Лусинда Райли
Сестра на луната (19) (Историята на Тиги)

17.

Радвах се, че единственият негативен ефект от нощта ми във виелицата беше лека настинка, която накрая се усили и започнах да кашлям.

— Чили пак се оказа прав — казах на Кал на закуска няколко дни по-късно. — Каза, че ще се разболея. Как е той?

— О, вече е оздравял напълно. Но се притесняваше за теб.

— Добре съм, наистина — уверих го, макар още да се чувствах изтощена, може би от всичкото кашляне и кихане. — Ти добре ли си? — попитах го. — В последните няколко дни беше доста тих.

— Не, Тиг, не съм. Господарят беше обещал да ни посети днес, но току-що пак отмени срещата! Имам списък, дълъг колкото ръката ми, с неща, за които исках да говоря с него, включително за замяна на Берил.

— Предполагам, че имаш предвид колата, а не икономката? — усмихнах му се.

— Ха! Хич не е смешно, Тиг. Ако не те бях намерил оная нощ, както Берил няма отопление, щеше да си умреш от хипотермия. Както и тази къща — и тук мръзнем. Кейтлин ми каза, че трябва да поискам нормално централно отопление. Да, казах й, всичкият бюджет е отишъл за луксозната хижа, за Нейно Превъзходителство и гостите. Просто не е честно към персонала.

— Кал Макензи, говорител на профсъюза на Кинеърд! — отбелязах сухо.

— Преди да се върна при дупките си, ще му се обадя и ще уговоря телефонна среща. Чарли няма пак да се измъкне от отговорностите си.

— Може между другото да го попиташ какво иска да правя. Нямам истинска работа тук, освен да хвърлям месо на котките, а с това може да се занимава и Лохи.

— Да, но няма да казвам нищо, което може да ти струва работата, Тиг — каза той на излизане.

Час по-късно запалих огън и се настаних на дивана с Бодил; аз четях книга, а той хъркаше шумно. Забелязах, че дишането му е по-шумно от обикновено и че се покашля леко два-три пъти, докато спеше.

— Надявам се да не си хванал моята настинка — казах аз и погалих ушите му, за да го успокоя.

На вратата се почука и Бодил веднага скочи от дивана и започна да ръмжи.

— Ела! — заповядах и той дойде неохотно до мен. — Седни! — наредих му и отидох да отворя вратата. Зед стоеше отпред.

— Здравей — поздравих го, знаейки, че трябваше поне да му благодаря. — Влез.

— Безопасно ли е? — попита той, защото Бодил продължаваше да ръмжи.

— Ще взема повода му и ще го държа — казах аз, понеже след случилото се миналия път не исках да гоня кучето навън. Взех повода от закачалката до вратата, където го бях окачила, и го закачих за каишката на Бодил. — Хайде, Бодил! — Завлякох го по пода до дивана.

— Първо — започнах, когато седнахме, — много ти благодаря, че позволи на Кал да използва рейндж роувъра, за да ме спаси. Както и за цветята — посочих новия букет на перваза, който се бе появил на прага ми преди два дни. — Наистина ми повдигнаха настроението.

— Така ли? Тогава се радвам. И така — продължи той и седна на стола до камината, гледайки предпазливо Бодил, — чувам, че господарят на имението в крайна сметка няма да се качва в Кинеърд днес. Колко жалко, очаквах с нетърпение да се срещна с него.

— Аз също. Имах да обсъждам много неща с него, както и Кал.

— Предполагам, че е трудно да имаш постоянно отсъстващ шеф.

— Да, понякога е трудно, но Чарли има и друга работа — той е сърдечен хирург в Инвърнес. Така че и за него е трудно.

— Едно нещо, на което ме научи баща ми, беше никога да не поемам повече работа, отколкото мога да свърша, да се концентрирам върху едно нещо, преди да мина на следващото, и да му давам цялата си енергия — отбеляза Зед.

— Чарли няма кой знае какъв избор в момента. Не може просто да изостави пациентите си, нали?

— Ами подчинените му тук? От момента, в който пристигнах в това имение, беше очевидно, че няма достатъчно персонал, а без капитан на кораба няма и ясна посока. Погледни мен — макар физически да съм тук, в Кинеърд, прекарвам поне шест часа на ден, понякога повече, да комуникирам с подчинените си по телефона или по интернет.

— Чарли трудно може да прави това, докато оперира нечие сърце — отвърнах аз и чух отбранителния си тон.

— Съгласен съм. Значи трябва да реши какво иска да прави, и то скоро. Преди няколко дни погледнах финансовите отчети на имението и видях, че работи на голяма загуба. Всъщност е в банкрут.

— Как си намерил финансовите отчети?! — попитах го ужасена.

— Всичко е достъпно онлайн, ако знаеш къде да търсиш. Имението е регистрирано като дружество с ограничена отговорност.

— О! — отвърнах, макар това да не обясняваше защо изобщо е гледал отчетите.

— Е, за какъв срок е договорът ти тук?

— Три месеца, но Чарли каза, че почти със сигурност ще го продължи.

— Ясно. Макар че, като гледам тези отчети и заема, който е взел, за да ремонтира имението, се чудя как ще си плати сметките за електричество, да не говорим за заплатите на персонала следващия месец. Тиги — Зед се наведе към мен, — ще мина направо на темата. Имам свободна позиция в компанията си, която исках да обсъдя с теб.

— О, ами, боя се, че не разбирам нищо от комуникации, технологии и такива неща.

— Знам това и не очаквам да се занимаваш с подобни неща. Това е моя работа. Този нов отдел, новосъздаден от мен, е част от глобалния благотворителен фонд на „Лайтнинг Комюникейшънс“.

— И в какво се състои работата му?

— Целта е да дам нещо на света в замяна на това, което съм получил. Ще бъда искрен и ще ти кажа, че баща ми нямаше много добра репутация. Повечето хора в бизнес обществото гледаха на него като на мошеник, а и аз не се съмнявам, че за да постигнеш успех като неговия от нищото, са необходими някои хитрини. Но сега, когато аз съм начело, мога да те уверя, че на всичко това е сложен край. Аз не съм баща си, Тиги, и искам да си изградя много по-позитивен медиен профил. Ти и разговорите ми с теб ме вдъхновихте — какъв по-добър начин от това да създам благотворителен фонд? Накратко, искам да управляваш отдела по опазване на дивите животни.

— Аз… Господи! Но…

— Моля те, изслушай ме, преди да отговориш. Счетоводителят ми ме увери, че има много налични средства — дарените за благотворителност суми се приспадат от данъците, така че имаме сериозен бюджет. Милиони, всъщност, с които ще можеш да разполагаш, както пожелаеш. Ти ще избираш проектите, и, разбира се, ще бъдеш говорителят на фонда, понеже само ти ще знаеш за какво става дума. А и си много фотогенична — усмихна ми се той, оформи рамка с пръсти и ме погледна през нея. — Вече си представям снимката на първия слайд на презентацията, която ще покажем на откриването. Как гледаш жираф някъде в средата на африканската савана. — Зед се плесна по бедрото. — Е, какво мислиш, Тиги? Харесва ли ти идеята?

Дали идеята ми харесваше?! Да имам милиони, които да харча, както пожелая по целия свят, да осигурявам бъдещето на редки видове, да защитавам застрашените животни и да имам истинска платформа, от която да говоря за страданията им… Слонове, избивани заради бивните им, норки, отглеждани във ферми за кожите им, тигри, застрелвани, за да се превърнат в трофейни килими…

— Тиги? Слушаш ли ме?

Върнах се в реалността и погледнах Зед през масата.

— Звучи страхотно! Имам предвид, наистина страхотно!

— Добре, радвам се, че мислиш така.

— Но защо аз? Аз съм просто… е, просто гледам едни котки в момента.

— Тайгета Д’Аплиез — усмихна се той, — проверих и теб онлайн. По случайност знам, че си получила голяма награда за постигането на най-добрата оценка в Европа за дисертацията си по зоология. Имаше твоя снимка в „Tribune de Genève“ с наградата. Получила си предложения за множество високи позиции и накрая си приела тази в зоопарка „Сервион“, преди да напуснеш шест месеца по-късно и да дойдеш тук, в Шотландия.

Отново почувствах, че личното ми пространство е нарушено, но и разбирах защо Зед ме е проверил.

— Да, но това не означава, че имам опита, необходим за подобно начинание.

— Един от проблемите ти е, че в момента не осъзнаваш и не използваш потенциала си. Ти си на двадесет и шест години, завършила си университета само преди осемнайсет месеца. Аз прекарах последните няколко месеца в отстраняване на ненужния баласт, който баща ми е държал на работа прекалено дълго. Всички нови хора, които работят за мен, са млади като теб и необременени от миналото. Светът се променя, Тиги, и аз имам нужда от хора около себе си, които имат енергията, волята и амбицията да успеят, също като шефа си.

Погледнах го и се зачудих дали някога се е замислял да изнася мотивационни речи. Определено беше на косъм да ме убеди.

— Помня, че спомена за влечението си към Африка — продължи той. — Това определено отговаря на целите ми. Едрият дивеч е много подходящ, получава голямо внимание от медиите. Да, ще трябва да пътуваш оттук до Манхатън, където е централата на компанията ми, но ще включа в пакета ти пътуване в първа класа, както и шестцифрена годишна заплата, квартира, о, и служебна кола — с работеща отоплителна система — добави той със смях.

— О, боже, Зед, това е поразително. Още не мога да го възприема. Но все пак, защо аз?

— Моля те, не забравяй, че представянето ти в университета и в зоопарка „Сервион“ така или иначе би те поставило начело на списъка с подходящи млади кандидати. Това не е услуга, Тиги, колкото и да те харесвам. Сериозно предложение е, макар че ще очаквам много в замяна.

— Не се съмнявам — опитах се да скрия иронията в гласа си. — И действително е невероятна възможност, но…

— Имаш нужда от време, за да помислиш.

— Да, точно така.

— Няма проблем, ще го получиш — увери ме той и се изправи. — Мисля, че заедно ще работим много добре. — Зед тръгна към мен, но се спря на място, когато Бодил изръмжа. — Ще те оставя да помислиш и когато си готова, можем да обсъдим детайлите.

— Добре, ще помисля — обещах. — И много ти благодаря за възможността.

— Лека нощ, Тиги.

— Лека нощ, Зед.

По-късно, докато лежах в леглото в леденостудената си стая, въпреки огромния недостатък, че Зед щеше да ми бъде шеф, не можех да се спра да не фантазирам за африканските равнини, за всички тези пари и за безбройните животни, които можех да спася с тях…

* * *

На другата сутрин се събудих много рано и влязох с леки стъпки в кухнята, където Кал ядеше препечена филийка и се готвеше да излезе.

— Добро утро, тъкмо излизам да нахраня котките ти. В състояние ли си да дойдеш и да им кажеш здрасти?

— Да, кашлицата ми е доста по-добре, след като си стоях вкъщи последните няколко дни, а не бих отказала малко свеж въздух. Как са котките?

— Необщителни както винаги. Ще вземем Берил, защото искам да ида да видя къде се крият елените в снега. Утре ще има голям лов; ще участва и твоят обожател. Надявам се да донесе малко пари, които да идат за нова Берил. Най-после успях да уговоря телефонен разговор с господаря за по-късно днес.

Бодил, който още кашляше, се качи на задната седалка и потеглихме.

За моя радост котките излязоха да ме поздравят, сякаш им беше липсвало присъствието ми.

— Знаеш ли, мисля си, че няма голям шанс да започнат да се размножават тази година. Или когато и да било — промърморих, докато хвърлях месото в загражденията.

— Обикновено не мислиш толкова негативно, Тиг.

— Трябва да бъда реалист, Кал. И сериозно се чудя дали има работа за мен тук — отвърнах, докато се връщахме при Берил.

— Е, имам да ти казвам нещо, което ще те поразведри.

— И какво е то?

— Точно по твой вкус е, Тиг. Ще се засмееш като го чуеш, особено от мен.

— Кажи ми тогава — насърчих го. Той сам спря Берил пред брезовата горичка и насочи бинокъла си към нея.

— Ами онази нощ, когато излязох да те търся, вихрушката беше ужасна, една от най-лошите, които съм виждал. Стигнах горе-долу до мястото, където сме сега, и ме беше страх да продължа да карам, понеже реката е толкова близо. Дори аз, дето познавам пътя като петте си пръста, бях дезориентиран. И тогава… ето това е частта, на която ще се смееш — снежинките по предното стъкло сякаш се събраха и образуваха форма. И… — Кал си пое дълбоко дъх. — Видях бял елен, който стоеше точно там. — Той посочи през прозореца. — Взираше се в мен — видях очите му да блестят под лунната светлина. После се обърна и се затича пред мен, като спираше и обръщаше глава, все едно искаше да го последвам. Така и направих. Няколко минути по-късно видях Берил, покрита със сняг, и теб вътре. Еленът постоя там няколко секунди, а после, като тръгнах да излизам, изчезна в нищото. — Кал продължи да гледа през бинокъла си към горичката. — Все едно ме водеше към теб.

— Леле! — промълвих, но после го погледнах косо. — Не си правиш шега с мен, нали?

— Ще ми се! Проблемът е, че сега искам също като теб да видя проклетото животно, иначе ще взема да повярвам и в ония феички, дето живеели в долината.

Въпреки шегите му усещах, че преживяването го е разтърсило. Част от мен се радваше, че май бях спечелила на своя страна най-упорития си опонент, а друга част бе изпълнена с удивление и възхита, че може би митичното ми животно наистина бе спасило живота ми.

— Не ти казах тогава, но ако не беше оня елен, или това, което приличаше на елен, никога нямаше да те намеря — призна Кал. — Сега дай да се разходим дотам, а? Да видим дали твоят вещерски спътник няма да се появи да каже здрасти на своето момиче.

Така и направихме, приклекнали зад редица храсти прещип, за да не забележат елените, че се приближаваме. Понеже беше рано, те още бяха там, скупчени под оскъдния подслон на дърветата, но петнайсет минути по-късно се върнахме в сравнително топлата кола, без да видим нищо повече от обикновени кафяви елени.

— Какво ще кажеш да наблюдаваме горичката всяка сутрин по изгрев? — предложи Кал.

— Знаеш, че съм готова да го направя, Кал. Той е някъде там.

— Най-накрая, Тиг, започвам да ти вярвам.

* * *

Същия следобед с изненада чух редкия сигнал, че съм получила съобщение на телефона си. Изтичах в банята, където обикновено го оставях облегнат на прозореца с надеждата да хване сигнал, и видях, че съобщението е от Ася. В общи линии пишеше, че Кики била заснета в Тайланд с някакъв тип, издирван за банкова измама, и снимката тръгнала по вестниците.

— По дяволите! — промърморих. Чудех се какво изобщо става и се почувствах виновна, че не поддържам по-често връзка със сестрите си. Успях да отговоря на Ася и да пратя съобщение на Кики, за да я попитам дали е добре, преди сигналът да умре отново.

Имах нужда от нещо, което да ме разсее, затова реших да заведа Бодил в колибата на Чили с Берил.

Чили отново лежеше на леглото си със затворени очи, вместо на обичайното си място на стола до печката. Притесних се, че треската му може да се е върнала, ако не и нещо по-лошо, и се приближих боязливо до леглото. Очите му се отвориха.

— Вече по-добре ли си, момиче?

— Да, добре съм, но Бодил кашля. Чудех се дали нямаш някакви билки, които мога да смеся, за да му помогна?

Чили загледа Бодил, който беше легнал на пода пред печката.

— Не, Хочиуичи, ти ще го излекуваш сама. Използвай собствените си ръце — те имат силата. Казах ти го и по-рано.

— Но аз не знам как, Чили.

Той протегна кокалестите си ръце и хвана моите, а очите му се завъртяха навътре.

— Скоро ще си отидеш, но после ще се върнеш у дома.

— Е, добре, трябва да вървя — казах аз, игнорирайки думите му, защото се чувствах необичайно раздразнена от навика му да говори с гатанки. Исках само лекарство за кашлицата на Бодил.

— Какво иска да каже с това, че съм щяла да си отида? — промърморих на Бодил, докато вървяхме внимателно по леда.

Когато се върнах вкъщи, отново бе започнал да вали сняг, затова запалих огъня и сложих Бодил да легне пред него. Коленичих до кучето и се опитах да „използвам ръцете си“, както ми беше казал Чили. Сложих ги на гърлото и гърдите на Бодил, с което не постигнах нищо, освен да го накарам да си мисли, че ще си играем, и да се обърне по гръб с лапи във въздуха. Макар често да бях чувала, че имам дарба да лекувам животни, очевидно не беше толкова лесно да я използвам съзнателно.

Когато Кал се върна вкъщи, го помолих да остави Бодил вътре.

— Той не е добре, трябва да си забелязал кашлицата му — обясних. — Не може ли да го оставим да спи на топло няколко вечери?

— Просто остарява, това е всичко, а сега е точно сезонът, когато хората и животните настиват. И няма да му се отрази добре постоянно да минава от студено на топло и обратно.

— Отидох да проверя дали Чили няма някой билков лек за него, но се върнах с празни ръце. — Не споменах собствените си жалки опити да излекувам кучето, защото тогава Кал щеше да си помисли, че съвсем съм изперкала. — Имаш ли нещо против да се обадя на Фиона да го погледне?

Кал отиде да почеше Бодил зад ушите за няколко секунди, след което отстъпи.

— Добре, няма да навреди, а и му е време за преглед.

Предложих на Кал зеленчукова супа и седнах срещу него, за да изям своята.

— Кал, нуждая се от съвет.

— Давай, макар че ако става дума за любовни връзки, не съм аз човекът, който може да ти помогне.

— Всъщност става въпрос за бъдещата ми кариера.

— Тогава целият съм в слух.

Разказах на Кал за предложението на Зед и той подсвирна, когато чу размера на бюджета.

— Можеш да си представиш колко е съблазнителна офертата, особено като имаш предвид колко е… несигурно положението в Кинеърд в момента.

— Вярно, вярно, но какво ще правиш със Зед? Не мога да не си помисля, че така ще влезеш директно в бърлогата на лъва, в буквален смисъл — изсмя се той.

— Той каза, че ще работя в Африка през повечето време.

— Но въпросът е колко често ще те навестява шефът ти с частния си самолет, какъвто със сигурност има на разположение? От друга страна, Тиг, трябва да се съглася, че тук уменията ти са похабени.

— Продължавам да мисля за това, което ми каза Чили първия път, когато се срещнахме. Днес пак го повтори.

— А какво беше то?

— Че няма да остана дълго в Кинеърд, че скоро ще си отида.

— О, не му обръщай прекалено много внимание, Тиг. Той е добър човек, но става все по-слаб с всеки изминал ден.

— И това ми го казва човек, който наскоро разказа как снежинките се превърнали в бял елен, който го довел до мен!

— Съгласен съм, но когато взимаш важни решения, не трябва да оставяш думите му да влияят на преценката ти.

— Знам, но е трудно да не ги взема предвид.

— Мисля, че е време да спрем да се разсейваме и да стигнем до същината на въпроса. Какво мислиш за Зед, като изключим факта, че е богат като Крез и току-що ти е предложил работата на мечтите ти?

— Честно? Намирам го за плашещ и противен.

— А това не е добра новина, ако ще ти бъде шеф, нали? Няма и да има кой да го спре, защото независимо какви са официалните ви отношения, той ще се погрижи да работи директно с теб. И трябва да си сигурна, че можеш да се справиш с това, ако приемеш работата.

— О, боже, знам — потръпнах. — Защо не може животът да е по-прост?

— Е, поиска мнението ми и ти го давам без увъртане: тоя Зед е свикнал да получава каквото иска. А точно сега иска теб. Струва ми се, че няма да се спре пред нищо, дори да се наложи да основе благотворителна организация за дивите животни, за да може да ти предложи работа. Казах каквото имах да казвам и съжалявам. — Кал се изправи. — Отивам да си взема гореща вана и да си лягам. Лека нощ, Тиг.

* * *

На следващата сутрин Бодил още кашляше, затова се обадих на ветеринарката Фиона и тя пристигна след по-малко от час.

Прегледа Бодил и ми се усмихна.

— Не мисля, че е нещо сериозно. Само лека инфекция. Ще му предпиша антибиотици и ще му направя инжекция със стероиди, за да отворят дихателните му пътища, което би трябвало да свърши работа. Ако не стане, обади ми се пак и ще го заведем в кабинета ми да направим някои изследвания. Инстинктът ми подсказва, че ще се оправи.

— Благодаря, Фиона! Като говорим за инстинкт…

— Да? — подкани ме тя, докато слагаше инжекцията.

— Ами, макар да нямам истинско образование в тази област, винаги съм била добра в грижата за болни животни. Мислех си, че бих искала да правя нещо такова в бъдеще. Тоест да използвам натурални методи…

— Имаш предвид холистична медицина?

— Ами да, но има ли такова нещо за животни?

— Да, абсолютно. Познавам много ветеринари, които комбинират медицинските и алтернативните лечения в практиките си. Все възнамерявам да се запиша на някой курс, но честно казано никога не ми стига времето. Ако решиш да се заемеш с това, определено съм отворена към идеята да работиш с мен.

— О, божичко, наистина ли?

— Наистина — усмихна се Фиона. — Както и да е — продължи тя, докато си събираше нещата в чантата, — ще трябва да оставим този разговор за друг ден. Сега ме чака болна юница.

След като тя си тръгна, седнах с Бодил в скута си и се вгледах в огъня.

— Лъвовете и тигрите или ти, овцете и кравите — казах му, заровила лице в козината му.

Макар да не можех да понеса мисълта да откажа на Зед, вече знаех, че нямам избор. Но преди да взема окончателното си решение, трябваше да пиша на сестра си. Не исках да разстройвам Мая, като я питам за бившия й приятел, но ако някой знаеше детайлите на връзката, която бе имала в миналото със Зед, това беше Али. По-късно се промъкнах в офиса и й пратих бърз имейл.

Здравей, скъпа Али,

Съжалявам, че не поддържам връзка особено често. Тук има само един компютър, който всички споделяме, а мобилното покритие е също толкова лошо! Надявам се ти и малкият ми племенник (добавих „или племенница“, макар нещо да ми подсказваше, че ще бъде момче) да сте добре и да сте здрави. Никога няма да познаеш защо ти пиша — има гост в хижата ни в момента, казва се Зед Езу. Оказва се, че познавал Мая в университета и са излизали заедно. Не искам да споменавам това пред него или нея, защото може да ги разстрои, но си помислих, че ти може да знаеш какво се е случило, понеже сте толкова близки. Той е много особен човек и изглежда гори от желание да ме опознае. Дори ми предложи работа! Въпросът е защо?

Както и да е, сега трябва да бягам и да преброя едни елени, но моля да ми пратиш имейл с всичко, което знаеш възможно най-скоро.

Прегръдки за теб, за бебчето ти и за близнака ти (много ще се радвам да се запозная с него!).

Тиги ххх

— Е, добре — казах и се изправих, за да тръгна обратно към къщата с Бодил до мен, — да видим какво има да каже кака ми за Зед, а?