Лусинда Райли
Сестра на луната (18) (Историята на Тиги)

16.

Когато отворих входната врата на другата сутрин, намерих на прага огромен букет цветя и плик, адресиран до мен. Вдигнах ги и се върнах вътре, за да отворя писмото.

Разгънах листа и погледнах изписаните с красив почерк думи:

Хижа Кинеърд

5 януари 2008

 

Скъпа моя Тиги,

С този малък подарък искам отново да поднеса извиненията си за грубото си и безразсъдно поведение вчера.

Може ли да започнем отново, моля?

Зед

— Ха! — казах на Бодил, докато вървях към хижата.

— Добро утро, Тиги — поздрави ме Берил, когато влязох в кухнята и я намерих да пържи бекон. — Добре ли си?

— Да, благодаря ти. Дойдох да взема храната на Чили. О, а офисът ти случайно да е свободен? Трябва да си проверя имейлите.

— Да, макар че настоящият ни гост обикновено го заема от девет часа нататък, така че на твое място бих побързала.

— Благодаря — отвърнах и тръгнах по коридора към офиса, затваряйки вратата зад себе си.

— Е, добре — промърморих и отворих Гугъл, където написах „Лусия Албайсин“. Колелото се завъртя непоносимо бавно, докато машината се опитваше да ме свърже с онова, което може би беше миналото ми…

Накрая успя да започне да сваля информацията, която се разгъна като модерен свитък на екрана. Кликнах първия линк и видях, че е от Уикипедия, което трябваше да означава, че Лусия е била известна и следователно разказаното от Чили за нея не е било пълна измислица. От друга страна, можеше да се окаже дресьорка на коне от Южна Америка, но…

Точно когато сайтът започна да се зарежда и видях част от черно-бяла снимка, показваща името й и половин чело, чух вратата да се отваря зад мен. Натиснах „принтирай“ и минимизирах прозореца.

— Добро утро, Тиги, станала си рано.

Преди да успея да се обърна, усетих две ръце да докосват нежно раменете ми. Потреперих силно.

— От студ ли трепериш? — попита ме той.

— Да. Явно съм хванала някаква настинка — излъгах и веднага станах.

— Дълго ли ще работиш? Трябва да пратя спешен имейл.

— Не, трябва само да принтирам нещо и съм готова.

— Тогава ще отида да закуся, докато чакам.

Събрах страниците от принтера под бюрото и се зарадвах да видя леко неясна снимка на жената, за която ми бе разказал Чили, както и заглавието над нея:

Лусия Албайсин — Танцьорка на фламенко

Тръпнейки от вълнение, едва успях да се сдържа да не се спусна да я чета веднага. Вместо това излязох от офиса и се измъкнах през задната врата.

Видях Кал точно когато тръгваше и скочих до него в Берил.

— Какво правиш тук?

— Избягвам Зед и си търся транспорт до Чили — обясних и посочих кутията с обяда. — Освен това се чудех, ако случайно минем край горичката, където помислих, че видях…

— Знаеш много добре откъде минавам, за да видя Чили — въздъхна Кал. — Тръгнала си по задънена улица с тази твоя фантазия. Ако има бял елен в Кинеърд, кълна се, ще тръгна да тичам гол по снега и ще си покрия ония работи с хагис!

— Очаквам го с нетърпение — казах аз. — Защото ти казвам отсега, Кал, знам какво видях.

— О, да, и еленът е танцувал с феите в долината, като си го видяла, не се съмнявам — разсмя се гръмко Кал. Задната врата на Берил се отвори и аз се обърнах и видях как се качва Лохи.

— Добро утро — поздрави ни той и затръшна вратата.

— Здрасти, Лохи, радвам се да те видя отново.

— Здрасти, Тиги! — Той ми се усмихна топло и потеглихме към долината.

Кал благоволи да спре до горичката, без да му напомням, а аз скочих навън, разбирайки, че той имаше много работа за вършене и не беше особено впечатлен от това, което смяташе за моя фантазия.

Минах по моста и насочих бинокъла си към горичката, но елените вече се бяха преместили на по-високите склонове и беше твърде късно.

— Видя ли нещо? — попита Кал, когато тръгнахме.

— Не, но може ли утре да дойдем по-рано? — помолих го. — Преди да се качат нагоре по склона към пасищата.

— Може, дори само за да се убедиш, че ти се е привидяло — съгласи се той. — А сега дай да те заведем при Чили, че с Лохи тука имаме да броим елени и да поправяме огради.

— Може би е по-добре пак ти да внесеш храната на Чили, Кал. Теб по-трудно ще те убеди да останеш — казах аз, когато спряхме до колибата му. — Кажи му, че ще се видим утре! — извиках през прозореца. — Предай му поздрави от мен!

* * *

Този следобед претърсих шкафовете за съставки за къри, каквото бях обещала да направя на Кал много отдавна. Той проявяваше огромно търпение към мен в последно време и реших, че трябва да му се отблагодаря. Нямаше почти нищо от това, което ми трябваше, затова се качих на второто Ленди и тръгнах бързо към Тейн, за да събера провизии.

— Здрасти, Кал — поздравих го, когато се върнах у дома вечерта. — Как мина денят ти?

— Много добре, благодаря — каза той. — Лохи е истинско съкровище — много по-силен, отколкото изглежда, а и си знае работата.

— Чудесно — казах аз, а той се отправи към банята без повече приказки. За моя изненада чух, че пуска чешмата във ваната. Обикновено Кал, като истински джентълмен, ме оставяше първа да използвам ваната.

Може да е паднал в еленска тор — помислих си и се върнах в кухнята да проверя кърито.

Когато Кал не излезе след петнайсет минути, почуках на вратата на банята и подуших приятен аромат на афтършейв, който се разнасяше отвътре.

— Кърито ще е готово след десет минути — подвикнах през вратата. — Казах ти, че ще ти го сготвя, и го направих.

Вратата се отвори и Кал излезе по халат, прясно избръснат.

— Тиг, не ти ли казах, че това е вечерта, в която се виждам с Кейтлин? Тази нощ ще бъда в Дорнох.

— О, разбира се! Съвсем забравих. Няма значение, къритата са още по-добри след двайсет и четири часа, ще ти запазя малко за утре.

— Благодаря, съжалявам, че се получи така, Тиг.

— Недей — отвърнах аз и го последвах, когато тръгна към спалнята си да се облече. — И наистина трябва скоро да доведеш Кейтлин на вечеря. Много бих се радвала да я видя отново.

— Ще я доведа. — Той затръшна вратата в лицето ми и излезе десет минути по-късно, облечен в карирана риза и чисти дънки. Изобщо не приличаше на нормалния Кал.

— Ще се върнеш ли тази нощ? — попитах го, чувствайки се все едно му кудкудякам като майка кокошка.

— Ако небето остане чисто, да. Чао, Тиг! — каза той и си навлече якето. — Пази се, докато ме няма.

 

 

— Ха! — казах на Алиса, докато я хранех. — Едва ли ще ми излезе такъв късмет, но все пак ще пусна Бодил вътре — добавих, понеже бях в настроение да се бунтувам. Отворих входната врата и го повиках, усещайки леден повей — навън вече беше под нулата.

— Ела, скъпи! — повиках окуражително кучето.

— Това е добро посрещане — чу се човешки глас и Бодил скочи напред, последван миг по-късно от човешка фигура.

— Здравей, Зед — казах и сърцето ми се сви. — Имаш ли нужда от нещо?

— Да — някой, с когото да споделя една много добра бутилка Château-Neuf-du-Pape в тази ледена зимна нощ. Нещо тук ухае хубаво — отбеляза той, след като подуши въздуха. — Очакваш ли гости? Видях Кал да излиза.

— Не, просто ми се прияде къри — отвърнах, понеже не можех да измисля причина да не поканя Зед вътре, без да проявя ужасна грубост. — Може да влезеш да пийнем по чашка.

Той пристъпи през прага, но Бодил застана пред мен настръхнал и от гърлото му се разнесе заплашително ръмжене.

— Scheiße, контролирай това животно! — промърмори Зед и отстъпи.

— Шшш, Бодил, всичко е наред — започнах да успокоявам кучето и сложих ръка на гърба му. — Не знам какво му става, обикновено е толкова спокоен и мил…

— Очевидно не е дисциплиниран — заяви остро Зед.

— Бодил — прошепнах в ухото му, когато ръмженето продължи — ако не спреш, ще трябва да те оставя навън.

Чувствах, че предавам своя кучешки пазител, но ме беше страх Зед да не се оплаче на Чарли или Кал от поведението на Бодил, затова изведох кучето в двора, а Зед влезе в къщата. Докато затварях вратата зад нас, си помислих колко лоша размяна беше това. Опитах се да не чувам настойчивото скимтене отвън.

Зед ме последва в кухнята и му подадох старата отварачка, която беше изкривена, и трябваха сериозни умения, за да я използваш. Той се пребори с нея и наля рубинената течност в две чаши.

След обичайното душене и въртене той отпи и наведе глава назад, за да усети добре вкуса на виното в устата си, преди да го преглътне.

— Добро е — обяви той. — Вероятно ще върви добре с къри.

— Това намек ли е? Ако е така, ще ти сипя, но те предупреждавам, че е веганско. Освен това съм сигурна, че Берил ти е приготвила нещо вкусно в хижата.

— Берил почива тази вечер, така че доведоха малоумното слугинче да ми стопли малко супа — отвърна с презрение Зед. — Дори твоето къри е по-добре от това.

— Ъ-ъ, благодаря. Е, няма лошо да опиташ малко. А аз умирам от глад.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— Огънят може би има нужда от подклаждане — отвърнах аз, но когато той излезе от кухнята, ми хрумна, че едва ли знае как се подклажда огън. Вероятно имаше подчинен, който да го прави вместо него.

— В кой университет си учил? — попитах го, когато седнахме да вечеряме, за да има някаква тема на разговор.

— В Сорбоната в Париж. Сетих се преди две вечери откъде ми е познато името ти — учих там със сестра ти Мая.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност известно време излизахме заедно. Нищо сериозно, но помня, че тя ми каза за петте си осиновени сестри със странни имена. Завърших университета, а на нея й оставаше още една година, така че изгубихме връзка.

— Мая никога не ми е споменавала името ти, но пък тя не би го направила. Тя много държи на личното си пространство.

— Така помня и аз. Но беше мило момиче. И изключително красива, разбира се.

— Да, от нас шестте тя е известна с това.

— А ти с какво си известна?

— О, аз съм откачалката — ухилих се. — Наричат ме „духовната“ сестра.

— Искаш да кажеш, че си вещица?

— Ако съм, значи съм бяла като снега отвън. Това всъщност е част от проблема ми. Никога не искам да нараня чувствата на хората — казах многозначително.

— А сега ми кажи, правилно ли си мисля, че Електра също е една от сестрите Д’Аплиез?

— Да, тя е най-малката ми сестричка. И нея ли познаваш?

— Определено сме се засичали по разни благотворителни събития и други подобни в Ню Йорк, да.

— Тя обича такива неща. А ти?

— Някога — да. Беше забавно, така че защо не?

— Точно това мразя най-много — намръщих се. — Големи зали, пълни с празни хора, които се подмазват един на друг, за да ги снимат и да влязат в списанията.

— Чакай, Тиги — вдигна ръка Зед. — Не можеш да съдиш всички по този начин.

— Честно казано мога. Електра е станала напълно празна и безсъдържателна напоследък и го отдавам на културата на знаменитостите на мястото, където живее.

— Може би не е мястото, а хората — предположи Зед.

— Всъщност в живота ми сега е важно само мястото, не хората — усмихнах се.

— Е, както ти казваш, че мразиш партитата на знаменитостите, така и аз не бих могъл да се справя с изолацията тук, горе. Честно си признавам, че трудно си задържам вниманието и имам търпението по-скоро на дявол, отколкото на светец. Оставането в Кинеърд е начин да се изправя срещу страховете си: ограничен интернет, километри разстояние до най-близкото градче и никакви социални събития или хора, освен теб, разбира се, Тиги. А ти поне си чудесна компания.

— Благодаря ти, макар да караш Кинеърд да звучи като някакво изпитание. Искам да кажа, не е като да спиш на открито, нали? Хижата е толкова красива, а и там има интернет, макар и не особено добър.

— Права си — съгласи се Зед. — Аз съм разглезено хлапе. А сега ще ми кажеш ли как е баща ти? Мая говореше с много обич за него.

— За жалост той почина миналия юни. Всички го обожавахме и загубата му беше голям удар. — Поне този път се спрях да не заговоря за чувството си, че той не е мъртъв — просто не можех да си представя Зед да има какъвто и да е усет за духовното.

— Съжалявам за загубата ти, Тиги. И моят баща почина наскоро — каза тихо Зед. — Технически беше рак, но след като не беше боледувал и един ден в живота си, скоро след като му поставиха диагнозата и му казаха, че умира, отиде на яхтата си и се самоуби.

— О, Зед, това е наистина ужасно. Съжалявам.

— Може би така беше най-добре, той беше много възрастен — над деветдесет, а и определено живя добре. Беше зад бюрото си в офиса в Ню Йорк до последно.

— С какво се е занимавал?

— Беше шеф на „Лайтнинг Комюникейшънс“, бизнеса, който наследих. Работех за него от години и си мислех, че съм добре подготвен, но е съвсем различно, когато ти си последната инстанция.

— Как се казваше баща ти? — попитах.

— Крийг, фамилията ни е Езу. Може да си чувала за него. Той все беше по вестниците, снимаха го по официални събития и си изказваше мненията по телевизията. Беше титан, няма спор. А твоят баща с какво се е занимавал?

— Всъщност, не знам. Когато бяхме малки, все пътуваше, но държеше нас, момичетата, далече от бизнеса си. Казваше, че когато е в Атлантис, фамилният ни дом в Женева, това е нашето време заедно.

— Татко ме е завел в офиса си за пръв път като бебе, така каза майка ми. И оттогава почти не съм излизал. — Зед ми се усмихна печално. — Особено в последните няколко месеца, има толкова неща за уреждане.

— Представям си. Майка ти жива ли е още?

— За жалост — не, макар да беше трийсет години по-млада от баща ми. Той все я наричаше малката си булка. Разведоха се, когато бях тийнейджър, и имаше съдебна битка за попечителството над мен. Татко спечели, както винаги, макар че не знам защо изобщо си направи труда да се бори за мен само за да ме изпрати в интернат. Мама умря в инцидент, докато беше на ски, беше само на четирийсет и нещо. Трагично, наистина. Извини ме, Тиги. Не знам защо ти разказвам всичко това, но благодаря, че ме изслуша. — Той сложи ръка върху моята. — И много ти благодаря за вечерята, беше неочаквано добра.

— Моля. Обичам да готвя. Като дете прекарвах часове в кухнята с Клаудия, икономката ни. Тя ме научи да правя много вкусни зеленчукови ястия.

— Икономка? — усмихна се Зед, а аз осъзнах, че пак съм се издала.

— Моля те, Зед, може ли да оставим тази тема?

— Разбира се. Е, кажи ми — наведе се напред той, — каква е работата, за която мечтаеш?

— Винаги съм искала да отида в Африка, да работя с големия дивеч там — отвърнах.

— По какъв начин точно?

— Основно опазване на застрашените видове — това специализирах, когато следвах зоология. Макар че наскоро осъзнах, че ме интересува и директната работа с животните.

— Искаш да кажеш като ветеринар?

— Може би.

— Според мен опазването на застрашените видове е доста по-секси.

— Не ме интересува кое е „секси“, Зед, само да използвам уменията си за добро — казах аз и се изправих, за да почистя масата.

— Е, ти определено си секси — каза той, също се изправи и ме последва в кухнята. Взе купите от ръцете ми, остави ги на масата и ме обгърна с ръце. — Мога ли да те целуна?

Преди да успея да отговоря устните му се спуснаха върху моите. Шокът ми размъти мозъка, докато се опитвах да се измъкна от хватката му.

— Добър вечер! — Кал стоеше на прага и снегът по шапката му го караше да прилича на йети от легендите. Здравата хватка на гърба ми се разхлаби веднага. — Да не би да прекъсвам нещо? — попита невинно Кал.

— Не! — казах бързо и тръгнах към него. — Зед тъкмо си тръгваше, нали така?

— Е, недей да си тръгваш заради мен. Съжалявам, че ви притеснявам, но взех резервното Ленди и то взе, че се повреди. Трябваше да ходя две мили обратно дотук. Ще си направя един горещ шоколад да се стопля. Искаш ли да се присъединиш? — попита той Зед.

— Не, благодаря. — Зед правилно разчете знаците. — Е, добре, тогава ще си тръгвам. Благодаря за кърито, Тиги. Лека нощ.

Вратата се затръшна зад него.

— О, Господи! Слава богу, че се върна сега! — възкликнах и се строполих на дивана, шокирана, но и облекчена.

— Е, радвам се, че провалената ми вечер с моето момиче има и някакви предимства — отбеляза сухо Кал и се премести пред огъня. — Да смятам ли, че действията му не са били добре дошли?

— Определено не бяха! — изохках аз, уплашена не на шега. — Той просто ме грабна!

— Пада си по теб, спор няма.

— Чувствам се преследвана като елен по време на лов.

— Слушай, сега съм тук да те защитавам, Тиг. Ще ида да се преоблека в сухи дрехи, но сутринта ще поговорим, нали?

— Добре, благодаря, Кал.

Тази нощ не можах да затворя очи, защото си представях как Зед се опитва да отвори с взлом прозореца, за да ми се нахвърли и да се възползва от мен…

— Хайде, Тиги — казах си на другата сутрин, когато станах, олюлявайки се, от леглото. — Той само се опита да те целуне, не да те изнасили. Явно е свикнал да прави първата стъпка…

Ами ако Кал не беше влязъл точно в този момент?

— Не изглеждаш добре — обобщи положението Кал, когато го посрещнах в кухнята до чайника.

— Не се и чувствам добре — въздъхнах. — Искам да затворя всички завеси само за да съм сигурна, че не може да ме гледа.

— В голяма каша си се забъркала. Истинска фатална жена!

— Не е смешно, Кал, наистина не е. Не знам защо, но той ме плаши.

— Е, струва ми се, че като види, че не може да те спечели, старият гущер ще се върне във влажното подземие, откъдето е изпълзял.

След като Кал излезе, се подадох навън и видях, че снегът беше дълбок след снощните силни снеговалежи, затова реших да взема ленд роувъра Берил, за да сляза да посетя котките. Ако тук, горе, беше толкова зле, в долината щях да затъна до колене. По разбираеми причини котките не бяха излезли да си играят, затова се върнах в къщата, запалих огън и занесох принтираните страници за Лусия Албайсин до креслото край камината, отчасти защото исках да прочета каквото мога за нея, преди да посетя Чили, отчасти за да се разсея от мислите за Зед.

Разбира се, версията на Уикипедия на ранния живот на Лусия и началото на славата й отговаряше напълно на онова, което ми бе казал Чили. А тъй като той не можеше да чете и едва ли беше виждал компютър, нямаше голяма вероятност да е откраднал детайлите оттам. Четох до момента, в който отишла да танцува в „Бар де Манкет“ в Барселона и реших да не продължавам нататък. Беше по-добре Чили сам да ми каже, но сега поне знаех, че мога да проверя историята му и че явно наистина бяхме роднини.

— Е — казах на отражението си в огледалото, — изглежда действително имаш циганска кръв. — А това, помислих си, докато вървях към хижата да взема обяда на Чили, обясняваше много неща. По пътя към колибата му отново спрях край горичката да потърся белия елен, но беше пусто, затова продължих напред.

Когато отворих вратата на колибата, Чили не беше на стола си, което беше необичайно. Вместо това той спеше, а в колибата беше леденостудено. Отидох на пръсти до леглото, вече сигурна, че е жив, понеже чувах пъхтенето и мърморенето, което се разнасяше от него.

— Чили? Добре ли си? — попитах и сведох поглед към него.

Той отвори наполовина едното си око, втренчи се в мен и махна с ръка да ме отпрати. След това се закашля и от гърдите му се изтръгна дълбоко хриптене. Кашлянето продължи дълго, звучеше все едно се дави.

— Я по-добре да седнеш изправен, Чили, може да помогне — предложих в паника.

Той беше прекалено зает да кашля, за да ме спре, така че го хванах за раменете и го надигнах, заедно с възглавницата му. Беше лек и отпуснат като парцалена кукла, а когато докоснах челото му усетих, че има висока температура.

Също като Фелипе… — помислих си.

— Чили, ти си болен. Кашлицата ти е ужасна, ще се обадя по радиото да пратят лекар.

— Не! — Той посочи с треперещ пръст шкафа. — Използвай билки, ще ти кажа кои и ти ще ги свариш — изхриптя той.

— Наистина ли? Мисля, че това е моментът за сериозна медицинска помощ.

— Прави както ти казвам или си върви! — Очите му, вече зачервени от високата температура, запламтяха гневно. Отново получи пристъп на кашлица и му занесох чаша вода, от която го накарах да отпие.

Според указанията на Чили взех звездовиден анасон, кимион, мащерка и евкалипт от шкафа, запалих газовия котлон и ги сложих в метално канче с вода. Оставих сместа да ври, изрових чист парцал от шкафа, напоих го с вода и го притиснах до челото му, както правеше Мама, когато бях малка и боледувах на легло.

— Имах много лоша астма, когато бях малка — казах му. — Все получавах ужасни пристъпи на кашлица.

— И друга болест иде за теб — промърмори той, а очите му се завъртяха нагоре, както обикновено ставаше в такива моменти.

Той задряма, а аз седнах до него и се замислих за думите му с надеждата да е имал предвид само настинка. Освен това ми хрумна, че беше много хубаво да чуя за очевидно известната си баба, но коя е била майка ми? А и ако Лусия Албайсин е била такава звезда като по-голяма, трябва доста да е забогатяла, така че явно не финансовата ситуация е довела до това да ме дадат за осиновяване, нали?

Билките и подправките, които преди изпълваха шкафа с почти антисептична миризма, бяха превърнали водата в мътна кафява течност. Свалих канчето от газовия котлон и сипах отварата в тенекиената чаша на Чили.

— Чили, готово е. Трябва да се събудиш и да го изпиеш.

Отне ми известно време да го събудя, но накрая успях да допра чашата до устните му той започна да пие на малки глътки, докато не изпразни чашата.

— Вече ще съм добре, Хочиуичи. — Той се усмихна, потупа ме по ръката и отново затвори очи. Реших да му дам един час да видя дали отварата ще свали ужасно високата температура и ако не успееше, щях да се обадя на Кал по радиото да повика лекаря.

Навън отново валеше и снежинките се трупаха по первазите и скриваха светлината от малките прозорчета. За пореден път се запитах как е оцелял Чили толкова години сам на това място. Но той би казал, че не е бил сам — че дърветата, вятърът и птиците му говорят и му правят компания.

Беше интересно как повечето хора, които познавах, смятаха тишината за невъзможна. Заглушаваха я с музика, телевизия или говорене. Но аз я обичах, понеже ми позволяваше да чувам природата, която, разбира се, рядко беше тиха: тя беше симфония от нежни звуци, птича песен, шумоленето на листата, вятъра и дъжда… Затворих очи и се заслушах, чух слабото потупване на снежинките, падащи по прозореца, като феички, които се опитваха да влязат…

Явно и аз бях заспала след изтощението от предишната нощ, понеже преди да съм се осъзнала, усетих нечия длан на ръката си.

— Вече няма треска, Хочиуичи. Дай ми още малко и си тръгвай.

Беше се смрачило и когато се пресегнах да проверя челото на Чили, което вече беше хладно като моето собствено, видях, че очите му се бяха прояснили и ме гледаха с нещо като привързаност. Той се изкашля и отново чух хриптенето дълбоко в гърдите му.

— Така ще направя, Чили, но не ми харесва как звучи тази кашлица — отвърнах, станах от леглото и отидох до шкафа. — Като те слушам, май имаш нужда от инхалатор и може би антибиотици.

— Човешката медицина е отрова! — каза той за пореден път.

— Човешката медицина е спасила безброй животи, Чили. Виж колко дълго живеем в днешно време.

— Виж мен! — Чили се удари по гърдите като престарял Тарзан. — И аз съм тъй без нея!

— Така е, но всички знаем, че ти си специален — казах аз и запалих газовия котлон, за да стопля миризливата отвара.

Чили замълча, което беше необичайно.

Накрая проговори:

— И ти си специална, Хочиуичи. Ще видиш.

Осмелих се да изляза в снежната виелица навън, питайки се дали изобщо ще успея да намеря пътя до вкъщи или ще се наложи да остана тук за през нощта, за да събера още дърва за огъня и да взема радиопредавателя от колата. Щом отварата стана готова, доближих чашата до устните на Чили, за да може да отпие от нея.

Той отказа помощта ми и взе чашата в ръка. Леко трепереше, но очевидно беше много по-добре отпреди.

— Да се прибереш, преди да се стъмни. Лошо време.

— Ще оставя радиопредавателя си при теб, Чили. Знаеш ли как да го използваш?

— Не. Отнеси го. Ако времето ми тук е свършило, значи е свършило.

— Чили, ако ми кажеш такова нещо, няма как да те оставя.

Той се ухили на изражението ми и поклати глава.

— Хочиуичи, още не е моето време. Но когато дойде… — Той внезапно хвана ръката ми. — Ти ще знаеш.

— Не говори такива неща, Чили, моля те. Ако си сигурен, че искаш да си отида, по-добре да тръгна сега, преди да се е стъмнило съвсем. Утре ще се върна да те видя при първа възможност. Каквото и да кажеш, ще оставя радиото при теб. Просто натисни който и да е от двата бутона и Кал или аз ще отговорим от другата страна. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Навън вече вилнееше същинска снежна буря и сърцето ми туптеше неестествено, докато прокарвах Берил през завесата от сняг. Спрях колата, за да се опитам да видя къде е пътят и къде е реката, заледена и покрита със сняг. Знаех, че ако изляза от пътя, заледената вода няма да е достатъчно здрава, за да поеме тежестта на един ленд роувър.

— По дяволите!

Пулсът ми се ускори и реших да се опитам да обърна и да се върна при Чили, докато виелицата не стихне, но осъзнах, че вече не мога да направя дори това, понеже реката можеше да е само на няколко инча вляво от мен и лесно можех да затъна, ако дам на заден.

— И остави радиото при Чили, глупачка такава! — скарах се на себе си. Зъбите ми вече тракаха от студ и страх.

Почти се бях примирила с бавната смърт от измръзване, когато видях ярката светлина на фарове в далечината. Пет минути по-късно чисто новият рейндж роувър на Зед спря до моята кола. Заляха ме облекчение и страх, когато шофьорът слезе и тръгна към мен.

— Слава богу! — казахме Кал и аз заедно, когато той отвори вратата.

— Защо не се обади по радиото? — попита ме той, докато практически ме носеше към топлината на новата кола, и пусна отоплението на пълни обороти.

— Оставих го при Чили — обясних, докато Кал правеше рязък обратен завой. Чистачките също работеха с пълна скорост. — Беше болен.

— За бога, Тиг! Знаеш, че първото правило тук е винаги да носиш радиото с теб! Знаеш ли колко се притесних, когато не отговори?! Можеше да умреш тук навън! Цяло чудо е, че те намерих в тая виелица!

— Съжалявам — отговорих, а замръзналите ми ръце и крака започнаха да се затоплят отново.

— Когато не се върна, отидох при Зед и го помолих да взема на заем лъскавата му нова кола. Мисля, че това парче стомана ти спаси живота тази нощ.

— Утре ще отида да му благодаря. Много благодаря и на теб, Кал — добавих, докато той ми помагаше да сляза и да вляза в къщата. — Много, много съжалявам.

По-късно, след като Кал натрупа одеяла на леглото ми, направи ми горещ пунш и ми донесе грейка, се замислих каква късметлийка бях, че той беше с мен. Остави духовните водачи — аз като че ли си имах свой защитник тук, на земята.