Лусинда Райли
Сестра на луната (14) (Историята на Тиги)

12.

— Хосе, събуди се! Трябва да сме при родителите ми по обяд, а момчетата къде са? Видя ли ги снощи в Алхамбра? Хосе! — Мария вдигна инстинктивно ръка, понеже искаше да го плесне, за да се събуди от пиянския си сън. Слънцето й показваше, че наближава обяд, и тя беше обезумяла от притеснение за Карлос и Фелипе.

Свали ръка и вместо да удари Хосе го разтърси, първо леко, но после, когато той не помръдна, с повече сила.

— Какво има, жено?! — взе да мрънка Хосе, когато се съвзе. — Не може ли един мъж да си поспи след най-големия триумф на живота си?

— Може, след като каже на жена си дали е виждал децата им в последните два дни.

— Лусия не лежи ли жива и здрава до тебе? — измрънка той и вдигна отпуснатата си ръка, за да посочи свитата фигурка на сламеника до леглото.

— Не говоря за Лусия, както много добре знаеш — продължи Мария с куража, който й бяха вдъхнали думите на майка й вчера. — Къде са Карлос и Фелипе?

— Не знам, разбираш ли? Ти си им майка, твоя работа е да ги следиш къде са, нали?

Мария го игнорира и насочи вниманието си към Лусия, която очевидно беше също толкова дълбоко заспала, колкото баща си. Тя вдигна детето от сламеника и го занесе в кухнята.

— Хайде, Лусия, трябва да се събудиш. Баба ти и дядо ти очакват всички ни след час.

— Мамо? — Лусия се носеше между съня и пробуждането, когато Мария я сложи на коляното си и взе кърпа от легена, за да изчисти мръсното й лице.

— Хората пак са ти давали шоколад снощи, нали? — отбеляза тя, докато бързо миеше с кърпата бузите и устата на дъщеря си.

— Ай! Да. — Лусия се усмихна, а майка й свали роклята за фламенко, чийто шлейф вече беше покрит със засъхнала кафява кал. — Трябваше само да танцувам пред тях и те ми даваха монети и шоколад.

— А днес трябва да танцуваш за баба си и дядо си. Но не в това — каза тя, остави голата си дъщеря на пода, сви роклята и я натика в дървения сандък, където държеше мръсното пране. — Ето. — Подаде й чиста права рокля, която поне имаше малка ивица изящна бродерия около врата и подгъвите, която да отвлече вниманието от евтиния плат. — Вместо това облечи тази.

— Но, мамо, носих това, когато бях на шест! Това е бебешка рокля!

— Но виж, още ти става! — успокои я Мария, решена да не позволи на дъщеря си, която със сигурност щеше да бъде в центъра на вниманието след обяда, да я посрами. Макар съпругът й вече да го бе сторил, а синовете й да ги нямаше никакви… — А сега ще ти среша и сплета косата. Седи мирно, докато го правя, и ще ти дам чаша пресен портокалов сок.

— Портокалов сок? Къде си го намерила, мамо?

— Няма значение.

След като оправи косата на Лусия и я прати навън с портокаловия сок, Мария се погрижи за собствения си тоалет, който се ограничаваше до бързо измиване в бурето с вода, което Едуардо бе напълнил, и обличането на чиста блуза. Тя втри скъпоценно бадемово олио в дългата си черна коса и без огледало, в което да се огледа, уви косата си на кок на тила си и внимателно намаза и събра косъмчетата от двете страни на лицето си в две блестящи къдрици, галещи бузите й.

— Трябва да говорим за това, което се случи снощи. — Хосе влезе с широки крачки в кухнята.

— По-късно, след като посетим нашите за обяд. Ето, изчетках най-хубавия ти елек — каза тя и му го подаде.

— Трябва да ти кажа, че с Лусия получихме… оферти за работа.

— Които несъмнено си отказал, защото тя е малолетна.

— Мислиш ли, че на някой му пука за това? Ако Лусия може да танцува в баровете им и да привлича клиенти, ще намерят начин да го заобиколят.

— И откъде са… тези оферти?

— Севиля, Мадрид и Барселона. Искат я, Мария, и трябва да сме глупаци, за да им откажем.

Хосе взе елека и го сложи върху мръсната си, воняща риза, а Мария се закова на място.

— Не си приел нито една от тези оферти, нали?

— Аз… ще го обсъдим по-късно. Къде е закуската?

Мария си прехапа езика и му подаде купа каша, понеже бе скрила портокаловия сок, знаейки, че той ще го изгълта наведнъж. Съпругът й седна на стъпалото отвън и запали пура, докато си ядеше кашата, а Мария тръгна да търси Едуардо, който се обличаше.

— Видя ли братята си снощи?

— Рано вечерта, да.

— Гледаха конкурса, така ли?

— Да, бяха сред зрителите. — Едуардо избягваше да я поглежда в очите.

— Тогава къде са сега?

— Не знам, мамо. Да отида ли да разбера нещо?

— Какво е това, което не ми казваш? — Мария изгледа изпитателно сина си.

— Нищо… — Едуардо върза червен шал на точки около врата си. — Ще отида да разпитам.

— Не се бави, скоро трябва да сме у баба ти и дядо ти — подвикна тя след него, докато той излизаше от пещерата.

 

 

Пещерата на майка й и баща й беше в дъното на хълма, което означаваше, че са постигнали най-високото възможно социално положение в Сакромонте. Имаше дървена входна врата, малки прозорци с кепенци и бетонен под, върху който майка й бе постлала ярко оцветени килими. В кухнята имаше истинска мивка, която можеха да пълнят от близкия кладенец, както и отделен огън само за готвене. Мебелите бяха направени от местен чам от баща й и когато Мария пристъпи вътре, видя, че масата се огъваше под пълни с храна блюда.

— Мария, ето те! И малката ми Лусия. — Паола вдигна детето на ръце. — Ето я, хора! — обяви тя, влизайки в дневната. Мария я последва и се оказа пред море от непознати лица, но поне се зарадва, че Паола сякаш не бе забелязала липсата на съпруга и синовете й.

Лусия бе заобиколена от роднини на възраст от престарели до съвсем млади, а от какофонията на поздравите им в издълбаната стая ушите на Мария пропищяха.

— Разбира се, тя ще ни потанцува по-късно, може би след обяда — каза Паола на всички.

Мария видя баща си в обичайния му стол и отиде да го поздрави.

— Как си, тате?

— Добре съм, querida. А майка ти, както виждаш, е в свои води — намигна й Педро. — Лично аз ще се радвам, когато всичко това свърши и се върнем към нормалния живот.

— Как върви бизнесът, тате?

— Добре, много добре — кимна той. — Пайос харесват моите тенджери и тигани и съм щастлив. А твоето момче, Едуардо, един ден ще поеме бизнеса от стария си дядо и може би ще се премести между стените на града. Казах на майка ти, че имаме достатъчно, за да си построим малка къща там, но тя отказва. Тук е на върха, а там ще сме на дъното. — Той вдигна широките си длани към тавана.

— Ние, gitanos, обичаме да сме сред своите, нали така, тате?

— Да, но може би прекаляваме. Затова пайос не ни харесват — не познават нито нас, нито обичаите ни, затова се страхуват от нас. — Той се усмихна меко. — Е, това е положението. А къде е Хосе?

— Идва насам, тате.

— Добре ли се отнася към теб, querida?

— Да — излъга тя.

— Хубаво, хубаво. Ще му кажа, че има син, с когото може да се гордее. А сега искам да се видиш с някого. Помниш ли братовчед си Родолфо? Играехте си заедно като деца, а сега и той като теб си има свое, малко момче на възрастта на Лусия. Момчето има дарба. — Той направи знак на висок мъж, който стоеше наблизо. — Родолфо! Помниш ли братовчедка си Мария?

— Но разбира се — каза Родолфо, когато се приближи до тях. — Красива както винаги — добави той и й целуна ръка за поздрав.

— Очевидно е научил изискани маниери в Барселона — засмя се Педро. — Прегърни братовчедка си, hombre!

Родолфо го стори и докато говореха, едно малко момченце, не много по-високо от Лусия, дойде до него и се хвана за крака на баща си. Имаше чисти тъмнокафяви очи, хлътнали дълбоко, и тъмната кожа на чистокръвен. Косата му стърчеше на странни туфи и Мария си помисли, че изглежда много особено.

— Знам, че не съм красив, сеньора, но съм умен — каза той, гледайки право в нея.

Мария се изчерви, питайки се как е разбрал какво си мисли.

— Чили, не бъди груб! Това е Мария, твоя втора братовчедка.

— Как може да ми е братовчедка, щом е толкова стара и тъжна? — попита той баща си.

— Достатъчно! — каза Родолфо и леко цапна главата на сина си. — Не го слушай, Мария, трябва да се научи да си държи езика.

— Това е момчето, за което ти разправях, нашият малък brujo — обясни Педро. — По-рано ми каза, че докато навърша шейсет, ще съм оплешивял. Чувствам се късметлия, че ми остават още десет години коса!

— Защо сте толкова тъжна? — повтори Чили, който продължаваше да се взира в Мария. — Кой ви е наранил?

— Аз…

— Един от синовете ви е загазил, сеньора, много е загазил — закима категорично момчето.

— Казах стига, Чили! — Родолфо захлупи устата на сина си с ръка. — Сега иди да намериш майка си и я помоли да ти даде китарата. Ще свириш след обяда, така че отивай да репетираш! — Родолфо плесна детето по дупето, за да го прати да върви. — Perdón — каза той, изпотен от притеснение. — Прекалено малък е, за да знае какво казва.

Сърцето на Мария биеше като cajón в гърдите й.

— Обикновено прав ли излиза?

Педро, виждайки тревогата на дъщеря си, докосна гъстата си коса.

— След десет години ще разберем!

— Извини ме, татко, но трябва да помогна на мама.

Тя кимна на Родолфо и напусна стаята, мина бързо през кухнята и излезе през входната врата, за да потърси Хосе. Още нямаше следа от него, така че не можеше да каже на съпруга си за думите на малкия brujo.

— Какво да правя… — завайка се тя, гледайки дали няма да се зададе по пътеката. — Моля те, Господи, нека да е сгрешил…

Но brujo никога не грешат, Мария… — каза вътрешният й глас.

Мария се върна обратно вътре и се зае да помага на майка си да поднесе обяд на многото гости — големи купи пикантен боб, касерол с наденици с гарнитура яйчени тортили и хрупкави patatas a la pobre, на които всеки друг ден би се насладила. Днес обаче едва преглъщаше. След като се погрижи Лусия да се наяде, докато роднините се суетяха около нея, Мария пак излезе навън да огледа пътеката за мъжа си. Не го намери, но видя Едуардо да тича към нея.

— Какви са новините от братята ти? — попита тя, спирайки сина си, преди да е стигнал до любопитните очи и уши в пещерата на родителите й.

— Мамо — каза задъхан Едуардо, навеждайки се напред, за да си поеме дъх. — Новините не са добри. Така си и помислих, като ги видях горе в Алхамбра в събота вечер. Бяха част от банда, която преджобваше зрителите. И двамата били хванати на местопрестъплението от полицията, но Карлос успял да избяга. Отидох да говоря с бащата на едно от другите момчета и той каза, че всички са в затвора. Ще произнесат присъдата им утре или вдругиден.

— Ами Карлос? Къде е той?

— Трябва да се е укрил някъде — сви рамене Едуардо.

— Dios mío! — Мария зарови лице в ръцете си. — Малкият ми Фелипе. Кажи, какво трябва да направим?

— Нищо не можем да направим, мамо. Трябва да излежи каквато присъда му поставят.

— Но нали знаеш как се отнасят с такива като нас в затворите на пайос? Бият ги, малтретират ги…

— Било е само дребна кражба, така че може би присъдите ще са леки. И може би ще даде урок на Фелипе.

— Ако ли не, ще го науча аз него! — Тревогата на Мария премина в гняв. — Може би ще му покаже, че да следва брат си навсякъде като сянка е глупаво и опасно! Знаеш ли какво е наказанието за такова престъпление?

— Не, но може би трябва да поговорим с дядо. Той има опит с пайос и може да познава някого, който може да помогне.

— Дядо ти е ковач, не съдия пайос? Бедният ми Фелипе! Той е само на тринайсет, още е дете!

— Да. Може да има някакъв закон, че децата не могат да отидат в затвор за възрастни.

— Ами ако ми го вземат? Чувала съм за това преди. — Мария закрачи напред-назад, кършейки ръце в отчаяние.

— Мамо, опитай да се успокоиш. Ще се опитам да разбера кога е произнасянето на присъдите, тогава може да отидеш в съда и да помолиш за милост, да кажеш, че Фелипе е бил повлиян от други…

— Да, от родния си брат! Тръгвай бързо и се опитай да намериш и баща си! — Едуардо тръгна на бегом, а Мария се опита да се вземе в ръце, когато чу, че майка й приближава.

— Къде се губиш, дъще? Къде е Хосе?

— Ще дойде всеки момент, мамо, кълна се.

— Надявам се, защото всички искат да видят Лусия да танцува, а Хосе, разбира се, трябва да й акомпанира. Роднините ни скоро трябва да си тръгнат към домовете.

Паола посочи тревистата площ пред пещерата, която водеше директно надолу към реката. На нея бяха спрели множество фургони, а между тях лениво пасяха мулета. Голяма група хора бе започнала да се събира около самоделна сцена за танци. Мария видя още хора, които идваха по пътеката към тях.

— Какво е това, мамо?

— Нищо. — Паола прояви благоприличието да се изчерви. — Само казах на няколко приятели и съседи, че Лусия ще танцува тук след обяда.

— Тоест си казала на цялото село, че ще си организираш частно представление — промърмори Мария. — Е, няма как да стане без Хосе.

— Може би нямаме нужда от него. Може би тук има някой, който може да го замести. Ще отида да го доведа.

— Мамо, abuela каза, че иска да танцувам, но татко го няма. — Лусия се бе появила до нея. — Затова иска той да ми акомпанира.

Мария погледна накъде сочеше малкото пръстче на Лусия и видя сред тълпата Чили, момчето, което бе направило онези обезпокоителни предсказания. Държеше китара, която изглеждаше твърде голяма за тялото му.

— Той?! — намръщи се на дъщеря си Мария.

— Снощи свири на конкурса. Има талант, но искам тати да свири с мен.

— Мария? — Нечия мека ръка я хвана за рамото; тя се обърна и видя Микаела, селската bruja, застанала до нея. — Поздравления за успеха на дъщеря ти. Сигурно много се гордееш с нея — каза тя, а Чили дойде при тях. Микаела му разроши косата. — А този тук… също толкова талантлив по своя начин. Има дарбата, като мен.

— Знам — смънка Мария, без да смее да погледне момчето, за да не вземе да й каже още нещо, което нямаше да понесе да чуе.

— Е, Лусия, сега ще свиря за теб, нали? — каза Чили.

— Не, gracias. Ще изчакам моя татко. Само той знае как да ми акомпанира — отвърна със заповеднически тон Лусия.

— Чили ще ти акомпанира много пъти в бъдеще — обяви Микаела. — И…

Мария се обърна да погледне Микаела и видя, че очите й са се завъртели нагоре, както винаги, когато слушаше духовете.

— Този младеж — продължи Микаела и потупа Чили по рамото, — един ден ще помогне на внучка ти да се прибере у дома.

— Моята внучка? — попита объркана Мария.

— Не — нейната. — Микаела посочи право към Лусия. — Помни какво рекох, малък brujo — каза тя на Чили. — Тя ще дойде. О, толкова е горещо! Трябва да намеря вода.

Микаела си тръгна, а Лусия погледна озадачена майка си.

— Много съм малка, за да имам внучка, нали, мамо?

— Да, Лусия. Разбира се, че си. Е, ще позволиш ли на Чили да ти акомпанира? Тълпата се увеличава и става неспокойна.

— За мен би било чест да свиря с вас, сеньорита — усмихна се Чили и показа дупката, където млечните му зъби бяха паднали.

— Явно ще се наложи — въздъхна Лусия. — Ще танцувам bulerías, става ли, мамо?

— Мисля, че ще бъде подходящо.

— Можеш ли да го изсвириш? — Лусия попита подозрително Чили.

— Мога да изсвиря всичко, сеньорита. Елате. — Чили хвана Лусия за ръката. — Ще го направим сега, защото и моето семейство трябва да тръгва към дома.

Лусия изненадващо го последва безропотно. Ливадата вече беше покрита с хора, когато двамата малки изпълнители заеха мястото си на платформата. Бяха намерили човек да свири на cajón и Чили седна до него на едно столче, а Лусия застана в центъра на сцената и зае отварящата си позиция.

— Оле! — извика тя.

— Оле! — отвърна тълпата.

Чили започна да свири, без да изпуска от поглед Лусия, следвайки нейния ритъм. Ударите на малките й крачета започнаха и Мария я загледа като хипнотизирана. Дали заради почти нежния акомпанимент на момчето, което сякаш предвиждаше всяко нейно движение със струните на китарата, или заради увереността, която бе добила Лусия от хвалебствията, получени в последните два дни, Мария като че ли никога не бе виждала дъщеря си да танцува по-добре.

Зрителите бяха наелектризирани и викаха окуражително на малките изпълнители.

— Vamos ya! Оле! — крещяха. Лусия завърши танца си с толкова гръмотевична последна стъпка, че дървената сцена едва не се счупи под нея.

Мария започна да аплодира, когато Лусия се поклони и посочи с царствен жест китариста си.

— Кое е това дете, което свири с дъщеря ни? — попита един глас зад нея.

— Вторият ми братовчед, Хосе. Има талант, нали?

Хосе игнорира коментара й.

— Защо акомпанира на Лусия?

— Защото теб те нямаше да го направиш — заяви Мария.

Хосе се оригна и се облегна на рамото на жена си, за да се закрепи на краката си. Виждаше и подушваше, че е пил. Тръгна към самоделната сцена, но Мария го хвана за елека.

— Не, Хосе! Трябва спешно да говоря с теб. Едуардо ли те намери?

— Не. Пусни ме!

— Не и преди да ме изслушаш. Хайде да отидем някъде, където можем да говорим насаме.

— Не може ли да почака?

— Не, не може! Ще отидем ей там.

Двамата се преместиха зад един от близките фургони.

— Какво толкова важно има, жено?

— Синът ти Фелипе е в килия в градския затвор. Двамата с Карлос са заловени от полицията за джебчийство снощи на конкурса. Едуардо каза, че още три момчета от селото също са заловени. Каза, че ще произнесат присъдите им в следващите два дни. Карлос е успял да избяга, но горкият ни Фелипе…

Мария изхлипа и видя, че вече е привлякла вниманието му.

— Неееее — простена Хосе и се хвана за главата. Погледна жена си, напълно съкрушен. — Каквито и недостатъци да имам, единственото нещо, което никога не съм правил, е да крада. Мислех, че съм научил на това и синовете си. Dios mío, не мога да повярвам!

— Какво ще стане, Хосе, знаеш ли?

— Не, но може би онези, които са били в същата ситуация преди, ще ни кажат.

— Да, може би. Едуардо отиде да търси Карлос и да научи повече за Фелипе.

— За всичко това е виновен Карлос. Само почакай да ми падне в ръцете! — изръмжа Хосе. — Трябва да се е скрил в пещерите. Сигурно повече го е страх какво ще направя аз, когато разбера, отколкото от полицията! Затова сега ще претърся селото и няма да се върна без малкия malparido.

— Не го бий, Хосе. Сигурно е уплашен и…

— Аз съм баща му и той ще си получи заслуженото! — извика Хосе, тресейки се от гняв. Той се отдалечи с бързи крачки, затича се нагоре по криволичещия път и се скри от погледа на Мария.

— Не беше ли прекрасна Лусия? — Паола бе открила дъщеря си сред множеството и я хвана за ръцете, докато говореше. — Братовчедите ни бяха изумени. Сигурно много се гордееш.

— Да, мамо.

— Не изглеждаш много щастлива, пребледняла си като призрак. Какво има?

— Нищо. Изморена съм след уикенда, това е всичко.

— Изморена? Мария, само на трийсет и три си, а се държиш като старица. Може би трябва да говориш с Микаела да ти даде някоя отвара, която да ти върне светлината в очите. А сега ела да се сбогуваш с братовчедите си, преди да са си отишли.

Мария последва майка си до групата каруци и фургони, които щяха да отведат роднините им обратно в Барселона и по-нататък. Всички я поздравяваха за Лусия и изразяваха надежди, че тя и семейството й скоро ще ги посетят. Мария кимаше и се усмихваше механично, но гърлото й беше така свито, че почти не можеше да говори.

— Довиждане, сеньора. — Чили я дърпаше за полите и й направи знак да се наведе към него. — Не се страхувайте, ще дойде помощ. Няма да сте сама — прошепна той. Потупа я по ръката, както би направил родител с детето си, след което се качи на фургона до баща си.

Макар краката й да бяха омалели от шока и умората, Мария остана права до родителите си и Лусия и продължи да маха за сбогом на кервана, докато от него не остана само точица в далечината.

Някак събра сили да помогне на майка си да почисти след гостите, докато Лусия седеше на коляното на дядо си, смучеше си палеца и слушаше истории от миналото. Когато Мария отиде да прибере дъщеря си, за да си тръгнат, Лусия беше дълбоко заспала.

— Прекалено много вълнение за малката, мисля — усмихна се Педро, повдигна я и я сложи в ръцете на Мария. — Каза ми, че е получила много оферти да танцува в кафенета в Барселона, но се надявам да не ги приемете, докато не стане доста по-голяма.

— Разбира се, че няма, татко.

— Добре ли си, mija? Не изглеждаш на себе си.

Баща й внимателно отметна един кичур от косата на дъщеря си от лицето й. Нежността на жеста му почти я накара да се хвърли в ръцете му и да му каже всичко, да помоли за помощ и съвет, но знаеше, че Хосе никога не би й простил, ако го стори. Сега той беше главата на семейството й.

Когато се върнаха у дома, Лусия се събуди и отиде да упражнява показно танца zapateado навън, явно надявайки се да получи още похвали от минаващите селяни. Лусия очевидно се бе пристрастила към вниманието на околните. Мария се занимаваше с каквото намери, докато чакаше Хосе или Едуардо да се приберат с новини за изчезналите й синове. Слуховете несъмнено вече бяха плъзнали по цялото село.

Когато падна здрач, Мария най-сетне видя Хосе да се задава по пътеката. Въздъхна облекчено, че и Карлос го следваше няколко метра по-назад.

— Влизай вътре! — Хосе бутна сина си през входа на пещерата. Карлос се спъна в стъпалото и падна на пръстения под. Хосе го последва и понечи да го ритне.

— Не! — изкрещя Мария и застана между сина си и съпруга си. — Това не е решението, Хосе, макар да заслужава много по-лошо. Трябва ни в съзнание, за да ни каже къде е Фелипе.

— О, знам къде е момчето ни. Както ти е казал Едуардо, Фелипе е затворен в килия в града. — Хосе се наведе над треперещия Карлос и го вдигна. — А докато малкият му брат е в затвора, този тук се криеше в обора на приятеля си Раул, като уплашена коза за колене. Дори не се е сетил да дойде у дома и да каже на майка си и баща си какво е станало с Фелипе!

— Простете ми, простете ми, мамо, тате! Бях уплашен, не знаех какво да правя. — Карлос се изправи, а очите му бяха като на детето, което някога беше.

— Бил си по-загрижен да спасиш собствената си жалка кожа и би трябвало веднага да те заведа долу в градския затвор и да те предам, да те осъдят заедно с брат ти и останалите, жалък страхливец такъв!

— Не, татко! Никога няма да направя нещо толкова глупаво отново. Беше по идея на другите момчета, кълна се, а аз и Фелипе си мислехме, че може да помогнем на мама да купи малко храна и може би хубава рокля за Лусия.

— Затваряй си мръсната уста! — изръмжа Хосе. — Никакви извинения повече, и двамата знаем, че всички пари, които си откраднал, щяха да отидат за пиячка! Никога в историята на семейство Албайсин някой от нас не е влизал в затвора. Дори когато сме гладували до смърт, може да сме ровили в кофите на пайос за остатъци от храна, но никой от нас не е падал толкова ниско като теб! Ти си срам за името Албайсин! Би трябвало да те изгоня от този дом и да те оставя на улицата. Сега се махай от погледа ми!

— Да, татко. Толкова съжалявам, мамо…

— Още една грешна стъпка и собственият ти баща ще те предаде на полицията! — изрева Хосе, а Карлос се ската зад завесата на спалнята си.

— Какво става, тате? Защо крещеше на Карлос? — Лусия бе влязла в кухнята.

— Няма нищо, querida — успокои Мария дъщеря си. — Защо не отидеш при малката си приятелка Инес в съседната пещера? Може да покажеш танца си на нея и на сестрите й — подкани я тя и я изпъди от пещерата.

Хосе се свлече на един стол и се хвана за главата.

— О, Мария, толкова ме е срам…

— Знам, Хосе, а какво ще правим, ако някое от другите момчета издаде Карлос, когато ги разпита полицията? — попита Мария.

— За това поне не бих се притеснявал. Честта на gitanos ще го защити. Dios mío, в това момче има нещо толкова диво, че аз изглеждам като котенце пред него. Може би има нужда от любовта на добра жена, за да се укроти. — Хосе протегна ръка към жена си и й се усмихна немощно. — Ти си добра жена, Мария. Прости ми, че не си го спомням толкова често, колкото трябва.

Мария хвана протегнатата ръка на Хосе и между тях премина необичаен миг на нежност.

— И какво ще правим сега? — попита го тя.

— Ще чакаме Едуардо да се върне. Един от родителите на другите момчета е отишъл до затвора тази сутрин, но пазачите не му позволили да види сина си. Единствената добра новина е, че затворът е претъпкан с онези, които са се възползвали от посетителите в Алхамбра. Друга банда е заплашила двойка пайос с нож, причакали каретата и откраднали парите и бижутата им.

— Ако Фелипе бъде осъден, каква присъда ще получи?

— Зависи от съдията. Утре съдебната зала ще е препълнена.

Едуардо се върна час по-късно без други новини, освен тези, които Хосе вече бе донесъл. Изглеждаше изнемощял и два пъти по-стар, отколкото беше, но поне се успокои, че Карлос е намерен и си е вкъщи. След като децата се наядоха и си легнаха (Хосе настоя Карлос да яде сам на свещ в стаята си), Мария донесе кошниците си от обора и седна да работи.

— Няма нужда да правиш това тази нощ, Мия.

Тя погледна Хосе, изненадана, че използва галеното й име за нея. Не го беше правил от много месеци.

— Работата успокоява ума ми. Няма ли да излизаш с приятелите си тази вечер?

— Не. Аз и ти трябва да поговорим за Лусия.

— Мисля, че днес говорихме достатъчно, не си ли съгласен?

— Това не може да чака.

Мария остави кошницата и погледна съпруга си, който седна на стола си в кухнята.

— Тогава по-добре ми кажи.

— Получих много предложения за работа.

— Вече ми го каза.

— Сериозни предложения, които биха донесли добри пари в дома ни.

— И както казах вчера, това са предложения, които трябва да откажеш.

— А както аз казах вчера, има начини да се заобиколи законът. Аз ще бъда нает да работя като китарист, а Лусия ще се появява внезапно на сцената, както направи на конкурса. Всички са готови да поемат риска, за да покажат таланта на Лусия на по-широка публика.

— И да си напълнят джобовете, докато карат детето ми да работи нелегално и ти плащат жълти стотинки за труда и на двама ви, не се съмнявам!

— Не, Мария, старият ми шеф от Барселона предложи да утрои надницата ми, ако Лусия е с мен. Тази сума ще ти позволи да готвиш добра храна за цялото семейство всеки ден от седмицата!

— Да, но без теб и Лусия, Хосе. Барселона е далеч оттук.

— Мия, не мислиш ли, че трябва да опитаме? Какъв живот изобщо имаме тук сега? Синове, толкова отчаяни, че са готови да крадат за пари! Никаква храна, която да сготвиш, овехтели дрехи? — Хосе се изправи и започна да ходи напред-назад. — Видя как танцува Лусия, знаеш какво може да прави. Тя е уникална, а ние сме отчаяни.

— Толкова отчаяни, че да разделим семейството си… Съпругът ми и дъщеря ми да си отидат, а ние да останем сами?

— Ако всичко върви добре, може да се преместиш в Барселона с момчетата след няколко седмици.

Макар Мария да не очакваше съпругът й да предложи тя да дойде с него веднага, фактът, че изобщо му бе хрумнало да ги остави, я шокира.

— Не, Хосе! Лусия е прекалено малка и това е. Барселона е голям град, пълен с крадци и скитници… знаеш, че е така!

— Да, знам, защото познавам града добре, поради което го избрах пред другите оферти от Мадрид и Севиля. Познавам хора там, Мия. Мога да закрилям дъщеря ни.

Мария видя светлина в очите му, каквато не бе виждала от години, и осъзна, че не става дума само за Лусия, а и за него. Даваше му се още един шанс да блесне, да осъществи собствените си провалени мечти.

Мария присви очи, внезапно виждайки истината.

— Вече си казал „да“, нали?

— Той каза, че си тръгва днес. Трябваше да дам отговор. — Очите на Хосе я молеха да разбере.

В кухнята се спусна тишина. Накрая тя въздъхна дълбоко и вдигна поглед към него. Очите й се напълниха със сълзи.

— Кога заминавате?

— След три дни.

— Лусия знае ли?

— Тя беше там, молеше ме да се съглася. „Бар де Манкет“ е едно от най-добрите кафенета за фламенко в Барселона. Това е чудесен шанс за нас… за нея. Не може да не го разбираш.

— Дори не й е хрумнало да пита майка си — прошепна Мария. — Ами ако Фелипе влезе в затвора? Ще оставиш ли сина ни да лежи там сам? А и Карлос се нуждае от напътствията на баща си, Хосе.

— Сигурен съм, че за краткото време, което ще отнеме на Лусия да си създаде репутация в Барселона, ти можеш да бъдеш и майка, и баща. Това може да е началото на цял нов живот за нас — каза умолително той.

— Значи решението е взето. — Мария стана и обърна гръб на съпруга си. — Няма какво повече да се каже.

Той се изправи и прокара ръка по гърба й.

— Ела, Мия, да си лягаме. С теб отдавна не сме…

Защото ти никога не си тук, когато заспивам сама…

Знаейки, че една съпруга gitana никога не трябва да отказва на мъжа си съпружеските му права, Мария неохотно го хвана за ръката и го последва в спалнята. Легна до него и усети как издърпва памучните поли, които скриваха най-интимните й части. Когато легна върху нея и проникна в нежната й плът, тя просто почака да свърши и да дойде моментът на тишина и спокойствие.

Не му отне много време да изстене и да се обърне. Тя остана да лежи с вдигнати над кръста поли, взирайки се в мрака. По бузата й се спусна една-единствена сълза.

В какво си се превърнала, Мария? — запита се тя.

В нищо — отговори изтощеният й дух.