Лусинда Райли
Сестра на луната (20) (Историята на Тиги)

18.

— Между другото — каза Кал на връщане от брезовата горичка след третия ден безплодно търсене на белия елен, — Берил ми каза снощи, че съпругата на господаря искала да дойде в Кинеърд и да поостане известно време. Явно била недоволна, че гостът ни се е застоял по-дълго от предвиденото.

— Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни с нея — отвърнах категорично.

— Странно е обаче, защото през целия им брак не е идвала тук за повече от няколко вечери. Хрумна ми, че може да е направила дизайна на хижата с идеята да живее тук.

— Е, убедена съм, че Зед няма да възрази да споделя хижата с нея — Улрика вероятно е точно негов тип.

— Аха, ако си пада по по-възрастни жени — каза злобно Кал. — Ще дойдеш ли пак на наблюдение утре сутринта?

— Разбира се, трябва само да не се предаваме и ще видим този бял елен, Кал, обещавам ти.

Минаха още три смразяващи сутрини, докато се случи…

В първия момент си помислих, че халюцинирам; бях се взирала в снега толкова дълго, бялата му козина се сливаше толкова идеално с пейзажа, а големите му рога бяха в същия мек кафяв оттенък като дърветата, от които излезе бавно. Но сега стоеше сам, далеч от другите елени, може би само на няколко метра от мен.

— Пегас…

Името дойде на езика ми сякаш винаги е било там. И тогава, като че ли разбирайки, че това е името му, той вдигна глава и погледна право към мен.

Минаха пет скъпоценни секунди, през които ми се струваше, че никога повече няма да си поема дъх. Пегас примигна бавно, а аз примигнах в отговор и между нас премина миг на разбиране.

— Исусе!

Пегас се стресна, избяга в горичката и се скри. Изпъшках от раздразнение и хвърлих гневен поглед на Кал, който тъкмо си беше свалил бинокъла и ме зяпаше, сякаш наистина бе видял Исус.

— Тиг, той е истински! — прошепна той.

— Да, а ти го подплаши — скарах му се. — Но той ще се върне, знам го.

— Сигурна ли си, че и ти го видя?

— Абсолютно — потвърдих.

— О, боже! — Кал преглътна тежко и примигна. Осъзнах, че е на ръба на сълзите. — По-добре да кажем на господаря какво има на земята си. Да го питаме какво иска да правим с елена. Ще трябва да го защитаваме от бракониери, когато вестта се разпространи, това е сигурно. Не мога да назова цената за глава на бял елен, но ще е… ами, направо безценна.

— Божичко, Кал — потръпнах ужасена. — Не може ли просто да си остане между нас засега?

— Господарят трябва да знае, Тиг, това все пак е неговата земя — неговият елен, в интерес на истината. А той не би изложил никое животно на опасност, кълна се. Трябва да го питам дали може да построя укритие край горичката. Ще трябва да поставим елена под денонощно наблюдение за всеки случай, а за това ще ни трябват хора. Той ще е уязвим като новородено, оставено голо в снега, когато хората научат за него.

Така че Кал се обади на Чарли и с помощта на Лохи и Бен, момчето за всичко, бързо изгради просто, но ефективно укритие от дърво и брезент, което щеше да защитава пазачите на Пегас от ледения вятър.

През следващата седмица си създадох навика да се будя в пет всяка сутрин и да слизам с термос кафе, за да заместя нощната смяна, състояща се от изпитани и доверени бивши служители от Кинеърд, и да чакам Пегас да се появи. Той сякаш усещаше присъствието ми, защото като по часовник излизаше от мрака и мъглата, за да гледаме заедно изгрева. Червените и лилави светлини се разстилаха по небето и обагряха бялата козина на елена като картина, докато той не се скриеше отново на безопасно място в горичката.

Чарли бе поискал снимки и в една снежна сутрин в четвъртата седмица на януари успяхме да заснемем Пегас, преди да се скрие в ослепително белия пейзаж.

— Ще ида да проявя тези снимки, че да не си помисли господарят, че си измисляме. Или пък аз — добави с усмивка Кал.

Отидох с него до малката местна поща, която се занимаваше с всичко — от проявяване на снимки до правене на ключове. Изпихме по едно кафе, докато чакахме да проявят филма, след което се нахвърлихме на снимките, още лепкави от машината.

— Истински си е, спор няма — каза Кал, размахвайки най-добрата снимка на Пегас пред мен.

— Истински е — съгласих се и пръстите ми проследиха очертанията на изящното му тяло в снега. — Помни обещанието си, Кал Макензи — подкачих го.

Добавих попълнените заявки за субсидии към плика, който щяхме да пратим на Чарли, и му драснах набързо една бележка.

— Надявам се да си добре — промърморих, подавайки плика на пощаджийката.

По-късно, в Кинеърд, тъкмо се чудех дали да рискувам среща със Зед, за да си проверя имейлите в офиса — още не бях получила отговор от Али — когато видях Берил да излиза от хижата и да тръгва към мен.

— Току-що получих обаждане от господаря. Преди малко е разбрал, че Зара пак е изчезнала от училище. Правила го е преди и обикновено се появява тук. Господарят й дава двадесет и четири часа да стигне до Кинеърд, преди да се обади в полицията. Ако ме няма и Зара дойде при теб, моля те, кажи ми.

— Разбира се. Не изглеждаш особено притеснена.

— Ако я няма утре по това време, тогава ще се притесня — изсумтя тя. — О, и Зед ми каза, че иска да те види. Мисли, че може би нарочно го избягваш.

— О, не, просто бях много заета, това е всичко.

— Е, добре, само предавам съобщението — каза Берил. — И да се надяваме Зара скоро да се появи.

* * *

Тази вечер Кал излезе да се види с Кейтлин след провалената им среща отпреди няколко седмици, а Лохи и баща му наглеждаха Пегас от укритието, така че си легнах рано. Явно съм задрямала веднага, защото ме събуди почукване по прозореца ми. Първата ми мисъл беше, че Зед е прибягнал до отчаяни мерки, за да ме види, но когато се надигнах от леглото и помръднах завесата, за да погледна скришом навън, в заскрежената рамка се появи лицето на Зара.

— О, боже, Зара, сигурно си измръзнала! Влизай — подканих я през прозореца и махнах в посока на входната врата. — Как изобщо си стигнала дотук? — попитах я, когато отворих вратата.

— Пътувах на стоп от гара Тейн до входа, после просто минах пеша остатъка от пътя. Добре съм, нищо ми няма — добави тя, треперейки от студ, когато я дръпнах да седне на креслото пред огъня.

— Трябваше да ми се обадиш — казах аз, докато подклаждах огъня, и хванах ръцете на Зара, за да ги стопля между моите.

— Няма сигнал, Тиги, а и не искам никой друг да знае, че съм тук. — Тя се огледа нервно. — Къде е Кал? Спи ли?

— Не, той е в Дорнох с Кейтлин. Зара, баща ти вече се е обадил на Берил, така че мисля, че трябва поне да им кажа, че си в безопасност.

— Не! Моля те, Тиги, просто ми трябваше малко време насаме, за да помисля. Моля те само за двайсет и четири часа, не повече.

— Аз…

— Ако не ми обещаеш, ще намеря друго място, където да се скрия. — Зара се изправи.

— Добре, добре, няма да казвам нищо засега — предадох се. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Не, всъщност не.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах и тръгнах към кухнята да стопля мляко и да му сложа какао.

Зара ме последва и се облегна на рамката на вратата.

— Може би… Ти си единствената възрастна, на която имам доверие, но моля те, Тиги, не казвай нищо. Само ми трябва малко време насаме с мислите ми?

— Поласкана съм, Зара, но ти едва ме познаваш.

— Благодаря! — каза тя и си взе какаото. Върнахме се да седнем пред камината.

— Е, предполагам, че става дума за някое момче, нали така? — попитах.

— Да, точно така! Как позна?

— Инстинкт — свих рамене. — Да не е онзи Джони, когото ми спомена по Коледа?

— Да! — В очите на Зара веднага избиха сълзи. — Наистина си мислех, че ме харесва, разбираш ли? Дори след като всички други момичета ме предупредиха, той ми каза, че съм специална, и аз му повярвах…

Тялото на Зара сякаш рухна и раменете й се разтресоха от плач. Взех чашата с какао от ръцете й, коленичих пред нея и хванах дланите й.

— Просто се чувствам толкова глупава… — продължи тя. — Точно толкова тъпа съм като онези момичета, на които се присмивах, когато някое момче се възползваше от тях. А сега съм аз и…

— Какво е станало, Зара? Можеш ли да ми кажеш?

— Ще кажеш, че съм глупачка. Искам да кажа, знаех за репутацията му, но не слушах какво ми казваха, защото мислех, че съм различна… че ние сме различни. Аз… го обичах, Тиги, и си мислех, че и той ме обича. И че щом е така, значи няма проблем да го направя.

— Да направиш какво, Зара? — Много добре знаех за какво става въпрос, но трябваше да го чуя от нея.

— Аз… ами… той все говореше за това, казваше, че няма да сме истинска двойка, докато не го направим. Затова… го направихме. И тогава… и тогава… — В очите й отново избиха сълзи.

— Да?

— И на другата сутрин ме заряза със съобщение по телефона! Дори не ми го каза в лицето! Той е точно какъвто казваха другите момичета — иска само едно нещо. После чух, че е разказал на всичките си приятели, и когато влязох на чай, всички се кикотеха и ме сочеха и беше толкова… унизително, Тиги. На другия ден, тоест по-рано днес, имахме посещение в града, така че се качих на влака и дойдох тук. И не мога никога да се върна! Никога — подчерта тя, в случай че не бях убедена.

— О, Зара, колко ужасно! — опитах се да проявя емпатия, понеже виждах, че още се свива от срам. — Нищо чудно, че си избягала. И аз щях да направя същото на твое място.

— Наистина ли? — Зара вдигна очи и ме погледна.

— Наистина — повторих. — Слушай, вината за всичко това изобщо не е твоя. Той е постъпил лошо, а не ти.

— Тиги, толкова си мила, но и аз постъпих лошо. Загубих девствеността си с него на територията на католическо училище! Там ни набиват в главите ден и нощ колко са лоши греховете на плътта. Ако монасите знаеха, щях да съм наказана да казвам милион пъти „Аве Мария“ до края на живота си! А и щяха да ме изключат.

— Той е този, когото трябва да изключат — промърморих мрачно. — Защо винаги ние, жените, излизаме виновни в такива ситуации? Ти се чувстваш като някаква лека жена, докато твоят Джони се перчи като… като някой жребец във ферма за разплод!

Зара ме погледна, изненадана от бурната ми реакция.

— Права си, Тиги! Давай, момиче! И впрочем, не е „моят“ Джони. Ако ще да допълзи на колене до Кинеърд, ще му кажа къде да си завре… жребеца!

И двете се закикотихме и се зарадвах да видя, че Зара е малко по-весела.

— Зара, говорила ли си с майка си за всичко това? — осмелих се да попитам. — Сигурна съм, че би разбрала, и тя някога е била на твоята възраст…

— О, боже! Никога! Не мога да говоря с мама за нищо, най-малкото за секс! Само ще започне да ми се кара, че съм забъркала такава каша!

— Добре, разбирам, но ще трябва да съобщя на баща ти къде си. Берил каза, че щял да извика полицията, ако не се появиш тук до утре сутринта. Наистина не искаш и това да ми се струпа отгоре на всичко останало.

— Тогава ми дай време поне до сутринта, моля те, Тиги — замоли ми се тя.

— Добре — съгласих се след дълга пауза. — Можеш да спиш тук, на дивана.

* * *

Когато се събудих на следващата сутрин, Зара я нямаше. Намерих набързо драсната бележка върху одеялото на дивана.

Съжалявам, Тиги, просто имам нужда от още малко време насаме. Не се притеснявай за мен, добре съм.

З. xx

— По дяволите! — Облякох се набързо и изтичах до хижата.

— Ето те, Берил — казах задъхана и с разтуптяно сърце, когато я намерих в кухнята.

— Какво има, Тиги, скъпа?

Набързо разказах на Берил за ситуацията.

— Не бива да се обвиняваш, Тиги. Постъпила си, както си сметнала, че е най-добре — подкрепи ме Берил, което ме изненада.

— Благодаря, но трябва да се свържа с Чарли, Берил. Може ли да използвам домашния телефон?

— Разбира се, скъпа.

Обадих се на мобилния на Чарли, който ме препрати на гласова поща, затова опитах домашния му номер. Не очаквах да вдигне и там, понеже логиката ми подсказваше, че сигурно е в болницата, затова ми бяха нужни една-две секунди да регистрирам женския глас с чуждестранен акцент, който отговори на второто повикване. Улрика, разбира се. Сърцето ми потъна като камък.

Звучеше толкова щастлива да чуе гласа ми, колкото бях и аз да чуя нейния, но предвид обстоятелствата нямах друг избор, освен да й кажа, че Зара е тук, в Кинеърд. Трябваше да задържа слушалката на ръка разстояние за няколко секунди, докато тя плачеше драматично — от облекчение, може да се предположи, но накрая се успокои.

— Не съм спала цяла нощ! Не съм в състояние да шофирам, но ще се кача да взема Зара колкото мога по-бързо — каза ми тя.

Вече в ужас от предстоящото пристигане на Валкирията се върнах в кухнята и предадох основните моменти от разговора на Берил.

— Надявам се, че ти е благодарила. Ти си направила каквото си могла и сега е работа на семейство Кинеърд да се оправят с проблемите си.

Отпих от силния чай, който Берил бе поставила пред мен, и се зачудих как тази работа, за която се притеснявах, че ще бъде прекалено спокойна, се бе превърнала в постоянна драма, сякаш писана от Чехов.

— Докато съм тук, случайно офисът да е свободен? — попитах я.

— Да, Негово Превъзходителство говори по домашния телефон в голямата стая и не бива да го притесняваме.

— Страхотно, благодаря!

Влязох в офиса и си отворих имейла. Най-после бях получила отговор от човека с европейските лосове, който пишеше, че може да дойде в Кинеърд да огледа терена и предлагаше дата след около месец. Сърцето ми подскочи, когато видях, че имах имейл и от Али.

Скъпа моя Тиги,

Много се радвам, че ми писа, както и че новата ти работа върви добре. Когато погледна пред прозореца, снегът покрива всичко и езерото е полузамръзнало; предполагам, че е същото и при теб. Ставам все по-дебела и се радвам, че ми остават само още няколко седмици, докато бебето се появи на бял свят. Баща ми Феликс ме посещава всеки ден (аз имам шоколад, а той има аквавит!), а вчера ми донесе люлката, в която някога е спал баща му Пип. Когато я видях, наистина осъзнах, че бебето идва.

А сега, Тиги, да минем на другата тема: ти ме попита да Зед Езу и Мая. Да, той наистина е излизал с Мая в университета и… о, Тиги, не искам да предавам ничие доверие, но всичко е свършило много зле.

Отгоре на това милият ми Тео го е срещал няколко пъти по време на плаване и, честно казано, го смяташе за арогантен идиот. (Съжалявам.) Сигурна съм, че познава и Електра… има някакво странно влечение към сестрите Д’Аплиез.

Освен това трябва да ти кажа, че когато видях кораба на Татко край Делос миналото лято, разпознах и яхтата на Крийг Езу, закотвена в залива до него. Не съм ти казвала преди, защото още не разбирам дали е съвпадение или нещо друго… но, Тиги, като броим и бащата, и сина, това са ужасно много съвпадения, не мислиш ли?

Не ми каза дали имаш някаква романтична връзка със Зед, но те моля да внимаваш. Не мисля, че той е много добър човек. Може би все пак трябва да говориш с Мая, която го познава наистина добре, много по-добре от мен.

Каква странна година за всички нас, докато се опитваме да свикнем с живота без Татко. Нека да потвърдим дата за онова пътуване да оставим венец с всичките ни сестри на мястото, където видях кораба на Татко да последен път. Мисля, че ще бъде полезно за всички ни да се съберем отново заедно и наистина да се сбогуваме с Татко.

Прегръдки и целувки от снежна Норвегия!

Али xx

Принтирах имейла, за да мога да помисля върху него на спокойствие, макар само да потвърждаваше това, което вече знаех.

След това станах от компютъра и излязох набързо, преди Зед да дойде да си търси закуската.

Два часа по-късно чух кола да влиза със скърцане в двора. Десет минути по-късно тъкмо се канех да изляза да занеса обяда на Чили, когато чух силно тропане по входната врата.

Преди да успея да стигна до нея, Улрика нахлу в стаята.

— За бога, Тиги! Берил ми каза, че Зара е дошла тук снощи! Защо не ни се обади веднага?

— Улрика, толкова съжалявам, аз…

— А сега отново е изчезнала — прекъсна ме Улрика и видях, че трепери от гняв. — Оставих спешни съобщения за Чарли, но още не ми се е обадил. Съвсем типично за него — дъщеря му изчезва, а той не ми връща обажданията!

В този момент Кал се появи на входната врата.

— Ленд роувъра го няма. Ключовете в саксията ли са?

— Не знам, не се сетих да проверя — казах му.

— Мислиш, че Зара може да го е взела? — попита Улрика.

— Аха — отвърна Кал и отиде да погледне в саксията. — Ключовете ги няма — потвърди той.

— Става все по-лошо! — извика Улрика. — Зара няма и един истински урок по кормуване, само е карала в имението! Ами ако стане катастрофа? А ако я спре полицията? Ще има такива проблеми…

На вратата отново се почука и всички подскочихме. Кал отиде да отвори.

— Значи тук сте били всички — каза високият мъж, Фрейзър, когото бях видяла за последно на Бъдни вечер пред хижата. Той се наведе, за да влезе вътре.

— Поне веднъж може да се зарадваш да ме видиш — каза той на Кал и дръпна женската ръка, която държеше. Зара влезе със залитане. — Намерих я на пътя, опитваше се да смени една гума на онази стара кола, която караше. Нямаше представа как, разбира се. Щях да й помогна, но реших, че е по-важно да я прибера тук да се размрази. Щеше да си умре там, навън, ако не я бях намерил — добави той.

— Зара, слава богу, че си добре! — Валкирията тръгна към двамата. — Толкова ти благодаря! — Улрика и Фрейзър се погледнаха в очите и между тях премина проблясък на усмивка, преди вниманието на Улрика да се върне към дъщеря й. — Къде беше, миличка? Толкова се притеснихме! — Тя прегърна Зара, чиято скована стойка не се отпусна в ръцете на майка й. Зара ме погледна през рамото на майка си, безмълвно молейки за помощ. Проблемът беше, че не знаех как да й помогна.

— Трябва бързо да те вкараме в гореща вана — каза Улрика, разтривайки безполезно ръцете на дъщеря си. — Тук няма да намерим такава, нали? Същински коптор е, а не можем да идем и в хижата, разбира се.

— Може да дойдете в моята къща — предложи Фрейзър. — Имам централно отопление и предостатъчно гореща вода.

— Благодаря ти, така ще направим.

— Мамо, аз…

— Нито дума от теб, госпожице! — отряза я Улрика и Зара си затвори устата.

— Е, добре — каза Фрейзър, — да тръгваме тогава.

След като излязоха, без Зара да промълви и дума, Кал затвори вратата зад тях и се обърна към мен.

— Е, не знам за теб, но аз ще изпия една чаша от коледното уиски след всичката тази възбуда. Искаш ли и ти?

— Всъщност да, моля. Това определено ме разтърси. Горката Зара — изстенах, а сърцето ми изпулсира по странен начин и се свлякох на дивана.

— Заповядай, Тиг.

Кал ми подаде чаша и се чукнахме, преди да изгълтаме на един дъх уискито. Течността накара сърцето ми да заподскача, но накрая го успокои и се почувствах по-добре.

— Да вдигнем тост за майката и дъщерята, отново заедно и в безопасност.

— Кой все пак е Фрейзър, Кал? Каня се да те попитам, откакто го видях по Коледа.

— Той е син на Берил.

— Син на Берил? — изписках. — Защо, за бога, никога не ми е споменавала за него?

— Ами… сложно е, Тиг, има много лоша кръв от миналото, ако знаеш какво имам предвид, и не е моя работа да ти разказвам историята. Стига само да ти кажа, че тя никак не е доволна, че се е върнал от Канада; никой в Кинеърд не е доволен. Бог знае защо е тук, но имам някои идеи. — Кал се потупа по носа.

— Значи Фрейзър не живее с майка си?

— О, не, не и след това, което направи. Както и да е, знаеш, че не съм клюкар, така че нека да оставим тази тема. Фрейзър се е върнал по свои си причини и аз поне няма да си отдъхна, докато не се махне отново. Сега трябва да излизам, ще се видим по-късно.

Тъкмо когато се настаних на дивана, за да подремна след обяда, все още изтощена от настинката и ранните утрини с Пегас, на вратата отново се почука.

— Здрасти, Чарли! — поздравих го и пулсът ми отново се ускори от неочакваната среща с него.

— Здрасти, Тиги. Берил ми каза, че Улрика е дошла при теб по-рано, за да разбере къде е Зара.

Докато стоеше там, забелязах лилавите сенки под очите му и изпитото му лице. Изглеждаше сякаш е отслабнал от последния път, когато го видях.

— Зара е добре, Чарли. Тя отиде с Улрика да се потопи в гореща вана. — Обясних как дъщеря му беше взела Берил и беше спукала гума.

— И кой я е намерил?

— Онзи човек Фрейзър. Той я доведе обратно в Кинеърд.

— Разбирам. — Лицето на Чарли помръкна. — Къде са сега? Горе в хижата?

— Не, отидоха в къщата на Фрейзър.

— Ясно — каза той след дълга пауза. — Тогава предполагам, че ще е по-добре да ида да ги потърся там.

— Предполагам. — Исках да добавя „съжалявам“, защото виждах болката му, но не мислех, че би било подходящо при тези обстоятелства.

— Благодаря ти, че си се погрижила за Зара миналата вечер — каза той и тръгна да излиза.

— Няма проблем, мисля, че просто трябваше да изпусне малко пара.

— Добре, благодаря, Тиги — каза той с насилена усмивка. После си тръгна.