешно.

— Не мисля така. За всички е очевидно, че си хлътнала по него.

— Наистина не съм…

— Това, което искам от теб, Тиги, е да оставиш семейството ми на мира. Можеш да мислиш каквото си искаш за брака ми и отношенията ми с дъщеря ми, стига да го правиш далече от нас.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана какво има предвид.

— Искаш да напусна работата си? В Кинеърд?

— Да. Мисля, че това е най-доброто решение.

Стоманеносините й очи се впиха в мен и сведох поглед.

— Ще те оставя да помислиш по въпроса. Сигурна съм, че ще разбереш, че така би било най-добре за всички. Пожелавам ти скорошно оздравяване — добави рязко тя, изправи се и се скри зад завесата.

Отново се отпуснах на възглавницата си и усетих как ме разтърси поредния шок. Нищо чудно, че получих палпитации — помислих си нещастна. Бях прекалено изтощена, за да започна да мисля какво да правя, затова затворих очи и се опитах пак да заспя, понеже сега сърцето ми наистина препускаше. Спах неспокойно и се събуждах периодично, когато сестрите идваха да ме погледнат. Тъкмо започнах да задрямвам за пореден път, когато чух познат мъжки глас.

— Тиги? Чарли е.

Просто нямаше начин да го погледна в очите в този момент, затова се престорих на заспала.

— Очевидно спи дълбоко, а сега сънят е най-доброто за нея — чух Чарли да шепти на сестрата. — Кажете й, че съм идвал да я видя и че ще я посетя колкото мога по-скоро утре сутрин. В момента данните й са наред, но ако се появи проблем през нощта, ми се обадете. Аденозинът, който предписах, би трябвало да успокои нещата. Дайте й го при следващото наблюдение.

— Както кажете, доктор Кинеърд. Не се притеснявайте, ще се грижа добре за нея — отговори сестрата. Завесата се затвори зад тях и стъпките им постепенно заглъхнаха.

Защо ми е предписал още лекарства? — замислих се. Може би беше за мускула, поел по-голямата част от удара на куршума, преминал през якето ми. Малко ме болеше да дишам, но вероятно беше само от натъртването…

Отново задрямах, докато не ме събуди сестрата за последното наблюдение.

— Добре че не ви махнахме канюлата, понеже докторът ви предписа нещо — каза тя и пусна течността през спринцовката, която закачи за нея. — Сега ще ви оставя да си почивате. Натиснете звънеца за повикване, ако имате нужда от нещо.

— Добре, благодаря.

* * *

Сестрата на сутрешна смяна ме събуди от неспокойния ми сън, когато дойде за поредното наблюдение.

— Ще се зарадвате да научите, че тази сутрин всичко изглежда много по-добре — каза тя, докато записваше детайлите. — Скоро ще дойде количката с чая — добави на излизане.

Седнах в леглото и помислих, че тази сутрин наистина се чувствах по-добре. Сърцето ми вече не прескачаше и се чувствах с достатъчно ясен ум, за да обмисля разговора си с Улрика предната нощ.

Как може да твърди, че преследвам съпруга й? Как смее да казва, че съм се опитала да влияя на Зара! Опитах се да й помогна! Какво право има тя да ме уволнява!

Тогава обмислих опциите си: първата беше да кажа на Чарли за случилото се, но знаех, че ще бъда прекалено засрамена, за да повторя обвиненията на Улрика, че съм „хлътнала“ по него.

Дали не е, защото може да е права? — попита вътрешният ми глас.

Не беше тайна за душата ми, че се почувствах привлечена от Чарли от мига, в който го видях. Много ми харесваше да прекарвам време с него и да, определено го намирах за привлекателен…

Простата истина беше, че Улрика го беше усетила.

— Тя е права — изстенах. Чаят пристигна и докато пиех хладката, водниста течност, която ми дадоха, се зачудих какво да правя.

Помислих за Зед, който още беше в Кинеърд, и за факта, че някой бе стрелял по мен. Отгоре на това, според думите на Зед и Зара, състоянието на имението Кинеърд беше нестабилно като пулса ми…

— След седмица така или иначе може да нямам работа — промърморих на себе си. — По-добре да се измъкна, докато не се е стигнало дотам.

„Ще си отидеш“, така ми беше казал Чили…

Това реши нещата.

Докато изпия чашата, вече знаех, че имам само една опция. И тя беше да направя каквото бе поискала Улрика и да се махна от Кинеърд. Докато чаках Кал да дойде, направих плановете си. Когато сестрата се върна да ми изключи интравенозната система и да махне канюлата, я помолих за няколко листа хартия. Написах бележка на Кал и официално известие за напускане до Чарли. Понеже нямах плик, сгънах двете бележки заедно и написах името на Кал отпред с големи букви. Засега ги скрих под възглавницата си.

Кал пристигна в девет часа с доста по-бодър вид. Остави раницата ми в един ъгъл.

— Добро утро, Тиг. Дано да съм донесъл всичко, което поиска. Нали разбираш, чувствах се малко странно да ти преравям шкафовете, за да ти намеря… бельото — засмя се той. — Както и да е, как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря — отвърнах ведро. — Сигурна съм, че днес ще ме изпишат. Сестрата каза, че резултатите от наблюденията изглеждат добре.

— Това е най-добрата новина, а Бог знае, че имам нужда от такава! Кинеърд е претъпкан с журналисти, които се мъчат да снимат нашия Пегас.

— О, боже, той още ли лежи там, където… падна?

— Не, и това е странното; след като полицията извади куршума от тялото му, аз и момчетата помогнахме на хората от криминологията да вдигнат палатка около него, за да запазят доказателствата. Оставих Лохи и Бен на пост там цяла нощ, но познай какво се случи? Когато отидоха в палатката тази сутрин, тялото беше изчезнало. Ей така! — Кал щракна с пръсти. — Сякаш се е изпарило.

— Моля те, не ми казвай, че някой го е откраднал, за да го превърне в трофей! — изстенах.

— Освен ако не са сложили нещо в манерките на двете момчета, за да заспят толкоз дълбоко, че да не чуят как идва голям камион и някой влачи огромен елен от палатката, едва ли. И… — Кал махна с пръст към мен — още едно странно нещо, което ще ти се понрави: на мястото, където лежеше, около него имаше кръв. А полицията каза тази сутрин, че когато погледнали в палатката, не само че еленът го нямало, а и снегът около мястото, където е бил, бил чисто бял.

— Сякаш никога не е съществувал… — прошепнах.

— Така си помислих и аз. Странно, а?

— Всичко е странно в момента — казах аз. — Ще се закълнеш ли, че това не е просто история, която си измислил, за да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Не бих направил такова нещо, Тиг! Можеш да ги питаш, като се върнеш в Кинеърд, ако не ми вярваш. Впрочем Берил прати това. — Кал ми подаде кутия, пълна с маслен сладкиш. — Каза, че го харесваш. Изпраща ти много поздрави, както и всички останали.

— Включително Зед?

— Не съм го виждал, тъй че не знам — сви рамене Кал. — Оставих ключовете за рейндж роувъра му при Берил и си тръгнах бързо.

— Всичко върви на зле в Кинеърд, откакто той пристигна — въздъхнах. — Само се надявам да схване намека и да си тръгне. Кал, дали ще може да поизлезеш за половин час да пийнеш нещо, докато аз се измия и се преоблека? Искам да се почувствам като човек.

— Разбира се, ще хапна и нещо за закуска в кафето. Нямах време да ям, преди да тръгна.

— Няма нужда да бързаш — уверих го, докато се надигах от леглото. — Кал?

— Да, Тиг?

— Благодаря ти за всичко. И… много съжалявам.

— Не ставай глупава — усмихна ми се той. — Ще се видим след малко.

Чувствах се ужасно виновна, че ще причиня на Кал още един шок, но знаех, че няма друг начин, така че се заех за работа. Отлепих пластира, с който бяха залепени уредите, свързващи торса ми с монитора, вдигнах раницата си и я изсипах на леглото, за да проверя съдържанието й. За щастие паспортът и портмонето ми бяха вътре, но мобилният ми го нямаше. Няма значение — помислих си, — просто ще трябва да си купя нов, когато пристигна…

Оставих бележката до Кал на възглавницата, занесох раницата си до най-близката тоалетна и затворих вратата. Набързо облякох дънките и пуловера, които ми беше донесъл Кал, вдигнах си косата и я завъртях на кок.

Огледах се през вратата на тоалетната, понеже знаех, че трябваше да се промъкна покрай станцията на медицинските сестри на няколко метра по-нататък по коридора. Успокоих се, като видях, че в момента там нямаше никого. Отворих широко вратата, излязох съвсем открито и напуснах отделението. После си спомних какво бе казал детективът за медиите, които чакали отпред, и потърсих страничен изход от болницата, какъвто накрая намерих.

Щом излязох навън, бързо се качих на едно от чакащите таксита.

— Летище Инбърнес, моля — казах на шофьора.

— Няма проблем, госпожице. — Той запали колата и тръгнахме.

Жената на гишето за билети на малкото летище ме попита къде искам да отида.

— Женева — казах, понеже реших, че не искам нищо друго, освен Мама да се погрижи за мен, а Клаудия да сготви любимата ми бобена яхния. Но докато жената натискаше копчета на компютъра си, в ума ми изплува образа на белия таван на една пещера…

Кажи на Анхелина, че аз съм ти показал пътя към дома…

— Почакайте една минутка… извинете лошия ми английски — излъгах, за да прикрия факта, че щях да стана на пълен идиот. — Нямах предвид Женева, а Гранада… в Испания.

— Ясно — въздъхна жената. — Това вече е по-сложно…

* * *

Час и три четвърти по-късно самолетът към летище „Лондон Гетуик“ се засили по пистата и усетих как от гърдите ми се вдига тежест. Преди да се скрием в облаците, погледнах надолу към сивия град и заснежения пейзаж отвъд него и пратих малка въздушна целувка.

— Ти беше прав, скъпи Чили. И обещавам да им кажа, че ти си ме изпратил у дома.