Лусинда Райли
Сестра на луната (21) (Историята на Тиги)

19.

На другата сутрин се чувствах като с махмурлук — сърцето ми подскачаше, а гърдите ми се свиваха, когато се опитвах да дишам.

— Стрес, Тиги, нищо повече — казах си, докато се обличах да изляза да видя Пегас.

Пренебрегнах укритието и клекнах в храстите по-близо до елените, затворих очи и си спомних отново думите на Чили за силата в ръцете ми. Все още със затворени очи протегнах ръка напред и се опитах да фокусирам цялата си сила, за да повикам Пегас при мен.

Започнах да се чувствам глупаво, отворих очи и не се изненадах да видя, че Пегас не е пристигнал по магичен път. Но когато се изправих, чух познато дишане само на метър или два зад себе си.

— Пегас! — прошепнах, обърнах се и усетих как устните ми се извиват в широка усмивка. Той изпъхтя леко в отговор, погриза малко зимните растения и се отдалечи, за да се върне при стадото си.

Когато се върнах в къщата, видях Кал да говори с непознат човек в двора. Разговорът изглеждаше разгорещен. Прибрах се вътре, за да сложа чайника на котлона.

— Кой беше това? — попитах Кал, когато влезе.

— Ох, Тиг, как се е разпространил слухът, нямам идея — въздъхна той.

— За какво?

— За твоя Пегас, разбира се. Човекът отвън е от местния вестник. Чул е слухове…

— Които ти, разбира се, си отрекъл.

— Естествено, но не можех да му заповядам да напусне земята на имението — има право да ходи свободно по нея, като всички други в Шотландия.

— Поне не знае къде да намери Пегас. Ще бъде като да търси игла в купа сено.

— Да, но на един опитен бракониер няма да му отнеме много време да разбере къде обичат да пасат елените. По-добре да ида в хижата да питам Чарли какво ще правим. Ако някой ще прави официално изявление за пресата, трябва да е той. Доскоро!

— Доскоро. — Отхапах от препечената си филийка, а главата ми се завъртя.

* * *

— Тиги? Вкъщи ли си? — чу се глас през вратата час по-късно.

— Само това ми трябваше! — измърморих под нос, раздразнена, че къщата ни като че ли бе станала основния фокус на събитията в Кинеърд през последните няколко дни. — Идвам! — извиках и станах от дивана, за да отворя на Зед.

— Добро утро, Тиги — поздрави ме той с широка усмивка. — Не съм те виждал доста отдавна.

— Ами, да, но бях много заета. Имам много работа по имението напоследък — обясних колкото можах по-ведро.

— Разбирам. Е, дойдох да те попитам дали си помислила върху предложението ми. Каза, че имаш нужда от време, и аз ти го дадох — вече минаха повече от две седмици — напомни ми той и присви очи за част от секундата. — Искам да задвижа проекта колкото може по-бързо и знаеш, че искам ти да си начело. Но ако не може да стане, трябва да намеря друг.

— Естествено, разбирам, Зед. Съжалявам, че ми отне толкова много време, но наистина бях заета. А и това е голямо решение.

— Разбира се. — Тогава той се прозя, което беше много необичайно за него. — Извини ме, снощи не можах да затворя очи. Господарят на имението и жена му дойдоха снощи да ме питат дали може те и дъщеря им да вземат стаи в имението за през нощта. Двамата имаха много дълга… дискусия в спалнята си до моята. Дъщеря им също звучеше много нещастна. Чух я да плаче. Доколкото разбрах, е избягала от училище?

— Да, но ще бъде добре и…

— Е, Тиги — той пристъпи към мен, а аз отстъпих назад, — разбирам, че това е голямо решение за теб, но се боя, че трябва да получа отговор най-късно до края на седмицата.

— Наистина съжалявам, Зед, бях толкова заета…

— Разбирам това, Тиги, но съдейки по това, което чух през стените снощи, бих те посъветвал да помислиш сериозно върху предложението ми. След дочутото снощи смятам, че Кинеърд е обречен. — Той ми кимна, усмихна ми се за момент и си тръгна.

Кал се върна минути след като Зед излезе.

— Говорих с господаря и той е съгласен, че трябва да държим присъствието на Пегас в тайна колкото може по-дълго, преди да направим каквото и да било официално изявление.

— Знаем ли кой е говорил с медиите?

— Лохи каза, че старият Артър от пощата споменал снимките на елена, когато той бил там за последно — отвърна мрачно Кал. — Сигурен съм, че не е имал лоши намерения, но явно така новината е стигнала до местния репортер. Можеш да си представиш колко бързо се разпространяват такива слухове по тези краища. Както и да е, аз тръгвам.

— Пази се, скъпи — прошепнах на Пегас и потръпнах от страх.

* * *

— По дяволите! — изруга Кал на следващата сутрин, когато чухме няколко автомобила да спират в двора. От едната кола вече бе слязъл фотограф и снимаше с телевизионната си камера красивия пейзаж на долината.

— Вие ли сте началникът тук? — попита един от мъжете, когато Кал излезе пред вратата.

— Не — отвърна Кал, — но мога ли да ви помогна с нещо?

— Тим Уинтър, „Нортърн Таймс“. Чухме, че може би има бял елен в земите на това имение. — Журналистът извади тефтер от джоба си. — Можете ли да го потвърдите?

— Не мога да ви кажа нищо, понеже не съм аз шефът, но се съмнявам да видите нещо подобно в земите на Кинеърд. Аз определено не съм — излъга спокойно Кал.

— Източникът ми беше напълно сигурен, че е забелязан бял елен. Каза, че имало снимки. Ще ми ги прати по мейла по-късно днес.

— Очаквам с нетърпение да ги видя — отвърна Кал безизразно като играч на покер. Бях впечатлена от актьорските му умения, понеже знаех, че вътрешно сигурно кипи от гняв.

Друг репортер пристъпи и се представи.

— Бен О’Дрискол, „СТВ Норт“. Може би бихте могли да ни кажете къде стоят обикновено елените? Тогава ще можем да идем и да погледнем сами.

— О, да, това мога да направя — кимна приятелски Кал. — Ей там са, по средата на хълма в това време от деня. — Той посочи обратната посока на тази, в която се намираше Пегас, а аз едва се сдържах да не се изкискам, докато даваше заплетени инструкции на журналистите.

Загледах как се спуснаха към колите и микробусите си и потеглиха.

— Това поне ни спечели малко време, Тиг — въздъхна Кал, когато се върнахме в къщата. — Ще се обадя по радиото на Лохи и ще му кажа да премести Лендито по-далече от горичката и да натрупа още сняг на укритието. Не искаме да им даваме улики, нали? — каза Кал, вдигна радиото и натисна бутона, за да се обади на Лохи. — Да се надяваме, че като не намерят нищо, ще им доскучае и ще идат да търсят мръсните гащи на някой друг… Лохи? Чуваш ли ме? Добре. Трябва да скриеш Лендито и…

Въздъхнах тежко, оставих Кал да раздава инструкции и отидох в спалнята си да нахраня Алиса.

На вратата на къщата се почука и стомахът ми се обърна, когато видях бледото лице на Чарли през прозорчето, преди да отворя.

— Здрасти — казах аз, а той влезе в дневната.

— Здрасти — отвърна Чарли с напрегната усмивка. Изглеждаше ужасно — не бях спала цяла нощ и очевидно същото се отнасяше и за него.

— Как си тази сутрин? — попита той само от възпитание.

— Добре съм. По-важното е, как е Зара?

— Не особено добре. Разговорът много се разгорещи снощи, когато й казахме, че трябва да се върне в училище. Накрая Зара се заключи в спалнята си и отказва да излезе. Както и да е — въздъхна той. — Зара не е твой проблем. Кажи ми за белия елен… явно новината се е разпространила, съдейки по количеството коли и микробуси в имението. Кал каза, че и ти си го виждала на живо.

— Да, виждала съм го. Много по-красив е, отколкото на снимките, които ти пратихме.

— И категорично не е плод на въображението ти, или това на Кал?

— Не, Чарли, но сега трябва да направим всичко по силите си да го защитим.

— Е, мога да хвана няколко души и да съберем повече човешка сила тук, но, Господи! — Чарли прокара ръка през косата си. — Колко е объркано всичко в момента!

Изглеждаше толкова изгубен, че исках само да отида до него и да го прегърна. И да го накарам да седне с ръце около раменете му и да го попитам какво точно се е случило, откакто го видях за последен път. Но знаех, че не мога; нямах това право. Затова му предложих вярното си лекарство за всичко — чаша чай.

— Благодаря, но не мога да остана, Тиги. Трябва да се върна в хижата и да се опитам да убедя Зара да излезе от стаята си. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет? Още не сме сигурни какво се е случило. Тя не казва и дума. Нещо свързано с момче ли е?

— Ъъъ, ами, общо взето става въпрос за случай на наранена гордост — подбрах внимателно думите си, защото не можех да разкрия тайната. — Може би, ако й дадеш малко въздух, няколко дни да не ходи на училище, за да си ближе раните, това ще помогне. Сигурна съм, че ще й омръзне да си стои вкъщи без нищо за вършене. Приятелите ще й липсват и ще иска да знае какво става.

— Да, вероятно си права. — Чарли ме погледна облекчен. — Ще опитам тази стратегия. Жалко е само, че в такъв труден момент от живота си Зара смята, че не може да се довери на майка си.

— Може би нещата ще се променят, когато порасне — казах аз.

— За жалост се съмнявам. Виж, Тиги — каза той след кратка пауза, — съжалявам, че не поддържам контакт с теб напоследък. Случиха се прекалено много неща едновременно. Мога ли да те помоля да имаш още малко търпение, що се отнася до работата? Наистина не искам да те изгубя.

„Макар да се чувствах все едно аз съм те изгубила…“

— Разбира се, че можеш. Просто се чувствам като измамница, храня няколко котки два пъти на ден и ми плащат за това — свих рамене.

— Е, недей. Не можеш да си представиш колко време ми спести, като попълни онези заявки за субсидии. А може би предстои и още работа — добави неуверено той.

— Имам уговорена среща с човека с европейските лосове, но не се притеснявай за това сега, Чарли; ти направи каквото трябва, а ние ще се опитаме да опазим Пегас.

— Благодаря ти, Тиги, страхотна си, наистина.

Той пристъпи към мен, размисли и отново отстъпи.

— Добре, ще се чуем скоро — каза той. — Довиждане засега.

— Довиждане, Чарли.

Час по-късно, все още омаяна от това, че Чарли ме бе нарекъл „страхотна“, видях очукания му рейндж роувър да минава край прозореца ми, последван от много по-хубавия джип на Улрика. И двамата напускаха имението.

— За бога, стегни се! — казах си твърдо. Все пак продължих да гледам рейндж роувъра, докато не се скри на хоризонта.

* * *

През следващите два дни бях заета основно с това да избягвам Зед, докато се мъчех да взема решение по предложението му за работа. Задължението да участвам в патрула на Пегас ми помагаше в тази задача.

— Е, добре, Тиги — казах си, — преди да вземеш каквото и да е решение, трябва да се обадиш на кака си и да я помолиш за съвет относно Зед Езу. — Подкладох огъня за Кал, когато се върнеше, и тръгнах към хижата.

За лош късмет, Зед стоеше със скръстени ръце в кухнята с Берил.

— Какво е това, което чувам? В Кинеърд бил забелязан бял елен? — попита ме той.

— Знам, откачено, нали? — отвърнах.

— Е, през януари никога няма много новини — добави Берил.

— Обикновено няма дим без огън… но по-важното е, че трябва да ми дадеш отговор, Тиги. Може да обядваш с мен утре тук и да го обсъдим?

— Аз… добре. — Осъзнах, че повече не мога да отлагам.

— Добре. Берил, трябва да се обадя в Ню Йорк след петнайсет минути, ще използвам разширението на домашния телефон и не трябва да ме прекъсва никой, ясно?

— Разбира се, господине.

Когато чухме вратата на голямата стая да се затваря зад Зед, Берил изпусна тежка въздишка.

— Кога ще си замине този проклет мъж? — промърмори тя.

— Много скоро, надявам се — прошепнах под нос. — Берил, преди Зед да окупира телефона, може ли да го използвам, за да се обадя набързо на сестра си? Наистина трябва да говоря с нея, но тя живее в Бразилия, така че, естествено, ще платя за международното обаждане.

— Не ставай глупава, Тиги, сигурна съм, че с парите, които плаща Зед, за да стои тук, можем да ти осигурим няколко минути международен разговор. Сега побързай, преди Зед да се оплаче, че линията е заета.

— Благодаря, Берил! Няма да се бавя.

Тръгнах по коридора, влязох в офиса, затворих вратата зад себе си и вдигнах слушалката, обмисляйки какво да кажа на Мая.

Телефонът звънеше и звънеше — в Рио бе следобед, така че се надявах да не е излязла.

— Oi — каза познатият мек глас на най-голямата ми сестра.

— Oi, Мая — усмихнах се в слушалката, когато чух гласа й. — Тиги се обажда.

— Тиги! Толкова се радвам да те чуя! Как си? Къде си?

— Още съм в средата на нищото в шотландските планини, гледам си животните. А ти?

— Заета съм с преподаването на английски във фавелата, а и с Валентина. Не знам как Мама е успяла да контролира всички ни, когато аз имам проблем с едно шестгодишно момиченце. Това дете никога не се уморява — добави Мая, но чувах топлотата в гласа й. — Как си?

— Добре съм, да. Само дето Али ме посъветва да се свържа с теб. Става въпрос за човек на име Зед Езу.

Дълго време Мая не проговори.

— Ясно — каза накрая.

— Ами той ми отправи предложение за работа — продължих. — О, Мая, такава прекрасна възможност е!

Обясних за каква работа ставаше дума и колко много пари ми предлагаше Зед за благотворителния фонд.

— А това дори не включва заплатата ми и другите екстри. Е, какво мислиш?

— За предложението за работа? Или за Зед?

— И за двете, предполагам.

— О, Тиги… — Мая въздъхна тежко. — Не знам какво да кажа.

— Каквото и да е, Мая, моля те, просто го кажи — подканих я.

— Преди да го кажа, искам само да попитам дали ти и Зед… Ами, имате ли романтична връзка? Или всичко е само професионално?

— От моя страна е само професионално, но от негова… честно казано, не съм сигурна.

— Той ти обръща много внимание, нали?

— Мда.

— Пише ти писма и ти праща цветя?

— Аха.

— Появява се неканен на вратата ти?

— Мхм.

— В общи линии те преследва?

— Да. Кал, съквартирантът ми, даже го нарича моя преследвач.

— Ясно. Тогава смяташ ли, че той ти предлага тази работа, защото ти си точният човек за нея? Или я използва като примамка, за да получи теб?

— Това е проблемът — просто не знам. По малко и от двете, може би.

— Е, Али може да ти е споменала, че не съм най-голямата почитателка на Зед Езу, така че не съм убедена, че мога да ти дам непредубеден отговор. Мога да кажа само, че всичко, което казваш, че Зед ти е направил, го направи и на мен. Сякаш нищо не можеше да го спре, докато не ме получи; все едно беше ловец, а аз — плячка. А когато в крайна сметка ме получи, когато глупаво се предадох, бързо загуби интерес.

— О, Мая, толкова съжалявам! Сигурно е много болезнено да говориш за това.

— Вече съм го преодоляла, но тогава… Както и да е, за теб може да е различно. Зед може да се е променил, да е пораснал или нещо подобно, но всъщност, като се замисля за началото на връзката ни, съм доста сигурна, че той спомена, че можел да ми намери работа като преводач във фирмата на баща му, когато завърша университета. В крайна сметка, дори не се сбогува, когато завърши Сорбоната година преди мен.

— О, боже! — възкликнах. — Али каза, че Зед има някакво странно влечение към сестрите Д’Аплиез. Може да е вярно.

— Определено е странно, че Али е видяла тъкмо кораба на неговия баща закотвен до „Титан“ в Гърция миналото лято. И после синът му се появява в далечните шотландски планини, където по случайност работиш ти.

— Сигурна съм, че последното е просто гадно съвпадение, Мая — казах аз. — След като се запознах с него, той изглеждаше изненадан, когато осъзна коя съм.

— Тиги, харесваш ли Зед? Имам предвид, по онзи начин?

— Не. Определено не. Намирам го за… — сниших глас, — много особен. Струва ми се адски арогантен, макар че не мога да не го съжалявам. Не забравяй, че и той е изгубил баща си горе-долу по същото време, когато ние изгубихме Татко.

— И несъмнено е използвал това, за да установи по-дълбока връзка с теб, Тиги. Всички знаем какво меко сърце имаш. Би дала шанс и на Дявола, а аз мога да се обзаложа, че Зед го е забелязал. — Чух горчивината в гласа на Мая. — Съжалявам, Тиги, не ми обръщай внимание. Работата звучи страхотно, разбирам защо би искала да я приемеш. А що се отнася до това Зед да ти е шеф, на професионално ниво не мога да коментирам. На лично ниво обаче, те моля да внимаваш. Той би направил всичко, за да получи онова, което иска, а доколкото разбирам, в момента това си ти.

— Мая, всичко се свежда до един въпрос: мислиш ли, че той е добър човек?

Последва мъчителна пауза, след което Мая отговори:

— Не, Тиги, боя се, че не мисля така.

— Добре. Благодаря ти за честността и много съжалявам, ако това е събудило лоши спомени.

— О, няма нищо, Тиги, наистина. Аз просто… не искам да бъдеш наранена като мен. Освен това ти си тази, която има интуиция, така че решението трябва да е твое.

— Да. Както и да е, сега по-добре да затварям, защото използвам телефона на началника си, а нашият… общ приятел иска да се обади в Ню Йорк.

— О, добре. Много се радвам, че поговорихме. Обаждай се по-често!

Затворих телефона с надеждата да не съм я разстроила. Беше ми ясно, че Зед не просто е преминал за кратко през живота на Мая, а я е наранил дълбоко.

Тогава внезапно ми хрумна идея — докато Зед беше зает другаде, а компютърът бе свободен, потърсих онлайн работни места в чужбина за зоолози. Ако откажех предложението на Зед, можеше да се окаже, предвид несигурната ситуация в Кинеърд, че трябва да си търся друга работа.

На екрана излезе списък с обяви за работа, които Гугъл смяташе за подходящи, и започнах да ги преглеждам.

„Асистент преподавател по имунология на животните и ландшафтна екология, Южна Джорджия, САЩ.“

Не особено привлекателно — помислих си, дори да имах необходимия опит, за да стана асистент преподавател, който всъщност нямах.

„Полеви асистент по зоология, специализиращ в тюлени и морски птици, Антарктика.“

Не си го и помисляй, Тиги, все едно Шотландия не е достатъчно студена…

„Надзирател в резерват за диви животни в Малави.“

Това вече звучи интересно…

Набързо пратих имейл с автобиографията си, след което се сетих, че не бях сменила адреса си в автобиографията от Швейцария на Кинеърд, но знаех, че Мама веднага би ми препратила всяка кореспонденция.

* * *

След като си осигурих поне една възможна алтернатива за бъдещето, на другата сутрин се събудих по-спокойна. След като нахраних котките, се спрях за малко на средата на пътя нагоре по склона от загражденията и се заслушах за звуци от долината. Дори най-лек бриз не нарушаваше пълната тишина. Бях научила, че тази зловеща тишина обикновено предшестваше снежна буря. Котките явно бяха съгласни, защото никоя от тях не излезе да ме види. Докато вървях с тежки стъпки по пътя към хижата да взема храната на Чили, се замислих какво ще кажа на Зед на днешния обяд, който ме ужасяваше. Или по-точно в какви думи да облека отказа, който трябваше да му дам.

— Аз в Ню Йорк? Никога! — казах си. — Ще мразиш всеки миг там, Тиги, в някаква стъклена кутия в небето. Манхатън сигурно е с размера на имението Кинеърд със земите му — добавих, — но претъпкан със сгради.

Зед все пак каза, че ще пътуваш много…

— Не, Тиги — казах си твърдо, — каквото и да стане, както и да се опитва да те убеди, трябва да откажеш. Просто не е… правилно. И това е всичко.

* * *

— Пак ли си болен, Чили? Да повикам ли някого? — попитах, когато влязох в колибата и го намерих отново легнал на леглото си.

— Не съм по-зле от вчера, нито от утре. — Очите на Чили се отвориха, когато се приближих до него. — Ти си отиваш, не аз.

— Честно, Чили, понякога говориш такива глупости!

— Кажи на Анхелина, че аз съм ти показал пътя към дома, както обещах.

Очите му отново се затвориха, но аз отидох до него и го хванах за ръката.

— Няма да ходя никъде, Чили — казах тихо.

— Отиваш си вкъщи. А след това — добави с въздишка той — си отивам и аз.

Макар в следващите няколко минути да не спрях да му се моля да ми каже какво имаше предвид, той или се преструваше, че спи, или наистина бе потънал в сън, защото не проговори повече. Целунах го по челото и тъй като очевидно нямаше да отговори, не можех да направя нищо повече от това да оставя обяда му до газовия котлон, за да си го стопли по-късно, и да се сбогувам с него.

* * *

— Здравей, Берил — поздравих я, когато влязох в кухнята около час по-късно.

— Дошла си малко рано за обяда. Зед ми каза, че те очаква в един.

— Така е, но първо трябва да използвам отново компютъра, ако е свободен.

— Свободен е, всъщност, понеже нашият гост води един от безкрайните си разговори с чужбина в голямата стая. Сутрин е Китай и Изтока, следобедите и вечерите са за Ню Йорк и Запада. Наистина не разбирам защо е тук — почти никога не се възползва от това, което е от другата страна на прозорците… Излиза на лов само за по час всеки ден. Честно казано, Тиги, от всичко това в момента ми иде да закрещя.

— Съжалявам, Берил. Надявам се скоро да се махне и да си върнеш хижата, да я попроветриш — добавих в опит да разведря разговора.

— И кой ще пристигне в мига, в който се освободи? Тя пак се е върнала — видях ги заедно сутринта на път за хижата, яздеха заедно. Усмихнаха ми се, без никакъв срам! — промърмори тя и продължи да реже свирепо морковите.

— Коя, Берил?

— О, никоя. — Берил извади кърпичка от джоба на престилката си и си издуха носа. — Не ми обръщай внимание. Това време на годината е депресиращо, нали?

— Да. И, Берил… честно, ако някога искаш да поговориш с някого, аз съм тук.

— Благодаря ти, скъпа.

Затворих вратата на кабинета зад себе си, седнах на бюрото и влязох в електронната си поща. Появиха се два имейла — един от Чарли и един от Мая.

Първо прочетох този от Чарли.

Здрасти, Тиги, извини печатните грешки, пиша набързо, както винаги. Първо осъзнах, че не ти се извиних за инцидента в снега. Ако „Берил“ не беше в такова лошо състояние, това можеше да бъде избегнато. А не бих си го простил, ако нещо ти се беше случило. Извинявам се и че не се сбогувах както трябва, когато си заминах онзи ден. Трябва да ти благодаря, че помогна на Зара, както и на мен да се оправя с нея. Съветът ти проработи: след като се прибрахме вкъщи, тя поиска да се върне в училище. Оттогава не сме чули за никакви проблеми с нея, така че стискам палци да се е успокоила.

Радвам се, че се видяхме и поговорихме, макар и за малко, и се надявам скоро да се видим пак и да имам по-добри новини за бъдещето на имението.

Всичко хубаво,

Чарли x

Прегърнах се сама от удоволствие заради целувката, както и заради топлината и загрижеността в имейла. Понеже бях такова тъжно и самотно същество, даже си го принтирах, за да го прочета отново по-късно.

После прочетох и имейла на Мая.

Скъпа Тиги,

Мислих много за разговора ни и се притеснявам за теб и за нашия странен „преследвач“. Макар работата да изглежда страхотна, моля те да помислиш внимателно.

Дълго се колебах дали да ти пратя прикаченото, но мисля, че трябва да го видиш, преди да решиш. Отпреди година е, но…

Надявам се да не ме намразиш.

Дано се видим през лятото и скоро да си поговорим,

Мая xx

Превъртях надолу и отворих приложението. И пред мен се разкри снимка на човека, който в момента ме чакаше в голямата стая. Беше прегърнал през раменете сестра ми Електра, а надписът гласеше:

Зед Езу и Електра си правят компания на откриването на галерия в Манхатън. В последните осемнайсет месеца често ги виждаме заедно из града и се чудим дали са официална двойка, или ще ни оставят да гадаем.

— Това го потвърждава — промърморих, натиснах „принтирай“, сгънах листа и го натиках в задния джоб на дънките си.

Спрях се за момент да събера сили, поех дълбоко дъх и тръгнах към голямата стая.

— Тиги! — Зед стана от креслото си край огъня и тръгна към мен; в стаята беше задушаващо горещо. — Имам чувството, че не съм бил насаме с теб много отдавна. Почти ми се струва, че ме избягваш — добави той и ме целуна по двете бузи.

— Нищо подобно, Зед. Просто напоследък бях много заета.

— С белия елен, който е забелязан, нали?

— Аз… това са само слухове, Зед.

— Хайде, Тиги, всички знаем, че си го видяла, че Кал го е снимал и снимките някак са попаднали в ръцете на медиите. Ако аз бях Чарли Кинеърд, щях да го обявя пред целия свят. Това е сигурен начин да сложи имението Кинеърд на туристическата карта. Какво чака?

— Чарли никога не би го сторил, Зед, защото трябва да направим всичко възможно да защитим елена, а да пуснем стотици хора в имението, не е най-добрият начин да постигнем това. Да не говорим за заплахата от бракониери. Този елен е толкова рядък, че е почти митичен. Моля те, не забравяй, че моята професия, както и работата ми тук, е опазването на дивите животни.

— Разбира се, а не би ли било прекрасно, ако успеем да те снимаме с елена за откриването на благотворителната ни организация? Забрави жирафите — изсмя се Зед, — има ги под път и над път, както се казва. Следващия път, когато отидеш да видиш елена, може ли да дойда с теб и да взема фотоапарат? Мисля, че е бил забелязан край брезовата горичка. Видях стария рейндж роувър паркиран там вчера, когато отидох да го потърся сам.

— Зед, трябва да поговорим — заявих твърдо, ужасена, че Зед сякаш знаеше къде е Пегас.

— Разбира се. Сигурно искаш да видиш детайлите на офертата. Набелязал съм един апартамент на последен етаж в Челси, който ще ти свърши работа, когато си в Манхатън, а не спасяваш лъвове в Африка. А сега имам бутилка охладено шампанско. — Той посочи шампанското, поставено в сребърна кофичка за лед на бюфета. — Да го отворя ли?

Погледнах го невярващо. Очевидно беше убеден, че ще приема работата.

— Не, Зед, защото…

— Имаш притеснения — каза той без засечка. — Затова приготвих тази папка за теб, която описва подробно работната ти позиция, както и, разбира се, заплатата ти. Ето. — Той ми подаде папката.

— Благодаря ти, че си си направил всичкия този труд, но се боя, че не мога да приема работата и нищо няма да промени решението ми.

Зед ми се намръщи.

— Мога ли да те попитам защо?

— Защото… — Многото отговори, които бях приготвила, се изпариха от ума ми, когато той се вторачи в мен. — Тук ми харесва.

— Хайде, Тиги, можеш да измислиш и по-добър отговор.

Видях стоманения блясък в очите на Зед.

— Аз съм си момиче от провинцията по сърце и това място ми е като дом.

— Ако погледнеш документите в папката, ще видиш, че съм включил полет с първа класа, до което пожелаеш място в Европа всеки месец. Освен това съм предвидил да прекарваш поне шест месеца в годината в Африка, особено в началото, когато ще търсиш начини да похарчиш двадесет и петте милиона долара, които ще имаш на разположение.

Двадесет и пет милиона…

— Всичко това звучи страхотно, но аз съм само на двайсет и шест години и нямам никакъв опит в каквото и да е, освен в опазването на животните. Няма начин да се справя с бизнес страната на работата.

— Затова ще имаш около себе си опитен отбор. Както вече казах, единственото ти задължение ще бъде да избираш проектите и да бъдеш лицето на инициативата. Ще ти вземем стилист, нов гардероб, учител по публична реч…

Стоях неподвижно, докато Зед ми обясняваше как ще ме вземе, ще ме промени и ще ме притежава. И докато мислех за това, лицето и тялото на Зед започнаха да се променят и той се превърна в огромен, зелен, ужасно слузест гущер, чийто остър език се стрелкаше към мен, докато той говореше…

Зед най-накрая спря да говори и се превърна от влечуго отново в човек.

— Ъм, добре. Благодаря ти, Зед, наистина, за мен е чест, но каквото и да ми кажеш, отговорът продължава да бъде „не“.

— И това място, Кинеърд, е причината да останеш тук?

— Да — потвърдих. — Обичам го.

— Ами тогава решението ми е взето! — Зед се плесна по бедрото. — Ще купя това имение. Мисля по въпроса от няколко дни. Сигурен съм, че Чарли ще се съгласи да ми го продаде. Всички знаем колко е отчаян. Ще се радва да се махне от главата му.

— Искаш да купиш Кинеърд? — прошепнах с треперещ от ужас глас.

— Защо не? Ще може да се приспадне от данъците, можем да водим тийм билдинг за персонала ми сред природата, а част от земята може да се превърне и в игрище за голф с осемнайсет дупки. Мога да разширя хижата, да я направя истински хотел и да превърна онези стари обори в магазини за местни стоки. Накратко, ще вкарам цялото това място в новото хилядолетие. А ти, Тиги, можеш да останеш тук и да ми помогнеш.

Бях в такъв тотален шок, че устата ми се отвори и затвори като на златна рибка.

— И така — продължи с усмивка Зед, — както и да хвърлиш заровете, Тиги, изглежда в крайна сметка ще работиш за мен. А сега да пийнем от това шампанско.

— Зед, съжалявам, но трябва да вървя.

— Защо? Какво съм казал или направил, което те е обидило?

— Аз… Ти си повече от щедър и наистина го оценявам, но не мога да работя за теб, Зед, нито тук, нито в Ню Йорк.

— Защо не, Тиги? Мислех, че се разбираме много добре?

— Ами, работата е там, че… — Извадих принтираната страница от задния си джоб. — Говорих със сестра ми Мая за теб. А тя ми прати това. — Подадох му листа и той го разгъна. Погледна снимката, после мен.

— Това е сестра ми Електра.

— Знам коя е, Тиги, просто не разбирам реакцията ти.

— Първо излизаш с Мая, после минаваш на Електра, а сега ето те тук, с мен! Съжалявам, но това е… откачено.

— Тиги, не бъди толкова наивна. Трябва да знаеш как медиите могат да вземат съвсем невинно приятелство и да го изкарат най-великата любовна афера от Бъртън и Тейлър насам. Казах ти открито, че познавам Мая и Електра. И да, с Мая имах връзка, но с Електра беше само приятелство. Както знаеш, в момента тя си има гадже, така че не съм я виждал от месеци. Освен това всички сте красиви жени, които се движат в същите кръгове като мен. Това е всичко.

— Аз определено не се движа в същите кръгове като теб, Зед. И никога няма да го направя. А сега си тръгвам и бих предпочела повече да не се виждаме.

— Да не би да ревнуваш от двете си сестри?

— Не, разбира се! — почти изкрещях, понеже той още не разбираше. — Твоята мания по нас, сестрите, е просто… ненормална! Чао, Зед.

Излязох от стаята и почти очаквах той да ме последва. Радвах се, че Берил е в кухнята за защита, а Кал щеше да се върне за обяд. Щом излязох от хижата, се спуснах тичешком през двора, отворих вратата на къщата и я затръшнах зад себе си.

— По дяволите! — изругах и взех да обмислям дали да не преместя дивана пред вратата за допълнителна защита.

— Къде е пожарът? — попита Кал, излизайки безгрижно от кухнята с голямо парче месен пай в ръка.

— Тук ли ще бъдеш в следващия час? — попитах задъхана.

— Мога да бъда, да. Защо?

— Защото току-що отказах предложението за работа на Зед. Той не беше никак доволен, меко казано, и тогава каза, че искал да купи имението Кинеърд, за да работя за него каквото и да реша, и… тогава му показах негова снимка с една от сестрите ми в списание, а е излизал и с другата ми сестра, и… Божичко, Кал, наистина мисля, че е луд!

— Леле, Тиг, съвсем ме изгуби. Какво беше това, че щял да купува Кинеърд?

— Току-що ми каза, че ще го направи. О, Кал! — Очите ми се насълзиха. — Говореше за строене на голф игрище, магазини…

Кал се свлече в един стол.

— Но Чарли никога не би го продал, нали? Особено на човек като Зед.

— И двамата можем да си представим колко е разорен Чарли, както и имението. Дори да получим максималната възможна субсидия, пак няма да е сигурно, че ще се справим.

— Боже — въздъхна той, — това би било краят на една епоха. Да не говорим за мечтите ми да се оженя за Кейтлин и да си купим собствена къща.

— Най-лошото е, че Зед би купил имението само като играчка… Може би само за да ми направи напук.

— Мислиш, че си струваш няколко милиона, а, Тиг? — подкачи ме той, а аз се изчервих, което малко разведри атмосферата.

— Нямах точно това предвид, но имам чувството, че той ме преследва, каквото и да правя.

— Да, наистина има някаква странна мания по теб. И казваш, че е излизал и с две от сестрите ти?

— Да, и Мая не можеше да каже и една добра дума за него. Боже, Кал, току-що отказах двадесет и пет милиона бюджет, с който да правя каквото поискам — изстенах. — А ако… ако той купи Кинеърд, ще трябва да си тръгна, наистина ще трябва.

— Не мисля, че това ще се случи, Тиг — поклати глава Кал. — Може би трябва да поговориш с Чарли по въпроса.

— Може би — свих рамене. — Както и да е, ще ида в Тейн следобед, да видя Маргарет. После ще отида да наглеждам Пегас довечера. Зед знае къде е той. Нали не мислиш, че…

— Исусе! А аз му организирах стрелба по мишени! Сигурна ли си все пак за излизането довечера, Тиг? Ще има виелица — каза Кал, наблюдавайки безобидното синьо небе през прозореца на къщичката ни. Обедното слънце сякаш пръскаше блестящи искри по снега, който покриваше земята през цялата зима. Беше идеална зимна гледка, като от коледна картичка.

— Да! Просто не можем да поемем този риск, Кал, знаеш, че не можем!

— Съмнявам се и Йети да излезе тази нощ — промърмори Кал.

— Обеща ми, че ще го наблюдаваме — напомних му умолително. — Виж, ще взема радиото с мен, и ако стане нещо, ще ти се обадя.

— Тиг, наистина ли мислиш, че ще оставя крехка девойка като теб да седи сама в снега, когато е възможно бракониер с пушка да броди из имението? Не ставай глупава! — изръмжа Кал и по зачервеното му лице се изписа раздразнение, последвано от примирение. — Не повече от два часа, имай предвид. След това ще те завлека вкъщи за косата. Няма да нося отговорността, че си се озовала в болницата с хипотермия. Ясно?

— Благодаря, Кал — отвърнах облекчена. — Знам, че Пегас е в опасност. Просто… го знам.

* * *

Снегът бе натрупал около нас в землянката и брезентовият покрив поддаваше под него. Сериозно се питах дали нямаше да падне и да бъдем заровени под тежестта на снега отгоре.

— Тръгваме сега, Тиг — каза Кал. — Измръзнал съм до кости и дори Берил ще се затрудни да ни закара обратно. Виелицата поутихна и трябва да се приберем, докато можем. — Кал отпи последна глътка от изстиналото кафе в манерката, след което ми я подаде. — Довърши това. Аз ще ида да изчистя снега от предното стъкло и да запаля.

— Добре — въздъхнах, съзнавайки, че няма смисъл да споря.

Бяхме седели в землянката над три часа, без да видим нищо, освен снежната виелица, трупаща преспи по земята. Кал излезе и тръгна към Берил, паркирана зад няколко скали в долината зад нас. Погледнах през малкото прозорче на землянката, докато пиех кафето, после изключих ветроупорния фенер и изпълзях навън. Нямах нужда от фенерче, защото небето се бе прояснило и сега в него светеха хиляди звезди. Млечният път се виждаше ясно над мен. Луната, която растеше и щеше да бъде пълна след два дни, озаряваше недокоснатата бяла покривка на земята.

Абсолютната тишина, която се спускаше веднага след новия сняг, беше дълбока като блестящите преспи, които поглъщаха стъпалата и прасците ми.

Пегас.

Повиках го безмълвно и тръгнах бавно към дърветата, молейки еленът да се появи, за да мога да се върна у дома и да заспя, спокойна, че поне за още една нощ е в безопасност.

Той се появи, сякаш отникъде. Беше вълшебна гледка, когато вдигна глава към небето, обърна се и ме погледна с дълбоките си кафяви очи. Започна да върви плахо към мен, и аз към него.

— Скъпи Пегас — прошепнах, но видях сянка да излиза в снега от горичката. Сянката вдигна пушка.

— Не! — изкрещях в тишината, фигурата беше зад елена с насочена пушка, готова да стреля. — Спри! Бягай, Пегас!

Еленът се обърна и видя заплахата, но вместо да избяга на сигурно място се затича към мен. Чу се изстрел, после още два, и усетих внезапна остра болка. Сърцето ми подскочи и пулсът ми толкова се ускори, че главата ми се замая. Коленете ми се подкосиха и паднах на снежното одеяло долу.

Отново се възцари тишина. Опитах се да запазя съзнание, но не можех повече да се боря с мрака, дори заради него.

Малко по-късно отворих очи и видях познато, обично лице над себе си.

— Тиги, любов моя, всичко ще бъде наред. Сега ще останеш с мен, нали?

— Да, Татко, разбира се — прошепнах, докато той галеше косата ми, точно както правеше, когато бях болно малко момиченце. Отново затворих очи, знаейки, че съм в безопасност в ръцете му.

Когато се събудих отново, усетих как някой ме повдига от земята. Потърсих Татко, но видях над себе си само уплашеното лице на Кал, който се мъчеше да ме занесе на сигурно място. Обърнах глава назад към горичката и видях неподвижното тяло на бял елен, снегът около него опръскан с кръв.

И разбрах, че вече го нямаше.